Карел Чапек
Фабрика за Абсолют (2)

Глава II
Карбураторът

— Чаках те! — повтори Марек, след като настани госта си в коженото кресло. Сега Бонди за нищо на света не би признал как си беше представял западналия изобретател.

— Виждаш ли — силеше се той да се представи по-радостен — каква случайност! Тая сутрин, не знам защо, ми хрумна, че не сме се виждали от двайсет години! Двайсет години, Руда! Имаш ли представа!

— Хм — издаде Марек в отговор. — Значи, искаш да купиш изобретението ми?

— Да го купя? — изрече Г. Х. Бонди с колебание. — Не знам… Да ти кажа право, не съм и мислил за това. Исках да те видя и…

— Моля ти се, не се преструвай! — прекъсна го Марек. — Аз знаех, че ще дойдеш. Не можеше да не дойдеш. За такова нещо… Да ти кажа, това изобретение е тъкмо за тебе. От него такива пари могат да се изкарат — махна той с ръка, прокашля се и продължи равномерно. — Изобретението, което ще ти демонстрирам, представлява много по-голям преврат в техниката, отколкото откриването от Уат на парната машина. Ако трябва да го характеризирам с една дума, ще кажа, че теоретически става дума за съвършеното използуване на атомната енергия…

Бонди скри прозявката си.

— Я кажи, ти какво прави през тези двадесет години?

Марек го погледна леко изненадан.

— Модерната наука твърди, че материята, тоест атомът, се състои от огромен брой единици енергия; атомът всъщност е струпване на електрони, тоест на най-малките електрически частици…

— Много интересно — прекъсна го президентът Бонди. — Аз, нали знаеш, съм си бил винаги слаб по физика. Ама ти изглеждаш много лошо бе, Марек! А впрочем, как се сдоби с тая играч… хм, с тази фабрика?

— Аз ли? Съвсем случайно. Открих нов тип жички за електрически крушки. Дребна работа, хрумна ми между другото. Знаеш, аз от двайсет години работя върху въпроса за изгарянето на веществата. Ти сам ми кажи, Бонди, кой е най-големият проблем на модерната техника?

— Търговията — отвърна президентът. — А ти вече ожени ли се?

— Жена ми умря — каза Марек и скочи развълнуван. — Каква ти търговия! Изгарянето, разбираш ли? Съвършеното използуване на топлинната енергия, която е във веществото! Забележи, че при изгаряне на въглища ние използуваме само една стохилядна от това, което бихме могли да оползотворим! Разбираш ли?

— Да, въглищата са ужасно скъпи. — отсъди многозначително Бонди.

Марек седна и каза ядосан:

— Ако не си дошъл заради моя Карбуратор, Бонди, можеш да си вървиш.

— Давай, давай — отвърна кротко президентът.

Марек обхвана главата си с длани.

— Двайсет години съм работил върху това нещо — проговори той с мъка — и сега, сега ще го продавам на първия, който се изпречи на пътя ми! Голямата ми мечта! Най-голямото изобретение, което е правено досега! Сериозно, Бонди; страхотно нещо е.

— Разбира се, при нашите условия — отговори Бонди.

— Не, това изобщо е нещо страхотно. Представи си, че атомната енергия може да се оползотвори абсолютно, без остатък!

— Бре — рече президентът. — Ще се отопляваме с атоми. Защо пък не. Хубаво си се обзавел, Руда; малка и хубава фабрика. Колко работника имаш?

Марек не го слушаше.

— Знаеш ли — говореше той замислено, — все едно е как ще се каже: „оползотворяване на атомната енергия“ или „изгаряне на веществото“, или „разбиване на материята“. Както искаш можеш да го наречеш.

— Аз съм за изгарянето — каза Бонди — това звучи някак си по-интимно.

— Но по-точно е „разбиване на материята“; разбираш ли, да разбиеш атомите на електрони и да впрегнеш електроните на работа, разбираш ли?

— Абсолютно — съгласи се президентът. — Впрягай ги и това е!

— Представи си, да речем, че два коня дърпат с всички сили въже, някакво въже от двата му края, но в различни посоки. Знаеш ли какво е това?

— Трябва да е някакъв вид спорт — предположи Бонди.

— Не, това е покой — конете дърпат, но не се придвижват. А ако вземеш да пресечеш въжето…

— Конете ще паднат — извика Г. Х. Бонди с възторг.

— Не, те ще се затичат; ще се превърнат в освободени енергии. Погледни сега: материята представлява именно такъв вързан впряг. Разсечи връзката, която свързва електроните помежду им, и те ще се…

— Затичат!

— Да, но ние можем да ги хванем и да ги впрегнем, разбра ли? Или пък си представи следното: ние се отопляваме, да речем, с едно парче въглища. Това ни стопля малко, освен топлината се получава пепел, въгледвуокис и сажди. Веществото не се губи, разбираш ли?

— Да. Ще запалиш ли една пура?

— Не. Но материята, която остава, съдържа маса неизразходвана атомна енергия. Ако ни се удаде да изразходваме всичката атомна енергия изобщо, с това ние ще изразходваме и атомите. С една дума, материята би изчезнала.

— А, сега разбирам…

— Все едно, че става дума за лошо смилане на житото; все едно, че сваляме само люспата на зърното, а останалото го изхвърляме, както се изхвърля пепелта. При съвършеното смилане на зърното от него няма да остане нищо или почти нищо, нали? А същото е и при съвършеното изгаряне на веществото, от него няма да остане нищо или почти нищо. Ще се смеле съвсем. Ще се изразходва докрай. Ще се превърне в първичното нищо… Знаеш ли, материята изразходва огромно количество енергия само за да съществува изобщо; отнеми от материята съществуването й, принуди я да не бъде и с това ще освободиш огромен резерв от сила. Така е, Бонди…

— Ъхъ — и не е лошо.

— Пфлюгер например е изчислил, че в един килограм въглища се съдържат двадесет и три билиона калории. Струва ми се, че Пфлюгер преувеличава.

— Решително.

— По теоретически път аз стигнах до седем билиона. Но дори и само това означава, че един килограм въглища при съвършеното им изгаряне биха били достатъчни да задвижат една прилична фабрика в продължение на няколко стотин часа!

— По дяволите! — извика Бонди и скочи.

— Не мога да ти кажа точния брой на часовете. В продължение на шест седмици вече аз горя половин килограм въглища под налягане на тридесет килограмометра, и знаеш ли, че фабриката работи… работи… работи — шепнеше Марек пребледнял.

Президентът Бонди смутен поглаждаше брадичката си, гладка и закръглена като детско дупенце.

— Слушай, Марек — подхвана той колебливо, — ти трябва да си се преуморил малко нещо.

Марек махна с ръка.

— Нищо ми няма… Ако разбираше поне малко от физика, бих ти обяснил принципа на моя Карбуратор^[1], в който става изгарянето. Но това е цяла глава от висшата физика. Ще го видиш долу, в мазето. Аз сипах половин кило въглища в машината, след това я затворих и я пломбирах по нотариален път, пред свидетели, за да не може никой да досипва въглища. Иди го виж, иди, хайде върви! Все едно, нищо няма да разбереш, но — иди в мазето! Хайде, тръгвай де!

— Ама ти няма ли да дойдеш? — попита Бонди с учудване.

— Не, върви сам. И — виж какво, Бонди… не оставай дълго там.

— Защо? — попита Бонди малко подозрително.

— Просто така. Все едно, че… че не е много здравословно. И запали лампата, ключът е непосредствено до вратата. Шумът, който се чува в мазето, не е от машината; тя работи съвсем тихо, търпеливо, без миризма… Шумът идва, какво да ти кажа, от един вентилатор. Хайде, върви вече, аз ще те почакам тук. После ще ми кажеш…

Президентът Бонди слиза в мазето до известна степен доволен, че се е отървал за малко от този луд човек (ясно е, няма никакво съмнение в това, че е луд) и малко потиснат от мисълта как най-бързо да се измъкне оттук. Я виж ти каква е вратата на мазето, огромна, дебела врата с уплътнение, съвсем като бронираните врати в банковите подземия. Е, добре, сега да светнем. Ключът е непосредствено до вратата. В средата на засводено, бетонно и чисто като манастирска килия мазе се намира огромен метален цилиндър, разположен върху бетонни магарета. Затворен от всички страни, само отгоре някаква мрежичка, осеяна с пломби. Вътре в машината — мрак и тишина. От цилиндъра с равномерно и хлъзгаво движение излиза бутало, което върти бавно тежък маховик. Това е всичко. Само вентилаторът в прозореца на мазето бръмчи неуморимо.

Може би това е течението от вентилатора или нещо подобно — Бонди усеща по челото си особен полъх и има чувството, че косите му се изправят; после му се струва, като че ли се носи из някакво безкрайно пространство; сега пък като че ли лети, без да усеща собственото си тегло. Г. Х. Бонди е коленичил в някакво изумително, сияйно блаженство, иска му се да вика и да пее, струва му се, че чува шум от огромни и неизброими криле. И внезапно някой го хваща енергично за ръка и го измъква от мазето. Инженер Марек, с маска на главата си или със скафандър като водолаз, повлича Бонди нагоре, по стълбите. В антрето той снема металния шлем и бърше потта, оросила челото му.

— Крайно време — задъхва се той ужасно развълнуван.