Дейвид Ууд
Шибалба (16)

15.

— Боунс! — провикнаха се едновременно Мадок и Ейнджъл, като същевременно се насочиха към мястото, където индианецът изчезна, пренебрегвайки опасността, каквато и да беше тя, която се криеше под шубраците.

Боунс също викаше, макар шумоленето на листата и клоните отчасти да заглушаваше гласа му. Шумотевицата утихна и за миг настана заплашителна тишина.

— Уф измърмори Боунс.

Мадок разгъна клонака, за да търси своя приятел.

— Боунс, добре ли си?

— Страхотия — подвикна Боунс. Гласът му сякаш идваше изпод земята. — Внимавай къде стъпваш. Иначе те чака дълбоко падане.

Мадок въздъхна с облекчение, след това взе мачетето от Ейнджъл, зае се да разчиства листака и пред тях се откри почти отвесна скала точно зад ерозиралата стела. Боунс стоеше на около десетина метра от тях, а темето на главата му беше на едно равнище с краката на Мадок.

— Обикновено е нужна бутилка „Уайлд Търки“, за да падна така — каза той, докато предпазливо си разтриваше коляното. — Нямам нищо против да се търкулна надолу по хълма като всяко дете, но от този стърчат твърде много камъни.

— Това не е хълм — обади се Бел, който беше застанал на края на стръмнината. — Във всеки случай не е естествен. Това е игрище за топка.

Мадок надникна през зелената растителност. Въпреки дебелото покритие от шубраци и дървета успя да различи вълнообразните очертания на терена. В дългата вдлъбнатина с формата на I стоеше Боунс, а след може би петдесетина метра нататък се издигаше друг стръмен склон. Не беше трудно човек да си представи мястото, разчистено от растителност.

В Чичен Ица имаше голямо игрище — дълго над сто и петдесет метра и наполовина широко, с високи девет метра вертикални стени.

Това игрище не беше чак толкова голямо, а стените бяха по-скоро като склон, но Мадок успя да долови приликата.

— Играта с топка е имала огромно духовно значение за маите — продължи Бел. — Тя била неразделна част от тяхната религия.

— Искаш да кажеш, че няма да имат нищо против Тим Тибоу^[1] да коленичи, за да се помоли?

— О, разбира се — потвърди Бел, който не долови дяволития тон на Боунс. — Играта на топка била изобретена преди три хиляди години от олмеките, но за тях тя била просто игра. За маите била нещо като мистериална игра, известна и като миракъл^[2] през Европейското средновековие. Топката въплъщавала слънцето и сменящите се сезони, а играчите били богове, които се сражавали едни срещу други за контрол върху небесата. Играта на топка е централна част от разказа за Героите близнаци и от особена важност за Господарите на Шибалба. Пирамидата сигурно е наблизо.

Той се обърна към северния край на дългата падина.

— Вероятно е в тази посока.

— Не би ли трябвало да се вижда оттук? — попита Ейнджъл.

— Мога да се покатеря на някое дърво, за да огледам — предложи Боунс.

— Никое от дърветата наоколо не може да издържи тежкия ти задник озъби му се тя. — Обаче идеята е добра.

Мадок поклати глава.

— Ако тук има пирамида, съмнявам се, че ще може да я видите, освен ако не се спънете в нея. Просто ще стигнем до края на игрището за топка.

Върза въже за спускане около стелата, която се извисяваше над игрището, основно заради Бел. След това се спуснаха един по един, за да се присъединят към Боунс на дъното на падината. Джунглата беше погълнала игрището заедно с останалата част от града, затова напредваха със скоростта на ледник и не след дълго Мадок забеляза как сенките започват да се удължават, докато слънцето се спускаше на западния хоризонт. Знаеше, че базовият лагер е съвсем наблизо, но да ходиш по този път в тъмното определено щеше да е пълна глупост. Вече имаха близка среща с местната фауна, а змиите бяха само част от многото създания, които биха могли да им причинят всичко от болезнено ухапване или убождане до смъртоносна рана. Повечето от животните предпочитат да избягват срещата с хора, но в тъмнината и една погрешна стъпка можеше да се окаже гибелна. За Мадок обаче по-голяма грижа представляваха ягуарите, които обикаляха из джунглата. Големите котки със своите пословично силни челюсти, способни с едно стискане да трошат корубите на костенурки и черепите на каймани, можеше да не избягат от тях, а да ги проследят като плячка в мрака. Тъкмо се готвеше да обяви, че се връщат, когато попаднаха на нещо, което приличаше на задънена улица. Точно пред тях се издигаше здрава каменна стена на по-голяма височина, отколкото Боунс можеше да достигне с протегната ръка. Мадок отмахна растителността и се показа блок, изсечен от камък.

— Това е сграда обяви Бел, потвърждавайки очевидното. — Може би ограда на двор или основата на пирамида. Трябва да проучим. Ще има или врата, или стъпала, водещи до следващия етаж.

Мадок си погледна часовника. Умният ход беше да се върнат назад и да започнат отново сутринта. Но ако успееха да намерят града преди смрачаване, можеха да продължат да го проучват на светлината от фенерчетата. А откриеха ли някои още стоящи сгради, можеха да ги използват като допълнителна защита срещу хищниците в джунглата.

— Продължавайте да търсите — каза той и подаде мачетето на Миранда. — Боунс и аз ще се върнем, за да съберем базовия лагер.

Никой не възрази на предложението, но когато той и Боунс закрачиха обратно по пътеката, която бяха изсекли в падината на игрището за топка, Боунс изрази една загриженост, която Мадок не беше взел предвид.

— Сигурен ли си, че искаш да прекараш нощта в Града на Сянката?

Мадок го стрелна с кос поглед, опитвайки се да прецени дали приятелят му е истински стреснат, или просто се закача.

— Знам. Прилича на сцена от филм на ужасите.

— Човече, мислиш си, че се бъзикам? Градът на Сянката, Господарите на смъртта? Маите, които са построили това място, се изчезнали безследно. Като… — Той щракна с пръсти. — Пуф и вече ги няма. Ами ако Господарите на смъртта са били извънземни? Или трансизмерни създания? Това би могло да бъде тяхното… Знам ли: космодрум или портал към родното им измерение?

— И чак сега ти хрумва това? Ако Бел е прав, през последните няколко часа сме били в града.

— През деня няма проблем. Лошите неща се случват само през нощта.

— Кой да си помисли, че те е страх от тъмното? — възкликна Мадок. — Честно казано, повече ме тревожат обикновените земни създания.

— Имаш предвид Змийските братя? Мислиш, че знаят за това място?

Мадок изобщо не беше имал това предвид, но реши да отговори на въпроса.

— Не мисля, че някой е стъпвал тук поне от петстотин години. Ако знаят за него, не го посещават, по-вероятно е да защитават просто легендата. Мисля, че също търсят мястото.

— Което означава, че могат да се появят по всяко време.

Мадок сви рамене.

Кейси им беше предоставила два деветмилиметрови полуавтоматични пистолета „Зиг Зауер Р226 TacOps“, шест пълнителя с по двайсет патрона и кутия с резервни муниции. Беше предостатъчно, за да се справят с горски хищник, стига да бъдат предупредени навреме. Но не стигаше, за да се справят с екип от хора, въоръжени с автомати. Това беше положението, независимо дали им харесва или не. И все пак щяха да се справят с всичко, защото това им беше работата.

А ако се наложеше да се сражават, каменните стени на града щяха да им предложат много по-голяма защита, отколкото тънките найлонови стени на техните палатки.

Събраха оборудването и поеха по пътеката, осъзнавайки много добре, че слънцето вече се е скрило зад върховете на дърветата. Долу в падината на игрището за топка мракът се сгъсти до степен, че Мадок и Боунс трябваше да изровят своите светодиодни фенерчета. Това решение беше свързано в по-голяма степен с желанието им да държат нощните хищници настрана, отколкото да си осветяват пътя. Освен това така щяха да предупредят останалите за своето приближаване. В отговор им светнаха с фенерче, за да им укажат посоката. Когато стигнаха до стената, намериха Ейнджъл и Миранда усмихнати победоносно.

— Мадок, момичетата изглеждат прекалено щастливи — каза Боунс с театрален шепот. — Може би трябваше да ги разделим.

Ако някоя от тях беше чула тази не толкова мила закачка, така и не го показа.

— Пирамида е — обяви Ейнджъл, която повече не можеше да сдържа вълнението си. — Освен това открихме как да влезем вътре.