Карел Чапек
Фабрика за Абсолют (15)

Глава XV
Катастрофата

Да, в днешните дисциплинирани и — ако мога така да кажа — благословени времена на скъпотия, не можем да си представим социалното зло на неограниченото изобилие. Ако внезапно биха се появили неизчерпаеми запаси от всичко, ние ще си помислим, че това не е нищо друго, освен рай, рай на земята. Толкова по-хубаво, мислим си ние, ще има достатъчно за всички, и при това, братко, колко евтино!

И така, икономическата катастрофа, която — с навлизането на Абсолюта в промишлеността — сполетя света по времето, което описваме, се състоеше в това, че всичко, което беше нужно на човека, той можеше да го получи не евтино, а просто безплатно. Вие можехте да си вземете безплатно шепа кабъри, с които да подковете подметките си или които да наковете на пода, обаче можехте да си вземете безплатно и цял вагон кабъри, но, моля ви, какво ще ги правите? Бихте ги превозили на сто километра разстояние и там бихте ги раздали безплатно? Не, това не бихте го направили, тъй като още когато бихте стояли над тази лавина от кабъри, вие вече не бихте виждали кабърите, следователно — нещо относително полезно, а нещо съвършено безценно и безсмислено в изобилието си; нещо еднакво лишено от определен смисъл и цел, каквито са звездите на небето. Да, тази грамада от кабъри, понякога и вдъхновяваща, будеше поетични мисли, подобно на звездите по небето. Като че ли беше сътворена, за да и се любува човек в нямо учудване. Това беше своеобразна пейзажна красота, с каквато се отличава красивото море. Но морето също не се превозва с вагони във вътрешността на страната, където няма и помен от море. За морската вода не съществува икономическо разпределение. То не съществуваше сега и за кабърите.

И докато ей тук се разливаше искрящо море от кабъри, няколко километра по-нататък те не се намираха на пазара. Икономически обезценено, кабърчето беше изчезнало от магазините. И ако искахте да си подковете тока на обувката или да сложите кабърче на стола на ближния си, без той да забележи, вие напразно щяхте да го търсите. Няма кабъри, просто както в Слане и в Часлав няма море. Е, къде сте сега вие, търговците от миналите времена, които купувахте от едно място на евтина цена потребни неща, за да ги продадете на по-висока цена другаде? Уви, изчезнахте, тъй като и вас ви споходи милостта божия; засрамихте се заради печалбите си и затворихте дюкяните, за да размишлявате за братството на хората и да раздадете всичко, което имате и никога, никога вече да не пожелаете да забогатявате от разпределението на благата, тъй необходими на всички братя в бога. Където няма цени, там няма пазар. Където няма пазар, там няма разпределение. Където няма разпределение, там няма стока. А където няма стоки, там се увеличава нуждата, растат цените, увеличават се печалбите и се развива търговията. Но вие се отвърнахте от печалбите и ви обхвана непреодолимо отвращение към цифрите изобщо. Престанахте да гледате на материалния свят през очите на потреблението, пазара и продажбите. С молитвено сбрани ръце, вие се наслаждавахте на красотата и изобилието в света. А в същото време бяха се свършили кабърите. Нямаше кабъри. Само някъде далече се трупаха неизчерпаеми лавини от тях.

И вие, пекари, излязохте пред пекарниците си и завикахте: „Елате, божи хора, елате за бога и си вземете хляб и брашно, гевреци и милинки; смилете се и си вземайте без пари!“ А вие, търговците на текстилни стоки, и вие изнесохте навън пред магазинчетата си, направо на улицата, топове сукно и най-различни платове и с насълзени от радост очи започнахте да режете по пет или по десет метра на всеки, който минава покрай вас, и в името на бога го молехте да приеме скромния подарък; и едва когато магазинът беше напълно изпразнен, вие падахте на колене и благодарехте на бога, че ви е позволил да обличате ближните си, да ги премените като полски лилии. И вие, месари и колбасари, вдигнахте на главите си кошове с месо, салами и сарфалади и тръгнахте от врата на врата да хлопате, звъните и молите всеки да си избере, което му е най-вкусно. Също така и вие, всички останали, които продавате обувки, мебели, тютюн, чанти, очила, скъпоценности, килими, камшици, въжета, тенекеджийски изделия, порцелан, книги, изкуствени зъби, зеленчук, лекарства и каквото ви скимне, всички вие, облъхнати от диханието божие, се втурнахте по улиците, „раздадохте всичко, което имахте“, в благородната паника на милостта божия, след което при всяка среща, застанали на Прага на опустелите си дюкяни и складове, с блестящи очи споделяхте едни с други: „Е, братко, олекна ми на съвестта.“

След няколко дни последиците бяха налице: нямаше вече какво да се раздава. Но нямаше и какво да се купи. Абсолютът беше оплячкосал и изпразнил без остатък всички магазини.

През това време, далеч от градовете, машините бълваха милиони метри сукна и платове, ниагари от захар на бучки — кипящо, великолепно, неизчерпаемо изобилие на божието свръхпроизводство на всякакъв вид стоки. Плахите опити да се разпредели този потоп между потребителите скоро престанаха. Просто положението не можеше да се овладее.

Впрочем, възможно е тази икономическа катастрофа да бе предизвикана и от нещо друго: инфлацията на парите. Защото Абсолютът беше сложил ръка и на държавните монетни дворове и печатници и ежедневно хвърляше на света стотици милиарди банкноти, монети и ценни книжа. Девалвацията беше абсолютна: пакет банкноти по пет хиляди скоро не представляваше нищо друго, освен малко по-корава тоалетна хартия. Ако вие предложехте за един детски биберон шест халера или половин милион крони, от търговска гледна точка би било все едно; така или иначе, не бихте го получили, тъй като бяха изчезнали от пазара. Цифрите бяха загубили всякакъв смисъл. Това разпадане на числената система бе, разбира се, естествена последица от безкрайността и всемогъществото на бога.

По това време в градовете вече се бе появил недоимък и дори глад. Поради току-що споменатите причини снабдителният апарат се компрометира напълно.

Съществуваха, разбира се, министерствата на снабдяването, търговията, социалните грижи и железниците; според съществуващите разбирания възможно беше във фабриките да се подхване веднага огромният поток от продукция, да се запази от разваляне и внимателно да се превозва до опустошените от божията щедрост градове. За съжаление не стана така. Персоналът в министерствата прекарваше работното си време в радостни молитви, обзет от особено силна милост. В министерството на снабдяването ситуацията бе овладяна от машинописката госпожица Шарова, която проповядваше учението за Деветте кръга; в Министерството на търговията началникът на отдел Винклер проповядваше такова аскетично учение, което напомняше учението на индийските йоги. Вярно, тази треска продължи само четиринайсет дена, след което на нейно място — явно по особено внушение на Абсолюта — дойде пак като някакво чудо съзнанието за дълг. Отговорните органи заработиха непрекъснато ден и нощ, за да намерят изход от бедственото положение в снабдяването, но явно вече беше късно; единственият резултат беше, че всяко министерство произвеждаше дневно по петнадесет до петдесет и три хиляди писма, които съгласно решението на една междуминистерска комисия бяха изхвърляни ежедневно с камион във Вълтава.

Несъмнено най-страшно беше положението с изхранването, но за щастие тук беше (доколкото описвам обстановката в нашата страна) НАШЕТО ДРЪЗНОВЕНО СЕЛО. Господа, дайте си сметка в този момент, че отколе у нас се казва: нашите селяни, да оставим настрана съображенията за престиж, са ядката на нацията; има дори една стара песен за това: „Кой е този човек? Не го ли ти знайш? Селякът наш чешки, спасителят наш!“ Кой е този човек, пред когото се спря прахосническата треска на Абсолюта, кой е този човек, който не скръсти ръце, не се поддаде на неразумни внушения и вярно остана да стои на браздата си? Кой е този човек? Не го ли ти знайш? Селякът наш чешки, спасителят наш!

Да, наистина беше нашият селяк (и другаде се наблюдаваше същото), който по свой начин спаси света от глад. Представете си, че и той като гражданята би бил обхванат от манията да раздаде всичко на бедните и нуждаещите се; ако беше раздал всичкото си зърно, кравичките, теленцата, кокошките и гъските, и картофите, след четиринайсет дена в градовете би настанал глад, а селото би било изсмукано, изцедено, без запаси, самото то гладуващо. Но благодарение на нашия бодър селянин не било писано да стане така. Нека сега екс пост да обясняват това с чудесния инстинкт на нашето селячество или с неговата вярна, кристално чиста, дълбоко вярна на земята традиция, или най-сетне с това, че на село Абсолютът беше много по-слабо вирулентен, защото в дребното земеделско стопанство Карбураторът не можа да намери такова масово приложение, както в промишлеността, с една дума, обяснявайте го, както щете, факт е, обаче, че по време на всеобщото рухване на икономическата и валутна структура и на целия пазар, селянинът не раздаваше. Той не подари на никого нито сламчица, нито зрънце овес. Върху развалините на старата промишлена и търговска система нашият селянин спокойно и необезпокояван от никого продаваше всичко, каквото имаше. И го продаваше скъпо. С някакъв скрит инстинкт той предвиди катастрофалните размери на изобилието и затова навреме удари спирачките. Удари спирачките, като повиши цените, макар че хамбарите му пращяха от зърно. И това свидетелствува за изумително здравата основа на нашето селячество, което, без да каже нито дума, без каквато и да било организация, водено само от спасителния,вътрешен глас, повиши цените на всичко и навсякъде. С това, че повиши цените на всичко, то го спаси от разпиляване. Посред безумното изобилие от всичко, то се запази като остров на недоимъка и скъпотията. Селячеството предчувствуваше, че с това спасява света.

Защото, докато обезценените, безплатно раздавани стоки веднага — с природна необходимост — изчезнаха от пазара, хранителните продукти продължаваха да се продават. Естествено, трябваше да отидете на село, за да си ги набавите. Освен братска любов и свята дума, вашият пекар, месар и бакалин нямаха какво друго да ви дадат. Тогава вие грабвахте раницата си и заминавахте на сто и двайсет километра оттук; тръгвахте от чифлик на чифлик, и ето, тук купувахте кило картофи срещу златен часовник, там яйце срещу триедър, тук кило трици срещу хармониум или срещу пишеща машина. И имаше какво да се яде. Виждате ли, ако селянинът беше раздал всичко това, отдавна вече да сте свършили. Но селянинът беше спастрил за вас килце масло, спастрил го беше само за това, за да го даде за един персийски килим или за скъпа кийовска народна носия.

Е, кой спря налудничавите комунистически експерименти на Абсолюта? Кой не си загуби ума в паниката на добродетелта? Кой устоя на катастрофалния потоп на изобилието и ни спаси от гибел, без да жали живот и имот?

„Кой е този човек? Не го ли ти знайш? Селякът наш чешки, спасителят наш!“