Дейвид Ууд
Шибалба (13)

12.

Мадок се наведе към волана, сякаш като се приближи към предното стъкло, щеше да вижда по-добре в потопа, който ги заливаше. Усилието беше напразно. Тропическата буря, която се беше появила от нищото, изливаше водата като водопад. Виждаше чистачките две тънки черни линии, които се мятаха яростно насам-натам, губейки битката с дъжда. Всичко останало беше обгърнато в сиво-зелена пелена. Той свали крак от педала на газта, прехвърли го на педала на спирачките и спря джипа.

— Да не си решил да слезеш от пътя? — попита Ейнджъл от задната седалка.

Той поклати глава.

— Вероятността да затънем е твърде голяма.

— Или да ни отнесе някое кално свлачище — вметна Боунс изотзад. — Боже, това място е истинска дупка. Не мога да повярвам, че заменихме Канкун с него.

Мадок хвърли поглед на огледалото за обратно виждане, защото му беше любопитно как ще реагира Бел. Бяха тук в Хондурас само защото археологът бе настоял, че древният маянски град Оксвитик, по-известен под испанското си наименование Копан, е най-вероятното местоположение на „опашката на змията“ — началото на пътя, който щеше да ги отведе в Града на Сянката.

Мадок не беше толкова сигурен. Макар да беше вярно, че Копан е бил един от най-важните градове в южния край от културния район на маите през класическия период, не беше точно „изгубен“ град. Мястото, което се намираше в Западен Хондурас близо до границата с Гватемала, беше подробно проучено от археолози и изглеждаше малко вероятно просто така да попаднат на нещо ново. Освен това обектът беше на повече от четиристотин и петдесет километра от сенотето, където бяха намерили своя пътеводител — диска. Макар от днешна гледна точка разстоянието да не беше голямо, за древните то щеше да е значително.

Обаче това беше мнението на Бел и те не можеха да го изключат, без първо да го проверят.

— Ха, мислех, че военноморските тюлени обичат да се мокрят — подхвърли Миранда.

— Това е обичайно недоразумение — отговори делово Боунс. — Не е като да обичаме да се мокрим. Просто обичаме мокрото. С изключение на Мадок. Той…

— Не се ли притесняваш, че някоя друга кола може да се блъсне в нас? — прекъсна го Ейнджъл.

— Няма голяма вероятност. При такъв дъжд всички спират.

Мадок се надяваше това да е вярно. Не бяха видели движение по пътя. Хондурас беше една от най-бедните страни в Латинска Америка, а скорошният преврат само бе влошил положението. Пътят беше в ужасно състояние: с изронен паваж и дълбоки дупки, които приличаха на малки сенотета. Само луд би посмял да пътува при тези условия.

От друга страна, това беше Латинска Америка, където лудостта беше предварително условие да те наемат за шофьор на автобус.

— Сигурно след няколко минути ще отслабне — каза той с надежда в гласа.

Чу се пиукане, което обявяваше пристигането на текстово съобщение. Това беше малко изненадващо, защото покритието тук в най-добрия случай беше неравномерно, след като излязоха от големия град Сан Педро Сула преди повече от три часа. Той извади телефона, но преди да успее да провери съобщението, Ейнджъл се протегна и го измъкна от ръката му.

— Ей!

— Никакви есемеси зад волана! — каза тя с добродушна усмивка.

— Не бих нарекъл това шофиране — отговори той, но тя не му обърна внимание, а се зае да прочете съобщението.

— От Джими е. Казва, че револверът модел 868 е купен в Манасас, Вирджиния, от някой си Самюъл Джоунс.

Джими Летсън беше репортер от „Вашингтон Поуст“ и майстор в измъкването на информация, особено от електронни регистри, за която не можеше да се каже, че е свободно достъпна. Преди да тръгнат от Чинен Ица, Мадок му се беше обадил, за да го накара да провери допълнителни теории за възможното местоположение на Града на Сянката. Помоли стария си приятел да провери и списъка с оръжията, които бяха взели от мъжете, опитали се да ги нападнат край сенотето. Следата беше малка, но все пак щеше да им помогне да открият главатаря на Змийските братя.

За голямо съжаление на Боунс сега револверът беше заровен на произволно избрано място в юкатанската джунгла заедно с останалите оръжия. Тъй като летяха с гражданската авиация, преносът на оръжията без документи за собственост беше напълно изключен.

— Сам Джоунс? — уточни Мадок, леко разочарован. Звучеше малко като псевдоним, което означаваше, че оръжията също са задънена улица. — Питай го дали знае нещо друго.

Ейнджъл набра въпроса, след това прочете отговора, който дойде почти веднага.

— Казва, че ако е знаел повече, е щял да ни пише.

— Добрият стар Джими — разнежи се Мадок. — Толкова е общителен.

— Причината е, че прекарва цялото си време с компютри — вметна Боунс. — Изгубил е всичките си социални умения.

— Ти ли точно се намери да говориш за хорските умения — изпръхтя Миранда.

— Не си права, притежавам умения — настоя Боунс. — Не с хората изобщо, а само с мацките.

Ейнджъл се обърна да го погледне с повдигнат вежди.

— Извинявай, но колко жени те зарязаха през последните пет години, а?

— Никоя не ме е зарязала — отговори Боунс с тържествен и загадъчен тон. — Аз просто продължавам с живота си, а те трябва да догонват.

— Задник — каза Ейнджъл.

— И аз съм на същото мнение — добави Миранда.

Дъждът сякаш намаля, затова Мадок включи на скорост и потегли.

— Оглеждайте се за отклонението нареди той. — Вече трябва да сме близо.

Няколко минути по-късно стигнаха мястото, където според джипиеса трябваше да завият на юг, за да стигнат до останките. Но пътят беше препречен от голям черен джип с премигващи сигнални лампи на покрива. На вратите пишеше „Национална полиция“.

— Опа — възкликна Боунс. — Надявам се, че си взел достатъчно пари за подкупите.

Когато Мадок спря наетия джин срещу предницата на полицейския, от него слязоха двама души. Носеха черни бойни униформи, допълнени с тактически жилетки и автомати. Мъжете приличаха повече на войници, отколкото на полицаи. Единият от тях се приближи, а другият остана назад с насочено към земята, но готово за стрелба оръжие.

Мадок свали прозореца и се обърна към мъжа на испански:

— Полицай, проблем ли има? Искахме да видим руините на Копан.

— Обектът е затворен.

Мадок преведе на Ейнджъл, защото останалите от групата говореха испански. Макар че Боунс обичаше да подчертава, че знае само толкова, колкото да намери бира, тоалетна и близкия бардак.

— Не и според сайта на „Трипадвайзър“ — отбеляза Боунс. — Чудя се защо не са драснали два реда.

— Знаете ли колко дълго ще бъде затворен? — попита Мадок. — Дошли сме от майната си, за да…

— Неопределено време — прекъсна го полицаят.

— Заради дъжда ли е? — попита Ейнджъл.

Мадок знаеше, че не това е причината, но въпреки това реши да попита.

— Биологически причини — отговори полицаят, този път с нотка на окончателност. — А сега трябва да си вървите.

Мадок махна небрежно с ръка за поздрав, включи на скорост и се зае да обръща.

— Биологически причини, дръжки — измърмори Боунс. — Крият нещо. Мислиш ли, че Змийските братя може да са разбрали, че сме тръгнали насам?

Мадок се въздържа да отговори, докато не завърши обръщането и пое обратно по подгизналата от вода магистрала.

— Мисля, че трябва да разберем. — Той обърна огледалото така, че да може да вижда Боунс. — Готов ли си за малко стражари и апаши?

— Знаеш, братко.

— Сигурни ли сте, че си заслужава усилията? — попита Миранда. Така ли иначе идването ни тук беше чиста авантюра. А ако полицаят говори истината? Ако има някаква зараза в района?

Мадок натисна спирачките и отново спря в средата на пътя и се обърна към Ейнджъл.

— Вие ще се върнете в последния град, през който минахме: мисля, че се казваше Санта Рита. Хапнете. Ще се опитам да се обадя, но ако не намерим обхват, ще се наложи да се върнете да ни вземете от тук. Дайте ни три часа.

— Руините на Копан са по-близо — посочи Бел, имайки предвид модерния курортен град, пораснал на края на археологическия обект само на няколко километра надолу по пътя, но в другата посока.

Мадок поклати глава.

— Това би означавало да минем още няколко пъти покрай поста, а аз предпочитам да не им напомняме за нашето присъствие.

— А ако ви няма, когато се върнем? — попита Ейнджъл. — Колко дълго да ви чакаме?

— Не чакайте, а изчезвайте колкото може по-бързо. — Той забеляза загрижеността в нейните очи и отговори с — както се надяваше — окуражителна усмивка.

— Не се притеснявай, ще бъдем тук.

Той слезе и видя, че Боунс вече го чака.

— Мадок, ако тук наистина има нещо биологическо и ме заразиш… — Той поклати глава. — Какво мога да кажа? Най-добре ще е да се опитам да измъкна някоя знойна милосърдна сестра в замяна.

Мадок се засмя.

— Не давам обещания.

 

 

Щом поеха из гората, Боунс изведнъж стана съвсем делови. Никой от тях не говореше, цялото общуване между тях се извършваше с помощта на сигнали, макар че дори и те не бяха кой знае колко нужни.

Дъждът беше превърнал земята в супа, която ги забавяше до пъплене, а постоянното росене изсмукваше топлината от телата им въпреки тропическия климат. Но никой от тях не се оплакваше. И двамата бяха преживели много по-лошо.

Руините се намираха само на няколко десетки метра от пътя на полянка в дъното на долината, където първите обитатели на района се бяха заселили преди почти три хиляди години.

От края на гората Мадок можа да види няколко постройки, дело на човешки ръце. Имаше няколко сгради, ронещи се пресечени пирамиди, износени от хода на времето. Но нищо не беше с мащабите на онова, което бяха видели в Чичен Ица. Славата на Копан идваше не от неговата архитектура, а от изкуството му — стотици стели — гравирани каменни паметници, скулптирани с релефни фигури и глифи, които разказваха историята на този маянски град. Стелите в Копан се смятаха за най-добри образци на предколумбовата релефна скулптура и единствени по вида си сред маите, известни основно със своите барелефи, като каменните блокове в юкатанското сеноте.

Ако имаше някакви данни за местоположението на Града на Сянката, вероятно бяха гравирани на стелите, но тяхното разглеждане трябваше да почака. Беше само въпрос на време, макар то да не беше без значение. Вероятно щеше да отнеме дни да огледат внимателно всички каменни паметници. Проблемът не беше в това, а че някой друг ги беше изпреварил.

Повече от дузина мъже, облечени по военному, въоръжени с карабини М16А2, обикаляха територията на обекта. Мадок предположи, че са полицаи като тези, които бяха препречили пътя. Това обаче не означаваше, че са тук служебно. В Хондурас, както и в повечето страни от Латинска Америка, полицейските и военните части често могат да бъдат наети от предлагащия най-висока оферта.

Истинската работа обаче се вършеше вътре в обезопасения периметър. Мъже и жени — поне двайсет, ако не и двойно повече — бяха разпръснати из останките и проучваха и фотографираха всяка стела, тухлена конструкция или интересна скала и участък от долината. Може би бяха археолози, които провеждаха подробно проучване след затварянето на обекта за посетители. Всъщност в това обяснение имаше най-много логика, ако не беше един факт.

Мадок се наведе към Боунс.

— Нали не виждаш това, което аз не виждам?

— Секси милосърдни сестри?

— Защитно облекло. Каквото и да става тук, не е избухване на епидемия или нещо подобно. Защо им е тогава да разпространяват лъжлива история за някаква биологична опасност?

— Мислиш ли, че ще ни кажат, ако ги попитаме учтиво?

Мадок поклати глава, макар да знаеше, че въпросът е риторичен.

— Да опитаме да се приближим още.

Те излязоха и заобиколиха поляната в южния край на археологическия обект, който беше най-далеч от пътя, водещ до него и мнозинството от въоръжените хора.

Докато пресичаха джунглата, се покриха с кал и този естествен камуфлаж и непрекъснато ръмящият дъжд скриха тяхното приближаване от не твърде внимателните постове. Мадок и Боунс изпълзяха до една от пирамидите и се качиха на нея, за да виждат по-добре какво става наоколо.

Хората, които извършваха проучването, приличаха на студенти. Броят на мъжете и жените беше равен и всички бяха облечени в скъпи всекидневни дрехи, които можеха да са от марките „Ърбан Аутфитър“ или „Еди Бауър“. Групата беше и расово разнообразна, което подсказваше, че не са местни, но никой не говореше достатъчно високо, за да може да се определи народността им.

Мадок извади телефона си, защото възнамеряваше да направи няколко снимки на работниците, надявайки се, че Джими Летсън ще успее да сътвори някакво чудо с помощта на програмата за разпознаване на лица. Но преди да успее да почисти пръстите си от калта достатъчно, за да може да натиска бутоните, Боунс тихичко изсъска, предупреждавайки го да замръзне на място.

Малка група трима мъже и една жена току-що бяха излезли от близка сграда. Двама от мъжете носеха черни блузи с яка, украсени с някаква официална емблема — може би служители на паркинга, предположи Мадок. Другият мъж имаше тромава походка, късо подстригана коса и осанка, която подсказваше, че е бивш военен. Жената имаше мургавия цвят на кожата, типичен за латиноамериканка, но косата й беше рижа, а лицето покрито с лунички.

— Съжалявам — казваше в момента служителят на паркинга, — но тук няма нищо повече.

— Нещо, за което не разказвате на туристите?

— Вече видяхте всичко. Може да има още постройки в гората, но ние използвахме проникващ в земята радар, за да картографираме целия археологически обект. Тук няма заровени в земята постройки. Нито тунели и тайни проходи.

— А стели, които не са били каталогизирани? Или артефакти, които сте продали на черния пазар? Имате ли снимки от тях?

Служителят от паркинга, изглежда, силно се обиди.

— Никога не бих се забъркал с криминални.

Жената го изгледа със съмнение в очите.

— Не ме интересуват вашите незаконни действия. Искам да знам дали тук е било намерено нещо, свързано с Града на Сянката.

Мъжът се изсмя.

— Град на Сянката? Със същия успех може да ме питате за Чупакабра^[1] или Кадехо.

Жената стрелна глава по посока на своя едър другар и той, бърз като светкавица, стовари юмрук в стомаха на мъжа.

Докато свилият се като джобно ножче служител се свличаше на земята, зяпайки за въздух, жената измъкна светкавично пистолет изпод якето си и го насочи към главата на другия хондурасец.

От ужас очите му почти щяха да изскочат.

— Не ви лъжем. Градът на Сянката е мит. Никой не вярва в него. Само campesinos, селяните, но те са суеверни глупаци.

Жената дръпна петлето на оръжието си и изсъска:

— Аз вярвам в него. Глупачка ли съм?

От своя наблюдателен пункт на около петнайсет метра от събитията Мадок усети миризмата на урина във влажния въздух. Един от служителите на паркинга се беше подмокрил. Мадок вдигна преднамерено бавно телефона си, насочи го към жената и я засне.

— Моля ви — примоли се мъжът, — тук няма нищо за Града на Сянката. Ако имаше, щях да ви кажа.

— Чувал си за него. Разкажи ми какво си чул.

— Каквото всички са чували. Баба ми разказа за него. Как Сянката на мъртвите господари заплашвала да обгърне света, докато боговете не скрили града от очите на смъртните.

— А Копан? Началото на Змийския път ли води до града?

Мъжът премигна неразбиращо.

— Градът на Сянката не е действително място. Кълна се, това е всичко, което знам.

Жената кимна, после бавно върна петлето на място. Мъжът видимо се отпусна от облекчение, обаче жената, вместо да прибере оръжието, замахна странично и го удари с него в слепоочието.

— Какво ще правим сега? — попита онзи с военната подстрижка.

Жената гледа известно време към археологическия обект, преди да отговори.

— Това беше загуба на време. Тук няма нищо. Прибра пистолета в кобура и извади преносима радиостанция.

— Приключвайте — каза тя вече на английски. — Тръгваме след десет минути.

Когато двамата се отдалечиха, Боунс сръчка Мадок.

— Мислиш ли, че тя е Змийска сестра? — прошепна той.

— Не знам — призна Мадок. — Змийските братя ми се струват ниска топка в сравнение с тези типове. Която и да е, трябва да има достатъчно влияние в правителството, за да затвори археологическия обект просто така.

— Парица царица. Особено чуждата валута. Едрият тип звучеше като американец. И прилича на бивша бурканена глава^[2].

Мадок кимна.

— Вероятно сега работи като частна охрана. Не може да се каже кой дава парите и защо е този внезапен интерес към Града на Сянката.

— И то точно когато ние го търсим. Голямо съвпадение? Мислиш ли, че някой е разбрал, че ще дойдем тук? — Когато Мадок не отговори, Боунс продължи. — Искаш ли да отмъкнем някой от тези типове? Може би ще успеем да измъкнем малко отговори?

— Те са повече от нас и са въоръжени. Не си заслужава риска. Да се връщаме.

— Тези типове скоро ще се махнат. Тогава мястото ще е само за нас, а и имаме достатъчно време. Ще можем да огледаме, нали?

Боунс не грешеше. Повечето хора вече се бяха събрали в северния край на обекта, където чакаше дълга редица изкаляни джипове. Имаше само неколцина изостанали, които бързаха през подгизналото от вода поле да настигнат своите колеги.

Обаче Мадок поклати глава.

— Чу какво каза жената. Бел греши, тук няма нищо, което да е свързано дори малко с Града на Сянката. Няма глифи. Няма тайни проходи или сеноте. Нищо, което…

Обаче гласът му заглъхна, защото се сети нещо.

— Познавам, когато ти хрумват идеи — каза Боунс. — Не искаш ли да я споделиш със своя приятел?

— Бел предположи, че Змийският път, описан в диска пътеводител, свързва маянски градове. Какво става, ако бърка обаче?

Боунс му махна с ръка да продължава.

— Служителят от паркинга каза, че боговете са скрили града от очите на смъртните. Маите не са вдигали храмове за мъртвите богове, а са ги почитали, правейки жертвоприношения пред символични входове към подземния свят. — Той провери телефона си. Показваше само две пръчици сила на връзката.

Заслужава си да опитам, помисли си той и започна да съчинява текстовото съобщение. В момента вероятността да бъдат видени или чути беше малка, а и съобщението не можеше да чака.

— Все още не разбирам — призна Боунс. — Ако местата, изобразени в глифа, не са градове и храмове, какво са?

Мадок се усмихна.

— Сеноте.