Дейвид Ууд
Шибалба (20)

19.

Въжето се опъна и спря падането на Мадок на сантиметри над морето скорпиони. Трябваше обаче да стрелне ръце встрани, за да не се завърти и падне по лице сред тях. Един блестящ черен скорпион изпълни зрителното му поле. Беше толкова близо, че трябваше да затвори едното си око, за да го фокусира.

— Боунс — каза той шепнешком. Издърпай ме. Много бавно.

Нищо не последва. Боунс и останалите бяха прекалено далече, за да го чуят.

Трябваше му минута, за да осъзнае това. През същото време установи още нещо: скорпионите не мърдаха.

— Направо не е за вярване — прошепна той, въздишайки с облекчение.

Обаче това не беше напълно вярно. Телата на паякообразните, които покриваха пода под него, не бяха истински скорпиони, но и не бяха продукт на неговото въображение. Бяха удивителни копия с размерите на длан, издялани от лъскаво черно вещество, което отразяваше светлината и разкриваше заострени като бръсначи ръбове.

Обсидиан.

Когато отпусна тежестта си върху каменния квадрат, бе задействал някакъв механизъм, чувствителен на натиск, който беше накарал издяланите скорпиони да изскочат от вдлъбнатата част на пода, създавайки така илюзията за жив рояк. Малките фигурки бяха навсякъде, покриваха толкова гъсто пода, че не се виждаше достатъчно голямо място, за да стъпи, камо ли да се спусне внимателно целият.

Не можеше обаче да остане в това положение още дълго.

Изви тялото си бавно, така че да не изгуби равновесие, и хвана въжето. От този ъгъл можеше да различи квадрата гол камък — мястото, където първоначално имаше намерение да се спусне. Беше малко по-нататък от протегнатите му крака. Блокът беше потънал в пода, но само с около петнайсетина сантиметра. Достатъчно в напрегнат момент да извади човек от равновесие. Хвана въжето и повдигна торса си нагоре, протягайки крака назад, докато не усети под тях повърхността на блока. Подготви се за друг сложен капан, но нищо не се случи. Каменният под остана на мястото си под краката му, когато успя да се изправи и стъпи на него. Дръпна въжето от карабинера, който използваше като десандьор. След това се провикна към другите:

— Долу съм!

Помещението се изпълни с ехо.

— Добре ли си? — чу се леко приглушеният отговор на Боунс, който се провикна в Пастта на змията.

— Да. Задействах някакъв капан и милион издялани скорпиони изскочиха от пода.

Настъпи пауза, после се чу по-слабият глас на Чарлз Бел:

— Скорпиони ли каза?

— Да. Защо? Това важно ли е?

— В „Попол Вух“ пътят за Шибалба прекосява три реки. Първата е пълна със скорпиони.

— Страхотно — измърмори в отговор Мадок. — А другите две с какво са пълни?

— Кръв и гной.

Мадок потрепери неволно.

— Съжалявам, че попитах.

— Много внимавай къде стъпваш — продължи Бел. — Може да са изрязани фигурки, но не бих се учудил, ако жилата им са били потопени в отрова.

Мадок кимна и освети с фенерчето гората от отровни жила. Сега, когато вече не висеше на сантиметри от тях, можа да види пролуки в техните редици, достатъчно големи, за да стъпва в тях, стига да се движи с крайна предпазливост. Въпреки това се поколеба.

Имаше няколко възможности за първата крачка, но той нямаше представа в коя посока да поеме. Вече беше задействал един капан, но почти сигурно имаше още.

Тогава забеляза знак, изсечен в камъка. Приличаше на следа от лапа — издължена и триъгълна, с четири равномерно разположени продълговати пръсти. Всички сочеха напред. Не беше специалист, но много приличаше на следа от кучешка лапа.

— Кучето светкавица води душите в Подземния свят — измърмори той. — Добре, да свършваме с това.

Той протегна крак над замръзналия на място рояк и го спусна толкова внимателно, колкото човек, който се готви да прекоси минно поле. Подметката на туристическата му обувка установи контакт, след това прехвърли и тежестта си върху нея.

Подът остана цял под него и когато напредна, видя на няколко метра по-нататък друга кучешка следа. След нея имаше трета, изсечена малко вляво от останалите.

— Има пътека между тях! — извика той. — Маркирана е със следи от кучешки лапи. Ще тръгна по нея.

— Слизам — отговори Бел.

Мадок чуваше ниски гласове. Миранда и Боунс се опитваха да откажат възрастния археолог от заявеното решение. Знаеше, че няма да успеят, и макар да беше съгласен с тях, разбираше какво значи това за Бел.

Спорът най-накрая бе разрешен и докато Мадок правеше петата си крачка, следвайки пътеката, която изглежда, се извиваше навън от центъра, зърна някой да се спуска по въжето. Не беше Чарлз Бел, а Миранда, която слизаше преди него, за да го осигурява отдолу.

Сега Мадок можеше да вижда края на помещението — каменна стена на около двайсет и осем метра от сегашното му местоположение и на около петдесетина метра от центъра. Той продължи напред, следвайки лапите една по една, завивайки покрай центъра, когато Миранда завърши спускането си.

Пътеката отново го накара да завие. Сега вместо стена лъчът на фенерчето му разкри дълбока сянка, а следите от лапи го водеха право към нея и го отдалечаваха от центъра. Той съсредоточи вниманието си върху онова, което лежеше право пред него. Кучешките следи още не го бяха отвели до задънена улица, но ако Бел беше прав, една-единствена драскотина от някой обсидианов скорпион можеше да се окаже смъртоносна.

Още няколко крачки и той успя да различи брега — края на реката от скорпиони — линия от неукрасени каменни плочи. Отвъд нея се виждаше малко помещение, обгърнато в мрак.

Започна да се поти. Въздухът беше хладен, макар и малко влажен, а той се движеше почти пълзешком. Нуждата от пълно съсредоточаване обаче беше не по-малко изтощителна от участие в маратон.

Сега можеше да вижда отвъд разделителната линия, но нямаше много за гледане. Широка около метър и осемдесет празнина разсичаше помещението, а отвъд нея имаше друга линия от каменни блокове, успоредна на първата. Празнината му заприлича на изкопан от човешка ръка дренажен канал — буквално река. Зачуди се дали ще я намери пълна с кръв, гной, вода или празна.

Още няколко крачки и получи отговор. Сега каменните блокове бяха само на три метра, а отвъд тях мракът беше настръхнал от остри шипове.

— Мадок!

Викът на Миранда долетя точно в мига, когато се готвеше да направи още една крачка, и го стресна. Той замръзна на място с блъскащо сърце, а кракът му увисна във въздуха над последната редица издялани скорпиони. С усилие на волята се отпусна и няколко пъти си пое дълбоко въздух.

— Да?

— Тръгваме.

Още едно вдишване, след това протегна крак и направи последната крачка. Изпита желание да рухне там на място, но вместо това се обърна и плъзна лъча на фенерчето по смъртоносния обсидианов капан.

— Внимавай къде стъпваш!

 

 

Миранда откри първия отпечатък на кучешка лапа и насочи лъча светлина върху него.

— Виждаш ли го?

Бел се приведе, опря ръце в коленете си, докато се опитваше да си поеме дъх след рапела, но успя да кимне.

— Следите на Шолот, Кучето светкавица, което ни показва пътя през реката на скорпионите. Миранда, ние успяхме. Намерихме входа за Шибалба.

Миранда не беше толкова въодушевена от откритието.

— Все още съм на мнение, че прибързваме. Намирането не означава нищо, ако не успеем да се върнем със съобщението за него. — Тя погледна нагоре по дължината на въжето, по което Ейнджъл току-що беше започнала да се спуска. — Връщането по това въже няма да е лесно.

— Пътят към Подземния свят е символичен каза Бел. — Духовно поклонничество, а не буквално спускане в ада. Вероятно няма да се върнем по същия път.

— Щом казваш. Сигурен ли си, че ще можеш да го направиш?

— Ще направя каквото трябва. — Той се изправи, вдиша отново на пресекулки и след това направи първата крачка.

Тя го следваше толкова близо, колкото смееше, но когато навлязоха по-дълбоко в подобната на лабиринт пътека, единственото, което можеше да направи, бе да се съсредоточи върху своите собствени стъпки. Непосредствената опасност, излъчваща се от проблясващите черни скорпиони, се усещаше като физическо нападение. Подхлъзване, неточна крачка, малка грешка в преценката и…

— Ох! — изпъшка Бел.

Миранда стрелна поглед напред. Чарлз Бел се беше навел и с длан притискаше глезена си.

— Тате?

— Добре съм. — Обаче треперещият му глас опроверга това. Само малка драскотина.

Миранда почувства как сърцето й започва да блъска.

— Татко, трябва да продължиш. Отиди при Мадок. Той може да помогне. Може да… — Нямаше представа какво може да стори той за баща й.

— Зная — отговори Бел след кратка пауза с малко по-овладян глас. — Виж какво, мисля, че е драскотина. Не усещам нищо необичайно. Може да не са използвали отрова. Или е изгубила силата си.

Миранда се надяваше да е прав. Само времето щеше да покаже.

— Тате, продължавай напред и за бога, бъди внимателен!

 

 

Мадок, подобно на Миранда, изпита ужас от погрешната стъпка на Бел и същата безпомощност. Но археологът измина останалата част от пътя без никакви затруднения. От раната, дълга два сантиметра драскотина, капеше кръв, но околната кожа не беше възпалена, което подсказваше, че срезът не е замърсен. Мадок проми раната и я превърза с марля и еластичен бинт и свърши точно когато дойде и Ейнджъл. Боунс още си пробиваше път през лабиринта, но Мадок видя, че едрият мъж носеше една от водолазните им екипировки на рамо.

— Покажи какво можеш! — извика Мадок, щом наближи толкова, че да го чуе.

— Е, нямам нищо против да облека екипировката, но ако трябва да плувам в реки от кръв и гной — това е точно за тебе работа! — Големият индианец се усмихваше, но потното му лице показваше, че изминатият път е затруднил и него. След като направи последната крачка, с движение на рамото пусна на земята торбата с водолазното оборудване на пода и я подритна към Мадок.

В този миг от каменния под се чу тихо боботене и с едва доловимо щракване обсидиановите скорпиони започнаха да изчезват в пода на помещението зад тях.

Боунс погледна през рамо.

— Ха, ако знаех, че ще се случи това, щях да изчакам няколко минути.

— Мисля, че подът е чувствителен на натиск — предположи Мадок.

— Продължаваш да ме убеждаваш, че съм дебел, а? — поклати Боунс тъжно глава. — Така само разкриваш своята вътрешна неувереност.

Мадок не му обърна внимание.

— Щом се прехвърли тук и натискът изчезна, механизмът се нулира. Сега вече не знам дали е сигурно да се върви по него или не.

— Това вече няма значение — каза Бел, — защото сега нашият път е напред.

Мадок светна над падината и освети гнездото от остри дървени колове, които стърчаха от стените от двете й страни. На някои от тях бяха окачени човешки останки. Други бяха покрити със засъхнало черно, ронливо на вид вещество.

— Изглежда това е реката от кръв — отбеляза Боунс. Той замълча за малко, после добави: — Знаеш ли, всеки носи…

— … своята собствена кръв — довърши вместо него Мадок. — Разбрах. Доктор Бел, съгласен ли си?

Бел кимна.

— Съгласен. Ако не успееш да преминеш, твоята кръв ще бъде добавена към реката. Като тази на горкия нещастник — той посочи най-близкия череп, закачен на един от коловете, пронизан в очната кухина.

— Как ще пресечем? — попита Ейнджъл. — С прескок?

— Не е толкова широко — каза Боунс. — Обаче платформата е широка само метър. Трябва да си котка, за да успееш да се задържиш при приземяването.

— Трябва да има друг начин — намеси се Миранда. — Баща ми няма как да изпълни този скок.

Мадок се наведе и насочи лъча светлина надолу в празното. Беше дълбоко: най-малко пет-шест метра, но светлината се отрази в нещо на дъното, което приличаше на множество малки проблясващи звезди.

Има нещо на дъното — съобщи Мадок. — Прилича на злато.

— Маянски украшения — предположи Боунс. — Може би онзи скелет е носил златен ланец на врата.

Мадок се обърна към Бел.

— Нали маите украсяваха принесените в жертва със злато?

Очите на Бел се ококориха, щом осъзна.

— Разбира се. Скелетите не са на хора, които не са успели да прескочат пропастта. Те са жертвоприношения, донесени от отиващите на поклонение в Шибалба. Кръв за реката. — Той се обърна към Боунс. — Точно както ти каза. Донеси своя собствена кръв.

— Я чакай. Искаш да кажеш, че трябва да направим човешко жертвоприношение, преди да пресечем? — Боунс поклати глава. — Без мен.

Мадок насочи отново лъча към стърчащите шипове.

— Чудя се… — започна той и се изправи. — Може би не става дума за кръв. Трябва ни нещо, което е достатъчно тежко.

— Достатъчно тежко за какво?

Мадок се обърна към него и вдигна торбата, която Боунс бе пренесъл през лабиринта със скорпионите. С двете пълни кислородни бутилки и разни други части от водолазното оборудване, тя тежеше поне трийсетина килограма.

— Не е кой знае колко тежка, но да се надяваме, че ще е достатъчно.

Извади навито въже, върза края му за дръжките. След като свърши, отмери няколко дължини от въжето, отряза ги, и подаде остатъка на Боунс.

— Дръж го — каза той и прехвърли тежката торба през ръба на пропастта.

Торбата се стовари върху най-близкия шип, станал трошлив през годините, и той се отчупи със звук, напомнящ трошенето на кости. Вдигна се и облак прах. Торбата продължи да пада, дърпайки извиващото се въже в бездната. Почти едновременно със строшаването на шипа се чу друг звук — дълбоко боботене, от което каменният под потрепери. Тогава мястото, върху което стояха, се раздвижи, плъзгайки се напред, като отчасти покри падината. Каменната платформа от другата страна на пропастта също се раздвижи, плъзна се напред от противоположната посока и напълно покри празнината.

Разместването беше толкова неочаквано, че почти ги извади от равновесие. Мадок и Ейнджъл реагираха инстинктивно, заставайки по-разкрачено. Същото направиха Боунс и Миранда. Тя хвана баща си за ръката, за да му помогне да запази равновесие. В този момент Боунс се раздвижи, опитвайки се да изтегли торбата с оборудването им, но усилията му се оказаха напразни. Когато челните части на двете платформи се озоваха на двайсет и пет сантиметра една от друга, те спряха да се движат. Сега Мадок можа да различи отпечатъците от кучешки лапи, изсечени в камъка от другата страна.

— Ехо следите — каза той и посочи отпечатъка. — Стъпете там. Побързайте.

Стиснал Ейнджъл за ръката, прекрачи тесния отвор и стъпи на другата платформа. Миранда и Бел бързо ги последваха. Боунс, който още влачеше въжето, вързано за тяхната жертва заместител, следваше най-отзад. Щом премина и той, двете платформи отново се раздвижиха, плъзгайки се обратно до първоначалното си разположение, преди да спрат. Единствената разлика беше, че сега петимата изследователи бяха заседнали в средата на помещението.

От другата страна на платформата имаше още един канал, но за разлика от онзи, който току-що бяха прекосили, беше сравнително плитък — с дълбочина около метър и осемдесет. Човек можеше да се спусне по стръмно каменно стълбище на дъното му. В двата му края имаше други стълбища, които се издигаха до трета платформа в далечината. Нямаше шипове, нито останки от скелети, но дъното на канала не беше празно.

Мадок насочи лъча на фенерчето надолу, който разкри нещо, приличащо на дълга редица изсъхнали храсти с бодли, покрити с фино черно прахообразно вещество, подобно на кадифето на еленови рога.

Боунс, който навиваше въжето, за което беше вързана торбата с оборудването, надникна през рамото на Мадок.

— Може би за маите гной е означавало нещо друго?

— Така ли мислиш? — попита Миранда. — Никога ли не си чувал за нещо, наречено стафилококова инфекция? Или кандида и аспергилус^[1]? Черният прах покрива всичко. Залагам петдесетачка, че това е някаква плесен. Дори да успееш да минеш, без да се одраскаш, ще вдишаш спорите. А татко е особено уязвим заради неговата хронично обструктивна белодробна болест.

— Възможно ли е плесен да оцелее тук долу? — попита Ейнджъл. — Имам предвид, че са минали стотици години. Нали така?

— Има доказателства, че някои гъбични спори могат да „спят“ поне четвърт век. А и дори да са мъртви, може да са произвели токсични или канцерогенни химически съединения. Малко са хората, които осъзнават, че гъбичните заболявания убиват всяка година повече хора от маларията. Освен това са много трудни за лечение. — Тя усети, че всички са я зяпнали, и сви рамене. — Трябваше да изкарам курс по инфекциозни заболявания във връзка с моята работа.

— И така, какво трябва да направим тук? — попита Боунс. — Може би друго жертвоприношение? Да задействаме някакъв механизъм и да преминем над тези трънаци.

Мадок поклати глава.

— Не мисля. Смятам, че това е било друго изпитание за поклонниците. За да стигнат до Шибалба, трябвало да са готови да минат през тръните и да рискуват да се заразят от… каквото там е било. — Той погледна към Бел за потвърждение и си спечели едно кимване.

— Това не е възможно за нас — каза Миранда. — Трябва да има и друг начин.

— Можем да дойдем с огромна опаковка екзодерил^[2] — предложи на майтап Боунс.

— Ще ги изгорим — каза Мадок. — Нали си спомняте как се строшиха шиповете? Макар въздухът тук да е влажен, дървото е старо и трошливо. Храстите долу сигурно ще лумнат като кибритени клечки.

Бел се усмихна.

— Решение, достойно за Близнаците герои.

— Чие? — попита Боунс. — Моето или неговото?

— Защото горещият дим е по-лесен за вдишване от гъбичните спори — подхвърли саркастично Миранда.

— Няма да вдишваме дим. Носим водолазна екипировка със запас от няколко часа въздух. С основната линия и октопода можем да дишаме заедно, докато въздухът не се изчисти. Вероятно това няма да отнеме много време.

Миранда замълча, без повече да възразява, но си остана неодобрително смръщена, докато Мадок започна да им обяснява процедурата за съвместно дишане с общ регулатор и други предпазни мерки, за да се спасят от горещината и дима. Докато Боунс и Ейнджъл правеха нещо като противопожарно убежище от спасително „космическо“ одеяло, Мадок приготви куп подпалки от мъх и влакна, извадени от джобовете, и парченца накъсана хартия. Когато всички заеха местата си, ги подпали с огнено бутало. Можеше да използва една от водонепроницаемите кибритени клечки в комплекта за оцеляване, но отдавна търсеше повод да изпробва буталото, което използваше сгъстен въздух, за да подпали праханта. Веднага щом успя да предизвика малък пламък, Мадок хвърли подпалките в пълния с тръни канал и се сви в убежището заедно с останалите. През това време огънят започна да си върши работата.