Джули Джеймс
Любов под прикритие (17)

17

Следващия следобед Джесика изкачи стъпалата на къщата на родителите си, постройка в прериен стил, намираща се в частта „Франк Лойд Райт“ в Оук Парк, предградие на петнайсетина километра западно от Чикаго. Без да си дава труда да позвъни, тя се стегна и бутна входната врата.

Охранителната система на родителите й иззвъня автоматично и отприщи същински ад.

Два голдън ретривъра изскочиха иззад ъгъла от кухнята, следвани по петите от огромен черен нюфаундленд (кучето на сестра й). Лаейки възбудено, те се хвърлиха отгоре й, кълбо от размахани опашки, провесени езици и гърчещи се, космати тела.

— Липсвах ли ви? — попита Джесика, внимавайки да погали всичките поравно, докато те се прескачаха един друг.

Тя изтупа дънките и сивата си блузка без ръкави, сега покрити с косми, и последва кучетата в кухнята. Обновена преди няколко години с лъскав черен гранит и кремави шкафчета, това беше най-модерната стая в къщата, останалата част от която бе запазила повечето от оригиналното естествено дърво и артистично стъкло от построяването си през 1906 година.

Кучетата се стрелнаха през плъзгащата се врата, извеждаща навън. Чула гласове откъм задния двор, Джесика отиде да си налее чаша студена вода, преди да излезе в трийсетградусовата жега навън.

През прозореца над умивалника тя разгледа сцената отвън. Изглежда, някой току-що беше пуснал пръскачката на родителите й — старата, въртяща се пръскачка, пред чиито струи тя, брат й и сестра й си играеха като малки в същия този двор, в горещи летни дни като този. Кучетата на родителите й бяха направо пощурели, опитвайки се да нападнат пръскачката; двете деца на Фин се смееха, тичайки през струите; Мая се опитваше да избегне водата, докато вдигаше пръскачката, за да я премести по-надалеч от къщата… което вероятно обясняваше защо останалите възрастни на двора тръскаха мокри пакети чипс и солети; Фин викаше на подгизналата Мая да премести пръскачката още по-назад, в отговор, на което тя му хвърли убийствен поглед; а Оливър, тригодишният син на Мая, седеше под едно дърво в ъгъла на двора и даваше на нюфаундленда да си близне от ледения му десерт на клечка, преди отново да го напъха в собствената си уста.

Ах… колко само й бяха липсвали.

Лос Анджелис определено си беше преживяване. От професионална гледка точка тя се гордееше с работата, която беше свършила там, а в личен план животът й никога не бе бил по-бляскав. Двамата с Алекс живееха в красиво, класическо имение в Холивуд Хилс, ходила бе по филмови премиери и частни прожекции и бе вечеряла с някои от най-големите филмови звезди. Беше забавно (е, поне част от него) и дори мъничко сюрреалистично понякога, но тя никога не бе престанала да мисли за себе си като момиче от Средния Запад.

Тя излезе навън.

— Да донеса ли сешоара? — пошегува се с майка й, която изтръскваше водата от пакет с хлебчета за хотдог.

Майка й вдигна очи, лицето й беше засенчено от широкополата шапка, която беше нахлупила върху русата си, подстригана на черта коса.

— Вижте кой е тук — грейна тя и с хлебчетата в ръка се приближи и я прегърна. През последните две седмици родителите й бяха на круиз в Средиземно море и това бе първият път, когато ги виждаше, след завръщането си от Лос Анджелис.

— Лельо Джес! — изпищяха децата и се втурнаха към нея.

Джесика прекара следващите няколко минути поздравявайки всички, включително съпругата на Фин, Ким, и тази на Мая, Камила.

— Леле, кучетата кога успяха да го направят? — закачи я Фин, докато я поздравяваше, посочвайки цепнатите колене на дънките й.

— Много смешно. — Джесика се обърна към баща си, който беше изоставил запазеното си място до скарата достатъчно дълго, за да я вземе в мечешка прегръдка.

— Толкова се радвам да те видя — каза, притискайки я с всичка сила.

Джесика се усмихна, забелязвайки, че в светлокестенявата му коса има повече сребърни нишки от преди. Тя се прокашля, почувствала се внезапно страшно щастлива, че отново е в Чикаго.

— Благодаря, татко.

Прекара остатъка от следобеда, мързелувайки и приказвайки си с останалите, докато обядваха навън, седнали под перголата. Мая и Фин бяха в толкова добро настроение, че се сдърпаха само три пъти (на политическа тема, на тема отглеждане на деца и за това, кой бе най-добрият филтър за Инстаграм) и никой не спомена нито дума за развода на Джесика, причините да се върне в Чикаго, нито каквото и да било, свързано с личния й живот.

Или поне до десерта.

Баща й даде първият изстрел, когато двамата бяха насаме в кухнята, плакнейки купичките от сладолед.

— Как е новото жилище?

— Харесва ми. Забавно е да си в центъра на всичко. В Лос Анджелис кварталът ни беше толкова откъснат. — Странно бе да използва думата ни, говорейки за тях с Алекс, но пък моят квартал също не звучеше правилно. Само защото се беше развела с него, не означаваше, че ще започне да се преструва, че той изобщо не беше съществувал.

Баща й пъхна двете купички в миялната машина.

— Каза, че е само с една стая?

Джесика се облегна на плота.

— Аха.

Баща й се намръщи.

— А в това време онзи твой бивш съпруг си живее в холивудското имение.

— Ами… да. Имахме предбрачно споразумение, а Алекс беше купил къщата, преди да започнем да излизаме заедно.

— Предбрачните споразумения са просто отправната точка в преговорите по развода.

Баща й беше специалист по граждански дела, не бракоразводен адвокат, но това нямаше значение.

— Така или иначе не бих искала нито цент от парите на Алекс. — Дори когато бяха женени, винаги си беше давала сметка (и се бе чувствала мъничко неловко) за разликата в приходите им. Филмовата кариера на Алекс плащаше за стила им на живот и тъй като екстрите на този стил (в това число къщата в Холивуд Хилс, дизайнерските дрехи и скъпите коли) бяха много далеч от всичко, което някога би могла да си позволи сама, то никое от тези неща не й се беше струвало наистина нейно.

Очевидно, всичко би било различно, ако имаха деца. Или ако бракът им беше продължил повече от три години. Ала тъй като не беше така, тя не се нуждаеше, нито искаше нещо от Алекс. Може и да не тънеше в холивудски разкош, но изкарваше добри пари като федерален агент. И в много отношения това беше направило преходът по-лесен — мисълта, че ще започне на чисто в Чикаго, разчитайки единствено на себе си.

— Можеше поне да му вземеш поршето — изсумтя баща й.

— Ще го имам предвид при следващия си развод. — Джесика се усмихна, когато той я изгледа. — Шегувам се, татко.

Поне така се надяваше.

По-късно сестра й я хвана натясно, докато тя беше в дневната и си проверяваше пощата за новини от агент Лийвит и агент Тод за следващата среща с Блеър.

— Виж само — каза Мая шепнешком, вдигайки мобилния си телефон пред нея, за да й покаже снимката на привлекателен тъмнокос мъж върху бягаща пътека.

Това вече започваше да излиза извън контрол.

— Снимала си го, докато тренира? Да си чувала за лично пространство?

Мая отхвърли думите й, махвайки с ръка.

— Видя ли му тялото? И е хирург. Едно време, когато все още се преструвах, че харесвам момчета, той определено щеше да е начело в списъка ми с мъже, по които уж си падам.

Джесика доста се съмняваше, при положение че Мая бе престанала да се преструва, че харесва момчета в деня, в който навърши осемнайсет години, а мъжът на снимката изглеждаше на около трийсет и пет. Но преди да успее да каже каквото и да било, се появи Фин.

— Значи това правим сега? — каза той, виждайки телефона в ръката на Мая, и й хвърли високомерен поглед. — Е, в такъв случай аз също имам снимка. — Той потърси нещо в телефона си и го показа на Джесика и Мая.

— Това е кола — изтъкна Джесика.

— Това е мазерати. — Фин махна с ръка към колата, сякаш беше модел на автомобилно шоу. — Сериозно, Джес. Само си се представи как седиш в тази красавица, докато се носите към къщата му в Голд Коуст за дегустация на винената му колекция.

— Майната й на дегустацията на вино. Моят тип кара сноуборд — изсумтя Мая.

— Страшно полезно ще им бъде с всички тези планини, които имаме в Чикаго — не й остана длъжен Фин. След това се усмихна на Джесика. — Искаш атлет? Моят тип играе голф и хандикапът му е 7,4.

Когато Мая се престори, че хърка от отегчение, Джесика реши, че е най-добре да се намеси.

— Колкото и информативно да е всичко това, не намирате ли, че нещата, които и двамата подчертавате в тези мъже, са малко… повърхностни?

Близнаците я зяпнаха.

— Е, при положение че се опитваме да ги уредим с малката ни сестричка, решихме, че от само себе си се разбира, че и двамата са наистина свестни типове — заяви Мая сухо.

Джесика се почувства странно трогната.

— Оо… това е наистина мило.

— Естествено, че се грижим за теб, Джес. — Фин обви ръка около раменете й и я стисна.

Джесика облегна глава в него, наслаждавайки се на този рядък миг на неприкрита братска обич.

— Всъщност моят тип като нищо може да е и сериен убиец — каза Фин. — Но ти ще изглеждаш страхотно в колата му.

Той й намигна и Джесика се усмихна.

Хубаво бе да си е у дома.

 

 

По-късно, след като останалите си тръгнаха, а баща й почистваше скарата навън, Джесика седеше на плота в кухнята и гледаше как майка й приготвя прясна лимонада.

— Чух, че Мая и Фин здравата се опитват да ти пробутат своите „типове“ — подхвърли майка й, докато прецеждаше изстисканите лимони.

— Според мен положението вече ескалира до истинско състезание между тях.

— Е, да, донякъде. Все пак става дума за Фин и Мая. Тези двамата се ръгаха с лакти, докато излизаха през родилния канал. — Майка й се усмихна. — Но имат добри намерения. Толкова са свикнали да се държат по този начин един с друг, че забравят как понякога то може да се стори малко задушаващо на някой, който не е част от тяхното дуо.

— По-скоро — страшно задушаващо — отвърна Джесика, полунегодуващо, полутопло, защото знаеше, че се бъркат в живота й от добри чувства. Тя беше на трийсет и две години, прекарала бе половината от живота си като възрастна в другия край на страната и носеше зареден пистолет. Ала за брат си и сестра си тя винаги щеше да бъде „бебето“ на семейството. Дори ако можеше да ги обезвреди точно с три хода.

Така де.

Майка й я погледна изпитателно.

— Знаеш ли… ако им кажеш, че все още не си готова отново да тръгнеш по срещи, те ще престанат — рече меко.

Джесика се усмихна, оценявайки загрижеността на майка си. Докато беше в Калифорния, й бяха липсвали разговорите, които двете водеха, често — на същия този плот, и нерядко — за мъже. Е, да, чуваха се по телефона и си ходеха на гости, но не беше същото, като да си седи тук, да си пийва спокойно лимонада в един слънчев, неделен следобед и да знае, че на следващия ден не се налага да се качи на самолета.

— Готова съм да тръгна по срещи — увери тя майка си. — Просто не проявявам особен интерес към тези двамата мъже, предполагам.

Което беше странно. Преуспели, с добър характер, привлекателни — очевидно това бяха все положителни качества в един потенциален кавалер за среща. Ала по някаква причина, всеки път, когато се канеше да се предаде и да избере един от тях, с когото да се види на кафе (ако не за друго, то просто за да накара близнаците да престанат да я тормозят), се отказваше.

Странно.

— Според мен е защото са твърде съвършени — реши тя.

Майка й се изкиска.

— Има ли изобщо подобно нещо?

— Естествено. Не съм излизала по срещи от пет години. Не искам да си опреснявам позакърнелите умения с тип, който сигурно е истински експерт.

— Според мен то е като да караш колело, милинка.

— Кажи го на Тара. Направо я сринах със земята, когато й казах, че не мога да се регистрирам в Тиндър, заради работата си под прикритие. А очевидно именно там се запознават младежите тези дни.

Майка й я изгледа.

— Хайде де. Това дори не беше сарказъм — възнегодува Джесика. — И като стана дума за Тара… тя е пълната противоположност на Фин и Мая. Според нея изобщо не трябвало да мисля за сериозна връзка — вместо това трябва да се позабавлявам с господин Съвсем неправилният.

Майка й изсипа лед в каната с лимонада.

— Според мен въпросът е: „Какво мислиш ти?“.

Е, това беше въпросът на деня. Всъщност на последните шест месеца.

Поглеждайки назад, Джесика осъзна, че вероятно бе проявила известна доза наивност по отношение на влиянието на кариерата й върху личния й живот. Не че агентите на ФБР не можеха да имат щастливи, дългосрочни връзки — всъщност повечето от колегите й в Лос Анджелис бяха женени. Ала работата под прикритие определено идваше с някои специфични предизвикателства. Разследванията бяха непредсказуеми, често й се налагаше да пътува и да променя плановете си в последния момент и дори когато беше там, нерядко пак мислеше за работата си. Тя се хвърляше изцяло във всяка мисия, защото… ами, работата го изискваше. Всеки агент, обадил се вкъщи, докато беше на мисия под прикритие, излагаше на опасност цялото разследване и вероятно живота си и живота на други.

Не съжаляваше за направения избор. Гордееше се с работата си за ФБР и честно казано смяташе, че Алекс би могъл да бъде по-гъвкав и да прояви по-голямо разбиране относно факта, че за съжаление, понякога има моменти, в които работата е на първо място.

И все пак това, че не бе поискал да се бори за брака им, й причиняваше болка. Разводът едва ли би могъл да се нарече приятно изживяване, дори ако двамата с Алекс бяха останали любезни по време на целия процес. Всъщност това като че ли още повече беше влошило нещата, фактът, че не го мразеше, защото понякога той подхвърляше някоя шега или казваше нещо мило, за да поразсее неловкостта на срещите по бракоразводното споразумение, и ето че Джесика си седеше там, със свито гърло, чудейки се как нещата между тях се бяха объркали толкова.

Видя, че майка й очаква отговор, и кимна.

— Според мен, да се позабавлявам малко не е толкова лоша идея.

Всъщност смяташе, че е страхотна идея. Ето че изведнъж бе необвързана и отново в Чикаго, родния си град. Е, да, вероятно много скоро щеше да чуе ударите на биологичния си часовник, ала засега идеята за каквото и да било сериозно обвързване й се струваше изтощителна.

Честно, мамо? След последните няколко месеца просто искам да се почерпя със солидна доза нищо неозначаващ, накарай-ме-да-забравя-собственото-си-име секс с мъж, който след това ще си поеме по пътя.

Е, добре, може и да беше близка с майка си, но не беше чак толкова близка.

— Е, в такъв случай значи избираме да се позабавляваш — каза майка й. След като го решиха, тя наля по една лимонада и на двете и я попита как вървят нещата в работата.

— Доста добре. През следващите няколко седмици ще пътувам заради едно разследване под прикритие, но нямам нищо против. Приятно е да съм заета. — Джесика отпи глътка лимонада, като много внимаваше тонът й да си остане нехаен. — Имам нов партньор за мисията.

— Какъв е той? Или пък тя?

— Той.

Можеше да каже толкова много неща за Джон. Можеше да й разкаже, че са били в един и същи клас в Академията и как по онова време не са могли да се понасят. Или пък как, когато беше научила за мисията, си бе помислила, че Съдбата се гаври с нея. Или би могла да не каже нищо за Джон и да избегне въпроса, избирайки да говори за мисията.

Вместо това…

— Сладък е.

Едва не си фрасна главата в плота. Господи… да не би отново да беше на тринайсет години?

Майка й наклони глава на една страна.

— Колко сладък?

Образът на Джон изникна в ума й, такъв, какъвто го беше видяла в хотелската стая онази вечер — с полуразкопчана риза, дългото му, стройно, широкоплещесто тяло изтегнато върху леглото. В случай, естествено, че не възнамеряваш отново да ми се хвърлиш на врата.

— Прекалено сладък — измърмори.

— Ако искаш просто да се позабавляваш, миличка, не мисля, че съществува такова нещо като прекалено сладък. — Виждайки погледа, който Джесика й хвърли, майка й сви рамене с развеселени искрици в очите. — Така де.

 

 

Докато Джесика пъплеше в задръстването на магистралата на връщане в града, мобилният й телефон иззвъня. Беше Лийвит и тя вдигна чрез блутуут връзката.

— Успяхме. — Лийвит звучеше доволен. — Морано ми се обади само преди няколко минути. Нека опитам да включа и Джон, за да разкажа и на двама ви.

Телефонът притихна за малко, а после Лийвит отново се върна на линията.

— Джесика, там ли си още?

— Да.

— Джон?

Ниският му, плътен глас се разнесе от тонколоните в колата на Джесика.

— Тук съм.

— Добре. И така, Блеър иска петдесет хиляди в брой, за да се свърже със свой приятел от Комисията за контрол върху използването на земята — започна Лийвит. — С агент Тод го обсъдихме и смятаме, че ще е най-добре да направите размяната на мястото, което избрахме за ресторанта. То е достатъчно тихо и усамотено, та Блеър да не смята, че се нуждае от охрана.

Което беше от ключово значение, при положение че очевидно не би искал да приеме подкуп пред двама служители на джаксънвилската полиция.

— Идеята е добра. Докато сме там, бихме могли да му споделим големите планове, които Ашли и Дейв имат за мястото — рече Джесика.

— Дейв реши, че определено иска онези пейки със секси червена кожа — заяви Джон. — Така че се надявам Ашли да е готова да отстоява мнението си, ако все още не е съгласна.

Джесика придоби свирепо изражение, не че Джон можеше да го види. Много смешно.

Лийвит се засмя.

— С Тод по-рано коментирахме тази престорена конкуренция между вас, която добавихте към ролите. Получава се наистина добре… почти така, сякаш не ви е за първи път. Да не повярва човек.