Дейвид Ууд
Шибалба (37)

36.

Взривът разтърси Шибалба из основи. Подът се нацепи от назъбени пукнатини. Пирамидите рухнаха като направени от лего блокчета. Сталактитите започнаха да падат, пронизвайки като копия напукания под. Но това беше само първата част на разрушението. В другия край, далеч от Шибалба, стената, която отделяше Къщата на прилепите от игрището, се разпадна, вдигайки облак прах, и пропусна огненото кълбо, което сега се понесе из града по-бързо от товарен влак.

Мадок задраска с крака да се изправи, подхлъзна се на синия лишей, който покриваше всичко, и за малко не падна отново. Езерото беше близо, но огънят зад него му се стори още по-близо.

Нямаше и следа от останалите. Надяваше се това да е знак, че Боунс е успял да ги измъкне навреме.

От устата му се откъсна вик, когато горещината проблесна с пареща сила. Синият лишей, Светлината, чийто блясък сега беше напълно затъмнен от ярките пламъци, които фучаха из Шибалба, потъмня навсякъде около него и се превърна в пепел. Огънят изгаряше гърба му. Стори му се, че чувства как кожата му се покрива с мехури и бълбука под тъканта на ризата. Но макар да го изгаряше, огънят беше и негово спасение. Свръхнагорещеният въздух го тласкаше напред. Жежкият вятър го блъскаше изотзад към езерото и неговото спасение.

Докато падаше напред във водата, отчаяно си пое дъх. Въздухът, пълен с дим и прах, пареше в гърдите му. Знаеше, че това е последното му вдишване за известно време… а може би последното изобщо. Водата обаче му донесе моментално облекчение: прохладата го обгърна отвсякъде, премахна горещината и успокои изгорената му кожа.

Огньовете отгоре осветяваха дълбините под него като дневна светлина, разкривайки подводната пещера на дъното на езерото, разположена почти в подножието на водопада. Мадок се гмурна по-дълбоко, отправяйки се към нея. След малко течението го подхвана и пещерата го засмука, обгръщайки го в мрак.

Усещаше как край него прелитат стените на прохода, от време на време се отъркваше о тях. Разбра, че най-голямата опасност е да се блъсне в някоя стърчаща скала и да изгуби съзнание. Затова се сви в зародишна поза и се остави на реката да го носи, където реши.

Времето изгуби всякакво значение. При нормални обстоятелства и след нужната подготовка можеше да не диша повече от две минути, без да изпита напрежение. Но миазмите, които беше вдишал в Шибалба, бяха с неизвестно качество и количество. Усещаше паренето на твърде многото въглероден двуокис в своето кръвообращение и спазмите в тялото си, което настояваше да издиша и да вдиша пресен, богат на кислород въздух. Бори се с този подтик толкова дълго, колкото можа, приложи всички номера, които знаеше, за да се накара да повярва, че може да изкара още малко. Накрая, когато не можеше да издържа повече, отвори уста и изпусна мръсния въздух с безмълвен вик на предизвикателство.

— Мадок! — Гласът го извади от черната бездна на безсъзнанието. Шамарът свърши останалото.

Отвори очи и видя Боунс втренчен в него толкова отблизо, че носовете им почти се допираха. Капки вода падаха по бузите му от косата на неговия приятел като дъжд и влизаха в очите му.

— Ако беше сестра си — измърмори Мадок, — щях да те разцелувам.

Боунс се усмихна.

— Ейнджъл, вика те.

Мадок примигна, за да отстрани водата, и седна… или опита да седне. Силна болка го прониза и го стисна като в огромен юмрук.

— Полека, партньоре — каза Боунс. — Вероятно имаш няколко натъртени или пукнати ребра. Аз също. Страхотно пътуване, нали?

Мадок си пое дъх няколко пъти, след това отново се опита да седне. Над главата си виждаше груб камък и тавана на пещера. Ала въздухът беше твърде пресен, за да е част от атмосферата на затворено помещение. А светлината твърде ярка, за да е изкуствена. Когато най-сетне успя да седне, видя, че става дума за нещо между двете. Намираха се в открита пещера, където подземната река, която ги беше изнесла от Шибалба, изскачаше на повърхността и се изливаше в гватемалската дъждовна гора.

Видя Ейнджъл наблизо, седнала до Миранда и Кейси. И трите трепереха, вероятно от високия адреналин. Дълго време никой не помръдна и не каза дума.

Най-накрая Боунс наруши мълчанието:

— Боя се, че се измъкнахме, преди да видим края. Какво, по дяволите, се случи?

— Не съм съвсем сигурен. Имаше експлозия. Нямам представа какво я причини. — Той погледна към Кейси.

Тя поклати глава.

— Не бях аз. Така и не получих възможност. Трябва да е работа на Изабела. Чудя се защо е променила мнението си.

— Сигурно е осъзнала какъв е залогът — отговори Мадок. — Мисля, че можеш да докладваш на Там, че мисията е изпълнена. Имате ли някаква представа къде сме?

Боунс поклати глава, но въпросът го накара да стане.

— Където и да сме, ще трябва да вървим пеша оттук. Скоро ще се стъмни, така че по-добре да тръгваме.

Мадок също се изправи, пренебрегвайки болките в облъсканото си тяло. Протегна ръка на Ейнджъл, за да й помогне да стане. После се обърна към Миранда.

Русите й къдрици бяха полепнали по лицето, придавайки му призрачен и самотен вид на бежанец от война. Когато вдигна поглед към него, не забеляза следи от гняв в очите й.

— Съжалявам — каза той и протегна ръка към нея.

— Знам. — Тя пое ръката и му позволи да я издърпа да стане. — Чух какво каза на Скано. Мисля, че баща ми също беше разбрал. Знаеше, че е болен и че няма лекарство. Каза ни да го оставим. — Тя си пое дълбоко дъх и го издиша под формата на въздишка.

— Беше прав за всичко — каза Мадок, надявайки се, че тя ще намери известна утеха в думите му. — За Града на Сянката, за Шибалба. Поне успя да го види, преди да…

Тя кимна и успя бегло да се усмихне. После се обърна към Боунс и без предупреждение са хвърли отгоре му и притисна лице в гърдите му.

— Уха! Изненадата, която се бе изписала на лицето на индианеца, се смени с насмешливост. — Ей, не мислех, че ме харесваш по този начин.

— Боунс! — изсъска театрално Ейнджъл. — Поне веднъж в живота си дръж устата си затворена.

— Благодаря — измърмори неясно Миранда, като продължаваше да го прегръща. — За това, че се опита да спасиш татко. Въпреки всичко. Не мога да извиня стореното от него, но се радвам, че преди да си отиде, успя да види Шибалба.

Усмивката на Боунс омекна. Мадок дори си каза, че приятелят му изглеждаше малко смутен.

— Добре. Искам да кажа, че той…

— Шшт! — изсъска му Миранда. — Слушай сестра си. Тя е умно момиче.