Маргарет Мацантини
Да дойдеш на света (18)

Багажът е готов на леглото

Багажът е готов на леглото. Навред из стаята са разхвърляни мокри кърпи. Пиетро носи чиста тениска, лъска стъклата на очилата „Рей Бан“.

— Какво ще откраднем, мамо?

Гледам го, без да схващам.

— Какво трябва да откраднеш?

— В хотелите трябва да откраднеш нещо, ако не, значи не ти е харесало.

— Кой ти го каза?

— Татко.

Не мога да възразя, защото онзи, който той нарича татко, е бил произведен в чин полковник от карабинерите преди месец.

Пиетро взема пластмасовата табелка, увесена на вратата.

— Ще отмъкна DO NOT DISTURB, какво мислиш?

— Значи, ти е харесало?

Прави гримаса, повдига рамене, мушка табелката в раницата си.

Замъкваме чантите в коридора, колелцата се затрудняват от издутините по мокета.

— Мамо, съжаляваш ли, че си тръгваме?

— Малко да…

— И аз така.

Не мога да повярвам, че съжалява, задето напуска този безрадостен и посърнал град.

Може би е заради Динка, сервитьорката с пиърсинга. Но едва се поглеждат. Прегръщат се за миг, сковани като две буболечки.

 

 

На улицата, докато чакаме Гойко, правещ маневра, Пиетро казва:

— Преди не знаех къде съм роден, сега видях.

— И доволен ли си?

— Хъмм…

Гледам лицето му на фона на прозорчето, отвън пробягват възстановените сгради около железопътната гара… и разбирам това хъмм. В продължение на години си е представял мястото, където е роден случайно, както винаги е казвал в училище на преподавателите, на приятелите. Сигурно е мислил за зазиданата в този град случайност много повече, отколкото аз съм подозирала. И може би през тези дни се е опитвал да разбере нещо, без да поглежда наоколо, разхождайки се с наведена глава…

Снощи в леглото ме попита:

— Диего по-добре ли свиреше на китара от мен?

— Не, ти си по-добър, учил си. Татко свиреше по слух.

Обърна се, постоянно се въртеше, пречеше ми да заспя.

— Какво ти става?

— Дразни ме, че го наричаш татко.

— Но нали ти е баща?

— А защо не се е върнал в Рим с нас?

— Работеше…

— Не, изоставил ни е.

Дръпна ме за ръката.

— Вярно е, нали?

Изчаках да заспи. Вероятно беше чул нещо зад стените на този град, който му бе говорил, нашепвал му бе за една погребана, но все пак живяла истина, може би отпечатана наоколо, заедно с имената върху табелките, по онези ранени, а после закърпени сгради.

 

 

Гробището „Лъв“ е тук, до стадиона, до циментовите постройки на съблекалните. Гробовете се катерят нагоре по склона, наподобяващ терасирани лозя.

Мюсюлманските надгробни плочи са изкривени, обърнати са към Мека и изглеждат повалени от вятъра.

Гойко ме попита дали да не спрем.

Откакто сме пристигнали, искам да дойда, но не намерих сили. И тази сутрин нямам. Ала тъй като заминаваме, го докоснах по рамото и отговорих „да, добре“. Гойко даде мигач и спря, като нещо съвсем нормално. Все едно се отбивахме да пием кафе, със същото изражение.

Сега върви пред нас, тениската му е мокра от пот на гърба. Не гледа плочите, знае пътя.

Прилича на земеделец, развеждащ те из лозята си.

Тук е погребано половината Сараево. Рождените дати са различни, тези на смъртта се повтарят. Съдбата е била като черен чувал. В онези три години смъртта е прибрала извънредна реколта.

Смъртта е самота и те са били лишени даже от тази интимност, принудени да измират масово като насекоми. Да бъдат лишени от живот е изглеждало почти приемливо в края на краищата, но да ограбят смъртта им е ужасяващо… да свършат в насипно състояние, омешани като мръсни дрехи, като изгнили плодове.

Гойко превежда по някой и друг надпис върху плочите. Прави го заради Пиетро, който сега не го оставя на мира, ала той не се опитва да се измъкне. Разказва му най-ужасните неща.

— Черните цифрички за плочите бяха свършили за нула време, липсваха двойките за 1992-ра и всички чакаха да започне 1993-та, но после свършиха и тройките… истинска трагедия — смее се.

Спрял е. Изчаква, навежда се, изскубва някакво упорито увивно растение.

Тук е парцелът с католическите кръстове. Вървя, но не бих искала. Той гледа към мен.

Упадъкът беше започнал. Ала в онзи ден всичко свършило. Умрели играчките йо-йо, „Левис 501“, песните на Брус Спрингстийн и стиховете на Гойко.

 

 

В онзи ден аз вече не съм била в Сараево. Научих го след много години в салончето на студийно кино. Забелязвам, че едно момиче ме гледа през очилата, носи жакет от черен атлаз, биещ на зелено, и разкроени джинси. Тя ме разпознава, целувам я, стискам я здраво, отново я оглеждам. Всеки път, когато срещна някого от тях, следва тази здрава, безмълвна прегръдка. Изливаме болката в калъпа, който я е очаквал, запечатваме я. Беше съседка на Мирна и Себина, почти дете тогава. Изкачваше стълбите с наведена глава, докосвайки стената с ръка, отпусната след нея като опашка. Целувам я силно, защото е жива, макар да не я познавах добре и никога да не съм я мислила, не съм се питала какво ли е станало с нея. Превежда романи от сърбохърватски, след войната известно време били на мода, казва. Не е добре с парите, личи си по износения жакет, имала е приятел италианец, но историята е свършила, сега се надява. Ръцете са дребни и млечнобели, лицето гордо и открито като нейния град, гласът й е толкова слаб, че едва я чувам. Седнали сме на един червен диван, мирише на влага, на мокет, който се мокри и изсъхва.

Челото й е високо, косите вълнисти, отгоре ни пада прекалено бяла светлина. Заминала е в последната година на обсадата, когато някои от трамваите отново започнали да се движат, тя се качила, отишла отзад и не се навела дори в откритите зони, повозила се от Башчаршия чак до Илиджа. Красив бил този трамвай, красиви били непокътнатите стъкла. Видяла разрухата на своя град, седнала като в кино, улиците като на лента. И решила да не остава, не могла и да си помисли да живее там, белезите й се стрували по-страшни от раните.

— Те не успяха — отронва.

Светлината избелва главата й, заличава част от косите, които са кестеняви, но изглеждат побелели, остарели. Гледа ме, притичва ми се на помощ с погледа си.

Не би трябвало да страдам, защото се е случило отдавна, не е прясна рана, а бялата резка на белега, изчезнала в кожата на времето. И все пак болката е точно това изминало време, в което не съм го знаела.

 

 

Приближавам до Гойко. Забивам очи в земята. Два еднакви гроба, надгробният камък е малко по-голям от единичен, като легло персон и половина.

Като онова легло, в което майка и дъщеря спяха, където правих за пръв път любов с Диего.

Себина и Мирна почиват тук.

Прекръствам се, прокарвам ръка по лицето си.

На плочата има дълъг надпис, Гойко го превежда на Пиетро без колебание, без да променя гласа си, без едно мускулче да трепне.

Хвани края на нишката,

с другия край в ръка

ще пребродя света.

Ако ме изгубиш от очи,

майчице моя, тегли.

Пиетро пита:

— Твои ли са стиховете?

Гойко неохотно кимва, това е откъс от балада, която написал за последния рожден ден на Себина, било на тринайсети февруари, имало бомби и сняг, ала те празнували, без да се лишават от нищо.

— Едно от най-ужасните неща, които съм написал, но на тях им харесваше…

— Не е ужасно — казва Пиетро.

Хлипам и звукът се изтръгва сякаш от корема, раменете ми се тресат. Пиетро ме гледа. Иска ми се да се сгромолясам и да избухна в сълзи, ала се срамувам от сина си, от Гойко, който е изгубил всичко, а не потрепва, от достолепната си възраст, била средна, казват, но на мен ми се струва доста попрехвърлена.

 

 

— Как се е случило?

Момичето говореше, без да променя тона си, и аз се хванах за тази тънка нишка, сега знам, че тя е гласът на оцелелите, на онези, които са продължили да живеят като изгубени нишки. Италианският й звучеше подобно кантилена, монотонността почти ми действаше като упойка. Ето какво се случило.

Сирените вият, Себина е принудена да слезе в мазето, не й харесва, но не се цупи. Вече й е навик, мазето е приспособено, поставили са акумулатор от кола, от време на време успяват да го заредят, така че даже слушат радио, има тенджера за приготвяне на храна и перде, закриващо кофата за нуждите. Има книги, завивки и малки разтегателни столове за нощите.

Мирна й казва да се размърда, защото Себина се суети, слага храна в аквариума, остъргва малко от черното кубче от хуманитарните помощи, което би трябвало да е месо, но мирише като храната за рибки и им харесва. Иска й се да ги премести в празната кутия от черешов компот, както прави понякога, за да ги отнесе в укритието, ала Мирна се ядосва, днес снарядите приличат на камъни от безкрайно свличащ се сипей.

Себина взема със себе си само географията. Харесва й Нова Зеландия, казала е на брат си, че мечтае да отиде, и Гойко е обещал, първото нещо, което ще предприемат после, ще бъде този полет, дълъг двайсет и четири часа. Слиза по стълбите заедно със съседите, заедно с това по-голямо от нея момиченце, което докосва стената с ръка, а тя се плъзга отзад като опашка.

Днес радиото работи, първо обръщенията, гласовете на онези оттатък, питащи за новини, запъхтени, като че ли излизат от шиите на пуяци, после, ако е рекъл Господ, музика.

Себина танцува, прави по някой малък гимнастически номер. Жената, приготвяща супата, й казва да престане. Себина отваря географията. Затваря я, разказва един виц, от онези на брат си. Гримасничи, слага юмруци на хълбоците си. Даже навъсената жена, бъркаща супата, се засмива.

Мирна още не е слязла, отишла е горе на терасата, за да просне прането, първият слънчев ден след толкова студ е, затова стрелящите от планините са изпаднали в еуфория.

Терасата е по-скоро спокойно място, понеже тяхната сграда е по-ниска от другите и някак изолирана.

Мирна е с руси коси, затова белите косми по главата й не личат толкова, носи прилепнала пола и жилетка с висока яка, дрехи от нейните момичешки години, които сега й стоят като излети.

Точно на тази тераса я виждам и я поздравявам, това са последните мигове от живота й, току-що е започнала втората година от обсадата. На този покрив с комини и телевизионни антени неведнъж сме си говорили, придружавала съм я да прибере прането, а после сме оставали горе да пушим, да гледаме надолу. Обичах я и тя ме обичаше, по свой начин, без истинска интимност. От срамежливост, защото винаги съм й се струвала малко чужда. Аз съм нереализираната мечта на сина й и кръстница на дъщеря й, но ние всъщност не успяхме да се опознаем, а когато след няколко мига нейният снаряд падне, никога повече не ще ни се удаде тази възможност.

За момент виждам гърдите й под жилетката, под сутиена, голите гърди на една жена, която диша.

Слизам долу при Себина. Отново е отгърнала географията, свикнала е с полумрака. Има едно прозорче, което денем може да бъде отваряно, на нивото на улицата, пропуска снопче перлена светлина и нищо друго, служи да се видят хората и да изпуска дима, защото тук долу, който се е снабдил с цигари, си пуши. Себина се дразни от дима, макар че вече не го забелязва и само когато излезе навън, усеща вонята по дрехите си. Мисли за майка си. Понякога й разрешава да я последва на терасата, тогава тя най-накрая се поразтъпква, прави шпагати, салто с отворени крака, салто с винт, ходи на ръце между комините и антените.

Краката й са силни, набити. Преди бяха още по-умели, но вече не тренира, нищо, ще започне отново и бързо ще навакса, защото, за щастие, тя е малка гимнастичка и тази война няма да й открадне нито една Олимпиада.

Значи, сега е моментът.

Виждам Себина, струва ми се, че мога да я докосна. С нея съм близка, държала съм я на ръце няколко часа, след като се роди, кръщавала съм я.

Седнала съм в преддверието на студийното кино, където дават филм, който никога няма да изгледам, където съм влязла по погрешка в един дъждовен следобед. Филмът, който гледам сега, е „Сараево, май деветдесет и трета“. Смъртта на Себина и на нейната майка Мирна.

Седя и момичето говори, разказва всичко от игла до конец, до най-дребните подробности. Питам я дали само превежда книги, или и пише. Отговаря: „Как разбра?“.

Разбрах по детайлите, издават писателска памет. Острие, което разчленява и избира.

Моите детайли са: една изцапана кърпа, Себина изяде един сладолед и аз й избърсах устата. Сега съвършено нелепо се питам къде съм оставила носната кърпа с отпечатъка от устните й.

Моите детайли са: мирис на риба, който се излъчва от нея.

Тя е изправена, главата й стига до корема ми. Навеждам се, за да я целуна, усещам миризмата на скумрията от хуманитарните пакети.

Моите детайли са: нейните рибки, валящи се в калта.

Първият снаряд пада много близо, тенджерата излита от котлона, супата се разплисква. Жената крещи, проклина войната, събира с ръце каквото успява, изгаря си пръстите.

Себина гледа потеклия към нея бульон с парченцата изостанал от зимата сбръчкан зеленчук.

Вдига глава и заявява, че иска да излезе, отива да потърси майка си.

Момичето казва: „Никой не я задържа́, това беше най-невероятното, не биваше да позволяват на едно дете да излезе навън“. И замлъква.

Себина тича нагоре по стълбището на кооперацията.

Момичето, провличащо ръка по стената, не я спира, играела е на шах с един приятел и фигурите, направени от запушалки, са паднали, карат се, защото не е ясно докъде е била стигнала партията.

Сега мисли, че тази безполезна ръка, отъркваща се о стената, за да не се чувства самотна, е могла да бъде използвана, трябвало е да спре съседчето, да препречи черния му път.

Момичето въздъхва. Тя е писателка, знае, че съдбата тече по нас като мастило и не може да бъде спряно едно дете, тръгнало към смъртта.

Себина се качва, защото така е писано. Къде? В коя скапана книга?

Лицето на Себина, гладките, блестящи коси, леко квадратната глава, щръкналите уши, розова прозрачна плът, и тази уста, която няма как да бъде описана, би трябвало да си я видял поне веднъж, за да разбереш, че цялата радост от живота е изразима чрез една уста, две ивици месо, бързи като падащи звезди.

Себина не е красива, никога не е била, за разлика от другите от семейството, нисичка, с прекалено дълги ръце, а отгоре на това лицето й, напомнящо човечето от кутията с портокалови бисквити.

И все пак е най-красивото дете на света. Тя е моята кръщелница, неподправеният живот, скъпоценен камък, греещ с неповторима светлина в буцата руда.

Тя ме водеше за ръка към майчинството. Всеки път, когато я прегръщах, си казвах в това създание има нещо от мен. Сигурно ми е приготвила подарък, някъде там.

От тялото й си спомням лактите с невероятно щръкнали стави, кръглите очи, непрестанно израстващия бретон, същински водопад от коси над челото.

Качва се. Подобно вода, изоставяща мекото спускане по склона, за да се извиси нагоре като пламък.

Мирна е захвърлила прането. Там горе ударната вълна от снаряда, раздрусал мазето, е достигнала със земетръсна сила, тя е полетяла и е паднала до една от антените, които сега са само безполезно желязо. Мисли за Себина, дали не е затрупана долу… Откъм улицата се издига пушек, трябва да изтича и да види дали нещо не е рухнало, всички ли са невредими. Никога не се е доверявала на тези убежища, не са били строени с такава цел, а като всяко друго мазе, да си сложиш сланината, старите шевни машини…

Затова слиза надолу.

Да, така се е случило.

Босненската девойка с тъжно чело и облени от светлина коси казва, че не би описала тази история, защото е прекалено глупава, защото понякога смъртта е много глупава и даже отегчителна.

Но се е случило точно така.

Майка и дъщеря се срещнали по средата на пътя. Тичали да се търсят по това стълбище, едната се качвала, другата слизала.

Ако били останали там, където се намирали, щели само да глътнат малко прах, да се поизплашат и толкова.

Близо били до напускане на обсадата. Вече склонили. Гойко говорил с приятел журналист от Белград, който щял да ги отведе със себе си.

Вместо това тръгнали в друга посока, излезли от шахматната дъска на живота, без да подозират. Вървели, притегляни от нишката, която ги свързвала.

Хвани края на нишката,

с другия край в ръка

ще пребродя света.

Ако ме изгубиш от очи,

майчице моя, тегли.

Смъртта изтеглила нишката им, дръпнала здраво. Отнякъде влетял снаряд.

Точно в същия миг се били срещнали. Майка и дъщеря. Утроба и плод.

 

 

Гойко е седнал на земята, Пиетро е до него, гледат някакви момчета, играещи на топка, тениски, тела.

Горе-долу са на възрастта на Пиетро, следвоенното поколение.

Белите цветя на помирението.

— Тя не умря веднага — казва Гойко.

Запалва цигара, издухва дима, вдига едното рамо, вика, че има фал, бунтува се. Гробище и футболен мач.

Надигаме се, спускаме се по гробищния склон.

Гойко се нуждае от една бира.

Изпива две, направо от бутилката, седнал на пейката до павилиона пред гробището.

Мирна станала на парчета, които събрали под един чаршаф заради него, да не я вижда така, като онази паднала тенджера с парченцата, плуващи в бульона. Това било тялото, от което излязъл. Била майка му, но той дори не мигнал, веднага изтичал при сестра си.

Себина останала без крака. Нагоре била непокътната, очите изцъклени. Намерил я върху бяло легло, с тръбички в ръцете, в пространството под стълбището на болницата „Кошево“. Съзрял празния чаршаф в долната част и се запитал дали тя знае.

Би могла да спечели на Олимпиадата, била най-ниската в своя отбор, здраво стъпваща на земята. Гойко затворил очи два пъти. Първия, защото не искал да повярва, втория, да благодари на Господ, че е жива.

Лекарите го обнадеждили, този тежък случай съвсем не бил рядкост в града. И Гойко, седнал до сестра си с екзалтирани очи, пуснал в ход фантазията си, както по времето на търговията с йо-йо, когато баламосвал даже черногорците, представял си изкуствени крайници, последен писък на реконструктивната ортопедия. Щял да й набави най-хубавите протези под слънцето, ще извади всички налични пари и ще спечели още от журналистите, би ги водил в окопите дори и нощем.

Имало една маратонка на желязната масичка до леглото, това си спомня. Плашеща подробност, останала запечатана в паметта му. Размърдва пръсти, свива ги, за да ми покаже колко малка е била онази обувчица, която сега е пред очите му, тук в ръцете му е… Горкият Гойко, горкият брат. Гласът му трепери, като на чудовище, измъчвано от дребен, но изключително силен и жесток мишок. Искал да изхвърли тази маратонка, прибрана от някой на стълбището и метната в колата, откарваща разкъсаното дете. Някой, който откачил напълно и не си давал сметка що за зловеща загриженост е това. Ала Гойко не я взел, не смеел. Себина била будна, очите ярки топчици, диаманти в нощта. И той не бил сигурен дали тя усеща тялото си, знае ли, че е без крака. Онова, което се виждало от нея, си било на мястото, даже драскотина нямала по лицето. Ето защо оставил маратонката, за да поддържа илюзията. Говорел й, струвало му се, че го слуша.

Попитала за майка си, повикала я.

Гойко й казал, че е добре, сложили са я в друго отделение.

Себина изслушала лъжата, не пожелала дори да пие, не искала нищо.

Не помръдвала ръцете си. Маратонката била там наблизо.

Сега пред очите ми е онзи самолет, светлинката ИЗХОД, непознатата жена, показваща ми светещите маратонки…

Гойко казва, че сигурно се е повредила, засякла е от експлозията, поради това светлината в подметката не угасвала.

Мъждива светлинна ивица върху желязната масичка. Себина можела да я гледа. Гойко я оставил там, помислил ако тази маратонка свети, значи и тя ще живее. Една от неговите игрички, най-ужасната.

Себина угаснала призори, маратонката я надживяла с няколко часа.

— А после си тръгнах.

Отишъл да се сражава първо в Добриня, след това при Жуч. Беше поет, амбулантен търговец, радиоаматьор, туристически гид, глупак, който никога не бил стрелял дори по гълъб. Обаче се научил веднага, защото омразата се научава за една нощ.

Месеци в калта с патрондаша на гърба.

— Но можех да се бия и с нож или само с голи ръце…

Замлъква за малко. Опожарили и едно сръбско село. Селяни, цивилни, които не били сторили зло на никого. Той не участвал. Ала и не се противил. Останал да си пуши на близката височинка.

Пиетро слуша, вече не наблюдава играещите на топка момчета, а един герой от тази мръсна война, човек, завърнал се отрупан с медали като муле с товар.

— Колко си избил?

Гойко се смее, потърква главата му, защото сега Пиетро го гледа с други очи, блестящи и леко уплашени.

— Това са гадории, не искам да си спомням…

— Разкажи ми поне една случка…

Престани, Пиетро, престани, слабоумнико.

Гойко посочва момчетата, играещи на футбол.

— Веднъж на една поляна ми се случи да играя с моите другари от бригадата… само че вместо топка ритахме отрязана четническа глава, търкаляхме я по зелената трева, изпъстрена с жълти и сини цветенца… Потяхме се, заливахме се от смях, беше просто игра, нещо нормално, безпокояхме се само да не изцапаме панталоните си с кръв, затова бяхме навили крачолите.

— Вярно ли е? — пита Пиетро.

— Вярно е. Не бях докосвал топка чак до онзи ден, когато играхме с теб.