Джули Джеймс
Любов под прикритие (20)

20

Възможностите пред тях, откри Джон, бяха ограничени.

По-обикновеният бар на плажа спираше да сервира питиета по залез-слънце, което, както барманът го информира натъртено, било преди около пет минути, след което му посочи извитото стълбище, отвеждащо към „Сийхорс Грил“, ресторанта на хотела.

Салонната управителка, петдесет и няколко годишна жена с черен костюм с панталон, го посрещна топло.

— С какво мога да ви помогна?

Джон поиска маса за двама, а после огледа набързо мястото: бели ленени покривки на масите, сводест таван с голи греди и френски прозорци, през които се разкриваше панорамна гледка към Атлантическия океан. Той посочи дънките си.

— Мога ли да вляза облечен така?

Салонната управителка плъзна поглед по него.

— Сладурче, би могъл да влезеш тук, напъхан в буре, и не мисля, че някой би имал нещо против. — Тя взе две менюта и се усмихна. — Последвай ме.

Поведе го към една свободна маса до прозореца в средната част на ресторанта. Джон забеляза друга празна маса в далечния ъгъл. Там двамата с Джесика биха могли да разговорят, без никой да ги чуе.

— Може ли да вземем онази там? — попита той, посочвайки я.

Салонната управителка кимна любезно.

— Разбира се.

След като седна, Джон изпрати съобщение на Джесика, за да й съобщи за промяната в заведението и когато сервитьорката се появи, си поръча бърбън с лед. Днес беше една от онези редки нощи, в които не носеше оръжие, нито щеше да шофира, което означаваше, че е свободен да пие и да празнува без задръжки, ако го обземеше вдъхновение.

Докато чакаше, се загледа в Атлантическия океан, опитвайки се да осмисли станалото.

Отрядът за спасяване на заложници.

По дяволите, ето че го беше направил.

„Надявам се, че си запазил място, та най-сетне да включиш «опасен тип» в CV-то си“, казал бе Пайзър, когато му се обади, за да му съобщи новината. „Приет си в екипа, Шепърд. Добре дошъл на най-страхотната работа във ФБР.“

Вероятно не би трябвало да се изненада толкова. Та нали именно за това го бяха привлекли във ФБР. Разбира се, да те привлекат с идеята един ден да постъпиш в Отряда за спасяване на заложници не беше гаранция, че действително ще те приемат в екипа — едва десет процента от агентите, привлечени във ФБР през Програмата за тактически подбор на кадри, ставаха част от ОСЗ. Всъщност през повече от трийсетте години, откакто съществуваше, в ОСЗ бяха приети по-малко от триста мъже общо.

А сега той, някакво си „работно добиче“ с нищо и никаква бакалавърска степен от Уисконсин, щеше да стане един от тях.

Направо свят да ти се завие.

Животът му нямаше да бъде никак лесен, знаеше го. Агентите от Отряда за спасяване на заложници бяха наясно, че екипът винаги идваше на първо място, дори пред собствените им нужди. Щеше да отсъства от вкъщи за дълго и можеше да бъде повикан за мисия без никакво предупреждение. Ала това, че нямаше нито приятелка, нито съпруга и деца, го правеше съвършеният кандидат. Положителната страна на изневярата на Алиша бе, че му беше развързала ръцете да се възползва от тази възможност, без да се притеснява, че ще се наложи да накара някой друг да изостави всичко и да се премести във Вирджиния, нито пък трябваше да се безпокои как ще се отразят на личния му живот изискванията на Отряда за спасяване на заложници.

Мотото ни — „Servare vitas“, означава „Да спасяваме животи“… и именно това правим.

Джон все още чуваше гордостта в гласа на Пайзър онзи първи ден, когато се бяха срещнали във Форт Бенинг, за да обсъдят Отряда за спасяване на заложници, гордост, която беше напълно основателна. Въпреки самонадеяното си държание тогава, дори той трябваше да признае, че агентите от ОСЗ бяха корави типове, по начин, с който дори рейнджърите не можеха да се мерят — това бяха специални агенти, на които бяха равни единствено Морските тюлени или Делта форс. Никой друг екип за бързо реагиране не можеше да се сравнява с тях; те бяха специално създаден отряд, подготвен изключително и само за борба с тероризъм и други високорискови инциденти, както на територията на Съединените щати, така и по света. Като част от ОСЗ, той щеше да работи с най-доброто, с което ФБР разполагаше, всеки негов ден щеше да е посветен на огнестрелни оръжия, тактики, подготовка и специализирани умения, като схватки в ограничено пространство, спускане по въже от хеликоптер и скокове с парашут.

„Е, какво ще кажеш?“, попитал го беше Пайзър, когато Джон замълча за миг при новината, че го бяха приели в екипа.

Работата под прикритие му харесваше, всъщност харесваше му страшно много. Ала това бе шанс, който се удаваше веднъж в живота, възможност да направи нещо, което малцина можеха да направят. Беше се доказал по време на подбора, гордееше се, и да го приемат в екипа беше чест за него — погледнато логично, знаеше, че ако имаше намерение да направи тази стъпка в кариерата си, това бе моментът.

Така че беше отговорил на Пайзър с „да“.

Мобилният му телефон избръмча върху масата и той погледна надолу, за да прочете съобщението.

Извинявай, ей сега идвам.

Джесика. Ако преди шест години някой му беше казал, че тя ще бъде първата, която ще му купи питие, за да го поздрави, че са го приели в ОСЗ, щеше да му се изсмее в лицето. Ала ето че беше точно така.

Крайно време беше. Колко трудно е да събуеш чифт панталони за йога — написа той.

Телефонът му се умълча за миг, а после той видя трите точки, издаващи, че Джесика пише. Приготви се да посрещне отговора й… а после екранът отново угасна.

Присмехулството май не ти се удава днес? — закачи я.

Понякога наистина не те харесвам.

Джон се усмихна и остави телефона, мислейки си за всички пъти в Академията, когато тя му беше излизала с поредната си хаплива забележка. Само дето сега бе почти сигурен, че всъщност не го мразеше, което беше хубаво. Та тя дори го беше прегърнала, когато й каза, че са го приели в ОСЗ. Мил жест… макар и мъчителен, като се имаше предвид колко невероятно бе да я усети да се притиска в него, облечена само по потниче и панталон за йога.

Когато ръцете му се обвиха около кръста й, бързо трябваше да си напомни, че се бяха съгласили да не усложняват партньорството си с физическа връзка. Или поне тя беше наприказвала подобни неща, а той не беше изразил несъгласие. Казал бе, че повече няма да я докосне — освен ако тя не направеше първата стъпка — и възнамеряваше да удържи на думата си. Ала понякога, когато тя го погледнеше по онзи особен начин, той си спомняше колко страстна беше целувката им и колко секси беше прозвучало, когато бе простенала името му.

Джон.

Сякаш по даден знак Джесика прекрачи прага на ресторанта. При вида й Джон стисна с всичка сила чашата си.

Тя очевидно обожаваше да го измъчва.

Тази вечер беше заменила обичайното си облекло в стил отдел за финансови престъпления, избирайки вместо това дълга лятна рокля с цепка от едната страна. Ефирната материя се разтваряше, докато тя вървеше, позволявайки му да зърне гладкия й гол крак чак до средата на бедрото. И за първи път, заради сандалите на токчета, които беше обула, той забеляза, че ноктите на краката й бяха лакирани в лилаво.

Нямаше представа защо, обаче, човече, това наистина го довърши.