Джули Джеймс
Любов под прикритие (36)

36

В болницата лекарят му направи пълен преглед, преди да свали цервикалната яка, което парамедиците бяха настояли Джон да носи като предпазна мярка.

— Най-сетне. — Седнал на масата за прегледи, Джон наклони глава на една страна, за да разкърши врата си.

— Е, нямате симптоми на сътресение. — Лекарят погледна към Джесика, която седеше на един стол срещу масата. — Колко дълго беше в безсъзнание?

— Около три минути. — Сто и осемдесет секунди, които й се бяха сторили цяла вечност.

— Беше ли замаян или дезориентиран, когато дойде на себе си? — попита лекарят.

Джесика усещаше погледа на Джон върху себе си, докато отговаряше.

— Като че ли не ме разпозна, когато отвори очи. Но когато заговори, мисълта му беше съвсем ясна.

Лекарят кимна и отново се обърна към Джон.

— Бих искал да направим ядрено-магнитен резонанс, просто за да сме сигурни, че няма сътресение. Що се отнася до порязването на челото, не мисля, че ще има нужда от шевове. Ще кажа на сестрата да я залепи. Би трябвало да е достатъчно. — Той се усмихна. — Общо взето, от това, което чувам, вие сте голям късметлия, агент Шепърд. — И като надраска няколко неща в картона на Джон, лекарят излезе от стаята.

Оставяйки ги насаме за първи път през този ден.

Джесика изпусна дъха си; беше леко разтреперана, сега, когато ефектът от адреналина започваше да отминава.

— Лекарят има право. Истински късметлия си. — Тя срещна погледа на Джон. — Видях какво направи, когато полицаите се прицелиха в нас. Приближи се до мен. — Тя направи многозначителна пауза. — Така че да можеш да ме закриеш с тялото си, ако стрелят.

За миг изражението му стана непроницаемо, а после той сви рамене.

— Стори ми се кавалерски жест.

Джесика стана от стола и се приближи до него.

— Ако бях в състояние да повярвам на това покровителствено обяснение дори за миг, щях да ти бъда още по-сърдита — каза, без да изпитва истински гняв.

Джон повдигна вежди.

— Сърдита си ми, защото исках да те защитя? Преди каза, че е сладко.

— Не, сърдита съм ти, защото пострада, докато се опитваше да ме защитиш. — Тя го погледна право в очите. — Ако не беше дошъл по-близо до мен, нямаше да се блъснеш в масата, когато ченгетата те събориха. Удари си главата заради мен.

Изражението му омекна.

— Джесика…

— Не ми излизай с това „Джесика“. — Тя размаха пръст. — Имаш ли представа, Джон Шепърд, колко близо стигна до това, да превърнеш живота ми в книга на Никълъс Спаркс? Никога не бих ти го простила.

Джон избухна в смях.

— Нямам представа какво означава това, но ако трябва да предположа, бих казал, че онова, което се опитваш да ми кажеш — по своя характерен начин — е, че ще ти липсвам, ако си отида.

Тя го изгледа.

— Естествено, че ще ми липсваш, ако си отидеш.

Изражението му стана по-сериозно и той наклони глава на една страна.

— Е… липсвам ли ти?

Въздухът между тях изведнъж като че ли застина.

Би могла да се пошегува. Та нали такъв й беше стилът. Ала след като беше пострадал пред очите й, след като беше стигнала толкова близо до това, да го загуби завинаги, вече не беше в настроение да се шегува. Нито пък да избягва истината, дори ако тя беше плашеща и би могла да предизвика въпроси, на които нямаше лесни отговори. Защото беше разбрала истината в сърцето си в мига, в който го видя да прекрачва прага на ресторанта.

Чувствата й стигаха много по-надалеч от топла привързаност.

Всъщност осмеляваше да се каже, че е влюбена в Джон Шепърд.

— Да. — Гласът й беше пресеклив от напиращите чувства. — Липсваше ми всеки ден, в който те нямаше. До болка.

Той се вкамени, вперил поглед в нея.

Е, добре… Това не беше реакцията, на която се беше надявала.

На вратата се почука и в стаята се появи медицинска сестра с ведра усмивка.

— Господин Шепърд… О, май би трябвало да кажа агент Шепърд. Време е за ядрено-магнитния ви резонанс.

Джон задържа погледа на Джесика още един миг, а после се обърна към сестрата.

— Добре.

Пое си дълбоко дъх и се изправи.

— Ще се върне след около четирийсет и пет минути — информира сестрата Джесика, а после отново се усмихна на Джон. — Насам.

След като Джон излезе от стаята, Джесика се облегна тежко на масата за прегледи.

О, господи.

Ръцете й трепереха, докато ги прокарваше през косата си. Е, добре, той очевидно не изпитваше същото, но все още би могла да замаже положението, все още можеха да си останат приятели. Би могла да излъже (страшно я биваше в това) и да му каже, че е била увлечена от момента.

— Съжалявам. Може ли да изчакате за момент? — чу да долита откъм коридора дълбокият му глас и вдигна поглед.

Когато Джон се появи на прага, сърцето й задумка.

От надежда.

Той пристъпи в стаята и се отправи към нея, с решителност, изписана върху лицето му. След това я сграбчи, притегли я в прегръдките си и я целуна.

Устата му превзе нейната собственически, гореща и страстна. Улавяйки лицето му в шепи, тя отвърна на целувката му. Всички чувства, които се опитваше да скрие през последните три седмици (по дяволите, вероятно и по-дълго), се изляха от нея в този миг.

Когато най-сетне се откъснаха от целувката, той я докосна по бузата.

— Трябва да поговорим.

Джесика кимна. Необичайно за нея, в този момент се чувстваше прекалено завладяна от емоции.

— Да.

Той прокара палец по кожата й.

— Знаеш ли откога чакам да ме погледнеш по този начин?

Джесика предположи, че се шегува с нея.

— За какво говориш? Та ти дори не ме харесваше през по-голямата част от времето, през което се познаваме.

Преди да си тръгне, той наведе глава и гласът му, нисък и уверен, се разнесе в ухото й.

— Или пък наистина ме бива като агент под прикритие.

 

 

За съжаление, когато Джон се върна от ядрено-магнитния резонанс, откри половината население на тринайсетия по големина град в Съединените щати да го чака в стаята заедно с Джесика. Или поне така му се стори.

Сред посетителите му бяха ръководителят на отдела за борба с корупцията, както и главният агент на джаксънвилския офис на ФБР, които лично бяха дошли да видят как е Джон и да им съобщят, че Блеър е бил задържан.

— Хванахме го на кея на яхтклуба, с ключовете от лодката на един приятел, и сак, пълен с пари. Очевидно планът му е бил да стигне до Куба — съобщи им главният агент. — Агенти Лийвит и Тод го арестуваха и с огромно удоволствие му съобщиха, че ФБР ще добави и „подбуждане към безредици“ в списъка с обвинения, които ще му бъдат предявени.

Тук, за да проверят как е, бяха и двамата полицаи, които го бяха съборили, и които изглеждаха невероятно облекчени да научат, че не е пострадал сериозно.

— Не се засягай, но въпреки че казваше, че сте агенти на ФБР, изражението ти беше… — По-младото ченге направи гневна физиономия, за да демонстрира.

Джон разпери невинно ръце.

— Казахте ми да не свалям ръце и да легна на пода. Именно това правех.

По-възрастният от полицаите наклони глава на една страна.

— Да, ама когато ти го правиш, незнайно как го правиш с излъчване, което е особено плашещо.

Джон се намръщи сърдито и Джесика се усмихна от другия край на стаята.

Да, и преди го беше чувал.

Следващият, който почука на вратата на стаята му, беше Дан Фрейзър, приятелят му рейнджър, който, без да иска го беше издал в ресторанта.

— Как разбра къде да ме откриеш? — попита Джон, след като двамата мъже се потупаха по гърба и се прегърнаха по мъжки.

— По новините казаха, че един федерален агент е бил докаран в спешното отделение. — Дан посочи Джесика. — Партньорката ти ме забеляза в чакалнята да питам за състоянието ти и ми каза къде мога да те намеря. — Изражението му беше пълно с вина. — Не мога да повярвам как оплесках всичко, Шеп. И през ум не ми мина, че може да си на мисия под прикритие.

Джесика се отправи към вратата.

— Ще изляза за малко и ще ви оставя да си поприказвате.

Не. Джон потисна порива да изръмжи и да й препречи пътя, докато тя излизаше. Знаеше, че не иска да се натрапва и го оценяваше. Така, както оценяваше факта, че Дан и останалите просто искаха да се уверят, че е добре. И всеки друг ден с удоволствие би си поприказвал с всеки един от тях.

Но ако много скоро не останеше насаме с Джесика, щяха да хвърчат глави.

Дан също се загледа след Джесика, докато тя излизаше.

— Между другото, партньорката ти… Леле. От Джаксънвил ли е? Има ли шанс да помогнеш на стария си приятел и да ми уредиш среща на кафе или нещо такова?

Каквото и да беше онова плашещо изражение, което лицето на Джон трябва да беше придобило в този момент, то накара Дан да се усмихне смутено.

— Днес май ще е по-добре да не си отварям повече устата.

 

 

Двайсет минути по-късно, след като Дан си тръгна, Джесика влезе в стаята на Джон, понесла две чаши кафе.

— От болничното кафене е, така че ти решаваш дали да рискуваш.

Без да каже нито дума, Джон се приближи и взе и двете чаши от нея. Остави ги до мивката, а после дръпна завесата около леглото.

Джесика повдигна вежди.

— Би се сторило доста подозрително на всеки, решил да се отбие.

— Би им се сторило още по-подозрително, ако ни видят да правим това.

Джон обви ръка около кръста й и я привлече за дълга, гореща целувка.

— Тръгваме си — заяви с нетърпящ възражение той, когато най-сетне се откъснаха един от друг.

Устните на Джесика потръпнаха.

— Не и преди лекарят да ти разреши.

Загрижеността й за състоянието му докосна нещо дълбоко в него. Преплете пръсти в нейните и повдигна ръката й, за да я целуне.

— Сладка си, когато се държиш закрилнически.

На вратата се почука предпазливо.

— Ъ, агент Шепърд? — разнесе се гласът на лекаря от другата страна на завесата.

Джесика издърпа ризата от панталона му, за да скрие ерекцията му. Също толкова бързо той оправи роклята й и те се отдръпнаха един от друг.

— Да. — Джон се усмихна нехайно, когато лекарят разтвори завесата. — Извинявам се. Имах безкраен поток от посетители. Реших, че завесата ще ми осигури няколко минути спокойствие.

— Мисля, че можем да ви осигурим повече от няколко минути — отвърна лекарят весело. — Можете да си вървите. Получих резултатите от ядрено-магнитния резонанс. Няма никакви данни за мозъчно сътресение. Въпреки това ви препоръчвам някой да ви наглежда и да ви буди на всеки два часа. — Той се обърна към Джесика. — Достатъчно е просто да му зададете един-два въпроса, за да сте сигурна, че мисълта му е ясна.

Джесика примига.

— О. Ъ… Мисля, че сте се объркали. Тази нощ няма да бъда с Джон. Не. — Тя се засмя и махна с ръка между тях. — С него сме само партньори.

Лекарят се засмя.

— О, да. — Той се отправи към вратата, поглеждайки към Джон. — Ако имате нужда от нещо за главоболие, пийте парацетамол. Не ибупрофен или аспирин.

След като лекарят си тръгна, Джесика поклати глава.

— Това беше най-нескопосаното прикритие, което съм опитвала някога.

— Действително не изглеждаш в най-добра кондиция. — Тонът на Джон стана закачлив. — Чух, че дори си била нервна.

Джесика вдигна очи към тавана и въздъхна.

— Знаех си, че един ден това ще се върне, за да ме преследва.

 

 

На път към хотела, Джон отложи полета си до Вирджиния за следващия ден.

— Кога летиш утре? — попита той Джесика, която шофираше.

— Пет без петнайсет следобед. — Първоначално имаше по-ранен полет, но го беше променила, докато Джон беше в ядрено-магнитния резонанс.

— Ще взема този в пет и петнайсет — каза Джон в телефона, от другата страна, на който беше служителка на авиокомпанията.

Джесика погледна часовника на таблото на колата. Беше почти пет часът, което означаваше по-малко от двайсет и четири часа заедно, преди да бъдат принудени да се завърнат към отделните си животи, които ги очакваха в Чикаго и Куантико.

Не беше кой знае колко. Но все пак беше нещо.

Когато стигнаха в хотелската й стая, Джон се ухили широко, виждайки, че има изглед към морето.

— Най-накрая.

— Очевидно късметът ти излиза на четвъртия път. — Джесика остави чантата си върху бюрото и си събу обувките. — Искаш ли да минеш през магазина на хотела сега?

Тъй като не беше възнамерявал да прекара нощта в Джаксънвил, Джон беше дошъл без багаж и нямаше резервни дрехи, нито тоалетни принадлежности.

— По-късно. — Той си свали сакото и го преметна върху облегалката на стола до балконската врата. — Точно сега има няколко въпроса, които трябва да обсъдим. Като това, че съм ти адски ядосан.

Джесика се дръпна учудено.

— Ядосан си на мен? Какво съм направила?

Джон скръсти ръце на гърдите си.

— Знаеш ли каква е истинската причина, задето ти бях ядосан в деня, когато трябваше да се бием в Академията?

Джесика се сепна, чудейки се защо се връща към това точно сега.

— Защото използвах трик, за да ти приложа онази хватка?

— Всъщност това беше брилянтно. Ядосан бях, защото видях колко си нервна преди двубоя. Сякаш смяташе, че съществува възможност наистина да те нараня.

Тя омекна при тези думи.

— Мисля, че най-вече бях нервна, защото се боях да не се изложа. — Тя наклони глава на една страна. — Но защо говорим за това сега?

— Защото шест години по-късно ти все още не го разбираш.

Нямаше представа за какво говори.

— Кое не разбирам?

— Днес ми изнесе лекция, задето дойдох по-близо до теб, когато ченгетата се прицелиха в нас. Сякаш имаше някакъв друг начин, по който тази ситуация би могла да се развие. — Той направи крачка към нея, очите му бяха наситено, топло сини. — Джесика… трябва да знаеш, че бих застанал пред дулото на пистолет заради теб, без дори да се замисля.

Гърлото й се сви и за миг тя не бе в състояние да каже нищо.

— И не защото си ми партньорка. — Очите му задържаха нейните. — А защото те обичам. Мисля, че винаги съм те обичал, от онази първа сутрин в аудиторията, когато ти се изправи и вдъхнови целия клас с речта си. Изумяваше ме всеки ден в Академията, а сега, когато животът отново ни срещна… и ти като никога си мила с мен — добави той с усмивка, — тези чувства станаха още по-силни.

Сълзи напираха в очите й.

— Не знаех, че изпитваш това.

— Е, на мен самият ми беше трудно да го приема — призна си той, а после се пресегна и изтри една сълза от бузата й. — Особено след като открих, че са ме приели в ОСЗ. Понеже си тръгвах, убедих себе си, че е най-добре нещата между нас да си останат неангажиращи. Ала когато ти ми каза в болницата, че съм ти липсвал, всичко друго като че ли остана назад. В този момент знаех, че онова, което най-много искам, е да прекарам остатъка от живота си с единствения човек, който ме подлудява по всички възможно най-прекрасни начини.

Джесика избърса още една сълза, вече напълно размекната.

— Само за твое сведение, с тази реч биеш всички рекорди.

— Винаги си умеела да ме караш да давам най-доброто от себе си, Харлоу.

А ти — мен.

Тя преплете пръсти в неговите.

— Имаме географски проблем. Около хиляда и двеста километра, за да бъдем по-точни.

Той кимна и изражението му помръкна леко.

— Така е.

Джесика стисна насърчително ръката му. Доста беше мислила за това в болницата, докато на Джон му правеха ядрено-магнитен резонанс. И очевидно Тара не беше единствената, която тези дни беше като от филм на „Холмарк“.

Просто ми се иска да вярвам, че когато двама души изпитват нещо подобно един към друг, ще намерят начин то да се получи.

И още как.

— Очевидно в краткосрочен план не мога да мръдна от Чикаго. Но си мислех, че за известно време можем да опитаме с връзка от разстояние, а после, след като съм била в Чикаго една година, ще подам молба за ВН в офиса във Вашингтон.

Той я изгледа продължително.

— И наистина нямаш нищо против да го направиш?

— Наистина. Нищичко. Бих могла да бъда специален агент навсякъде. Е, не навсякъде. В едно от петдесет и шестте териториални подразделения в САЩ и Пуерто Рико, където Бюрото има полеви офиси. — Когато устните на Джон се извиха в крайчетата, тя обви ръце около шията му. — Ала няма да намеря друг Джон Шепърд. И знам, че никога няма да намеря друг, който да ме прави по-щастлива. — Тя се взря в очите му. — Така че, където отидеш ти, отивам и аз.

Гласът му беше одрезгавял от емоции.

— Нямаш представа какво означава за мен да те чуя да го казваш. — Той прибра кичур коса зад ухото й. — Но вече реших да напусна Отряда за спасяване на заложници.

— Какво? Не. — Шокирана, Джесика се дръпна лекичко и поклати глава. — Не можеш да се откажеш от ОСЗ, Джон. Толкова малко хора могат да правят онова, което ти можеш.

— Така е. Но само защото мога да правя нещо, не означава, че трябва. Още нещо, което ми отне известно време, докато проумея. — Той наклони глава на една страна. — Ще се изненадаш колко неща се проясняват, докато стоиш на двайсет метра над водата, на планшира на един кораб.

— Но това е ОСЗ — натърти тя.

— Действително. И за да може екипът да прави онова, за което е създаден, всичките му членове трябва да бъдат напълно отдадени на работата. — Той я погледна без следа от колебание. — А аз не съм там на сто процента. И никога няма да бъда. Не и когато мисля за всичко, което двамата с теб бихме могли да имаме заедно.

Джесика пристъпи решително напред, стопявайки разстоянието между тях.

— Не е нужно да избираш. Ще дойда с теб.

— Но аз ще отсъствам. Задълго. И ти ще бъдеш сама, на място, което не е дом за никого от двама ни. Едно е, когато мислех единствено за себе си, ала това не е животът, който искам за нас. — Той се усмихна нежно. — Все някой трябва да е наоколо, за да научи нашата сюрия русоляви момиченца как да запалят огън с дупето на светулка.

А тя си беше мислила, че е окончателно размекната преди.

Помълча за миг, а после каза:

— Толкова се страхувам, че ще съжаляваш за това. И в крайна сметка ще ме намразиш.

Той улови лицето й в шепи и я погледна право в очите.

— Имай ми доверие. Знам какво искам.

Тя кимна. Вече му имаше достатъчно доверие, за да му повери живота си. Ако наистина щяха да направят това — ама наистина — трябваше да му повери и сърцето си.

— Добре — отвърна меко.

— Добре — повтори той.

Вече познаваше този поглед.

— Ще ме целунеш, нали?

Той се престори, че го обмисля.

— Е, с всички емоции, които хвърчат наоколо, то като че ли… се очаква.

Джесика се усмихна, а Джон наведе глава и завладя устата й с дълбока целувка. Поведе я към леглото, а пръстите му вече разкопчаваха ципа на роклята й.

— Трябва да ти призная нещо — каза Джесика, докато вървеше заднишком. — Онази сутрин, когато се сбогувахме, излъгах, когато ти казах, че съм взела такси. Всъщност дойдох с кола под наем… кола, която наех в Колумбия предишната вечер.

Той спря за миг.

— Шофирала си цяла нощ от Южна Каролина?

— Да.

— Защо?

Защото не исках да разчитам на авиолиниите, би могла да отговори. И дори: Защото исках да съм сигурна, че ще имам възможност да се сбогуваме. Ала всъщност всичко се свеждаше до едно.

— Защото те обичам.

Устните му се извиха в усмивка.

— Доста дълго ти отне, докато го разбереш. — Той пристъпи към нея, очите му бяха наситено, разпалено сини.

— В мое оправдание, навярно бих го разбрала по-рано, ако не беше прекарал първите ни шест месеца тормозейки ме нонстоп.

Той плъзна роклята по раменете й и тя се свлече на пода.

— Не те тормозех. Казах ти, опитвах се да те мотивирам. — Вдигна я на ръце, покачи се върху леглото и я положи върху възглавниците.

— Все още мисля, че никога няма бъдем на едно мнение по този въпрос — заяви Джесика.

Джон се подпря на лакти, улавяйки я в плен между себе си и леглото.

— Имам чувството, че това е нещо, което често ще казваме през живота ни заедно, Харлоу.

Джесика сплете пръсти на тила му и го притегли към себе си.

— Можеш да се обзаложиш, че ще е така, Шепърд.

И тя нямаше търпение.