Дейвид Ууд
Шибалба (22)

21.

След като отговори на Алекс, Симпсън дълго остана да седи сам в преддверието на лабораторията, чудейки се какво да прави.

Не знаеше дали неговият работодател е повярвал на лъжата. Гласът му бе потреперил, докато му отговаряше формално „С теб съм!“. Ала какво друго можеше да очаква, когато темата на разговора беше проектирането на живота и смъртта в световен мащаб.

Какъв друг отговор би могъл да даде? Подтекстът беше всичко друго, но не и неясен: участвай или много повече от работата ти ще е изложено на опасност. Щом Алекс беше готов да продаде на даващия най-висока цена нелечим патогенен гъбичен агент, способен да унищожи живота на земята, едва ли щеше да се поколебае да прекрати земния път на някакъв нежелаещ да участва учен.

Затова неговият действителен отговор вероятно нямаше да има значение. Вероятно сега Алекс щеше да го наблюдава отблизо, внимавайки за някакви признаци на нелоялност. Неуспехът на Симпсън в постигането на резултати можеше да бъде тълкуван като бавене заради нежелание да сътрудничи и дори саботаж.

Не мога да му позволя да го направи, помисли си Дейн. Но какво да направи, за да се противопостави на плана? Нямаше на кого да се довери. Лабораторията работеше с намален състав и нямаше как да знае дали може да вярва на някого от останалите.

Трябваше да каже някому.

Отговорът най-накрая го споходи, когато на компютърния екран изскочи сигнал, който го подсещаше, че е време да провери пациентите.

Мария!

Той забърза по коридора към отделението с ниво на биобезопасност IV, където държаха заразените пациенти, и бързо облече защитния костюм. Изпита такова чувство за неотложност, че се наложи с усилие на волята да потисне желанието да претупа мерките за безопасност. След цяла вечност, както му се стори, лампата на въздушния шлюз светна червено, съобщавайки му, че вече се намира в опасната зона.

Вместо да посети методично всеки от пациентите, както беше правил досега, той отиде право в стаята на Мария. Намери я точно така, както я беше оставил: застанала в своята изолационна стая да се опитва да измисли начин как да мине през стената. Сега по нея имаше червени следи: Мария беше рисувала с кървящите си пръсти.

Тя обърна глава към него, когато влезе през вратата. Той видя, че гъбичната инфекция беше напреднала до следващата степен. Лицето и ръцете й бяха покрити с малки кървави точици — петехиални кръвоизливи. С усилването на треската кръвта й се разреждаше, губеше фактора си на кръвосъсирване и се изливаше през капилярите, буквално избиваше през нейните пори. Дори бялото на очите й сега беше кървавочервено, а по бузите й се стичаха кървави сълзи.

Тя отвори уста и започна да говори, но думите бяха на същия диалект, който използваха няколко от другите пациенти. Не беше предизвикано от треската дрънкане. Алекс разпозна странните думи. Всички пациенти ги бяха използвали, както бяха рисували със собствената си кръв и телесни течности едни и същи картини. Това бяха двата единствени по рода си симптома на заразата, които Симпсън още не можеше да разбере. Трябваше да имат някакво значение, но точно сега това беше последното, което го тревожеше.

Мария се смръщи, сякаш усети неспособността му да я разбере, пое си дълбоко дъх, преди да опита отново.

— Умът… губя си ума… умствените…

Усилието й беше покъртително.

— Разбирам — отговори той, опитвайки се да й спести очевидно изтощителното усилие. Онова, което щеше да й каже, беше не по-малко трудно, макар и по твърде различни причини.

— Нямам никакви успехи в намирането на лечение… и започвам да се чудя дали изобщо да продължа да търся.

Думите се заизливаха от него — объркана тирада с повторения, която приличаше повече на извинение, отколкото на обяснение. Мария известно време просто го гледаше безстрастно, но след това се обърна отново към стената и продължи да рисува странните символи с кръвта си, все едно него вече го няма. Въпреки това той продължи да говори, надявайки се, че като облече обърканите си мисли в думи, по някакъв начин ще открие яснота и цел.

И по някакъв странен начин успя.

— Мария, ще ми се да те бях срещнал по-рано — каза той. — Ще ми се да приличах повече на теб. Затова се забърках в това. Нали разбираш, искам да кажа, че е част от причината. Разбира се, и парите, но повече, защото исках да помагам на хората. Да открия някакво ново чудотворно лекарство, което лекува рак или… — Той въздъхна и поклати глава. — Всичко се обърка. Дори да намеря лек, това само ще влоши положението. Алекс няма да има причина да не направи своето оръжие… Сянка и светлина. Милиони ще умрат. Може би дори милиарди. А ако аз не го направя, някой друг ще го направи. Алекс просто…

Той замълча, когато му хрумна отговорът. Беше разглеждал положението от всички възможни ъгли, разсъждавал по всяка пермутация на проблема, изследвал всяко възможно действие и винаги се връщаше на тази идея. Алекс щеше да получи своето, независимо от това дали Симпсън щеше да му помогне или не.

Проблемът беше Алекс.

И просто така му хрумна какво трябва да прави.

Протегна ръка към Мария и я погали по лицето. Върховете на пръстите му, скрити под ръкавицата, се изцапаха с прясна кръв.

— Съжалявам — прошепна той. — Това е единственият начин.

Обърна се, откачи шланга за въздух от вентила и се насочи към въздушния шлюз. Преди да влезе в него, се обади на Алекс по интеркома.

— Направих пробив — обяви той, осъзнавайки, че гласът му отново потреперва. Надяваше се, че неговият работодател ще го припише на изкривяването на звука, предизвикано от защитното облекло.

Гласът на Алекс се чу през пукота на високоговорителя.

— Отлично. Знаех си, че ти трябват само точните подбуди. Лечение ли е? Ако е така, искам да започнеш с изпитания върху хора.

— Не, друго е. Не мога да го обясня точно. Трябва да ти го покажа. Можем ли да се видим пред отделението за биобезопасност?

— Слизам веднага.

Симпсън пусна бутона на интеркома и прекъсна връзката. Сърцето му блъскаше. Беше уплашен. Не от онова, което се готвеше да извърши, а защото знаеше, че разполага само с една възможност да го направи както трябва.

Изчака две пълни минути преди да влезе във въздушния шлюз и да затвори вътрешната врата зад гърба си. Светлината беше червена, показвайки, че околната среда е още опасна. Външността на неговия защитен костюм вероятно беше покрита с невидими гъбични спори.

Правилата за безопасност диктуваха да започне с дезинфекционните душове веднага след влизането във въздушния шлюз, но вместо това той отиде до външната врата и надникна през люка, за да провери дали неговият работодател вече е дошъл.

Не му се наложи да чака дълго. Няколко секунди по-късно Алекс се втурна в преддверието с нетърпелив въпрос на уста. Поколеба се, когато видя Симпсън да го гледа през люка на въздушния шлюз.

Алекс извика нещо. Вероятно покана да побърза, но дебелите стени на въздушния шлюз не позволиха на Симпсън да го чуе.

— Веднага идвам — каза той, а след това блъсна с рамо външната врата.

Вратите на въздушния шлюз се контролираха от същата компютризирана система, която управляваше дезинфекционните душове. Предназначението на системата беше да попречи на микроскопични форми на живот да се измъкнат навън. Индивидуалните изолационни помещения бяха оборудвани със здрави ключалки, така че никой от обектите да не може да избяга. Обаче вратите на въздушния шлюз имаха прости електронни брави, достатъчно здрави, за да устоят на малки промени в налягането. Бравата нямаше да се отключи, докато дезинфекционната програма не завърши, но в никакъв случай не беше непроницаема. Създателите на лабораторията правилно бяха предположили, че знаейки какви са последствията от подобен опит, на никой нормален изследовател няма да му мине през ума да наруши процедурите.

Очите на Алекс се ококориха от неверие, когато вратата се разтресе от натиска на цялата тежест на Симпсън срещу нея.

Бравата устоя, но това нямаше значение. Ударът беше достатъчен да наруши херметичността дори за милисекунда и да задейства програмата за действия при извънредни случаи. Отвъд въздушния шлюз светлините светнаха червено и зазвуча остър сигнал на сирена, обявяващ тревога. Симпсън знаеше, че в цялото крило електронните ключалки като тази на вратата на въздушния шлюз вече са задействани, затваряйки всички помещения и коридори.

Това беше само първият етап. Симпсън знаеше също така, че му остават по-малко от пет минути живот.

След възможно нарушение на безопасността от биологичен агент щеше да започне отброяване, продължаващо толкова дълго, колкото е нужно на отговорниците по безопасността на лабораторията да преценят дали опасността агент от равнище НББ IV да бъде освободен е действителна и да започнат евакуацията на персонала от всички незасегнати райони. Ако мерките по осигуряване на безопасността не бъдат спрени от отговорниците, в края на отброяването щеше да бъде задействано термобарично взривно устройство^[1], разположено точно под изолационното отделение. Взривът щеше да изгори за секунди лабораторията, като за целта възпламени всичкия кислород наоколо.

От гъбичните агенти нямаше да остане никаква следа. На Мария и останалите заразени пациенти, които вече бяха изправени пред мъчителна смърт, ще им бъдат спестени мъките, отнемащи човешкия им облик. Поне това си каза Симпсън. Той също щеше да загине, но неговата смърт щеше да спаси безброй животи от налудничавата схема на Алекс.

Но не беше достатъчно да осигури унищожаването на гъбичния агент — Сянката. Трябваше да се увери, че неговият работодател няма да получи друга възможност да унищожи света.

Симпсън отново се хвърли срещу вратата, но този път се засили повече. Езикът на бравата се строши с пукот, наподобяващ пистолетен изстрел, запращайки го на пода в района на гардероба. Докато падаше, защитеният му костюм се закачи на дръжката на вратата и в материята зейна дупка, която позволи на хладния и вероятно заразен с микроби въздух да нахлуе вътре, но не му пукаше. Знаеше, че няма да живее толкова дълго, че да започне да показва първите симптоми на инфекцията. Надигна се с усилие, намери Алекс, който бе започнал да отстъпва към заключената врата, водеща навън от помещението, и се хвърли към него.

Но когато прекоси разстоянието, Алекс се обърна да го посрещне. В очите му се появи неочакван яростен блясък. Когато Симпсън протегна ръце към гърлото му, забеляза с крайчеца на очите движение. След това нещо се стовари отстрани в главата му и той престана да вижда.

 

 

Алекс отскочи назад, увеличавайки разстоянието, колкото позволява помещението, между себе си и Симпсън. Юмрукът го смъдеше там, където беше ударил учения и той несъзнателно потърка ръка в панталоните си, знаейки, че това изобщо не би повлияло върху възможни микробиологически агенти, които може да са били освободени.

Не, помисли той. Не може да се случи. Чист съм.

Но знаеше също, че в момента това е най-малкият му проблем.

Симпсън беше предизвикал извънредния случай и часовникът вече отброяваше минутите.

Алекс потисна желанието си да стъпче на пихтия главата на безгръбначния изследовател. Знаеше, че само себе си трябва да обвинява, задето не е разпознал липсата на решителност у Симпсън. Той сам си беше избрал съдбата, но Алекс имаше още време да се спаси.

Обърна се към вратата и опита дръжката, но без успех.

Овладей се, каза си той. Мисли!

Вратата беше оборудвана с рядко използвана клавиатура и почти никога не се заключваше в обикновените работни дни. Но извънредното положение автоматично беше блокирало кодовете за достъп на служителите. Алекс обаче не беше обикновен служител. Неговият код на началник важеше дори при неотменимото извънредно положение. Той набра четирите цифри и чу как бравата щраква, докато резето се прибира.

Малката победа му донесе дребно удовлетворение. Имаше още няколко заключени врати по пътя му и дори да успееше да мине през всички, да избяга от жертвоприношението в лабораторията щеше да е трудна работа.

Колко време оставаше?

Докато тичаше надолу по коридора, извади телефона си и успя да се обади. Едва долавяше сигнала свободно от воя на сирената, но след секунда или две чу гласа на своя пилот.

— Пали птицата! — извика Алекс.

— Вече работи — чу се трескавият отговор. — Но ще бъде на косъм.

Алекс не отговори. Пилотът си знаеше работата и нищо, което му нареди Алекс, нямаше да промени факта, че минималното време за авариен старт на хеликоптер е три минути.

Отне му почти толкова време да преодолее всички врати, за да стигне до хеликоптерната площадка. По пътя към нея срещна някои от малкото наети от него изследователи и техници, които го поздравиха като спасител. Отблъсна ги, подканяйки ги да останат на местата си, а той ще се упъти към операционния център, за да изключи тревогата. Разбира се, това беше лъжа. Нямаше как лабораторията да бъде спасена, а в хеликоптера нямаше място за друг, освен него.

В мига, когато изскочи от последното стълбище нагоре към хеликоптерната площадка, „Бел 407“ вече работеше на празни обороти, а витлото му се въртеше бавно отгоре. Пилотът му махна да се качва бързо.

Алекс се качи на борда и изкомандва:

— Тръгвай! — още преди да беше успял да затвори вратата.

Машината се издигна няколко метра и се наклони във въздуха, след това се понесе напред, бързайки да се отдалечи от хеликоптерната площадка, без да набере много височина. Разстоянието, в която и да е посока беше единственото, което можеше да ги спаси сега. А борбата със земното притегляне беше много по-трудна от простото летене на ниска височина над тъмните води на Карибско море.

Алекс изви глава и затаи дъх, докато плаващата изследователска лаборатория — настанена на стара, зарязана нефтена платформа, която беше купил за смешни пари — започна да се смалява зад тях.

В този момент малките, подобни на звезди точки светлина бяха погълнати от изригването на една ярка супернова.

— Дръж се! — извика пилотът.

Взривната вълна ги удари няколко секунди по-късно и ги замята като ураган, но те вече се бяха отдалечили достатъчно от нефтената платформа и не бяха изложени на опасността от пълно разрушение.

Алекс потъна в седалката, но облекчението му беше помрачено от грамадния неуспех. Симпсън, този червей идеалист току-що беше унищожил и малкия напредък, който бяха постигнали в изолираното на патогена.

Слава богу, че не заложих само на един кон, помисли си Алекс, докато несъзнателно раздвижваше пръсти, за да прогони сковаността от натъртените си кокалчета. Обърна се към пилота:

— Закарай ме в Паласиос. Трябва да се видя с Карина. Сега всичко зависи от нея.