Карел Чапек
Фабрика за Абсолют (25)

Глава XXV
Така наречената Най-голяма Война

Характерно е за нас, хората, когато преживеем нещо много лошо, да търсим особено успокоение в мисълта, че откакто свят светува, то е било „най-голямото“ в съответната неприятна област. Така например, ако са настъпили извънредно големи горещини, вестниците ще спечелят симпатиите ни, като пишат, че това са „най-високите температури от 1881 година насам“ и при това нас ни е малко яд на тази 1881, че ни е надминала. Или пък, ако ушите ни измръзват така, че чак започнат да се белят, ние ще изпитаме някаква особена радост, че сме имали „най-ниската температура от 1786 година насам“. Така е и с войните. Сегашната война е или най-справедливата, или най-кръвопролитната, или най-сполучливата, или най-дългата от еди-кое си време насам; с някакъв суперлатив тя винаги ще ни даде известно горделиво удовлетворение, че преживяваме нещо особено извънредно и рекордно.

И така значи, войната, която продължи от 12 февруари 1944 г. до есента на 1953 година, беше наистина и без преувеличение (честна дума!) най-голямата война; и нека, моля ви се, не отнемаме на съвременниците тази единствена заслужена радост. В нея участвуваха 198 милиона души, от които оцеляха само тринайсет души. Бих могъл да ви приведа цифри, с които изчислители и статистици се опитваха да онагледят тия огромни загуби в убити; така например колко хиляди километра биха се получили, ако се наредяха труповете един до друг, и колко часа би трябвало да пътува един експресен влак, ако тези убити биха били поставени на мястото на траверсите; или ако се отрежеха всички показалци на падналите и се наредяха като сардели в консервени кутии, колко вагона биха се напълнили с тази стока, и така нататък; но аз слабо помня цифрите и не бих искал да ви излъжа с нито един мизерен вагон от статистиката. Ето защо повтарям, че това беше най-голямата война от сътворението на света както по отношение на загубите в убити, така и по отношение на пространствата, които бяха засегнати от боевете.

Летописецът още веднъж се извинява, че не притежава усета и способността за епично описание на грандиозното във войната. Безсъмнено, той би трябвало да опише войната като същински валяк, който е стъпквал всичко от Рейн до Ефрат, от Корея до Дания, от Лугано до Хапаранда и така нататък. Вместо това с много по-голямо желание той би се заловил да ви опише влизането на бедуините с бели чалми в Женева, с набучени на двуметровите си копия глави на враговете; или любовните приключения на брадатия и космат французин в Тибет; кавалкадите на руските казаци из Сахара; рицарските схватки на македонските комити със сенегалските тирайори^[1] на брега на финските езера. Както виждате, материята е твърде обширна. Победоносните полкове Бобине долетяха, така да се каже, с гол ентусиазъм по стъпките на Александър Македонски през двете Индий в Китай; но през това време жълтото китайско море достигна през Сибир и Русия до Франция и Испания, с което отряза опериращите в Швеция мюсюлмани от метрополията им. Руските полкове, които отстъпваха пред подавляващото надмощие на китайската армия, се озоваха в Северна Африка, където Сергей Николаевич Злочин^[2] положи основите на царството си; скоро обаче и той беше убит, тъй като баварските му генерали направиха заговор против пруските му атамани, след него на царския му трон в Тимбукту се възкачи Сергей Фьодорович Злосин^[3].

Нашата чешка родина последователно попада в ръцете на шведи, французи, турци, руси и китайци, при което всеки нашественик избиваше до последния крак коренното население. В катедралата „Св. Вит“ през тези години литургии отслужиха един пастор, един адвокат, един имам, един архимандрит и един бонз, разбира се, без траен успех. Единствената утешителна новост беше фактът, че Ставовският театър^[4] бе постоянно препълнен; бяха го превърнали във военен склад.

През 1951 година, когато японците изтласкаха китайците от Източна Европа, за известно време новата Империя на Центъра (така китайците наричат родината си) се обособи по една случайност точно в пределите на старата Австро-Унгарска империя; Шьонбрун отново бе резиденция на престарелия владетел, сто и шестгодишния мандарин Яя Вир Веана^[5], „към чиято свята глава с детинска почит обръщаха взор ликуващите народи“, както всекидневно уверяваше „Винер Митагсцайтунг“. Официален език беше китайският, което мигновено премахна националните спорове, държавен бог беше Буда; твърдоглавите католици от Чехия и Моравия се изселиха зад граница, след като предварително бяха подложени на китайски драгонади и конфискации, с което необикновено много нарасна броят на народните мъченици. Затова пък някои изтъкнати и разсъдливи чешки патриоти благодарение на върховно снизхождение получиха мандарински санове; преди всичко То-Бол-Кай, Гро-Ши^[6], но и мнозина други. Китайското правителство въведе много прогресивни новости, между другото например раздаване на купони вместо хранителни продукти; обаче скоро Империята на Центъра се разпадна, защото оловото за леене на куршуми се свърши съвсем, с което рухна и целият й авторитет; неколцината китайци, които не бяха избити, останаха да живеят тук и през последвалия мирен период, и то преди всичко като висши държавни чиновници.

По това време император Бобине, който провъзгласи за столица индийската Симла, дочу, че по все още непроучените горни течения на реките Иравади, Селуин и Меконг се намира женската империя на Амазонките, и тръгна натам със старата си гвардия, но вече не се върна. Според една версия той се оженил там, според друга кралицата на амазонките Амалия му отсякла главата в бой и я хвърлила в мях, пълен с кръв, като казала: „Satia te sanguine, quern tantum sitisti“^[7].

Втората версия изглежда по-изтънчена.

На края Европа се превърна в арена на безсмислени боеве между черната раса, извираща от вътрешността на Африка, и монголското племе; какво се случи през тези две години, не е за разказване. Последните следи от цивилизацията изчезнаха. На Храдчани например се развъдиха мечки, така че последните обитатели на Прага трябваше да разрушат всички мостове, даже и Карловия, за да спасят десния бряг на Вълтава от тия кръвожадни хищници. Населението оредя до минимум; Вишехрадската Капитула^[8] измря, както по мъжка, така и по съребрена линия; мачът за първенството между Спарта и Виктория Жижков е наблюдаван само от сто и десет души зрители.

И по другите континенти картината не беше по-добра. Северна Америка, разорена ужасно от кръвопролитните боеве между Прохибиционистите и Мокрите стана японска колония. В Южна Америка се смениха последователно Уругвайската, Чилийската, Перуанската, Бранденбургската и Патагонската империи. В Австралия, веднага след рухването на Англия, бе създадена Идеалната държава, която тутакси превърна тази многообещаваща страна в безплодна пустиня. В Африка бяха изядени повече от два милиона бели; чернокожите от конгоанския басейн се нахвърлиха върху Европа, останалата Африка се раздираше от редуващи се боеве между сто осемдесет и шестте различни императори, султани, крале, главатари и президенти.

Това е то историята. Всеки от тези стотици милиони воюващи хорица си е имал преди това свое детство, своя любов, свои планове; случвало му се е да се страхува, случвало се е да стане герой, но обикновено е бил смъртно уморен и е бил готов да се изтегне за отмора в леглото; когато умирал, бъдете сигурни, че не го е правил с удоволствие. И от всичко това са останали само шепа сухи факти: сражение еди-къде си, убити еди-колко си, резултатът един или друг — и на всичкото отгоре този резултат не решава нищо в крайна сметка.

Ето защо ви казвам: не отнемайте единствената гордост на тогавашните хора, че това, което са преживели, е било Най-голямата Война. Ние, разбира се, знаем, че след няколко десетки години ще успеем да направим още по-голяма война, нали и в това отношение човечеството се издига на все по-високо и по-високо равнище.