Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (1)

Пътуване на надеждата

Пътуване на надеждата… остатъчни думи, между многото в края на деня. Прочетох ги в аптеката върху стъклен съд до касата, с процеп да пуснеш пари и снимката на едно дете, залепена със скоч, някое от онези, дето пристигат отдалече, за да им направят операция, наистина пътуване на надеждата. Въртя се в леглото, въздишам звучно. Поглеждам тялото на Джулиано, тежко, неподвижно. Спи в любимата си поза, по гръб, гол до кръста. От време на време леко похъркване се разнася от устата му, все едно кротък звяр разпъжда мушици.

Надежда, мисля си за тази дума, придобиваща очертания в тъмнината. Лицето й е на малко объркана жена, от онези, влачещи поражението след себе си, но продължаващи да се бъхтят с достойнство. Може би моето, лице на поостаряло момиче, застинало във времето от преданост, от страх.

Излизам на терасата, виждам обичайното. Сградата отсреща, притворените жалузи. Табелата на бара не свети. Градът е затихнал, само останки от далечни шумове. Рим се е унесъл в сън. Спи неговият празник, грижите му. Спят предградията. И папата спи, червените му обувки са празни.

 

 

Телефонът звъни рано сутринта. Стряскам се от звука, препъвам се по коридора, може би викам, за да изглеждам будна.

— Кой е?

В слушалката има шум, като вятър, промъкващ се между клоните.

— Може ли да говоря с Джема?

Италианският е добър, но думите са прекалено отчетливи.

— Аз съм.

— Джема? Ти ли си, Джема?

— Да.

— Джема…

Повтаря името, а после се засмива. Разпознавам този дрезгав, накъсан смях… връхлита ме отведнъж.

— Гойко…

Прави пауза.

— Да, твоят Гойко.

Като застинала експлозия. Дълга празнина, изпълваща се с отломки.

— Моят Гойко… — заеквам.

— Да, точно той.

Неговият мирис, лицето му, нашите години.

— От месеци опитвам да те открия чрез посолството…

Мислех си за Гойко без повод преди няколко дни на улицата, минаваше едно момче и май приличаше на него.

Говорим малко: „Как си? Какво правиш? Живях няколко години в Париж и сега съм си отново вкъщи…“.

— Организират изложба, за да припомнят за обсадата… има фотографии и на Диего.

Студенината от пода пропълзява по краката, спира се на корема.

— Удава се възможност.

Пак се засмива, както се смееше, не съвсем жизнерадостно, а по-скоро да вдъхне бодрост на онази лека, неизменна тъга.

— Ела.

— Добре, ще си помисля.

— Не трябва да мислиш, трябва да дойдеш.

— Защо?

— Защото животът си отива и ние с него. Помниш ли?

То е ясно, че помня.

— И ни се кикоти като беззъба дърта курва, очакваща последния си клиент…

Стиховете на Гойко… животът като безкрайна балада. Спомням си как попипва носа си, мачка го като восък, докато ги казва, записва ги върху кибритени кутийки, по ръцете си. Гойко е жив, винаги е живял. Внезапно си задавам въпроса как съм могла да се откажа от него през всичкото това време. Защо в живота се случва да се откажем от добрите хора заради другите, които не ни интересуват, не правят нищо добро за нас, само се пречкат в краката ни, покваряват ни с техните лъжи, приучват ни да бъдем зайци?

— Добре, ще дойда.

Лепкавата кал на живота се вдига на прах и се понася около мен.

Гойко ликува, крещи от радост.

Имаше прах, когато напуснах Сараево, вдигаше се от ниското, разпръсквана от студения вятър, завихряше се по пътищата, заличаваше подир себе си. Покриваше минаретата, къщите, мъртвите по пазара, погребани под зеленчуците и кинкалерията, затрупани с дървените отломки на хвръкналите сергии.

Питам Гойко защо ми се обажда чак сега, защо чак сега се е затъжил за мен.

— От години тъгувам за теб.

Гласът му се задавя във въздишка. Чува се сякаш поривът на вятъра… или са километрите разстояние.

Внезапно се изплашвам, че връзката ще се разпадне и отново ще настъпи мълчанието, продължило години, сега това ми се струва непоносимо.

Бързо го питам за телефонния му номер. Мобилен, записвам го на къс хартия с прекъсващата химикалка. Би трябвало да взема друга, но се боя да оставя телефона. Шумът е все по-силен. Виждам телефонен кабел, който се скъсва и пада, искрейки… колко съм ги виждала из този изолиран град, увиснали в нищото. Сграбчвам миналото, натискайки върху листа, опасявам се да не го изгубя още веднъж.

— Ще ти се обадя, за да ти кажа кога кацам.

Влизам в стаята на Пиетро, ровя из химикалките му, повтарям върху белите следи от цифрите. Пиетро спи, дългите крака се подават извън чаршафа. Мисля онова, за което се сещам винаги, когато го виждам изтегнат: леглото му вече е много късо и трябва да бъде сменено. Вдигам китарата, захвърлена на пода до пантофите. Ще се ядоса, трябва да го придумам да дойде с мен.

Вземам душ и отивам в кухнята при Джулиано. Той е направил кафе.

— Кой се обади?

Не отговарям веднага, очите ми са като лакирани, не помръдват. Под душа усетих кожата си твърда, както едно време, когато се къпех набързо и излизах от къщи с мокра коса.

Казвам му за Гойко и че бих искала да замина.

— Така изведнъж?

Но не изглежда учуден.

— Каза ли на Пиетро?

— Спи.

— Може би трябва да го събудиш.

Нощес брадата му е набола, косите покриват в безпорядък лицето, олисялата част отгоре на главата се вижда повече. През деня е винаги спретнат, градско, казармено, архивно същество. Това безредие е само за мен и все още ми се струва най-хубавата ни страна, ароматна и тайнствена… онази от първите ни дни, когато правехме любов, а после сядахме голи и разрошени да се гледаме. Ние сме мъж и жена, преди шестнайсет години ми помогна на едно военно летище. Когато му припомням, че ми е спасил живота, клати глава, изчервява се, отрича и казва: „Не е вярно, ти и Пиетро спасихте моя“.

Лаком е. Възползва се от случая, от изумените ми очи, изяжда още едно парче кекс.

— А после се оплакваш от килата…

— Ти се жалваш, аз съм си добре и така.

Вярно е, той се приема и такъв, затова е толкова приветлив. Надига се, докосва леко едното ми рамо.

— Добре ще е да отидеш.

Прочел е колебание в погледа ми… внезапно в мен се надига страх. Прекалено стремглаво съм се втурнала назад, към онази пламенна младост. Може би само я оплаквам. Студено ми е на врата, трябва да се върна в банята и да си оправя косата със сешоара. Отново съм аз, едно победено момиче на крачка от старостта.

— Трябва да се организирам, да отида в редакцията, не… не знам.

— Знаеш, знаеш.

Щял да ми се обади от офиса, като влезе в нета, ще се опита да намери нискотарифни билети. Смее се: „Не вярвам да се е извила опашка за заминаване в Сараево“.

 

 

Отивам при Пиетро, отварям капаците на прозореца. С рязък жест покрива главата си с чаршафа. Стоя редом до мумия.

Тази година се издължи, прости се с детските си кости, за да се превърне в голяма поклащаща се чапла, още не контролира добре движенията си. Започна да гледа право в земята като златотърсач, да излиза от къщи, без да каже довиждане, да яде изправен пред хладилника. В училище го скъсаха на изпита, глупостта му е обезкуражаваща, не положи и най-малко усилие, последните месеци, вместо да залегне над уроците, се криеше зад своето предизвикващо смях безочие. Обръщам се раздразнено при звука от сепнатото му гласище, търсещо ме само за да претендира и да ме упреква. Къде изчезна онова жално детско гласче, съпровождало ме толкова години? Така добре го разбирах, изглеждаше настроено по моя глас.

Напоследък го съжалявам. Когато спи и лицето му е отпуснато, си представям, че сигурно и на него му липсва онова нежно тяло, разкъсано за няколко месеца от звяра на пубертета, навярно още го търси в съня си. Затова не иска да се събуди.

Навеждам се и издърпвам чаршафа от лицето му, докосвам косите му, станали четинести, избутва ме.

Сега скъсването на изпита му тежи. Сега, когато е лято и излиза с ракетата си за тенис и маратонките номер 43, и се връща ядосан на приятелите си, пухтейки, че не желае повече да ги види, защото следващата година няма да са вече заедно в клас, и според него предателите са те.

— Трябва да говорим.

Сяда в леглото отведнъж, гол до кръста.

— Гладен съм.

Затова му говоря в кухнята, докато маже „Нутела“ върху бисквитите. Приготвя си малки хапчици, които поглъща една подир друга.

Устата му е омазана, разхвърлял е трохи по масата, отворил е бисквитите зле, пакетът е разкъсан от горе до долу.

Мълча си, не мога да го наставлявам непрестанно. Присъствам безмълвно на пиршеството на сина си, после му казвам за пътуването.

Клати глава.

— И дума да не става, мамче, ще ходиш сама.

— Ще видиш, че Сараево е много красив град.

Засмива се, размахва ръце с дланите към мен, гледа ме със симпатичната си тарикатска физиономия.

— Ама какви ги говориш, мамо! Какъв е този патос, Югославия е отврат, всички го знаят.

Втвърдявам тона, напервам се.

— Вече не се казва Югославия.

Мята в пастта си още едно парче, от него потича шоколадов крем. Събира го с пръст, облизва го.

— Все тая.

— Не е същото.

Понижавам глас, почти го удрям на молба.

— Само седмица, Пиетро, аз и ти… ще се забавляваме.

Поглежда ме, сега погледът му е по-истински.

— И как ще се забавляваме? Какви ги говориш, мамче…

— Ще ходим на плажа, морето там е великолепно.

— Тогава да отидем в Сардиния.

Опитвам се да не рухна, а това идиотче ми говори за Сардиния. Става от масата, позабърсва се. Обръща се с гръб, виждам мъха по тила му.

— Наистина ли не те интересува къде е умрял баща ти?

Пуска чашата в мивката.

— О, я ме остави…

Умолявам го с несигурен, тихичък гласец. Неговият, от детските му години.

— Пиетро… Пиетро.

— Какво искаш?

Изправям се, неволно бутвам кутията с мляко.

— Как така какво искам? Става дума за баща ти!

Повдига рамене, гледа в земята.

— Тази история ми е омръзнала.

Тази история е неговата история, нашата история, но той не ще и да я чуе. Като малък беше по-любопитен, имаше повече кураж да задава въпроси. Гледаше този баща момче… снимката на Диего върху хладилника, поддържана от магнит, пожълтяла от кухненските изпарения. Притискаше се в мен, стоеше наблизо. С годините вече престана да пита. Светът му се сви до неговите нужди, до егоистичните постъпки. Не желае да си усложнява живота, да се напряга да мисли. За него бащата е Джулиано, той го водеше на училище и при педиатъра. Той го зашлеви на морето, когато скочи от високото, без отдолу да е достатъчно дълбоко.

 

 

Измивам си зъбите, нахлузвам сакото, връщам се в стаята му. Още по слипове, свири си на китарата, притворил очи, перцето проскърцва по струните.

Пътуване на надеждата. Отново си спомням тези думи, попаднали случайно пред очите ми. Мисля си за Пиетро. Надеждата принадлежи на децата. Ние, възрастните, вече сме се надявали и почти винаги сме били губещите.

— Приготви си ръчен багаж, нищо друго.

Не отговаря, само подсвирва.

 

 

Вече сме в колата, въздухът над Рим е още синкавосин. Пиетро е седнал отзад, сложил е очила „Рей Бан“, косите му лъщят от гел.

„Не може да обидиш майка си по този начин“, каза му снощи Джулиано. Пиетро се обади на приятеля си Давид, за да му съобщи, че няма да отиде на курса по ветроходство, трябва да замине с мен. Приятелчето сигурно го попита кога се връща. Пиетро свали телефончето от устата и ме попита кога се връщаме.

Погледнах Джулиано. „Скоро“, отговорих.

„Скоро“, повтори Пиетро на приятеля си.

— Връщай се скоро — казва ми Джулиано, докато се целуваме на аерогарата. После прегръща Пиетро, слага ръка на врата му и го притегля към себе си. Пиетро се оставя, навежда глава, потърква я в тази на Джулиано. Стоят няколко секунди така.

— Опичай си акъла.

— Да, татко.

Поставям чантата си на лентата и преминаваме от другата страна. Вървим покрай блестящите реклами на „Ланком“ и очилата „Прада“, колелцата на малкото куфарче се плъзгат в дирята на стъпките ми. Спирам. Връщам се малко назад. Джулиано не си е отишъл, още е там. Гледа ъгъла, зад който сме изчезнали. Краката разкрачени, ръцете в джобовете, като шофьор на такси, очакващ клиент, анонимна фигура в човешката върволица, все едно изгубил самоличността си след нашето тръгване. Лицето му е променено, безлично, мускулите сякаш са се предали. За миг преценявам с каква самота го натоварвам. Вижда ме, живва отведнъж, маха с ръце, накланя се в устрем напред, смее се. Прави ми знак да побързам. Целува ме много пъти отдалече, мърдайки устни в празното.

 

 

На борда сме. Китарата на Пиетро заема цяло отделение за ръчен багаж над главите ни. Стюардесата си трае, икономичната класа е почти празна. В бизнес класата обаче няма свободно място. Бизнесмени с маркови вратовръзки, различни от невзрачните, синтетични от едно време. Новите богаташи на Източна Европа, затлъстели на гърба на своите народи. Четат финансовите вестници, сервират им топла храна и пият шампанско.

Идват нашите пластмасови таблички, студени, стегнати. Две резенчета варено-пушена шунка, стерилизирана салата, сладкиш в целофан. Пиетро унищожава, подавам и моята табличка. Вика стюардесата, пита за още хляб на не лош английски. Наистина съм учудена. Усмихва й се. Тази сутрин е прекрасен, очите му блестят като две малки моренца.

Летим над Адриатика. Дъвче и гледа синевата отдолу, аз пък наблюдавам него, очертанията на профила му се разтварят в светлината, проникваща през илюминатора.

Стюардесата се връща с хляба, Пиетро благодари, плътният му глас изглежда по-скоро красив. Майките на неговите приятели ми казват, че е много възпитан, правят ми комплименти. Голям лицемер е този синковец, само с мен се държи зле.

Отхапва от сладкиша, маслено правоъгълниче, покрито с глазура. Не му харесва, предлага ми го.

— Искаш ли?

Струва му се естествено аз да дояждам неговите остатъци.

— Не, благодаря.

Държи това омаслено нещо, разтапящо се в ръката му.

— Не го искам.

— Тогава го остави.

Взема празните таблички от храната, изядена от него, и ги слага пред мен. Вдига своята масичка, опъва колене напред. Слага си слушалките и потъва в седалката. Хвърля ми едно око.

— Изглеждаш ми вдетинена.

Вярно, малко съм изкукала. Докато се качвахме, редувах моменти на прояснение и динамизъм, присъщи на опитна пътешественичка, с мигове на пълна апатия. Струваше ми се, че съм изгубила бордните карти, че няма да открия изхода. Пиетро обаче гледаше наоколо с острия поглед на рис, изучаващ света. Въобще не му пукаше, че може да съм забутала някъде бордните карти. Остави ме да се потя сама и да ровя в чантата.

„Ами да се връщаме вкъщи“, каза малко преди да открия онези две парчета хартия и да отговоря: „Върви“.

При проверките се правеше на кретен, досадно му беше, че един от служителите пъхна пръсти в китарата. Обясних му, че си върши работата. За стотен път чух: „Пълно е с досадници“. После, докато крачехме към подвижния ръкав, каза, че това са простотии и че е повече от лесно да минеш през контролите, въоръжен до зъби. Като читател на комикси ме съсипа с догадките си за всички възможни скривалища на ножове и вилици, задигнати от закусвалните на самообслужване.

Попитах го взел ли си е книга за четене. Отговори, че от момента, в който са го скъсали, е зарязал книгите за ваканцията. „Почивам си“, каза.

Качвайки се вътре, установи, че самолетът е стар, компаниите от Източна Европа купуват изхвърлените машини на другите превозвачи. Самолети, които падат. „Ще свършим в Ютюб“, предвиди. Помислих си: „Защо ли го взех? Ще ме подлуди“.

Затваря очи, поклаща глава в такт с музиката от айпода. В добро настроение е, вече не се жалва от посоката на пътуването, сложил е оръжие. В края на краищата е ентусиаст. Пълен е с недостатъци, но поне не е обзет от апатия като повечето му връстници.

Сега е задрямал, устните отворени, главата потънала между раменете, докато айподът продължава да шумоли. Небето отвън е побеляло от облаци, застинало, нереално.

Опитвам да се разсея, мисля за предстоящото лято. Канени сме на гости при приятели в Лигурия, ще бъдем ние, възрастните, и деца на годините на Пиетро. Там ходим боси, четем книги, разхождаме се по скалите, раците помръдват в дупките си. Джулиано ще отиде до железарията да купи винтчета и панти, за да ремонтира един прозоречен капак. Ще се любим в потайна доба, в кадифената прохлада на онези нощи, когато вятърът се издига откъм морето и тъмнината изпада в заблуда за възрастта ни.

Пиетро се събужда, поглежда ме и се прозява.

— Какво знаеш за Сараево?

— Не убиха ли там ерцхерцога?

Кимвам, все е нещо.

— И какво друго знаеш?

— Избухнала е Първата световна война.

— А после?

— Хмм…

— Нали ти разказвах?

Не отговаря, втренчва се в илюминатора.

Започваме снижаването, усещам разгъването на колесника под самолета. Ръцете и краката ми са вдървени, онези колела, приготвящи се за приземяване, излизат сякаш от моя стомах.

Поглеждам надолу. Тъмният склон на планината Игман. Не се е помръднал, стои си там, дълъг, разлат, като полегнал гигант, прострелян, убит бизон, върху който след това природата е избухвала сезон подир сезон, дива, непонятна. И все пак си спомням, че съм виждала планината покрита с цветя (или бяха знаменца?), малки бели знаменца като лилиуми, обозначаващи маршрутите на олимпийците и поздравяващи от високото онзи, който слиза в тази златна долина, в този Йерусалим на Източна Европа, където снегът падаше върху черните заострени кули на православните църкви, върху оловните куполи на джамиите, върху разкривените надгробни камъни на старото еврейско гробище.

Няма автобус. Прекосяваме пешком пистата за кацане. Въздухът е прозрачен, но не грее слънце, поне с десет градуса по-студено е от Италия.

Пиетро носи фланелка с къс ръкав, отпред с листо канабис и надпис БОГ СЪЗДАДЕ ТРЕВАТА, ЧОВЕК НАПРАВИ ЦИГАРАТА С ТРЕВА.

— Студено ли ти е?

— Не.

Фасадата на летището изглежда все същата, безлична като на индустриален хангар. Мислех, че вече са я бутнали, ала явно просто са я постегнали.

Върху пистата има само едно малко самолетче с червен кръст отстрани, като на линейка. За момент може да заприлича на някой от онези за спешна помощ, но всъщност е самолет на „Суис Еър“, за туризъм, за мир.

От военните самолети се слизаше с наведена глава, на бегом през това зейнало пространство, насочени към калния цвят на маскировъчните униформи. Всички крещяха, струваше ти се, че всеки може да те гръмне. Летище… всички говореха за летището, беше единственият изход от обсадения град. Понякога някой много отчаян опитваше да се промъкне нощем, глупава идея. На откритото даже и посредствен снайперист успяваше да те уцели.

Входът е спокоен, безлюден. Неонови тръби, ламинирани стени, тъжната дневна светлина на второстепенна гара.

Момчето, проверяващо паспортите, е с дежурна усмивка върху безизразното лице.

— Италианци…

Кимвам, връща ми паспортите.

IZLAZ, изход, гласи табелата. Пиетро носи китарата през рамо, оглежда хората наоколо. Много гримирано мюсюлманско момиче със забрадка в телесен цвят прегръща служител от наземния състав, целуват се насред тълпата, пречейки на преминаването.

Пред изхода цари пълен хаос, оглеждам чакащите тела, облегнати на металните заграждения. Погледът ми играе по главите на хората наблизо, търси между по-отдалечените. Навсякъде се стеле цигарен дим, мъгла, залепваща по цветовете, зацапваща ги.

Малко преди кацане си сложих червило в тоалетната на самолета, бухнах си косите, за да изглеждам по-добре.

Отдясно има бар с кръгъл плот и високи масички, където хората пушат и консумират прави. Един мъж се отделя от плота и тръгва към мен. Не съм сигурна, че го познавам, но знам, че е той. Сложил е някое кило отгоре, с поовехтяла черна ленена риза, червеникава брада, косата не е така гъста. Походката не може да бъде объркана: разкрачени крака, спокойни дори когато бързат, ръцете се люшкат прекалено напред-назад, леко отделени от тялото. Прегръща ме без колебание, притиска ме до себе си, като че ли съм пакет с негови неща, после впива очи в лицето ми. Прави цялостен обход, устните, брадичката, челото. Застива на очите. Остава там, вмъква се вътре. Като морето, разляло се много напред, а сега съединяващо се със самото себе си. Дълбае обратно в изминалите години, за да прецеди дупката във времето през непристойната лакомия на този затрогващ и радостен поглед.

Първа не издържам аз, свеждам очи, свенливо се съпротивлявам на този патос, неприятно ми е. В Италия никой не те гледа така. Чеша си едната ръка, сякаш имам краста. Две влажни, пухкави и може би недотам чисти ръце обгръщат лицето ми като топла превръзка.

— Красавице!

— Поовехтяла вече… — измъквам се.

— Vafanculo^[1], Джема! — отговаря Гойко. Усмихвам се, едното „ф“ все така липсва. Разпознавам подигравателната ирония, онази, дето след опиянението сритва умилените нотки и подбужда към смях. Целува ме, отново ме притиска, дъхът ми секва. Усещам плата на ризата, топлината на тръпнещото развълнувано тяло. Усещам, че усеща костите ми. Опипва гърба ми като слепец, сякаш ми брои прешлените с онези врящи ръце. Сега се досещам за миризмите — от врата му, потта в косите, от къщите с мушама на масата и буркани с бели череши, залети с ракия, от канцелариите, където препълнените пепелници се подпалват, а фотокопирните машини са все развалени, тръгват с ритник, на късмет.

Панически пристъп, който се надига, после се разнася. Реагирам отчаяно, от гордост. Обещала съм си да издържа, на петдесет и три години е лесно да рониш сълзи необуздано. Тупвам Гойко по рамото.

— Дебелан.

— Да, пак започнах да ям…

Поглежда Пиетро, прави крачка, натъква се на краката му, непреставащи да се мотаят насам-натам. Залита, но не пада. Повдига ръка. Пиетро веднага повдига своята. Дланите изплющяват една в друга като в американски телефилм. Гойко посочва китарата.

— Музикант?

Пиетро го гледа и се смее.

— Дилетант.

 

 

Гойко седи отпред до таксиджията. Ръката му се подава през отвореното прозорче, двамата си говорят.

— Разбираш ли ги, мамо?

— Нещичко.

— Какво казват?

— Ще вали.

— Vafanculo — просъсква Пиетро с едно „ф“.

Не помръдвам, настанена на седалката със сива дамаска, гледам ръката си, хванала се нависоко до черната пластмасова решетчица на климатика. Стъклото на задната врата е прашасало, отвъд него е онзи път, онази дълга, незабравима алея. Ако овладея този миг, може би ще владея всичко оставащо. Този град няма да ме разголи. Първите изображения се изнизват, без да ги отбележа наистина, кратки погледи скришом, късчета като горящи пощенски марки.

Стига да гледам все така, да се плъзгам по средата, без да асимилирам нищо от видяното. Знам, че всичко преминава, даже ужасът може да изгуби своите форми, да се размие в мъглявината, която го подменя, прави го смешен, прекалено абсурден, за да е бил някога истински… черните скелети на колите, избухналите стъкла на прозорците, сърцето, избликнало живо от гръдния кош на едно дете и разплескало се в бялата стена насреща.

Пипвам едната си обичка, потърквам я нагоре-надолу в месестата част на ухото.

Спокойна съм. Тялото на Пиетро ми помага, джинсовото му коляно, докосващо моето, равнодушието, пренебрежителният поглед, отегчен от печалната градска гледка.

Старите сиви здания на социалистическия реализъм още се държат, балконите един над друг като олющени картотечни шкафове в обществено учреждение. Дупките от снарядите, покрити с кръпки мазилка.

Достатъчна е и една дупка по пътя… трябва да потискам импулса да наведа глава. Чувам изригванията на онези надбягвания. Булеварда на снайперистите прекосявахме с двеста километра в час, главите сведени до седалките, едва отронващи дъх между краката. Червените останки на трамваите, доближени един до друг за защита от огневата линия. Поглеждам към Пиетро. „Няма противокуршумна жилетка“, мисля си. Прехапвам със зъби бузата си. „Успокой се…“

Гойко мълчи. Обърна се само веднъж, после ме остави на мира.

Гледам го, жив и невредим по този път. Човек на днешното време, крачещ напред, косата му е спала, а сега се е събудила.

Светофарите ми изглеждат странни, тези обичайни престои. Хората, преминаващи спокойно. Нагоре са хълмовете, пълзящите по тях градини, мъничките бели къщи, безметежни сред тъмните елаци. Оттам стреляха, всяка пролука между сградите, всеки сноп зеленина и светлина беше снайперист, който можеше да те достигне.

Редакцията на митичния „Ослобождение“ е възстановена върху собствените останки, наблъскана в ниска спретната постройка. Наблизо се издига огромен небостъргач с огледални стъкла, отразяващи невъзмутимо развалините на стария градски приют. Отгоре му свети в червено голям надпис: АВАЗ.

— Това е най-четеният вестник, собственикът е някакъв, който забогатя много…

Гойко си поглажда темето.

— И даже няма страница за култура…

Близо до прекопана леха един човек изчаква кучето си да привърши с нуждите си. Момиче пресича улицата напряко, въртейки педалите на велосипед. Семейство с русички дечица се усмихва от рекламата на застрахователната компания „Sarajevo Osiguranje“. Усмихват се и двамата военни от плаката на ЕЮФОР, пълнички мъж и жена, скръстили ръце върху маскировъчните комбинезони. Хората крачат по алеята. Плът, минаваща в подреденото си ежедневие.

И птиците преминават заедно с хората, летят над главите им, кацат от дърво на дърво, слизат на земята, за да клъвнат нещо за ядене.

Една сутрин се събудих и видях онзи голям черен лъч. Птиците отлитаха, всички заедно, изплашени от непрекъсващите тътнежи, от пушеците на пожарите, от непоносимата воня на погребаните набързо тела. Стрелваха се над река Миляцка, за да се скрият в отдалечените гори, където лете се ходеше на пикник, търсеше се прохладата на малките водопади, проблясващи като сребърни накити. Всички сараевци изпитваха завист към тези птици, можещи да се вдигнат от земята и да си отидат необезпокоявани.

Обръщам се. Там е. Жълтата плесница на „Холидей Ин“. Неизменният куб, съставен от кубове, изглеждащи преместваеми. Убежище на чуждестранния печат по време на цялата обсада. Фасадата беше изложена на стрелци откъм квартала Гърбавица и се влизаше отзад, колите се плъзгаха по рампата, водеща към подземния гараж. И все пак онова си беше нещо като рай, недостижим за умиращите междувременно, имаше топла храна и сателитни телефони. Имаше журналисти, предаващи от своите стаи, късметлии, които можеха да си отиват и да се връщат.

 

 

В центъра сме. В геометричната клетка между едновремешните австро-унгарски сгради трафикът е ленив, хората пресичат където дойде, промъквайки се между пълзящите коли. Дърветата са израснали отново, млади стволове без минало. Гледам магазините. Нови витрини край онези старите, отпреди. Подредени, но доста по-празни от нашите. Консумизмът все едно е направил мозайка в този град за възстановяване, върху прояденото му от войната като от киселина лице. Наблизо се издига джамия, кубетата й приличат на тъмни яйца. Хотелът е на странична уличка, точно зад стария османски пазар Башчаршия.

Настоявам да платя таксито, но Гойко е непреклонен. Внася вътре чантата ми. Преддверието е уютно, непретенциозно, като в някоя къща. На вратата има светло перде, почти сребристо, мокетът е червен на дребни черни ромбчета. В един от ъглите голяма ваза с щръкнали цветя, очевидно изкуствени. Пиетро все пак ги пипва, за да разбере дали са истински, после избърсва ръката си в джинсите. Гледа момичето на рецепцията, зазидано зад тежка мебел от тъмно дърво, което търси на компютъра резервацията ни. От близкия салон долитат мъжки гласове, мяркам по някоя лошокачествена обувка, прекалено къси чорапи. Пушат, въздухът е отвратителен. Димът се качва с нас по стълбите, вмъква се в тясното асансьорче. Пиетро отбелязва:

— Ако останем тук повече от една нощ, ще се приберем в Рим с рак.

Стаята обаче е доста просторна, виждам синя покривка от синтетичен плат с волани на леглото, две чисто нови нощни шкафчета. Отварям прозореца, поглеждам надолу. Улицата е затворена, няколко паркирани коли, дърво с червеникава корона, широк водосток в края на ламаринена стреха, нацвъкана с курешки от гълъби.

В банята Пиетро се смее.

— Виж, мамче…

— Какво има?

Обръщам се. Държи чашата за четки за зъби. Приближава, показва ми, че е пъхната в пластмасова торбичка с надпис: ХИГИЕНИЗИРАНО ЗА ВАШЕТО ЗДРАВЕ.

— Е, и?

— Торбичката не е залепена, а чашата е от онези на „Нутела“.

Смея се, казвам му да я остави на мястото й.

Измивам си ръцете, сядам на леглото, примъквам чантата върху краката си и започвам да я подреждам, да вадя остатъците от бордните карти, да прибирам обратно билетите за връщане. Пиетро мята раницата си в гардероба, дори не изважда пижамата.

— Да излезем, мамче. Защо да се затваряме тук?

Ако зависеше от мен, бих останала в стаята, имам си банан в чантата, малко потъмнял от пътуването, и той ми стига. Изпитвам желание да си опъна краката и да не помръдвам до утре. Миналата нощ не спах от мисли за това пътуване. Устата ми е с раничка отвътре, усещам я заради вкуса на кръв, сигурно съм си прехапала бузата в таксито, стиснала съм със зъби плътта си, за да понеса пристъпа. Трябва да сложа чехлите под леглото, да проверя дали щорите се спускат, дали струята от душа е прилична. Това трябва да направя, нищо повече. Гойко ни чака долу.

— Добре, слизаме.

 

 

Седем вечерта е, светлината намалява и внезапно усещам студ. Слушам шума от стъпките. Все едно конски копита по стар калдъръм. Това е пътят, водещ към джамията на Гази Хюсрев бей, множество момичета със забрадки се шегуват помежду си, побутват се. Зад медресето, в двор, изпълнен с неголеми арки, има изложба на местни занаятчии. Дълга редица увиснали на въженце блузи с везани нагръдници оформят разноцветна завеса. Бледа женица, облечена в бяло, ме кани с деликатен жест да погледна в малкото й магазинче с бродерии, а когато си тръгвам, поставя ръце на гърдите си и се покланя.

Пиетро снима с мобилния си телефон пликчетата с подправки, медните съдове, натрупани до тавана на дюкяните.

Шляем се из старите улички, настлани с речни камъни, магазините започват да затварят. Светлините замират зад дървените врати. Пиетро се спира пред масичка с отломки от снаряди, лъснати гилзи… сувенири за туристите. Вдига една гилза, оставя я, смее се, посяга към друга, по-тежка.

— Колко хора може да убие това нещо?

Иска ми се да го сритам.

Гойко не се сърди, даже и той изглежда развеселен.

— Рециклирането на военни материали е нашата чиста енергия…

— Воювал ли си?

Гойко кимва, запалва си цигара, понижава тон, може би няма желание да каже нищо повече.

— Както всички.

— Бил си войник?

— Не, бях поет.

Пиетро е разочарован. За него поетите са банда от рахитични нещастници, затънали до гуша в бедите си, които са отровили живота на милиони учащи, на нормални, безгрижни момчета.

— Гладен съм — заявява.

Излизаме от Башчаршия и спираме да хапнем на открито под някакъв дървен навес, мястото е по-скоро мизерно, една от онези постройки като планинска кошара, с алуминиеви масички и неон. Отвътре долита мирис на лук и печено месо, недвусмисленият аромат на ястията, които ще се появят. Гойко казва, че тук правят добри кебапчета. Момичето, нареждащо масата, е пъхнало нехайно три пръста в чашите ни. Пиетро поръчва кока-кола, моли Гойко да преведе думата cannuccia^[2].

Ядем, кебапчетата са вкусни, изпълват устата с ухание на кръв и живот. Пиперът люти на раничката в устата ми, няма значение. Сега не съм така уморена, усетила съм глада благодарение на този приятен мирис, който, изглежда, не се е променил с времето. Може би и алкохолът помага, бутилка червено вино, черногорско. „Не е «Брунело»^[3] — пояснява Гойко, — но е блатисто.“ Може би искаше да каже меко^[4], понякога бърка по някоя дума в почти превъзходния си италиански. Но грешката е вярна, в края на краищата това е блатисто вино… връща ни назад, помагайки ни да не затънем в блатото на леността.

 

 

Ядохме кебапчета в деня, в който се запознахме. Купихме ги от една лавка и ги излапахме прави, дърво и камък се пукаше от студ. Жената, дето ги печеше, носеше плетена вълнена жилетка и готварско боне. Придружаваше ни в глада, наблюдавайки всяка наша хапка, щастлива, че оценяваме нейните кебапчета. Те бяха гордост. Гордостта на дребния й живот на крайпътна готвачка. Виждам я, като че ли е пред мен… пролетарско лице, отрудено и все пак безкрайно мило. От онези добронамерени човеци, на които попадаш случайно и ти идва да ги прегърнеш, защото ти се усмихват от дълбините на своя човешки опит и отведнъж те измъкват от другата половина на света, онази унилата, на хората, затънали в своята локва тъмнина. Колко такива щастливци срещах тогава в Сараево! Имаха зачервени от студа бузи, да, но и от свенливост, понеже се осмеляваха да мечтаят.

Течаха дните на Зимната олимпиада. Внушителната сграда в неомавритански стил на Националната библиотека изглеждаше като автономен град. Там, в една от нейните зали с колони, издигащи се високо към светлината на далечните прозорци, изработени като онези на катедралите, срещнах Гойко. Седнала на малък „директорски“ стол под надвиснала кама́ра стари томове, се чувствах дребна. Видях да влиза момче с червеникави коси, загърнато в яке от лицева кожа, подплатено с незнайно какъв косъм, движеше се сковано, като голяма механична кукла.

— Вие ли сте Джема?

— Да.

— Аз съм водачът ви.

Стиснахме ръце, усмивки, беше невероятно висок и масивен.

— Говорите добре италиански.

— Ходя в Триест поне веднъж в месеца.

— Учите там?

— Търгувам с йо-йо.

Пъха ръка в джоба си и изважда една от онези пластмасови макари с връвчица, дето я пускаш надолу и прибираш нагоре.

— Тук вървят много, разтоварват напрежението. Момчетата са нервни, покрай Олимпиадата се наложи да работим здраво, а не ни харесва да работим здраво. Но градът трябваше да бъде лъснат до блясък, разбирате ли?

Смее се, не знам защо.

— В добър хотел ли спите?

Тръснах глава. Спях в пансион, препълнен с туристи.

— Харесва ли ви звездното небе?

— Защо?

— Ако желаете, може да спите и под някой от безбройните мостове на Миляцка, никой няма да ви пречи, наоколо вече не се мяркат нито пияни, нито крадци. Комунистическо почистване. За пръв път си показваме дупето на целия свят, разбирате ли ме?

Трябваше да довърша изследването си върху Андрич^[5], помолих за водач на висота, вместо това се озовах пред търговец на йо-йо.

Поиграва си малко с едно от тях, показва ми различни трикове, пита дали искам да го купя.

— Ще бъде голям успех, ако продам на италианка йо-йо, купено в Триест, приятелите ще ме черпят за такъв удар — казва.

Бях пристигнала в Сараево преди няколко дни. Магията на снега, на този празничен град леко контрастираше с настроението ми. Чувствах се нервна, недоволна. Всъщност не успявах да се приспособя. Взех решение за това изследване, подтиквана от моя професор, в действителност той ме използваше за своя публикация върху литературата на Балканите. Сега, след два дни диария, изпадах в лошо настроение само от миризмите на тази прекалено пикантна кухня, от зле понасяния от мен студ и от дъха на един жалък провинциален самохвалко с неговото смешно черно кожено яке с подплата от сиамска котка.

Погледнах с тръпки на отвращение косите му, събрани в опашчица. Беше намъкнал островърхи ботуши, като циганин. Колебаех се дали е пародия на рокер или на ловец на вълци. Казах му:

— Виж, имам нужда от някой, дето ще ме заведе по местата на Андрич в Сараево и Вишеград, в Травник… Може би не си подходящият човек…

— Защо?

— Въобще не ми приличаш на интелектуалец…

— Няма проблем, имам кола.

Мислех си за някакъв боклук, „Юго“, бълващо черен дим от ауспуха, като по-голямата част от колите наоколо, а той се яви с „Голф“. Не чак толкова чист, но приличен.

— Сглобяват частите тук, у нас… — обясни ми. — Знаеш ли защо германците ни имат доверие?

— Не, не знам.

Гледах през прозореца. Беше рано сутринта, дойде навреме, ала си личеше, че е спал малко.

— Защото сме много прецизни. Дори и да струваме много.

Смее се прекалено. Смее се сам. После преглъща орнаментите на този смях, остава само хълцането. Може би е последица от снощното пиянство.

— Да не ми повярва?

Иска ми се да му кажа да си трае, плащам му, значи може да престане. Вони на къпано куче, хълцанията му пропускат миазми от сливовица, а има и лош характер, чак сега го разбирам. Изглежда ядосан, защото не го питам нищо, казаното от него ми е безразлично.

— Може би не сме толкова прецизни, но със сигурност струваме доста по-малко.

Изрича го с груб тон, все едно ми се сърди за това.

— Аз ти плащам добре.

Докато кара, ме гледа, без да следи пътя.

— Ти сигурно си голяма гадина!

Не го поглеждам, тънкият ми врат се е вкаменил като на глупава статуя. Страх ме е, ала съм твърде горда, за да се поддам на паниката. Идеалната жертва за някой маниак. На която да пререже гърлото, разтапяйки се от щастие. Едро славянско момче, изглеждащо още повече като мастодонт заради подплатеното яке, сигурно му липсват задръжки, както на комунизма след смъртта на Тито. Аз съм млада борбена буржоазка, част от отлива, от новото момичешко течение на тези, които след феминизма са се покачили пак на токчета, за да се насладят на изобилието на новото десетилетие, върху тленните останки на онези умопомрачени дрипли с налъми.

Казвам му възпитано да отбие и спре, за да сляза. Той крещи на неговия език. Крещя и аз.

— Затвори си устата, дъхът ти вони!

Гледа ме убийствено, обаче спира.

Слизам, крача по банкета на онзи плашещ извънградски път. Мръсни камиони минават на косъм от мен.

Чака ме след един завой, облегнат на отворената врата, пуши.

— Качвай се и да престанем.

Не се качвам. Кара с моята скорост, вратата отворена.

— Колата е на един приятел, трябва да му я върна довечера.

После протяга ръка навън и ми подава книга. Вземам я, сборник стихотворения от Андрич на сърбохърватски.

— Поезията не се превежда!

„Кретен“, мисля си. Но съм изморена, снегът отстрани на пътя е висок и кален, прасците ми замръзват. Физиономиите, гледащи ме от камионите, не вдъхват повече доверие от неговата.

Докато кара, не обелвам дума. Той също, след малко обаче заговорва на бошняшки. Съсредоточен, прочувствен, май е напълно откачен.

Казвам, че не разбирам и думичка. Отговаря ми да слушам звученето… Бръщолеви, че поезията е като партитура, мелодията е изтъкана от невидими елементи… нощта, вятъра, носталгията.

— Затвори очи.

Не би трябвало да ги затварям, може би ще ме удуши. Засилил е парното заради мен, дето умирам от студ, поти се в коженото си яке, почти го съжалявам. Затварям очи.

След малко наистина усещам нещо… над земята се спуска мрак.

— За какво става дума в стихотворението?

— За гробаря, който погребва поета и проклина, и пуши на гроба му.

— И плюе?

— Да, плюе.

— Знаеш ли, разбрах нещичко — прошепвам.

Кимва, подава ми книгата, обяснява.

— Това е език, който се чете както се пише…

Гледа ме, докато се запъвам над стиховете.

— Изпълнен с меки звуци и малко гласни… Думите се заразяват една от друга, настройват се към съседните, ако има една в женски род, всички останали го приемат, много сме галантни…

Закара ме до Травник, в родната къща на Андрич, разгледахме ръкописите му, фотографиите. Поспряхме пред старата люлка, в която писателят е бил приспиван. На връщане задрямах в колата. Гойко ме събуди, духайки в очите ми.

— Още ли ми вони дъхът?

— Не.

След толкова километри по неудобните пътища бяхме изгладнели. Открихме онази лавка с кебапчетата… най-вкусните в живота ми, пъхнати в препечено хлебче с червен лук. Жената ни се засмя, благослови нашия глад, младостта ни.

— Годеници ли сте?

— Не, приятели…

Къде ли е сега? Какво ли е станало с тигана, пълен с мазнина, с вълнената й жилетка… с нейното лице? Според мен тази жена е още там, неизменно на ъгъла пред пазара Безистан, за да ни се усмихва, докато утоляваме глада си, окуражавайки ни да ядем и да вярваме в доброто.

Ако пък някой снаряд я е отнесъл, ако огнена струя е разпиляла сиромашките й пособия, то аз пак се заклевам, че е жива! Тази вечер крайпътната готвачка е оживяла в очите ни, които се срещат овлажнели заради това блатисто червено от Черна гора.

 

 

Гойко обичаше поета Мак Диздар^[6], Брус Спрингстийн и дънки „Левис 501“, чифт черни щяха да му дойдат добре, за да привлича публика в кръчмите, където ходеше да се напива и да рисува карикатури по стените. В следващите дни ме хвана за ръчичка и ми показа Сараево през неговите очи. Старите обществени бани, къщите на дервишите, тютюневата фабрика в квартала Марин двор, малката джамия „Магрибия“, богомилските стечки^[7]… познаваше всяка пукнатина, всяка легенда. Мъкнеше ме нагоре по тесни миризливи стълбища чак до мансардите с дървени тавани, в които мърляви художници изравяха платна, изпълнени с драматическо напрежение, в заведения за севда рок^[8] и ню примитив^[9], сред прегърнати момичета, танцуващи по чорапи край купчина мръсни от снега ботуши, в дюкяните, където жените разточваха тесто за питки и го мятаха върху големи като щитове тави, докато старци с червени фесове играеха на табла. На практика познаваше всеки един, изглежда всички го обичаха. Крачех след неговата опашчица като след извитата опашка на уличен котарак.

Една вечер ми каза свое стихотворение.

Затвори си устата, момче,

чак до деня, в който някой

ти каже да я държиш

затворена.

Тогава разбунтувай се и говори.

Кажи му, че си млад и нетърпелив,

че луната е жълта като слънцето.

Майка ти е добра жена,

но си отиде

и кучето ти не яде от два дни.

Кажи му, че улиците са пусти,

всички са си легнали вече,

а ти идва да пееш,

преди старата Анела да стане,

за да заколи лудата кокошка,

дето вече не снася,

а кукурига като петел.

— Какво ще кажеш?

Играя си с неговото йо-йо. Заинатила съм се с тази глупава игричка, не ми се удава.

— Коя е лудата кокошка?

— Сараево…

— Интересно…

Взема си обратно играчката, има нужда: нервен е. Не умея да я използвам, не издържа, като гледа как бъркам. Казва, че ако неговите стихове не ми харесват, мога свободно да изразя мнението си. Била съм копелдачка, дето се е вторачила в кариерата си, ще свърша с това да правя литературна критика и да съсипвам младите таланти, защото съм само една глупава, безчувствена начална учителка, пиявица, смучеща кръвта на другите.

Разхождаме се по брега на Миляцка, Гойко вдига ръце нагоре към мизерна вейка съсухрени листа.

— Всяко от тези листа се вълнува повече от теб!

— Листата окапват — подсмивам се ехидно.

— Като поетите! Прекалено бързо наторяват земята!

Очите му са разлютени като на разгневен мечок, все същият алкохолен дъх.

Не издържам повече. Казвам, че трябва да си вземе душ и да престане да вони на ракия, защото светът е пълен с големи поети, живеещи дълго, трезви и чистоплътни. Той се обижда, гледа ме като дете. Отговаря, че в живота си никога не се е напивал, а косата му изглежда мазна, понеже използва някакво мазило, и ако искам да имам деца, трябва да се науча да боравя с йо-йо, малките са луди по тази игра.

Затова ме учи. Ръката му върху моята, за да ме накара да усетя въртенето на китката, шумоленето на конеца, подръпването, та да го навия отново около вълшебната му макаричка.

Онази вечер, преди да се разделим, ми каза volim te iskreno.

— Какво означава?

— Обичам те искрено.

Отстъпих крачка назад… една малка крачка назад сред моите крачки. Гойко мълчеше, размачка носа си с показалец, като че ли е пластилин. Спря се на прага.

— Казвам го на майка си, преди да изляза вечер…

Видях го да се подхлъзва на една заледена локва, после изчезна.

 

 

Сега е тук, в тази прохладна вечер… лактите върху пластмасовата покривка, в този град, където витае болката, в момента спотайваща се, по земята хартийки, фасове, стъпки на хора, прибиращи се у дома. Една изпита с наслаждение бутилка вино, благодатно спокойствие.

Това спокойствие е цяло чудо, баклавата, която си поделяме, сладка смесица от орехови ядки и кори. Лъжичките се срещат върху чинията.

— Ти изяж последната черешка.

Пиетро смуче по дъното на своята кутийка кока-кола, вдига шум. Държи се добре, говориха за тенис с Гойко, надигна се да му покаже форхенда на Федерер. Иска сладолед, но тук дават само сладкиши. Гойко протяга ръка в тъмнината, посочва му, че малко по-надолу продават сладолед.

— Как да кажа gelato?

— Sladoled.

— А вкусовете?

— Čokolada, vanila, pistaci, limun…

— Ако кажа ice cream, ще разберат ли?

Гойко кимва, усмихва му се, гледа го, докато се отдалечава.

— Симпатяга е…

Вперила съм поглед в посоката, накъдето изчезна Пиетро, вече усещам празнота, както всеки път, когато се изгуби от очите ми.

— Като баща си е, одрал му е кожата.

Гойко е с отворена уста, тъмна вибрираща цепнатина.

— Какво има? — питам го.

— Нищо, гледам те.

Хваща ме за ръка, пита дали всичко е наред.

Казвам, че всичко е наред, но съм малко дръпната, тонът ми е леко рязък, като защитна реакция.

— Обаждай ми се по всяко време, по всякакъв повод, и без това спя седнал на креслото…

— Защо, нямаш ли легло?

— Не ми харесва да спя изпънат, усещам си сърцето в очите…

Поглеждам тези очи, в които нощем се качва сърцето му. Присвива ги, все едно искат да се засмеят, но не успяват напълно. В края на краищата ние, аз и той, сме застинали в онова време, там, по средата не е имало нищо… нито един мирен час.

Гледам ръката му, малко подута, с лунички и отесняла брачна халка.

— Женен ли си?

Кимва утвърдително.

— И как е?

— Имах късмет.

Разказва ми за годините с карта на бежанец, за случайно намерената работа: пазач на паркинг, работник на бензиностанция.

— Преди беше предимство да си босненец, в началото всички ни съчувстваха много… — Смее се и поръчва две ракии.

— Гостоприемството не продължи дълго, Европа бързо престана да се чувства задължена. Реномето ни не е особено добро: губим време, прекалено съзерцателни сме.

Край мен минава саката жена, само кожа и кости, влачи единия си крак като метла. Отваря длан на масата, без да промълви дума. Гойко слага в нея пет конвертируеми марки. Жената е толкова слаба, че няма сили даже да ги стисне. Докато се отдалечава, гледам мръсните увиснали джинси върху кльощавото й дупе.

— Помниш ли я? Продаваше билети от лотарията…

Спомням си нещичко… една ръка, една глупава кукла, носеща късмет.

— Беше сред най-красивите момичета в Сараево. Дрогира се.

Гаврътва ракията, отново присвива очи.

— Оказа се по-лесно да бягаш под бомбите, отколкото след това да вървиш върху развалините.

Пиетро се е върнал с фунийка сладолед, гледа жената, сега тя се е вкопчила в стената като куче, което трябва да пикае.

— Защо замята крак така?

— Един от талисманите, дето ги видя на пазара… влезе й в хълбока.

Синът ми е нервен, върти се на стола.

— Нима не може да й се помогне?

— Не, не може. Как е сладоледът?

Пиетро го ближе, известно време единственият шум е от езика му. Има сънен вид, опрял е глава на дланта си.

— Да тръгваме — казва. — Не издържам повече.

Аз обаче сега мога да крача часове. Да прекося града, да стигна чак до Илиджа през тази лятна мъгла, сред тези мръсни изпарения, отнемащи частица от реализма… да потъна, както потъва клечка в торта, в димящите вехтории на спомените.

Вдигам очи към планината Требевич. Питам Гойко за хижата, където даваха мухлясал кашкавал и топла ракия. Не отговаря веднага, сякаш премята вкуса на този спомен в затворената си уста.

— Ти ме връщаш назад… ти… — прошепва.

После грубо казва, че вече няма нищо, лифтът е спрян, кабините забравени в небето като разядени зъби.

— Пълно е с мини. Докато мигнеш, и вече са сложени, но за да ги махнеш, са необходими години и купища пари… Все пак, ако искаш, може да отидем, ще ходим пеша, ще рискуваме кожите и ще се качим там горе.

Очите му блестят, като че ли очаква от мен да приема предизвикателството, да извърша лудост.

— Лека нощ.

 

 

Качваме се по стълбите, защото Пиетро няма вяра на асансьора.

— На този твой приятел май му хлопа дъската?

— Всички босненци са луди, за тях това е достойнство.

Залитам по стълбите.

— Напи ли се?

— Малко.

— Каква гадост!

Мие си зъбите, чакам да освободи банята, седнала на леглото. По слипове е, наведен над мивката, отворената му уста пълна с пяна, гледа се в огледалото, докато търка с вдигнат лакът. Маниак е на тема хигиена на зъбите, имаше вече два кариеса и се чуди от къде на къде. Веднъж ме помоли да си отворя устата, искаше да види състоянието на моите зъби, зъболекарят му беше казал, че кариесите са наследствени. Отворих и затворих устата си за миг. „Остави ме на мира — скастрих го, — да не съм ти кон.“ Тогава ме попита за баща си само за да разбере какви зъби е имал.

Сега спи. От полуотворената му уста излиза едва доловимо свистене, лек ветрец, ухаещ на паста за зъби. Гол до кръста, зърната на гърдите му са леко подути, пубертетен мастит, каза лекарят.

„Да не би да ми растат цици?“

Лекарят също се разсмя: „Това момче вдига настроението, днес рядко може да срещнеш такъв симпатяга“. Да, всички го намират за симпатичен, има чувство за хумор, склонен е да очерни по-скоро себе си, отколкото другите. Единствено с мен се прави на щурак.

Пиетро.

Сигурно е от ракията, но тази нощ се разплаквам само от името му.

Лесно е тази нощ да бъде вдълбана с едно име.

Прозорецът е с широк перваз, има място за сядане, да си опъна малко краката. Облягам се на стъклото. Джулиано ми се обади с дрезгав глас, като на човек, който е размишлявал.

— Оставих ти доста съобщения… — Гърлото му е продрано от умора, от тревога. — Чувствам те отдалечена.

— Ами аз съм далече.

Виждам нашата къща. Календарът на карабинерите, висящ в преддверието, салатата, оставена от мен в хладилника за Джулиано, банкнотата за домашната помощница, тампончето, с което се разгримирам.

Тази вечер не съм си свалила грима, притварям очи, позатърквам се, но само размазвам наоколо.

Пиетро почива. Миглите, сключени сред бялото на клепките, са като редичка от дървета с опадали листа посред снега… земя, разделена на две от траншея.

Слизам от прозореца, измъквам се необута в коридора, отивам в салона. Мъже, които пушат и пият, в този хотел постоянно има пушещи и пиещи мъже. Оглеждат ме, искат да ме почерпят с питие. Моля ги за цигара, дават ми две. „Дрина“… все същите „Дрина“. Отдавна не пуша, но тази вечер запалвам боса на тротоара, защото изпитвам нужда от нещо, което да се смъкне в корема ми и да изгаря.

Минава някакъв човек, позабавя се над кофата за боклук, клетник, търсещ нещо: още неизгубили вкуса си остатъци, някое парче, което да си струва труда. Като мен в края на краищата.