Джули Джеймс
Любов под прикритие (15)

15

Мисля, че като за първа среща мина добре — отбеляза Джесика, докато излизаха от паркинга на ресторанта и се отправяха към мястото, където щяха да срещнат Лийвит и Тод — изоставен склад на три километра източно оттам. — Блеър като че ли налапа въдицата.

Преди да се разделят в ресторанта, тя и „Дейв“ бяха предложили да покажат на Блеър мястото, което си бяха харесали, така че да могат по-добре да му обяснят плановете си за имота, и бяха повторили желанието си да разрешат проблемите с разрешителните възможно най-бързо.

— Дори успяхме да се справим с вечерята, без да се наложи Морено да спомене „захаросани череши“ — ухили се Джон.

— Така е. — Джесика, в чието тяло бушуваше адреналин, се чувстваше заредена след успеха на вечерята. Ето защо се примиряваше с непредсказуемостта, пътуванията и дългите часове. В мигове като този, когато всичките й усилия и подготовка й се отплащаха и тя успяваше да подхлъзне един от лошите и да доближи мига, в който той щеше да си получи заслуженото, вълнението от работата под прикритие доста приличаше на еуфорията от наистина страхотен секс.

Ако не я лъжеше паметта.

— Направо да не повярва човек колко сдържан бе Морано. Лийвит и Тод трябва да са поговорили с него, след като си тръгнахме от офиса вчера — каза тя.

— Сигурен съм, че здравата са го наплашили как ще прекара следващите двайсет години зад решетките, ако обърка разследването с щуротиите си. — Джон я погледна. — Между другото, струва ми се, че тази вечер фенклубът ти се сдоби с още един член.

Джесика направи физиономия при спомена. За съжаление, да, и тя го беше забелязала… трудно би било да не забележи.

— Имам чувството, че Блеър прекара половината от вечерята, говорейки на гърдите ми. Което, при тези обстоятелства, не е чак толкова лошо.

И като се усмихна доволно, тя бръкна в деколтето на роклята си. С оглед на професията си, беше направила специална модификация на няколко от сутиените си — малко джобче, скрито в подплатата. Извади мъничък безжичен микрофон, металически диск с размерите на монета, приличащ на батерията на камера, и го пъхна в калъфчето, което беше оставила в жабката.

— Докато те нямаше, Блеър попита дали с теб сме двойка. — Джон я погледна и виждайки, че тя тъкмо оправя деколтето си, отново насочи вниманието си към пътя пред себе си.

— Нима? — Джесика започна да прехвърля през ума си възможностите да използват това развитие на нещата в своя полза. — Какво му отговори?

— Че не смесвам работата с удоволствието. — В гласа на Джон се прокраднаха остри нотки и Джесика предположи, че е от отвращение. — Той ясно даде да се разбере, че не споделя същите принципи.

Няколко минути по-късно спряха пред изоставения склад. Лийвит и Тед вече ги чакаха.

— „Секси червена кожа на пейките“? — пошегува се Лийвит, докато Джесика и Джон слизаха от мерцедеса. — Кой го измисли?

Джон се ухили, поемайки протегнатата за поздрав ръка на Лийвит.

— С Джесика снощи добавихме няколко подробности към сценария.

— Бяхте страхотни. — Изражението на Тод беше одобрение, примесено с мъничко облекчение. — Когато се чуем с Морано, изобщо няма да се изненадам, ако ни съобщи, че Блеър вече е решил каква сума ще поиска, за да вдигне телефона и да се обади на един от „правилните“ си хора.

Те обсъдиха най-важните моменти от вечерята, приказвайки си дружески. Докато говореха, Джон разкопча ризата си над пъпа и извади микрофона, закачен от вътрешната страна на копчето.

Зърнала гладката му кожа, Джесика усети как гореща вълна се надига към бузите й. Господи, жено, овладей се. Извърна очи и се усмихна, докато Лийвит имитираше коментара на Блеър как избирал онези каузи, за които се чувствал „най-мотивиран“.

— Е, Джесика, нямаше как да не забележим, че Блеър като че ли… ами, флиртуваше с теб. Някаква идея как ще се справиш със ситуацията? — попита Лийвит.

Джесика оценяваше, че очакват тя да реши как да реагират… макар че, от нейна гледна точка съществуваше само един начин да постъпи. Работата й изискваше да бъде мила с Блеър и ако това означаваше да изтърпи още няколко вечери, в които задникът да я сваля, е, за съжаление нямаше да бъде първата жена, озовала се в подобно неприятно положение.

— Ако да почеткам егото на Блеър, оставяйки го да си мисли, че „чарът“ му има ефект върху мен, ще ускори разследването, смятам, че ще е най-добре да го сторим. — Тя се обърна към Джон. — Не си ли съгласен?

Той направи пауза, преди да отговори, а после кимна.

— Съгласен съм.

Джесика отново погледна към Лийвит и Тод…

— Ето че имаме план.

 

 

През петнайсетте минути, докато се връщаха в хотела, Джесика си повтаряше, че прекалено задълбава.

Срещата с Блеър беше минала без засечки. Доволна бе от начина, по който се развиваха нещата, Лийвит и Тод също бяха доволни и всички очакваха Ашли и Дейв много скоро отново да се срещнат с кмета. Откъдето и да го погледнеше, нощта беше пълен успех и единственото, за което би трябвало да мисли сега, бе от кое вино да си поръча в бара на хотела, преди да се отправи към стаята си и да вземе дълга, отпускаща вана.

Вместо това непрекъснато се връщаше към реакцията на Джон, когато го беше попитала дали е съгласен с нея за това, как да се оправят с флиртуването на Блеър.

Беше се поколебал.

Да, траяло бе само миг и вероятно не означаваше нищо, ала никога досега не бе виждала Джон Шепърд да се колебае за каквото и да било. Никога. Военното му обучение го беше направило самоуверен, властен и решителен. Всъщност навярно единственият му недостатък в Академията беше склонността му да се хвърля във всяка ситуация на пълна газ и чак след това да задава въпроси — след като всички лежаха по очи на земята, с белезници на ръцете.

Ала тази вечер, когато го попита за мнението му за ситуацията с Блеър, той не отговори веднага.

И това не й харесваше.

Дори в разгара на съперничеството им в Академията (колкото и да не й се искаше да си го признае тогава), бе изпитвала истински респект към интелигентността и тактическите му умения. Да работи заедно с него през последните трийсет и шест часа само още повече беше усилило този респект. Доверяваше му се да й пази гърба, и което бе също толкова важно, вярваше на преценката му. Така че ако хранеше някакви съмнения към решението, което беше взела, тя искаше да знае за тях.

Все още се чудеше дали да каже нещо, докато паркираше пред входа на хотела и предаваше колата на пиколото. От една страна, разумът й казваше, че точно пък Джон не би се поколебал да й каже, ако смята, че бърка някъде. По дяволите, беше прекарал по-голямата част от времето им в Академията правейки именно това.

Ала инстинктите й нашепваха, че нещо не е наред. А през шестте години, в които беше специален агент, инстинктите й никога не бяха грешили.

В лобито, където обикновено биха се разделили, Джесика взе решение.

— Всъщност мисля, че ще дойда в стаята ти, ако нямаш нищо против. Има нещо, което забравих да те попитам за вечерята по-рано.

Джон я изгледа любопитно за миг, а после махна към пътеката, която водеше към стаите.

— Аз съм във втората сграда.

Докато вървяха по пътеката покрай брега, Джесика му хвърли поглед, опитвайки се да открие признак, че нещо не е наред… и установи, че той също се опитва да разчете изражението й. Бъбреха си за дребни неща, докато отиваха към сградата му, а когато влязоха вътре, той я поведе към стаята си.

— Ужасно си загадъчна. — Когато стигнаха до вратата, извади картата ключ от джоба си.

— Нима? — Тя се усмихна неопределено, опитвайки се да не издаде нищо. А после Джон отвори вратата и за миг мислите й бяха отклонени от онова, което видя вътре.

— Имаш изглед към океана? — Тя зяпна от възмущение, докато влизаше в стаята, за да остави чантата си на леглото. — Как успя да се вместиш в бюджета?

— Когато се чекирах, ми дадоха по-хубава стая, без да се налага да доплащам. — Той й се усмихна широко и метна ключа на бюрото. — Според мен рецепционистката флиртуваше с инвеститора Дейв.

По някаква причина тази мисъл подразни Джесика. Естествено, че е флиртувала — виж се само, почти изрече сухо, но после се отказа. В края на краищата, не се предполагаше да забелязва как изглежда Джон… поне не и по този начин. Той й беше партньор, работеха заедно в мисия под прикритие и това означаваше да продължи да се преструва, че незнайно как е сляпа за онова, което всяка друга жена би видяла.

Като например наситеното синьо на очите му. Или брадата, набола по ъгловатата му челюст. Или гъстата, тъмноруса коса, която молеше в нея да се заровят женски пръсти.

Или пък как, точно сега, докато стоеше насреща й в хотелската стая, с разкопчано копче на бялата риза и мъжествено изискан вид и висока, широкоплещеста фигура, изпълваща съвършено сивия, ушит по мярка костюм, той беше — без никакво изключение — най-красивият мъж, който беше виждала някога.

Джесика изпусна тихичко дъха си, заповядвайки си да се стегне, докато срещаше погледа му.

Да. Добре, че не беше забелязал нищо от това.

Джон наклони глава.

— За какво искаше да говорим?

А, да. Беше тук, за да говорят по работа. Решила, че изненадата е най-добрият й шанс да го хване неподготвен (в случай че наистина криеше нещо), тя го попита направо:

— Защо се поколеба, когато те попитах дали си съгласен, че е най-добре да оставя Блеър да флиртува с мен?

Нещо припламна в очите му. Беше само за миг, почти незабележимо, ако не беше внимавала за него, но то бе достатъчно, за да я убеди, че наистина има нещо.

— Не се поколебах, мислех — отвърна той нехайно. — Поиска ми мнението, така че аз помислих и ти го дадох.

Хмм. Убедителен отговор. Ала напрежението в раменете му издаваше, че нещо не е наред.

— Защо ми се струва, че има нещо, което не ми казваш?

— Може би защото ставаш параноична? — Той скръсти ръце на гърдите си. — Моля те, кажи ми, че не съм първият човек, осмелил се да не се съгласи на секундата със Забележителната Джесика Харлоу.

Хапливата забележка беше добър опит да я отклони от съмненията й, но Джесика не му обърна внимание и му излезе с още по-директен въпрос:

— Мислиш, че е неуместно да насърчавам флиртуването на Блеър?

На агентите под прикритие беше строго забранено да имат какъвто и да било сексуален контакт с обекта на разследването си, но тя се надяваше от само себе си да се разбира, че и през ум не би й минало да прекрачи тази граница. Всъщност като жена в професия, доминирана от мъже, тя особено внимаваше да не се доближи дори на километри до нея.

Изражението на Джон омекна.

— За това ли се тревожиш? — Той направи крачка към нея. — Джесика… смятам, че се справяш с Блеър съвършено. Нито за миг не съм си помислил, че твоето държание е неуместно. Той е задникът тук.

Джесика се размърда неловко.

— Знаеш как е… никога не може да си сигурен как ще изглежда това в съда. Очевидно, мога да обясня, че не е имало как да нарека Блеър „перверзник“ и да си тръгна по средата на разследване, чието планиране е отнело осемнайсет месеца, но ако съдебните заседатели не го видят по този начин? Ами ако решат, че съм се опитвала да го прелъстя и да го накарам да приеме подкуп?

— Да го прелъстиш? Наистина? — Джон изглеждаше развеселен.

Тя го стрелна с поглед.

— Наистина.

— Това не е Холивуд. — Той сложи успокоително ръце на раменете й. — Слушай, никой няма да си помисли, че си сбъркала, където и да било. При тези обстоятелства нямаш друг избор, освен да го оставиш да флиртува с теб. — Той стисна лекичко раменете й. — Окей?

Джесика кимна и му се усмихна с облекчение.

— Окей. — Изчака за миг, а после наклони глава на една страна. — В такъв случай… ако смяташ, че нямам друг избор, освен да го оставя да флиртува с мен, защо се поколеба?

Усмивката на Джон избледня, когато осъзна, че го бяха хванали.

Той свали ръце от раменете й.

— По дяволите. Не мога да повярвам, че отново се хванах на номера ти „девойка в беда“.

Джесика се ухили, адски доволна, че го бе направила успешно.

— Ако от това ще се почувстваш по-добре, номерът наистина си го бива.

Той я изгледа ядосано.

Е, добре, някой очевидно не беше в настроение за шеги точно сега.

— Сам си си виновен. Ако просто ми беше казал защо се поколеба, нямаше да се налага да прибягвам до трикове.

— Исусе, забравих, че намислиш ли си нещо, се вкопчваш в него като куче в кокал — измърмори той.

Сега бе ред на Джесика да се поиздразни.

— Хей! Просто се опитвам да разбера защо партньорът ми крие нещо от мен.

След като се беше уверила, че Джон не смята държанието й с Блеър за неуместно (което бе първоначалното й притеснение), не можеше да си представи какъв беше проблемът.

— Казах ти, че няма нищо.

Тя разпери подразнено ръце; нещо очевидно й убягваше.

— Ако е нищо, просто ми кажи защо се поколеба, когато те попитах за Блеър!

Той се обърна рязко към нея и повиши глас.

— Защото не ми харесва начинът, по който те гледа!

Джесика примига от изненада.

О!

Джон изруга под носа си и понижи глас.

— Трябваше да седя в онзи ресторант в продължение на два часа, докато той те зяпаше в гърдите, без да мога да кажа нищо. Така че когато ти ме попита дали съм съгласен с план, който ще го насърчи да продължи в същия дух, ми беше нужна секунда, за да не се задавя с проклетото „да“, докато го изричам.

Джесика помълча за миг, преди да отговори.

— Казваш го, защото работим заедно — поясни тя. — Не харесваш начина, по който Блеър ме гледа, защото сме партньори.

Той извърна очи от нея, тонът му беше сух.

— Да, Харлоу, защото сме партньори. Защо иначе?

Сложи ръка на бравата — знак, че за него разговорът е приключил. И ако притежаваше достатъчно здрав разум, Джесика щеше да последва примера му, да му пожелае лека нощ и никога повече да не повдига този въпрос. Той беше в кофти настроение, раздразнителността вземаше връх у двамата, а в телата им кипеше адреналин след мисията.

Въпреки това, нещо я накара да остане на мястото си.

— Исках да кажа, предполагам, че би могло да бъде нещо… повече — каза, като нарочно говореше нехайно.

Джон се вкамени за миг, а после пусна бравата.

— Повече? — повтори. — В смисъл, нещо повече между нас двамата?

Прекоси стаята, за да отиде при нея и Джесика усети как сърцето й задумка.

— Казах, че предполагам, че би могло да бъде нещо повече.

Той махна небрежно с ръка.

— Просто подхвърляше идеята.

— Именно.

Той застана съвсем близо до нея.

— Тогава защо си се изчервила?

Джесика отвори уста, за да го отрече или да подхвърли някоя саркастична забележка, ала при вида на горещината в очите му, думите замряха върху устните й.

Върви си, подтикваше я прагматичният глас в главата й. А най-добре — бягай.

Сякаш и той водеше съвсем същия вътрешен спор, Джон остана на мястото си за миг. Въздухът между тях беше натежал от напрежение.

А после протегна ръка и улови бузата й в шепа, прокарвайки палец по кожата й.

Дъхът на Джесика секна при допира му и тя затвори очи.

Някъде от много далеч чу прагматикът у нея да крещи през мегафон (Вдигни ръце във въздуха, Харлоу, и се отдръпни от сексапилния тип), да й казва, че е това е лудост, че досега не бе дори флиртувала с друг агент, а едва преди трийсет и шест часа тя и този агент не бяха в състояние да разменят дори две любезни думи.

И тъй като всичко това бе самата истина, тя вдигна ръка и сложи длан върху гърдите на Джон.

Той се наведе, така че устните му бяха на сантиметри от нейните, и промълви:

— Би трябвало да ме спреш.

— Знам.

Нямаше да е нужно да го отблъсва; достатъчно би било просто да каже една дума. Ала после почувства силните удари на сърцето му под дланта си, досущ като тези на нейното собствено, и преди да разбере какво прави, зарови пръсти в ризата му и притегли устата му към своята.

Майната му.

Контролът й над ситуацията трая точно две секунди. Поемайки незабавно контрол (естествено!), Джон я притисна към стената, задържайки я като в капан. Уловил ръцете й в шепи, той обви безмилостно език около нейния и превзе устата й.

Тя изви гръб, притискайки се в него, и обви ръце около шията му. Ръцете му се спуснаха към хълбоците й, плъзнаха се по роклята и последваха извивката на ханша й.

— Джон, трябва да… — Гласът й, гърлен шепот, заглъхна, когато устните му прокараха пътечка по шията й. Господи; беше страхотно. Зарови пръсти в гъстата му коса, толкова възбудена, че имаше чувството, че ще се разтопи, и нетърпеливо придърпа устните му обратно към своите.

Целувката им ставаше все по-разгорещена и настойчива с всяко поемане на дъх и ако се съдеше по огромната ерекция, притисната между краката й, Джон бе точно толкова възбуден, колкото и тя. Инстинктивно, тя посегна към реверите на сакото му, готова да го свали, в същия миг, в който почувства как едната му ръка разтваря цепката на роклята й.

Тих стон се изтръгна от нея, когато пръстите му се плъзнаха по бедрото й.

Нисък звук се надигна и в неговото гърло, докато устата му отново покриваше нейната. В движенията им имаше почти трескава настойчивост, когато…

Иззвъня телефон.

Не.

И двамата замръзнаха при този звук, върнал ги в миг към реалността.

— Служебният ти телефон ли е? — Устните й останаха на сантиметри от неговите.

Джон затвори очи за миг.

— Не. Личният.

Нещо като че ли премина през тях, ала телефонът отново иззвъня и моментът… им се изплъзна.

Дългът зовеше.

Джесика се отдръпна от стената, където той я беше пленил, и оправи роклята си.

— Джесика — разнесе се гласът му зад нея.

Нуждаейки се от миг, за да се овладее, тя си пое дълбоко дъх, преди да се обърне към Джон.

— Най-добре вдигни — каза спокойно, махвайки с ръка към телефона на бюрото му.

Джон я изгледа продължително. Е, добре, опитваше се да не изпадне в паника, защото да целуне партньора си, при това партньора си в първата мисия под прикритие, която й бяха възложили, след като се бе преместила в този офис, определено не беше част от дневния ред. Макар да нямаше правило, забраняващо отношенията между федералните агенти, дори когато работеха под прикритие, лично тя открай време се придържаше към правилото Не се изхождай там, където се храниш. И през шестте години, през които беше работила в Лос Анджелис, нито веднъж не се бе почувствала изкушена да го наруши.

Ала едва след трийсет и шест часа с Джон Шепърд вече беше готова да му се метне на врата.

О, да, пристъпът на паника щеше да започне всеки момент… три… две… едно.

МИЛИ.

БОЖЕ.

Телефонът на Джон не спираше да звъни и той отиде до бюрото и го вдигна, прокашляйки се, преди да отговори.

— Шепърд. — Пауза, а после тонът му стана по-непринуден. — Лийвит… какво става? — Погледът му срещна този на Джесика. — Добре… опитай да включиш и Джесика.

И двамата зачакаха, докато Лийвит се мъчеше да се обади на Джесика по мобилния й, който, очевидно, беше в хотелската й стая, където би трябвало да се намира и тя в момента, отпразнуваща успеха им с чаша вино, вместо да бъде тук, с Джон, след като току-що го беше целувала така, сякаш светът щеше да свърши.

След цяла вечност, както им се стори, Лийвит се отказа.

— Няма проблем. Аз ще й предам, когато я видя — рече Джон невинно. — Е, какво каза Морано, когато ви се обади?

Джесика приседна на леглото, загледана в Джон, докато той слушаше другия агент. Ризата му беше разтворена на гърдите, разкопчана вероятно в бъркотията. Върху лявата му буза имаше червена драскотина, най-вероятно от лепенката на пръста й.

— Мислехме си някъде в началото, средата на следващата седмица? — Джон прикова очи в нейните. — Не искам да обещавам от името на Джесика, преди да съм го обсъдил с нея, но и двамата сме наясно, че трябва да се възползваме от набраната инерция. Сигурен съм, че ще успеем да го вместим. — Той замълча за миг. — Разбира се. Ще го направя.

Той затвори и предаде на Джесика чутото току-що.

— Според Морано Блеър налапал въдицата. Вече се хвалел как щял да накара проблемите ни да изчезнат само като се обади на приятелчето си в Комисията за контрол върху използването на земята. Лийвит очаква Блеър да каже на Морано да уреди нова среща през някой от следващите дни.

Джесика кимна.

— Чух Лийвит да пита за началото, средата на следващата седмица. Да, бих могла да дойда отново в Джаксънвил.

— Освен това ме помоли да ти предам благодарността му за добре свършената работа. Няма да се учудя, ако по-късно отново опита да се свърже с теб, за да ти го каже лично.

Между тях се възцари неловко мълчание.

— Недей да се шашкаш, Джесика — каза той най-сетне.

Многозначителният и леко развеселен тон я изтръгна от мислите й. Едно бе тя да знае, че се чувства мъничко шашната от целувката им. Женската гордост обаче не й позволяваше да допусне той да го види.

Това си беше само между нея и нейните развилнели се хормони.

Тя срещна погледа му.

— Не се шашкам.

Той скръсти ръце на гърдите си и зачака.

— Ти шашкаш ли се?

— И още как. Току-що се натисках с някой от отдела за борба с корупцията. Репутацията ми на корав тип никога няма да се съвземе от това.

Джесика го стрелна с кисел поглед.

— Само почакай малко. — Той й се ухили дръзко. — Тази шега ще ти се стори много по-смешна утре.

И въпреки всичко, Джесика усети, че се опитва да потисне една усмивка.

— Ето, видя ли — каза той. — Всичко, от което имаме нужда сега, е една от твоите присмехулни забележки и всичко ще бъде наред.

Джесика вдигна очи към тавана и поклати глава.

— Не мога да повярвам, че те целунах.

— Моля ти се. Не мога да повярвам, че аз те целунах.

Той се приближи до леглото и седна до нея. За миг Джесика си помисли, че беше много мило от негова страна да се опитва да задържи нещата между тях лековати, за да направи положението по-малко неловко. После обаче пропъди тази мисъл — сега не беше време за сантименталности.

Първо най-важното — трябваше да се увери, че работните им отношения не бяха пострадали.

— Е — започна подканящо.

— Е.

Добре де, тя щеше да го каже първа. И двамата бяха възрастни, и двамата бяха професионалисти и знаеха как стоят нещата.

— За съжаление, колкото и секси да беше това — тя махна към мястото, където се бяха целували, — и двамата знаем, че е най-добре да не се повтаря.

Той наклони глава на една страна и я изгледа за миг.

— Вероятно имаш право.

Въпреки че изражението му не се промени, а тонът му беше все така нехаен, нещо в начина, по който направи пауза, накара и нея… ами, да направи пауза. Очевидно между тях съществуваше физическо привличане, вероятно известна доза потиснато сексуално напрежение, зародило се през онези дълги седмици в Академията, прекарани в дрязги. Ала очевидно това беше всичко. Тя нямаше намерение да се замесва в романтична връзка с друг агент; беше се прехвърлила в чикагския офис едва преди десет дни и определено не смяташе да се превръща в обект на клюки. Станалото между нея и Джон бе просто моментен импулс на лудост, предизвикан от адреналина и възбудата. И той също го знаеше.

Дали?

Прагматикът в нея се плесна по челото.

Ето защо не се забъркваш с други агенти. Никога не топиш писалката си в мастилницата на компанията. Не ловиш риба от кея на компанията. Не…

Да, благодаря, разбираше.

Твърдо решена да поправи нанесените щети, тя побърза да обясни:

— Просто смятам, че след като трябва да работим заедно, би било неразумно да се забъркваме в каквито и да било… емоционални истории. — О, мамка му, моля те, нека да не стане неловко. — Освен това, току-що се разведох и нямам намерение незабавно да се хвърля в каквато и да било сериозна…

Той вдигна ръка с развеселено изражение.

— Оценявам речта ти „не си ти, а аз“, Харлоу. Наистина. Но не е като да се канех да падна на коляно пред теб. Освен това, не само че току-що приключих продължителна връзка, но и съществува голяма вероятност следващия месец да се преместя във Вирджиния.

О. Да. Напълно беше забравила за това. Ако го приемеха в Отряда за спасяване на заложници, щеше да замине за Куантико.

Този път — завинаги.

Потискайки странното чувство, надигнало се в нея, Джесика се усмихна смутено.

— Извинявай. Просто ми се стори, че те видях как се поколеба.

— Аз съм необвързан мъж. Общо взето, обичаме да преглеждаме всички други опции, преди съзнателно да отхвърлим всяка възможност за секс.

Разбрано. Естествено, че беше само това. И още по-добре.

— Добре. Значи сме на едно и също мнение. — Тя изпусна дъха си. За миг беше започнала да си мисли… е, очевидно сега нямаше значение.

— Определено. — Джон се облегна на лакти, протягайки дългото си, силно тяло върху леглото. — В случай, естествено, че не възнамеряваш отново да ми се хвърлиш на врата.

А… нова доза ревизионистка история.

— Не си го спомням точно така, Шепърд. Ти започна да сваляш мен.

— След като ти отвори вратата с онова твое „Би могло да бъде нещо повече“.

Джесика стана от леглото.

— Знаеш ли, колкото и да ми е приятен този постфактум разбор „той каза, тя каза“, става късно, а утре имам ранен полет.

— С други думи казано: „Знам, че си прав, Джон, така че ще си измисля извинение, за да не се налага да го призная“. — Той й намигна.

Ама че дразнещ мъж, изглеждащ толкова самодоволен и уверен и… сериозно, трябваше ли да се опъва върху леглото по този начин, с полуразкопчана риза и тези страхотни сини очи? И това тяло. Господи, спокойно можеше да носи ярък неонов знак с надпис: СТРАХОТНИ СЕКСИ ЗАБАВЛЕНИЯ! САМО ТУК!

Отказвайки да налапа въдицата, тя отвори вратата.

— Да се срещнем в лобито в шест сутринта. Така ще имаме достатъчно време, за да стигнем до летището, дори да има натоварен трафик. Лека нощ, Дейв — добави тя сладко-сладко, внимателна, в случай че някой минеше по коридора.

Тръгна си, без да изчака отговора му — същинско въплъщение на хладнокръвието. Беше прекосила половината коридор, извеждащ от сградата, преди да се сети.

По дяволите.

Завъртя се и се върна обратно, Завари Джон да я чака на прага на стаята си, облегнат на касата на вратата.

Подсвиркваше си небрежно, а чантата й се полюшваше от пръста му.

Тя спря пред него и той й я подаде.

— Да не си посмял да го кажеш — предупреди го.

Очите му се набръчкаха в крайчетата.

— Лека нощ, Ашли.

Е, поне отново беше започнал да я дразни.

При така създалите се обстоятелства, Джесика беше доволна и на това.