Карел Чапек
Фабрика за Абсолют (29)

Глава XXIX
Последната битка

През есента на 1953 година Най-голямата Война беше към края си. Нямаше армии. Окупационните войски, по-голямата част от които, откъснати от родината си, се топяха и чезнеха, както водата попива в пясък. Самозвани генерали минаваха от град на град или, по-скоро от едни съсипии на други, начело на петима мъже, от които единият беше барабанчик, единият разбойник, единият ученик, единият беше човек с грамофон, а петия никой не го познаваше отблизо, и събираха налог за неопожаряване или поне се опитваха да уредят благотворителен концерт „в полза на инвалидите, вдовиците и сираците им“. Никой вече не знаеше броя на воюващите страни.

В това всеобщо, неописуемо разложение настана краят на Най-голямата Война. Настъпи така неочаквано, че и до днес си остава неизвестно къде е станало последното и т.нар. решаващо сражение. Историците много спорят по въпроса, кое стълкновение е определило края и окончателния изход от световната конфлаграция.

Някои (като Дюрих, Асбридж и особено Морони) са склонни да смятат, че това е битката при Линц. В тази доста голяма операция взеха участие шестдесет войници от различни неприятелски страни. Битката се разрази в големия салон на ресторанта „При Розата“, и то заради келнерката Хилда (всъщност — Маржена Ружичкова от Нови Биджов). Победител на полесражението остана италианецът Джузепе, който сложи ръка на Хилда; но тъй като на следния ден тя избяга с чеха Вацлав Хрушка, всъщност и тази битка си остана без победител.

Усински привежда като последно сражението при Гороховка, Льоблонд — сражението в Батиньол, Ван Гроо — онова, близо до Нюпорт, — изглежда обаче, че при тях играе решаваща роля повече локалният патриотизъм, отколкото истинските исторически съображения. С една дума, остава неизвестно къде е била последната битка на Най-голямата Война. И все пак тя може да се определи със значителна точност, като се изходи от източници, които съвпадат поразително — става дума за цял ред пророчества, които предхождаха Най-голямата Война.

Така още от 1845 година се е запазило печатано (с готически шрифт) пророчество, че след сто години „ще настанат страшни явления и много бранни хора ще загинат във война“, но че „след сто месеца тринадесет народа ще се изправят едни срещу други под една бреза и в отчаян бой ще се посекат“, след което щял да настане петдесетгодишен мир.

В 1893 година туркинята Вали Шьон пророкува, че „ще изминат пет пъти по една дузина години, докато настане мир по целия свят; в нея година тринадесет императора ще се срещнат в битка под брезово дръвче и след това ще настане мир, какъвто никога не е имало и няма да има“.

От 1909 година се цитира видението на някаква негърка от Масачузетс, която видяла „чудовище черно, двурого, и чудовище жълто, трирого и чудовище червено, осморого да се бият под едно дърво (брезово?) така, че кръвта им опръскала целия свят“. — Любопитното е, че броят на рогата е тринадесет, очевидно за означаване на тринадесетте народа.

През 1920 година реверендисимус^[1] Арнолд пророкувал, че „ще настъпи деветгодишна война, която ще обхване целия свят. Един велик император ще загине в тази война, три големи империи ще се разпаднат, деветдесет и девет столици ще бъдат превърнати в съсипии и че последната битка в тази война ще бъде и последната битка на века.“

От същата година е и „видението на Джонатан“ (отпечатано в Стокхолм): „Война и мор ще изтребят деветдесет и девет земи, деветдесет и девет империи ще залязат и отново ще се въздигнат; последната битка ще трае деветдесет и девет дни и ще бъде толкова кръвопролитна, че всички победители ще се съберат под сянката на брезово дръвче.“

В едно народно пророчество от 1923 година в Германия, се говори за битка на Брезово поле (Биркенфелд).

Народният представител Бубник през 1924 година в разискванията по бюджета казва: „…и няма да стане по-добре, докато, дори и само един войник остане под брезата^[2]“.

От периода между 1845–1944 година са се запазили до днес повече от двеста подобни пророчески документа; в четиридесет и осем от тях се среща числото „тринадесет“, в седемдесет — брезово дръвче; в петнайсет — просто „дърво“. Би могло да се заключи следователно, че последната битка се е разразила някъде близо до брезово дръвче; кой е воювал там, не се знае, но от всички участвуващи армии са останали тринадесет души, които след боя явно са легнали на сянка под брезата. С този миг е завършила и Най-голямата Война.

Възможно е обаче, „брезата“ тук да е просто символ, вместо селищните имена Бриезани, Бриезенец, Брезохрад, Брези (24 на брой в Чехия), Брезина (13 на брой), Брезновес, Брезинка (4), Брезинки, Брезини (3), Брезка (4), дори и Брезко, Брезна (2), Брезници (5), Брезник, Брезно (10), Брезова (II), Брезна (2), Брезници (5), Брезови гори, Брезовици (6), Брезовик, Брезовки, Брежани (9) и дори Брезолупи. Могат да се споменат и немските Бирк, Биркенберг, –фелд, –хайд, –хамер, Биркихт и т.н., или английските Биркенхед, Биркенхейм, Бирч и под., или френските Буленвиль, Буле и т.н. С това броят на градовете, селата и местностите, където правдоподобно се е разиграла последната битка, се ограничава до няколко хиляди (докато оставаме в рамките на Европа, която безсъмнено може преди всичко да претендира за правото над Последната Битка) и с подробни научни проучвания поне ще може да се установи къде е станало това, след като вече е почти невъзможно да се докаже кой е бил победителят.

Но може би наистина — тази представа е съблазнителна — близо до мястото на последното действие на световната трагедия е имало стройна, сребърна брезичка; може би над бойното поле е пяла чучулига и бяла пеперуда е пърхала над загрубелите бойци. И ето, вече почти няма кого да убиваш; денят е горещ, октомврийски, а героите един след друг, като отиват настрана и обръщат гръб на бойното поле, се облекчават и копнеещи за мир, отиват да полегнат в сянката на брезичката. На края там се събират налягали тринадесетте преживели Последната Битка. Един отпуска уморената си глава върху обувката на съседа си, друг я слага на задника му, без да му пречи неговото (имам пред вид на войника) дишане. Тринайсетте последни войници на света спят под едничка брезичка.

Привечер те се събуждат, поглеждат се с недоверие и посягат към оръжията. И тогава един от тях — историята никога няма да научи името му — казва:

— По дяволите, момчета, хайде стига толкова.

— Май че си прав — казва друг с облекчение, като оставя настрана оръжието си.

— Щом е така, дай парче сланинка, говедо — обажда се трети почти нежно.

Четвъртият:

— Ей, момчета, страшно ми се пуши; някой няма ли…?

— Хайде, файром, момчета — обажда се петият. — Играта свърши.

— Аз ще ти дам една спортка^[3] — казва шестият, — ама ти ми дай парче хляб.

— У дома, представяте ли си, отиваме си у дома! — казва седмият.

— Твойта чака ли те? — обажда се осмият.

— Господи, та аз вече шест години не съм лягал в легло като хората — твърди деветият.

— Голяма идиотщина беше тая работа, момчета — казва десетият и плюва.

— Ами да — казва единадесетият. — Но сега вече край.

— Край — повтаря дванадесетият. — Да не сме луди. Хайде, момчета, отиваме си в къщи!

— Ех, че е хубаво, че всичко свърши — добавя тринадесетият и се обръща на другата си страна.

Ей така някак си можем да си представим края на Най-голямата Война.