Дейвид Ууд
Шибалба (6)

5.

Изабела Белтран вдигна очи от екрана на компютъра, когато вратата на офиса й се отвори. Почувства пристъп на гняв. Заповедите й бяха недвусмислени и не подлежаха на тълкуване. Когато работеше, не биваше да бъде безпокоена по никакъв повод. Но щом видя лицето на мъжа, който бе дръзнал да наруши светостта на нейното работно място, гневът й стихна до нещо по-подобно на раздразнение.

— Чичо, какво искаш?

Ектор Канул се приближи до бюрото и се вторачи отвисоко в нея с обичайното си надменно презрение.

— Изабела, имаме проблем.

— Казвала съм го и преди. Твоите проблеми не са мои.

— Този път са. Някакъв американски археолог е намерил сеноте el Guia.

— Е, и?

Тя веднага съжали за пренебрежителния си тон. Канул беше брат на покойния й баща, макар двамата да бяха напълно различни. Ектор имаше тъмната кожа и широките, плоски черти на лицето, характерни за индианското население на Мексико, докато Раул и самата Изабела бяха облагодетелствани от испанската кръв в смесеното си родословие. Ектор се беше потопил в своето етническо маянско наследство, докато бащата на Изабела бе избрал да си създаде положение в една от новите господстващи мексикански империи: Заливния картел^[1].

Беше рядкост потомците на индианци да се издигат до значителни постове в наркокартелите. Типично за тях бе да гледат на селските жители като на работна сила, която може да бъде заробена, но не и уважавана. Но Раул, може би заради неопределения си външен вид, беше преодолял тези предразсъдъци и се издигна в йерархията на организацията, като дори успя да се ожени за дъщерята на един от старшите началници на картела. Въпреки различията помежду им Раул винаги се беше отнасял почтително към религиозните и културни възгледи на своя брат, дори му беше позволил да обучи Изабела в традицията на техния народ.

След смъртта на Раул майката на Изабела се беше омъжила за Хесус Белтран, номер две в Заливния картел. Макар че като дъщеря бе принудена да вземе името на своя пастрок, тя се чувстваше задължена да почете избора, който баща й беше направил. Успя да стигне до място в организацията, за каквото баща й дори не би посмял да мечтае. Тя не само измести своя пастрок, но пое контрола върху операциите на картела на полуостров Юкатан. Въпреки това нейният чичо винаги беше добре дошъл у тях.

— Не за първи път някой попада на нея — продължи Изабела. — Защо просто не направиш това, което обикновено правиш?

— Изпратих двама мъже, но те се провалиха — отговори Канул.

— Прати още двама. Петима прати.

— Няма да е достатъчно. Сега са повече. Вече са се гмуркали в дупката. Само въпрос на време е да открият труповете. Ще се свържат с властите и това ще бъде проблем и за двама ни.

Изабела се смръщи. Ектор беше прав. За разлика от нейния покоен баща и пастрока си тя беше предпочела добрите бизнес практики пред насилието и жестокостта. Но понякога се налагаше да се разправя грубо с враговете и предателите в собствените си редици. Тяхното изчезване — не просто убийството им, а изчезването им от лицето на земята беше най-резултатният начин да си осигурява надмощие и да държи вълците настрана. Неотбелязаното на картите сеноте, известно само на нейния чичо и неколцина други, които живееха още със старите традиции, беше съвършеното място за това. Намереха ли труповете обаче, всичко, което бе изградила, всичко, за което се беше борила, щеше да бъде унищожено.

— Какво искаш да направя?

— Мога да се справя с археолозите, но федералните^[2] ще разследват тяхното изчезване. Издирването им не бива да ги заведе до карстовата дупка.

— Аз ще се погрижа за федералните.

Ектор леко сведе глава.

— Благодаря ти.

Изабела очакваше след това чичо й да си тръгне, но той остана на мястото си.

— И нещо друго ли има?

Мъжът остана доста време безмълвен, все едно претегляше наум важността на въпроса.

— Вероятно е просто съвпадение.

— Чичо, казвай каквото има да казваш.

— Има сведения… по-скоро слухове за странно заболяване. Треска, която предизвиква делириум и кръвоизливи.

Нищо не съм чула.

— Не тук. В Северен Хондурас, недалеч от руините на Копан. — Ектор направи малка пауза, после добави: — Причината може да е откриването на Ел Гия.

Изабела рязко си пое дъх. Никога не беше вярвала в историите на своя чичо, но мястото съвпадаше, както и симптомите, които описа.

— Треската се разпространява — продължи Ектор. — Селяните са започнали да я наричат El Cadejo Negro — Черното куче на дявола. — Той сви рамене. — Това също може да е просто съвпадение.

— Сигурно не вярваш в тези приказки. Ако някой е открил Ел Гия, ние трябва да действаме бързо.

Необяснимо защо Ектор се усмихна.

— Какво, не си ли съгласен?

— Разбира се, че съм. Зарадва ме това „ние“.

 

 

Мария кара само до главния път, където можеше да улови сигнал с мобилния си телефон, и се обади в Министерството на здравеопазването.

Нейният началник там реагира точно както беше очаквала: от неверие през отрицание до безпомощност. Да, ще обяви извънредно положение и ще извика армията, за да наложи карантината, но не можеше да направи кой знае какво за заболелите. Правителството едва успяваше да плаща на лекари като Мария подаянието, което сега получаваха. Със сигурност не разполагаше с парите, ресурсите и нужните хора, за да се бори с избухването на епидемия от заразна болест. Налагаше се да събере ресурси извън бедната централноамериканска държава и за да го направи, трябваше да изложи случая лично на президента.

Той говореше бързо и на няколко пъти се повтори. Мария разбра, че се опитва да избегне темата за нейното собствено здраве и вероятността също да е била изложена на патогена. Вярно бе, беше изложена, но имаше основание да се надява. Не беше имала пряк досег с никого от заразените. Е, разбира се, с изключение на старата жена, но това беше станало пътьом.

Контактът „кожа до кожа“ беше ли вектор^[3]? Нямаше представа.

Хондурас имаше своя дял от тропически болести — повечето пренасяни от комари, като малария и зика. Това обаче беше нещо различно. Първата стъпка в борбата срещу него щеше да бъде да се събере повече информация за начина, по който се разпространява. А единствената възможност да се направи това, беше Мария да се върне в опасната зона.

Тя бързо прекрати разговора, обърна лендкрузъра и пое назад по планинския път. Когато наближи селото, на пътя срещу нея се показа мъж.

Първо започват да бродят.

Спря в средата на пътя на около петнайсет метра от него. Когато той се довлече по-близо, тя си надяна чифт ръкавици, сложи си маска и слезе, за да го посрещне.

— Лечителке! — извика мъжът, все едно беше видял стара приятелка.

— Добър ден, господине. Какво правите тук на пътя?

Челото на мъжа се нагъна в неуверено смръщване.

— Аз… — Той поклати глава, все едно не можеше да се сети за някаква причина. — Търсих те. В селото има болест.

Мария разбра, че се опитва да си намери извинение, и се отбеляза наум този симптом. Високата температура би могла да обясни непостоянното поведение, но мъжът нямаше вид на човек в хватката на делириума. Очите му бяха кървясали, сякаш възпалени от някакъв алерген, но иначе изглеждаше в добро здраве. Все едно тялото му беше решило да го изведе на разходка и сега мозъкът му се опитваше да измисли разумно обяснение за този натрапчив импулс.

Каква беше тази болест, която караше хората да излизат, за да бродят?

— Да — отговори тя, — зная. Затова съм тук. Ще ме заведете ли в селото, за да ми покажете къде са болните хора?

Мъжът изглеждаше колеблив.

— Аз наистина трябва да… — После се смръщи отново.

— Моля ви. Аз просто искам да помогна.

Той направи още една крачка, сякаш подтикът да се движи беше неустоим.

Миранда реши да смени тактиката.

— Разкажете ми за Кадехо?

Мъжът отново спря на място.

— Кучето?

— Видяхте ли го? Диего показа ли ви го?

— Не. Някъде го скри. Само неколцина мъже го видяха. Сега са мъртви. Аз помогнах да ги погребем.

Беше лелеяла надежди, че всички заразени са били изложени на някакъв токсин от артефакта, който Диего беше намерил, но ако съдът с формата на куче беше изчезнал, това означаваше, че инфекцията се предава от човек на човек.

Трябваше да знае повече за развитието на болестта.

— Колко време умираха? Кога ги погребахте?

— Диего умря преди три дни. Той направи още една крачка напред. — Ще вървя. Трябва да… — Гласът му пресекна и спря насред дума, след това получи пристъп на кашлица. Пристъпът продължи само няколко секунди, но когато мъжът отново се изправи, по устните му имаше кръв.

Три дни, помисли си Мария. Толкова ли бяха нужни, за да започне изложеното на заразата лице да показва първите симптоми — натрапчив подтик за движение, а почти веднага след това идваше ред на кървавите храчки. Трябваше да научи повече.

Мъжът веднага продължи пътя си и тя не направи опит да го разубеди. Ако не паднеше някъде, щяха да са му нужни часове да стигне до магистралата. По това време армията вече щеше да е блокирала пътя, за да наложи карантина. Мария се върна в лендкрузъра и продължи към селото. Намери къщата с четиримата пациенти, които показваха симптомите на напредналата фаза на заболяването, и започна да събира колкото може повече данни за тях и развитието му. Взе кръвни проби, макар че нямаше как да ги изследва, и започна да им влива физиологичен разтвор, с изключение на най-болния — онзи, който се беше подул като гниещ груп и беше най-близо до смъртта. Допълнителната течност нямаше да му помогне. Когато палпира^[4] органите му, ги усети разкашкани, все едно се бяха втечнили отчасти. Дишането му беше неравномерно, с дълги периоди на отсъствие заради апнея с последващи бързи, затруднени вдишвания.

Съмняваше се, че ще оцелее до спускането на нощта.

След малко донесоха още пациенти. Всички бяха трескави, кашляха кръв, някои бърбореха неразбираемо. В началото Мария не обърна внимание на техните бълнувания, но в един момент осъзна, че всички повтарят едни и същи фрази или поне издават едни и същи неразбираеми звуци.

Импулсивно реши да огледа по-отблизо символите, надраскани по пода от другите пациенти. Не бяха еднакви, но въпреки това приликите между тях бяха удивителни. Освен това й се сториха познати, макар да не можеше да каже къде ги беше виждала преди. Когато се опита да скицира грубо копие на символите, й хрумна, че сега прави също като заразените.

Най-болният от мъжете издиша разтърсващо дълбоко и това продължи дълго, все едно балон се изпразва напълно. Главата му се търкулна настрана, а от устата и носа му започна да тече черна кръв. Мария веднага разбра, че е мъртъв. Тя се прекръсти, после стана, за да провери за всеки случай пулса му, но преди да успее да го направи, жената, която стоеше на пост на верандата, й извика:

— Лечителко, някой идва.

За миг Мария си помисли, че жената има предвид още заразени пациенти, но после чу шума от хеликоптери и витла, които плющяха във въздуха.

Излезе навън и видя не един, а няколко големи хеликоптера с по две витла, които идваха от юг. Под четири от тях се полюшваха всъдеходи, които приличаха на военни „Хъмви“.

Очевидно президентът не беше губил време да мобилизира армията.

След минути първият хеликоптер, който не носеше закачена под него кола, кацна на пътя. Още преди да опре на земята, взвод мъже — вероятно войници — облечени в скафандри и с автомати в ръцете, скочиха от свалената товарна рампа в задната част на машината. Хеликоптерът бързо се издигна, освобождавайки място за следващата машина, която изпълни същото полуприземяване и излитане.

Следваха хъмвитата. Всъдеходите бяха боядисани черни като хеликоптерите и подобно на тях нямаха никаква маркировка. Мария гледаше втрещена, докато войници в костюми за химическа защита се качиха в тях и потеглиха по планинския път в двете посоки. Когато пътят се освободи, хеликоптерите започнаха да кацат един до друг подобно на редица училищни автобуси. Витлата им продължаваха да се въртят, а от ауспусите на турбините да излизат горещи отработени газове. Останалата част от войниците — бяха твърде много, за да може Мария да ги преброи — се разпръснаха на малки групи из селото. Една от тях се насочи право към нея.

Мария пристъпи напред, за да се представи, но войниците вдигнаха автоматите си и тя замръзна на място. Една фигура в костюм излезе от тази група, но едва когато човекът застана пред нея, Мария видя, че е жена със светла кожа и рижа коса.

— Вие ли отговаряте? — попита жената. Говореше испански, но акцентът й издаваше, че не е от Хондурас.

— Не зная дали отговарям, но съм лекар към Министерството на здравеопазването. Аз се обадих за карантината — обясни Мария.

Зад плексигласовата лицева маска изражението на жената беше неразгадаемо. Тя кимна към къщата зад нея.

— Вътре ли са заразените?

— Да. Един току-що умря. Други трима са в напреднало състояние. Останалите не са толкова зле, но въпреки това са в критично състояние.

Жената се обърна, без да обръща повече внимание на Мария, и заговори на войниците:

— Вътре има множество обекти. Обезопасете ги за транспорт.

Мария зяпна от изненада, когато чу жената да говори на английски.

— Вие от американския Център за контрол и превенция на заболяванията ли сте? — попита тя на същия език.

— Нещо такова — отговори жената и се обърна, докато войниците се втурнаха покрай Мария и влязоха в къщата.

Надолу по пътя други войници събираха групи селяни, въпреки че не изглеждаха болни. Мария знаеше, че трябва да изпитва облекчение заради бързия и решителен отговор, но вместо това се уплаши, и то не само заради странното заболяване.

След няколко минути от къщата излязоха двама войници, които носеха на носилка един от заразените в последен стадий. Жената в костюма за химическа защита ги спря и след кратка оценка на товара им махна да продължат. Войниците занесоха пациента в един от хеликоптерите и изчезнаха вътре. Скоро и останалите заразени бяха изнесени един по един на носилки, включително трупът на починалия мъж.

Мария отново заговори жената:

— Къде ще ги карате?

Жената вдиша ръка, за да я накара да млъкне, и тогава Мария осъзна, че тя разговаря по телефона или по радиостанция. Не можа да чуе разговора, но след като и последният пациент беше пренесен в чакащия хеликоптер, жената подвикна на един от войниците.

— Взехме това, което ни трябваше. Разчистете.