Дейвид Ууд
Шибалба (30)

29.

Преминаването на все още топлия камък за готвене напомни на Алекс за ходенето по жарава, в което беше участвал. С тази разлика, че в този случай възможната награда не беше абстрактното усещане за постижение и овластяване. Когато това свърши, той щеше да промени света. Буквално.

Изпита почти съкрушителен подтик да продължи да се движи.

— Това е Тъмната къща — обясни Карина, когато стъпи върху пода на пещерата.

— Подходящо име — отговори той и плъзна фенерчето по надупчения под на помещението. — Кой би очаквал в пещерата да е тъмно? О, я чакай. Ние. Затова донесохме фенерчета.

— Фенерчетата няма да ви помогнат да намерите пътя в мрака каза Изабела. В тона й още имаше оттенъци на презрение, но Алекс си помисли, че прозвуча доста примирено.

— Предполагам, ти си единствената, която може да ни води?

Карина избърза да се намеси:

— Нямаме нужда от нея. Аз научих същите истории като нея. Зная какво трябва да направим. Да се доверим на мрака. — И се вторачи в Изабела, сякаш очакваше потвърждение. Тя само повдигна вежди, но не отговори.

— Изгасете фенерчетата си. Всички без изключение. След няколко минути пътят ще се открие.

— Това наистина ми звучи като глупава идея — възрази Алекс. Той се обърна към Изабела. — Ако тя е права, вероятно повече няма да имаме нужда от вас.

Изабела сви рамене.

— Правете каквото искате.

Алекс се изсмя.

— Добре тогава. Изгасете всички фенерчета.

Той запази увереното си изражение до мига, когато и последната светлина угасна. Мракът беше по-пълен от всичко, което бе виждал дотогава. Толкова заплашителна празнота, че Алекс за малко не рухна на колене, за да не падне.

Това беше много по-лошо от танцуването върху жарава.

— Карина — заговори той, но не успя напълно да скрие треперенето на гласа си, — как ще намерим този път?

— Търпение — прошепна в отговор тя.

— Това не е най-силната ми личностна характеристика — отговори Алекс. Докато го казваше, му се стори, че чу приглушено ръмжене в мрака. Студен адреналин нахлу във вените му и за миг той видя чудовищни фигури да се появяват от чернотата.

— Ще светна — обяви, докато трескаво се опитваше да намери бутона.

— Не! Никога няма да намерим пътя, ако се поддадем на страховете.

Алекс изръмжа от безсилие и задържа пръста си над бутона.

— По-добре побързай. Трябва да продължим.

С отминаването на секундите другите му сетива станаха свръхчувствителни. Звуците от дишането на хората около него, които душеха въздуха, кашляха от миризмата. Той също я подушваше. Въздухът беше воняща смесица от канални нечистотии и нещо като котешка пикня.

— Достатъчно! — изрева Алекс. — Карина, получи възможност, но…

— Чакай! Виждам нещо…

Той не й обърна внимание и светна, насочвайки фокусиран и заслепяващ лъч в дълбините на пещерата. Изстена и присви очи от болезнената, но въпреки това дългоочаквана светлина, след това я насочи към тяхната пленничка.

Но Изабела вече я нямаше, двамата мъже, които я бяха държали, лежаха неподвижно на пещерния под, а от прерязаните им гърла струеше кръв. Останалите членове на охраната се хвърлиха да помагат на своите паднали другари, макар да беше очевидно, че вече е твърде късно.

Алекс направо изгуби дар слово от ярост.

— Къде е? Намерете я.

— Забрави я — озъби му се Карина. — Тук вътре никога няма да я намерите. Само ще загубиш още от хората си.

Алекс се обърна към нея.

— Предполагам, имаш по-добра идея?

— Точно така. На тавана има карта. Тя е фосфоресцираща и не можеш да я видиш, докато има светлина, но аз видях накъде води.

Тя направи няколко уверени крачки напред, след това светна с фенерчето към пода. — Не го бях забелязала преди това, но погледни. Тези следи тук по пода…

Тя премести лъча светлина и проследи няколко петна върху грубия варовик.

— Това е кал, оставена от някой, пълзял на четири крака. Точно следва картата на тавана.

— Кой? Изабела?

— Не. Нямаше достатъчно време да убие хората ги и да изпълзи насам. По-вероятно следите да са от екипа на Мадок. Те ни помагат, без да го знаят. — Тя клекна и прокара върха на пръста си по една от следите. — Все още е влажна. Близо сме. Можем да ги пипнем.

Алекс се вторачи в нея, после погледна към двамата заклани. Частната му армия бързо се топеше. Част от него не можеше да не се запита дали това не е било намерението на Карина от самото начало.

 

 

С последното от въжетата Боунс подсигури Мадок, който щеше да проучва обгърнатото от мъгла дъно на склона. Изпаренията бяха като от сух лед и докато се плъзгаше надолу по замръзналия склон, Мадок разбра, че въздухът долу ще бъде също толкова студен.

Когато наближи, имаше метър-два видимост, достатъчно да забележи нещо, което приличаше на тясна издатина. Не беше по-широка от дланта му и продължаваше хоризонтално от склона. От двете й страни започваха стръмни падини, пропадащи в непроницаемия облак.

— Задръж! — извика той, произнасяйки с труд думите заради гракащите си зъби.

Боунс веднага задържа въжето, което повече или по-малко го караше да стои на границата на смразяващия студ.

— От… Отпусни… малко.

Боунс освободи дължина от няколко сантиметра, достатъчно, за да може Мадок да сложи крака си върху издатината, която продължаваше над бездната като мост.

Много тесен мост.

Покрит с два сантиметра и половина плътен лед.

С голяма предпазливост Мадок се отпусна и го възседна. Студът прониза чатала му. Ледът залепна за плата на панталона му и голата кожа на дланите, когато започна да се изтегля напред.

— Още!

Въжето се отпусна и му позволи да се плъзне още нататък. Сега вече виждаше над бездната чак до скритата тераса в края на моста. Там имаше друга врата.

Той продължи да се плъзга през бездната, трескаво опитвайки да игнорира пронизващия до кости студ. Както можеше да се очаква, терасата също беше покрита с лед, но вратата беше достатъчно близо, за да му осигури опора, докато се изправяше отново на крака. Дори нещо повече: почувства относително топъл въздух да излиза през отвора.

Обърна се и погледна назад, но не видя нищо друго, освен бяла мъгла.

— Преминах от другата страна! — извика той, когато най-накрая успя да си поеме дъх.

— Страхотно! — извика Боунс в отговор.

Мадок се опита да измисли подходящ отговор, но мозъкът му сякаш беше замръзнал.

— Да. Тук долу има много тесен мост и врата от другата страна. Мостът е хлъзгав и наистина студен. Мисля, че е по-добре да съоръжим един тиролски траверс^[1].

— Аз ще подготвя нещата от тази страна — отговори Боунс. — Дай ми знак, когато си готов да ловиш.

Отне им само няколко минути да подсигурят въже от двата му края, прехвърляйки над бездната цип линия. Щом въжето беше обезопасено, другите започнаха един по един да се плъзгат по него. Боунс пусна и торбата с водолазното оборудване да се плъзне и след малко я последва.

Когато се озова оттатък, избърбори:

— Добре че няма мацки наоколо да ми видят пакета в момента.

— Не се оправдавай със студа за недорасляка — затапи го Ейнджъл. — Говорила съм с достатъчно от бившите ти.

— Хайде да се съсредоточим — прекъсна ги Мадок и кимна към отворената врата. — Някакви предположения какво ще намерим там?

— Минахме през Тъмната къща, Къщата на остриетата и Студената къща — обобщи Бел. — Ако рискувам едно предположение: мисля, че стигнахме до Къщата на ягуарите.

— Истински ягуари? — Боунс поклати глава. — В това няма смисъл. Как биха могли големите котки да оцелеят тук долу, откъснати от външния свят? Какво ще ядат?

— Да се надяваме, че не нас — каза Мадок и влезе през вратата.

Ягуарите, които ги очакваха вътре, не бяха от плът и кръв, а гравирани върху каменни стели в цял ръст. Бяха десетки, подредени както дойде в редици по пода на голямата естествена пещера. Оформлението напомняше донякъде Къщата на мрака, само че тук имаше статуи, а не сталактити и капани.

— Това ягуар ли е? — попита Мадок, след като освети най-близкото стилизирано изображение. — По какво се познава?

— Много лесно — отговори му Ейнджъл. — По петната.

— И далматинците имат петна.

— Когато си изучавал маите толкова дълго, колкото мен, е напълно очевидно — отговори Бел. — Но тук не всички са ягуари. — Той светна върху една от фигурите. — Това е маймуна. А ето и заек.

— Щом казваш. Напомнят ми за теракотените войни от императорската гробница в Китай.

— Или шаха в онзи филм за Хари Потър — добави Ейнджъл.

— Очевидно няма защо да се тревожим, че ще ни изядат — каза Мадок. — Но тук трябва да има някакъв друг вид заплаха. Може би някакъв капан.

— Предположението ти ми се струва логично. Бих препоръчал да се държим на разстояние от тях.

— Не мисля, че е възможно. Някакви съвети в „Попол Вух“?

— Героите близнаци държали ягуарите настрана, като им дали да гризат кокали вместо тях. Не виждам как това би могло да ни помогне.

— Може би е капан, който се задейства от тежест — предположи Боунс. — Както при Реката от кръв.

— Засега ще се задоволим с това — каза Мадок. — Доктор Бел, продължавай да назоваваш животните, когато наближим. А всички останали да внимават за механизми, които може да задействат капана.

Те тръгнаха в индианска нишка към стелата, която Бел идентифицира като маймуна. Щом минаха покрай нея, Бел развълнувано посочи към друга стела. — Ето там. Тези двете. Това са кучета, застанали едно срещу друго. Натам трябва да вървим. — Преди някой да успее да отговори, археологът се промъкна край Мадок и тръгна напред, за да докаже своята правота.

— Татко! — извика Миранда, но Бел вече почти беше стигнал до своята цел. Мадок затаи дъх, когато изследователят стигна до тясната пролука между двете изображения, но нищо не се случи. Бел светна с фенерчето в следващата редица.

— Тук има още две кучета. Това е пътят. Последвайте ме!

Мадок и Боунс се спогледаха.

— Предполагам, че сега е негов ред да бъде първи — сви рамене индианецът.

Бел ги водеше от ред на ред, откривайки чифтовете кучета, които показваха безопасния път през смъртоносните капани. Докато напредваха, Мадок почувства как с пробождане и парене чувствителността се връща във върховете на пръстите и крайниците му.

— Размразяването е много по-кофти, отколкото измръзването — подхвърли той на Ейнджъл.

— Разбирам. Взимам си обратно думите, че искам да отида в Горещата къща.

Мадок я изгледа косо.

— Какво искаш да кажеш?

— Тук вътре е като в сауна и става все по-горещо.

— Значи не само на мен ми е зле.

Миранда, която крачеше до баща си, погледна назад.

— Определено не си сам.

Проходът в далечния край на Къщата на ягуарите беше като отворена врата на доменна пещ, огненочервена от излъчваната енергия, и дори на Бел не му се искаше да я приближава.

— Горещата къща — обяви той. — Известна и като Огнената къща. Говори се, че била пълна с огън. Близнаците минават през нея невредими, но няма обяснение как са успели да го направят. Обаче досега Кучето светкавица не ни е подвеждало.

— Там вътре, изглежда, е близо двеста градуса подхвърли Ейнджъл.

— Да, но става дума за суха горещина — отбеляза Бел.

Той вероятно беше искал да се пошегува, но Мадок знаеше, че влагата създава голяма разлика с увеличаването на температурата. Преди няколко години, докато издирваха технологии от Атлантида, той и Боунс бяха спасили своя колега Мат Барнаби от Пещерата на Кристалните великани в Мексико. Пещерата беше пълна с огромни гипсови кристали и разположена върху магмено огнище. Температурата вътре беше само шейсет и пет градуса по Целзий, но тъй като влажността беше близо 99%, дори със защитно облекло безопасният срок на пребиваване там беше само половин час.

За съжаление сега не разполагаха със защитно облекло.

Боунс се обърна и изгледа Ейнджъл.

— Знаеше ли, че вътре е достатъчно горещо да опърли тези твои кофти косми по гърба?

След това бързо направи няколко крачки назад, преди тя да успее да го халоса.

Мадок се обърна към Миранда.

— Искаш ли да си първа?

Тя отстъпи и направи куртоазен жест с ръка.

— След теб, юначе.

Май вече й е писнало да се опитва да впечатли Ейнджъл, помисли си Мадок и влезе в прохода.

Пещерата беше по-малка от предишната или поне така изглеждаше на фона на неоново червената жарава, която се виждаше в пукнатините, кръстосващи пода от край до край. Варовиковите стени и под бяха бели под лъча светлина от челника. Вероятно имаха способността да разпределят подобната на магма материя, както и топлината. Тук нямаше сенчести ъгли или мъртви точки. Но в противоположния край на помещението, може би на около петдесетина метра от него, Мадок видя тъмните очертания на друга врата. Подът, който сякаш бе покрит с фин бял прах, беше в по-голямата си част равен, с изключение на местата, където имаше пукнатини. Наоколо бяха разпръснати безразборно малки статуи, които блестяха в металическо оранжево на мъждукащата светлина. Мадок не можеше да каже кои са на кучета, ако изобщо имаше такива, но беше сигурен, че всички са изработени от един и същ огнеупорен материал.

Злато.

Първоначалният му план беше да навлезе в Огнената къща само толкова, колкото да установи характерните опасности, пред които щяха да се изправят. И ако извади късмет, да види пътеводител или някакъв друг маркер, но този план бързо рухна.

Когато направи трета крачка, чу звук, все едно се троши яйчена черупка. Отстъпи назад, но звукът сега се носеше откъм крака, който изнесе назад. Пристъпи отново, този път встрани, но независимо къде стъпваше, подът пукаше като тънък лед.

Разбира се, не беше лед, а тънък слой варовик, изпечен до чупливост от постоянната горещина, излъчвана от частично открит магмен джоб.

Стих от стара поема проблесна в главата му: Плъзгайки се върху тънкия лед, нашата безопасност е в бързината.^[2]

Вместо да продължи отстъплението, той се хвърли напред почти тичешком. Пукотът го последва заплашително и сякаш всяка стъпка освобождаваше гореща вълна.

Съмняваше се, че архитектите на Шибалба са направили още нещо, за да направят помещението по-опасно. Природата беше свършила цялата работа вместо тях. Но сега подът със сигурност беше по-чуплив, отколкото е бил преди векове по времето на маите. Въпреки това му се струваше възможно пукнатините да бележат местата, където кората е най-слаба, така че той ги избягваше. Златните статуи може би бяха разположени като пътеводители или като примамки, за да привлекат алчните към гибел. Нямаше как да разбере със сигурност, затова избягваше и тях.

Подът устоя. За броени секунди Мадок стигна до другата страна, където се наслади на относителния хлад, лъхащ от прохода зад вратата, въпреки вонливия въздух. Той опари носа му и изкара сълзи в очите му.

— Пресякох! — извика назад в пещерата. — Подът е тънък. Не зная каква тежест може да издържи и не мисля, че трябва да го подлагаме на изпитание. Няма някакъв номер, просто си плюйте на петите и внимавайте къде стъпвате.

Зад него в мрака се чуваше странно тракане и въпреки горещината Мадок усети да го облива студена пот.

Той обърна бавно глава, оставяйки зад гърба си прохода, за да освети пещерата, в която току-що беше влязъл.

Малко след входа стълбище от неравно изсечени в камъка стъпала се спускаше надолу в огромно помещение с формата на стадион. Подът му беше покрит с вещество, което приличаше на черна кал. За да я пресекат, трябваше да изгазят цяло море от нея, но това беше най-малкият им проблем.

Той наклони глава и освети под ъгъл тавана. Където и да попаднеше лъчът, таванът приличаше на море от пшеница, разлюлявана от силен вятър.

Откъм червенеещото от магмата помещение зад гърба му долетя гласът на Боунс:

— Изглежда аз пак ще съм последен.

Тракането се усили, а шумоленето стана трескаво, сякаш таванът е жив… защото фактически беше.

Беше стигнал до шестата и последна къща на Шибалба.