Дейвид Ууд
Шибалба (4)

3.

След като потисна паниката си, Миранда сграбчи шланга на малката спасителна бутилка, закрепена за основната й водолазна бутилка. Тя беше нейната резерва, нейният „предпазен колан“, както обичаше да я нарича, защото я използваше като предпазния колан в автомобила — слагаше го, макар да не вярваше, че някога ще й дотрябва помощта му. Знаеше, че както при автомобилния предпазен колан, няма гаранция, че тя ще й спаси живота. В бутилката имаше въздух само за няколко минути и ако не успееше да избере правилния проход, и то от първия път, щеше единствено да удължи страха от настъпващата смърт.

Остави мундщука на регулатора да падне и го замени с онзи на резервния регулатор, така наречения „октопод“, закачен за шланга на малката бутилка. Този път не задоволи желанието си за дълбоко, успокоително вдишване, а пое само толкова въздух, колкото беше нужно да облекчи паренето от излишния въглерод в кръвообращението си.

Миранда, мисли!

Затвори очи и се опита да си спомни как точно изглеждаше пещерата, когато излезе от пасажа.

Олтарът, сети се тя. Златният диск беше откъм неговата задна част. Миранда отвори очи и видя утаяващия се облак тиня в основата на изсечения от камък олтар. Тя мина над него, зае позиция с гръб към пещерата и се обърна, опитвайки се да сравни онова, което виждаше сега, със своите спомени. Когато реши, че е заела точната позиция, се обърна към стената и се изправи пред три възможности.

Първият й импулс беше да избере пасажа в центъра, но нещо в него й се стори не както трябва. Беше по-тесен от прохода, който си спомняше. Тук едва щеше да успее да се провре, без да си одраска раменете. Вдиша отново от „октопода“ и започна да обмисля двете останали възможности, като едновременно ровеше из паметта си за други подробности, свързани с тунела, който я беше довел тук.

Спомни си, че в края пасажът се спускаше надолу, но за съжаление и двата останали притежаваха тази характеристика. Този от лявата й страна имаше по-стръмна извивка. Тя освети двата отвора с фенерчето си и мислено се изрита за това, че не беше оставила знаци върху варовиковите стени или опънала пилотно въже.

Прецаках всичко, каза си тя. Грешки на новобранец. Можех да се справя по-добре.

Дробовете й отново започнаха да парят. Тя издиша въздуха, който беше задържала, и този път вдиша по-дълбоко. Нямаше смисъл да икономисва въздуха си сега, може би с прояснена глава щеше да увеличи вероятността да направи правилен избор.

Хайде, стига се колеба. Избери. Довери се на своите инстинкти. Едва не се изсмя при тази мисъл. Именно доверието към тях я вкара в тази каша. Светлинният лъч не разкри нищо, което да направи избора й по-лесен. Губеше време и напразно хабеше въздуха си.

Поне за икономисването на батерията на фенерчето нямаше защо да се тревожи.

Тогава й хрумна отговорът. Светлината!

Тя загаси фенерчето и затвори очи.

В модерния свят истинският мрак беше нещо рядко. Дори и в най-тъмната нощ имаше някакъв източник на изкуствено осветление наблизо: замърсяване от далечни градове и улични лампи, слабите отблясъци на електронни уреди в режим на сън. Беше толкова осезаема, че се усещаше дори със завързани очи. Истинският мрак, този мрак, който събужда истински ужас, бе запазен за места като това. Под земята. Под водата.

Но не напълно изолирано.

Миранда отвори очи и зачака. В десния пасаж се виждаше слаб син блясък.

Дневната светлина, която проникваше през водата от карстовия отвор, отразяваше се в матовия варовик и се пречупваше през водата, за да стигне тук до нея.

В края на краищата, мракът не беше пълен.

Тя светна отново фенерчето, ритна с крака и влезе в прохода, поемайки равномерно въздух от резервната бутилка. Преходът й се стори цяла вечност и в един момент дори си помисли, че избрала погрешния пасаж въпреки отблясъците на далечната дневна светлина, но сега направи завой и видя корените, които отчасти закриваха отвора на тунела.

Тя се промъкна между тях и съзря проблясващия син кръг светлина само на няколко метра над главата си.

Откачи баластния компенсатор от главния шланг и го включи към резервната бутилка, за да го напълни, така че да няма нищо, което да я дърпа надолу. След това ритна с крака по посока на синия център, но нещо я задържа.

Единият й плавник се беше оплел в корените.

Доплака й се. Тя зарита, опитвайки се да го откачи, но след това се спря. Може би плавникът нямаше да й трябва, за да стигне до повърхността, но от друга страна, възможно бе да има нужда от него.

Наложи си да се успокои, след това използва ръцете си да се тласне назад, докато напрежението върху глезена й намаля. Леко завъртане това беше нужно, за да освободи крака си. То й позволи отново да зарита с крака, за да се понесе нагоре като торпедо.

Когато наближи проблясващата повърхност, която бележеше прехода от една околна среда в друга, изображението на горния свят се видя ясно. Видя баща си, който се беше надвесил над ръба и гледаше тревожно в дълбините, въпреки че вече я беше видял.

Миранда изскочи на повърхността, изплю „октопода“ и започна жадно да вдишва въздуха, въпреки че резервната бутилка беше още пълна.

— Тате задъхано изстреля тя, — добре съм. Бутна маската на върха на главата си и си пое още веднъж лакомо въздух. — Няма да повярваш какво намерих.

Изражението му не се промени и когато се вторачи нагоре в него, от разположението на челюстта му можеше да каже, че не само е разтревожен, но изпитва и болка.

— Чудесно, скъпа — отговори той с толкова тих глас, че приличаше на шепот. Сякаш самото говорене усилваше болките му.

— Тате, какво има? Дробовете ли?

Въпреки че не беше пушач и водеше здравословен начин на живот, Чарлз Бел беше диагностициран с хронична обструктивна белодробна болест (ХОББ). Затова Миранда, а не той, се беше гмурнала в карстовата дупка. Изпита вина, че нейното соло гмурване и прекрачване на всички граници на безопасността може да са предизвикали стрес, който е разпалил старите му болежки.

Той дишаше учестено, поемаше си дълбоко въздух, но без затруднение. Значи не ХОББ предизвикваше това безпокойство.

— Тате?

В този момент се показа друг — мъж с мургаво, обветрено лице с отличителното широките черти на човек от индиански произход.

— Да, госпожице — каза той на испански, после продължи на развален английски. — Излезте оттам и ни покажете какво сте намерили.

След това блъсна Чарлз Бел само толкова напред, колкото да покаже на Миранда ножа, опрян в гърлото на баща й.

Кръвта на Миранда се смрази. Тя си пое дълбоко дъх и извади ръце от водата. Баластният компенсатор й пречеше да потъне.

— Ей, по-спокойно. Не го наранявайте!

— Излизай оттам — каза мъжът и за да подчертае думите си, разтърси стария Бел.

Миранда спусна ръце във водата и заплува кучешката към въжената стълба, която висеше в края на карстовата дупка. Хвана се за нея с едната ръка, а другата протегна надолу, за да свали плавниците и същевременно да извади ножа, закрепен за десния й прасец, но преди да успее да го направи, мъжът се наведе над отвора, за да я държи под око. Тя реши да остави ножа на мястото му. Със закачени на единия пръст каишки на плавниците започна да се качва по въжената стълба.

Когато се прехвърли през ръба, видя, че мъжът, опрял нож в гърлото на баща й, не е сам. Втори мъж стоеше зад тях, небрежно стиснал в десния си юмрук ръкохватката на мачете. Миранда внимаваше да не среща погледите им и да не прави резки движения, които биха могли да бъдат изтълкувани като заплашителни. Това беше единственият начин тя й нейният баща да оцелеят.

Вдигна левия си крак до следващото стъпало, прехвърли цялата си тежест върху него и после се изстреля нагоре с взрив от енергия. Когато се изправи, запрати плавниците по мъжа с мачетето.

Докато летяха във въздуха, плавниците приличаха на прилепови криле. Мъжът реагира предсказуемо: замахна с мачетето и ги свали на земята с острието. Но преди да успее да го направи, Миранда се приземи приклекнала на няколко сантиметра от края на карстовата дупка до баща си.

Мъжът, който държеше Чарлз Бел, също реагира предсказуемо. Вместо да го заплаши, той съсредоточи вниманието си върху непосредствената опасност. Блъсна заложника си настрана и замахна с ножа си към Миранда.

Ала нея вече я нямаше там, защото се завъртя и отдръпна. Когато се върна, свали водолазния самар, хвана го с две ръце и се завъртя като олимпийски хвъргач на чук, събирайки инерция. Празната осемдесетлитрова бутилка изсвистя във въздуха, уцели мъжа в ръката и изби ножа от хватката му.

Тя замахна отново. Водолазната бутилка отново изсвистя и се стовари върху рамото на мъжа с достатъчно сила, за да го накара да залитне и да падне в карстовата дупка.

Миранда зае позиция и запрати водолазната бутилка по мъжа с мачетето. Тя улучи вдигнатото острие и макар мъжът да не изпусна оръжието, ударът го накара да залитне назад.

Той възстанови баланса си и отново вдигна дългия нож, но Миранда вече беше извадила своя и започна да го дебне като пантера, готвеща се за скок. Нейната безстрашна агресия се оказа твърде много за мъжа. Той се обърна и хукна към дърветата.

Миранда се впусна след него, но само след няколко крачки спря. Беше боса и ако мъжът променеше мнението си и решеше да опита късмета си в бой с ножове, дължината на мачетето щеше да му осигури предимство. Освен това не биваше да оставя баща си сам.

Върна се точно навреме, за да види как другият мъж излиза от дупката. Той погледна към Миранда и ножа в ръката й, после покрай нея към гърба на отстъпващия си съучастник. Сетне и той хукна по същата пътека, която Миранда и Бел бяха използвали, за да стигнат до карстовата дупка.

Тя се хвърли напред, за да попречи на бягството му, но се оказа около половин секунда по-бавна. Докато се промъкваше край нея, той неочаквано се закова на място, отскачайки назад, сякаш се беше блъснал в дърво.

Не, не беше дърво, видя Миранда, а нещо… по-скоро някой, почти също толкова непоклатим. Беше мъж, вероятно местен, като се съди по цвета на лицето му, но същевременно се оказа и най-големият мексиканец, когото бе виждала. Извисяваше се доста над метър и осемдесет, а дългата му черна коса беше опъната назад и вързана на конска опашка. Носеше тъмносиви шорти карго, хавайска риза с цветни мотиви, а под нея черна тениска с надпис: „Не казвам, че бяха извънземни…“. Тясната тениска подчертаваше широките му гърди и мощните му ръце, стиснали водолазни бутилки. Бяха дебели колкото краката на Миранда.

— Опа, амиго — подхвърли големият мъж саркастично с дълбок и звучен глас. — Къде е пожарът? — попита той на испански.

Неговият акцент и изборът на думи подсказаха на Миранда, че не е местен, а американец. Вторият поглед я убеди, че става дума за индианец.

Мокрият до кости кандидат-убиец скочи и се опита да заобиколи едрия мъж, но се изправи лице в лице с друг човек. Той не можеше да бъде сбъркан с местен. Косата му беше руса, а очите с цвета на бурно море. Беше с около половин глава по-нисък от индианеца, но не по-малко широкоплещест.

Беглецът се обърна и хукна да бяга, пробивайки си трескаво път през шубраците под дърветата.

Миранда се приближи към новодошлите.

— Мамка му, защо не го хванахте?

Големият мъж повдигна вежда, после се обърна към своя другар и попита:

— Вярно бе, защо не го хвана?

Русокосият не обърна внимание на откровено неискрения въпрос на своя другар и пристъпи.

— Съжалявам за това. Предполагам, че можехме да дойдем малко по-навреме.

— Точно така! — Тя сложи ръце на кръста и застана на пътя им. — Вие трябва да сте така наречените специалисти по гмуркане, които баща ми нае.

Устните на големия мъж потрепнаха и се разтегнаха в усмивка. Той хвърли подигравателно обвинителен поглед на своя приятел.

— Наети? Искате да кажете, че ще ни платят за тази работа? Мадок, и ти криеш от мен, а?

Другият мъж запази търпеливото си изражение.

— Мисля, че започнахме кофти. Аз съм Дейн Мадок, а този палячо е Боунс. — Той махна назад към трети човек на пътеката. — А това е Ейнджъл.

Дръзкият отговор на Миранда замря на устните й. Ейнджъл, третият човек от групата, беше поразително красива индианка, висока и слаба. Носеше бяло горнище с презрамка през врата, което разголваше изваяните й рамене и стегнати като на спортист бицепси.

Миранда разтърси глава в опит да си върне самообладанието.

— Това е чудесно, господин Мадок…

— Просто Мадок.

— Господин Мадок — повтори тя натъртено, — благодаря, че сте си направили труда да дойдете тук, но както се оказа, нямаме нужда от вашата помощ. Така че може веднага да обърнете и да се върнете в курорта или където сте отседнали.

— Миранда!

Тя трепна. Въпреки че беше голяма жена в началото на трийсетте, строгият глас на баща й беше запазил същата сила, както когато беше малко момиченце.

Бел пристъпи напред.

— Господин Мадок, моля, простете на дъщеря ми. Тя е много независима. Може би дори повече, отколкото е добре за нея.

Миранда се обърна към баща си.

— Татко, наистина нямаме нужда от тях. Аз ще се оправя с това.

— Сигурен съм, но аз помолих тези хора да дойдат и това не е твое решение.

Тя се смръщи, наклони се към него и зашепна:

— Татко, там намерих нещо. Нещо… — тя присви очи многозначително, за което не трябва да говорим пред чужди хора.

— Те не са чужди хора — усмихна се бащински Бел. — И не са просто двама души, които съм наел на сушата. Те са военноморски тюлени.

Миранда повдигна вежди, после се обърна и огледа със съмнение двамата мъже.

— Военноморски тюлени, а? Сигурно.