Джули Джеймс
Любов под прикритие (23)

23

На следващият ден, веднага щом се върна в Чикаго, Джон си уговори среща с главния агент. Видяха се късно следобед, в офиса на Ник.

Ник се надигна от бюрото, когато Джон прекрачи прага.

— Странно съвпадение, Шепърд. Чух, че от ОСЗ са звънели на много хора вчера. А този сутрин научавам от асистентката ми, че си поискал среща.

Джон не виждаше никаква причина да увърта.

— Приеха ме.

— Приели са те, значи. — Ник излезе иззад бюрото и стисна искрено ръката му. — Поздравления, Джон. Това е невероятно постижение… и напълно заслужено.

— Благодаря, сър.

Джон се настани на един стол пред бюрото.

— Значи, ще започнеш Подготвителното училище за нови оператори след няколко седмици?

Джон кимна.

— Втората седмица на септември. Идеята ми е да замина за Вирджиния през уикенда.

Беше обмислял дали да не си наеме апартамент предварително, но бе решил, че не си струва усилията. Вместо това си беше взел стая в един хотел за дълъг престой съвсем близо до Куантико, с намерението да си потърси нещо по-постоянно, когато отидеше там.

— Ще ми се да ти кажа, че след като си се справил с подбора, пред теб е лесната част. Съмнявам се обаче, че която и да било част от работата в ОСЗ би могла да се нарече лесна — пошегува се Ник, ала в гласа му ясно се долавяше респект.

— Подозирам, че много скоро ще открия колко е вярно това.

Джон беше обсъдил с Пайзър подготовката за ОСЗ, така че знаеше какво да очаква. Щеше да прекара следващите трийсет и две седмици в Подготвителното училище за нови оператори (ПУНО), след което той и останалите от класа му щяха да бъдат разпределени между снайперисткия и щурмовия екип, в зависимост от нуждите на Отряда. Ако го сложеха при снайперистите, щеше да бъде изпратен в снайперисткото училище на морските пехотинци за още осем седмици подготовка.

Определено нямаше да бъде лесно; не беше нужно да му го казват. За сметка на това обаче, чувстваше вълнение, подобно (но още по-силно) на онова, което бе изпитал, когато му предложиха да се присъедини към рейнджърите. Е, да, след първия тур това вълнение беше поутихнало и той бе решил да напусне армията и да започне кариера в правоприлагането. Ала това беше Отрядът за спасяване на заложници. Върхът на елита. Беше си поставил за цел да постигне нещо, което малцина бяха в състояние да постигнат, и беше приет.

Честно казано, дори само от мисълта за това все още се чувстваше някак смирен.

— Какво е положението със случаите ти? — попита Ник. — Има ли нещо, което не би могло да бъде прехвърлено на някой друг?

— Единственият ми активен случай под прикритие е задачата в Джаксънвил, а тя би трябвало да приключи следващата седмица. С агент Харлоу ще дадем остатъка от парите на кмета веднага щом той ни уреди разрешителните за райониране с Комисията за контрол върху използването на земята. Всичко друго би могло да бъде прехвърлено на някой друг… от което, сигурен съм, колегите от екипа ще бъдат във възторг.

Ник се засмя.

— Радвам се да чуя за Джаксънвил. Надявам се, че не ти е било прекалено трудно да помогнеш на екипа за борба с корупцията.

В главата на Джон изникна образът на Джесика под душа предишната нощ, гола, мокра, невероятно красива и заровила пръсти в косата му, докато той я докарваше до оргазъм с език.

Едва ли би могло да се нарече трудно.

— Справям се някак. — Нарочно говореше нехайно, тъй като не искаше на шефа му и през ум да му мине, че между тях с Джесика има нещо повече от професионална връзка. Случилото се в Джаксънвил засягаше само тях двамата. — Поне намазах няколко тузарски костюма покрай мисията. Не че ще имам нужда от тях там, където отивам. — За разлика от останалите агенти на Бюрото, членовете на Отряда за спасяване на заложници ходеха на работа по тениска и анцуг. Какъв смисъл да се хабиш с костюм и вратовръзка, когато денят ти започва с двучасова тренировка във фитнеса.

Ник срещна погледа на Джон.

— Е, не бих могъл да кажа, че се радвам, задето ще те изгубя. Говорейки като някогашен агент под прикритие, то или ти идва отвътре, или не. А на теб определено ти идва. Когато помоли да те прехвърлят тук, колегата от Детройт лично ми се обади, за да те препоръча. Каза, че е истински късмет да имам агент с твоята отдаденост на работата и като илюстрация ми разказа историята за първата ти задача под прикритие. — Ник изглеждаше развеселен. — Нещо за „инсценирано сбиване“ в моторджийски бар?

Тази история определено беше доста популярна през последните дни.

— С ударение върху инсценираната част — скромно заяви Джон.

— Вероятно не би трябвало да ти го казвам — продължи Ник, — но според колегата от Детройт те избрали заради размерите ти. Преценили, че типовете от моторджийския клуб ще останат още по-впечатлени, ако другият агент се справел с някого като теб. Ала когато видял колко си отдаден на задачата, с какво желание си приел дори такава неблагодарна роля в случай, който дори не бил твой, разбрал, че си има работа с агент, който ще стигне далеч. Ти си талантлив и умееш да работиш в екип. От егоистична гледна точка ми се иска времето ти, прекарано в този офис, да беше по-дълго. През двете години, откакто си тук, определено успя да ме впечатлиш точно толкова, колкото колегите от Детройт ме увериха, че ще ме впечатлиш. Но ако сърцето и стремежите ти те теглят към Отряда за спасяване на заложници, няма да те разубеждавам. Й искрено ти желая само най-доброто.

Джон преглътна. Изобщо не го беше очаквал.

— Благодаря, сър. Това означава много за мен.

Няколко минути по-късно, докато слизаше с асансьора на етажа, където се помещаваше неговия отдел, той прехвърляше думите на шефа си в главата си.

Но ако сърцето и стремежите ти те теглят към Отряда за спасяване на заложници, няма да те разубеждавам.

Както с много неща в живота, не беше толкова лесно.

Дали изпитваше смесени чувства към мисълта да се откаже от успешната си кариера като разследващ агент, работещ под прикритие? Много ясно — това беше важно решение, което включваше преместване в другия край на страната и работа, съвсем различна от онази, която имаше сега. Е, да, щеше да си играе на „супергерой на пълно работно време“, ала всеки, който се фокусираше само върху лъскавата част на това, да си агент от ОСЗ, без да се замисли сериозно върху останалите елементи на работата (изтощителните мисии, залогът на живот и смърт, непрекъснатите тренировки), вероятно не беше достатъчно с всичкия си, за да е част от екипа.

Свършено беше с работата лице в лице с лошите, както го беше нарекла Джесика. Дотук беше с това, да ги кара да му се доверят и да му разкрият мръсните си тайни. В ОСЗ не пипаха меко и определено не се опитваха да спечелят доверието на лошите. Това бе различен подход за много специфична ситуация. ОСЗ се появяваха на сцената с пълна газ, в бронежилетки, въоръжени с автомати, картечници, светошумови гранати и тарани, и самоувереността, че те са най-коравите и най-подготвените.

Да, доста неща щяха да му липсват в Чикаго: семейството му и Уес, работата и колегите му и… други неща. Само че беше избрал този път, отишъл бе в Куантико за подбора и искрено се възхищаваше на ОСЗ и онова, което те правеха.

Беше дал отговора си на Пайзър и щеше да удържи на думата си.

Когато асансьорът спря на петия етаж, той слезе и се отправи към работното си място. Двама от колегите му, Брандън и Джаред, си говореха до бюрото на Джаред, обсъждайки един случай на наркотрафик и новите улики, с които се бяха сдобили, подслушвайки един телефонен разговор. Останалите от екипа бяха общо взето тихи, погълнати от ежедневните си задължения — преглеждаха файлове, правеха проучвания онлайн и пишеха доклади за разпити.

Още една причина да се присъедини към ОСЗ, помисли си Джон иронично. По-малко проклета бумащина.

Или поне така се надяваше.

Седна на бюрото си и се зае да организира папките със случаите си, тъй като не очакваше онзи, който щеше да ги наследи, да се справи с „творческите“ му организационни методи. Десетина минути по-късно на екрана му се появи имейл от главния агент, изпратен до всички от екипа.

Името на Джон беше в заглавната част.

За мен е удоволствие да ви съобщя, че специален агент Джон Шепърд ще се присъедини към тазгодишния клас на Подготвителното училище за нови оператори…

Няколко възторжени възгласи се разнесоха от съседните бюра, още преди Джон да беше дочел имейла.

Джин избута стола си до пътеката между бюрата и го зяпна.

— Мамка му, Шепърд. Приели са те в ОСЗ?

— По дяволите, това е страхотно. — Раян стана и се запъти към него, широко ухилен. — Кога научи?

Колегите му го наобиколиха и започнаха да го потупват по гърба и да му стискат ръката. Докато го обсипваха с въпроси, ръководителят на екипа им (на когото Джон беше съобщил новината по-рано), се показа от кабинета си и се присъедини към оживлението.

— Кога за последен път някой от нашия офис е бил приет в ОСЗ? — попита Брандън ръководителя на екипа им.

Гунар се замисли.

— Трябва да беше преди пет години.

Раян удари тържествуващо юмрук в този на Джон.

— Браво на теб.

Джон попиваше дружеската веселост. Може би възможността да се поперчиш не беше достатъчно добра причина да се включиш в ОСЗ.

Но определено беше един от плюсовете.

 

 

Тази вечер Джесика хвана такси пред сградата си и даде на шофьора адреса на ресторант „Сепия“. Закъсняваше за вечерята си с Тара, след като беше попаднала в задръстване на връщане от едно от северозападните предградия, където беше провеждала интервюта във връзка с друг случай на корупция (този път със служител от Окръжната служба по вписванията, който вземал подкупи, срещу които изготвял подправени документи за отказ от собственост).

Докато таксито се носеше по улиците на града, тя си прегледа имейлите, за да се увери, че не е пропуснала нищо спешно, докато беше заета с интервютата.

Когато видя имейла от главния агент с името на Джон, поспря за миг, преди да го отвори.

Ето че беше официално.

Можеше да си представи с какъв възторг беше посрещната новината на петия етаж. Колегите на Джон несъмнено бяха ликували и се бяха перчили, задето един от тях беше приет в ОСЗ, след което го бяха завлекли в някой бар за нощ на пиянско ознаменуване. Или поне се надяваше, че го бяха направили. Агентите от отдела за борба с организираната престъпност може и да бяха малко грубовати, но все пак предполагаше, че знаят кога обстоятелствата изискват да извадят уискито.

Поколеба се дали да не изпрати съобщение на Джон, може би някоя закачка за това, как партньорът й е знаменитостта на офиса, но после се отказа. Ако бе излязъл да пийне с колегите си, съществуваше твърде голям риск някой от тях да види съобщението й. Пък и подобно неочаквано, леко флиртаджийско съобщение й се струваше доста интимно, нещо, което би направила, ако излизаха заедно.

Което, очевидно, не беше така.

Когато таксито спря, тя прибра телефона в чантата си и плати на шофьора. Разположен в историческа сграда, където през деветдесетте години на деветнайсети век се беше помещавала печатница, „Сепия“ имаше топъл интериор, който съчетаваше рустикални и съвременни елементи: голи тухлени стени с ретро гравюри, мозайков под в стил ар нуво и пищни полилеи, обгърнати от простички едноцветни абажури.

Салонната управителка отведе Джесика до една маса в дъното на ресторанта, където Тара вече я чакаше с чаша вино. Когато я видя да се приближава, тя се изправи и я прегърна.

— Извинявай, че закъснях. Трафикът на връщане в града беше ужасен — каза Джесика.

Тара я прегърна по-силно.

— Не се притеснявай. Хубаво е, че успя да дойдеш.

— Наистина се радвам, че предложи да се видим — каза Джесика, докато се настаняваха. По-рано този ден Тара й беше пратила съобщение, предлагайки й да вечерят заедно, и Джесика беше приела на драго сърце. Като се имаше предвид случилото се през последните двайсет и четири часа, определено имаше доста пикантни клюки за споделяне.

Тонът на Тара стана сериозен.

— Разбира се. Цял ден си мисля за теб.

Джесика наклони глава на една страна — ама че странна забележка.

— Така ли?

— Ами да. Все още не мога да повярвам това за Алекс.

А… това. Джесика напълно беше забравила за бившия си съпруг и новата му годеница. В нейно оправдание, тези дни си имаше доста неща на главата с мисията под прикритие, пътуванията до Джаксънвил, другите й случаи и невероятно еротичната интерлюдия с партньора й снощи.

Е, ако трябва да бъдем точни, четири невероятно еротични интерлюдии с партньора й снощи.

Така де.

Тя побърза да си придаде възмутено изражение заради Алекс.

— Нали? Логично би било да си помислиш, че поне би могъл да прояви учтивостта да ми изпрати имейл, за да ме предупреди, така че да не трябва да научавам новината от някакво си списание на летището.

Тара кимна в знак на съгласие.

— Ама че задник. Отвратително е да ти го сервират по този начин.

— Без майтап. Търсех си нещо за четене в една книжарница, обръщам се и — бам! — ето ти го списанието, набиващо ми се в очите. — Джесика хвърли поглед на менюто с вината, а после кимна към чашата на Тара. — Между другото, какво пиеш?

— Санджовезе.

Интересен избор.

— Хубаво ли е?

— На мен ми харесва. Ето, опитай. — Тара й подаде чашата си и Джесика отпи глътка.

— Ммм. Мисля, че и аз ще си взема от него. — Разрешила този въпрос, тя сложи менюто с вината настрани и насочи разговора към нещо по-приятно от бившия си съпруг. — Е, какво става с теб? Покрай цялото това пътуване, имам чувството, че не сме си говорили от цяла вечност.

Тара я зяпна.

— Ъм… това ли беше?

— Кое?

— Няма ли да обсъдим по-подробно Алекс? Да го направим на нищо? Да се възмутим колко отвратителни са всички мъже и да правим злобни забележки за това, колко скапан беше последният й филм? Което, между другото, си е самата истина. Отидох да го гледам преди няколко месеца и още след първите двайсет минути бях толкова отегчена, че си извадих телефона и започнах да играя Кенди Кръш.

Джесика се съмняваше, че е бил чак толкова ужасен, ала оценяваше лоялността на приятелката си.

— Ще го имам предвид, като излезе в iTunes — заяви тя със суха нотка в гласа.

Тара я посочи с пръст.

— Ето. Това е саркастичната Джесика, която познавам.

Спря дотам, защото в този миг се появи сервитьорът, за да вземе поръчката на Джесика и да им каже какви бяха специалитетите за вечерта.

След като сервитьорът се отдалечи, Джесика се върна към темата, която обсъждаха.

— Това е опасен път — обясни тя. — Започна ли да говоря за Алекс, ще започна да задавам въпроси. Като например, кога са спали заедно за първи път. Или пък колко интересен е фактът, че годеницата му е в петия месец, при положение че ние бяхме женени допреди шест месеца. А поема ли веднъж по този път, много скоро вече ще претърсвам интернет за всяка подробност около годежа им, която бих могла да открия.

Тара сви рамене.

— Именно така бих постъпила аз.

Джесика се поусмихна.

— Бих откачила, ако си помислех, че съм пропуснала някой признак, издаващ, че Алекс ми изневерява. Според мен е по-добре да не знам.

Сега ти ми крадеш думите, Харлоу, почти можеше да чуе да казва Джон.

Очевидно дори във въображението й той не бе в състояние да пропусне възможността да позлорадства.

Сервитьорът й донесе виното и след като с Тара си поръчаха вечеря, разговорът им се насочи към не толкова взривоопасни теми: работата, кой беше напуснал любимото им риалити шоу и последните истории на ужасите от Тиндър на Тара. Джесика изчакваше подходящия момент и когато предястията пристигнаха, уж съвсем нехайно смени темата.

— Снощи се случи нещо интересно — подхвърли, докато отрязваше късче от пържолата си.

— Докато работеше? Отдавна не си ми разказвала някоя щура феберейска история. Давай.

— Строго погледнато, то се случи след като свършихме с работата. — Придобила лукаво изражение, Джесика отпи от виното си, просто за да удължи мига.

Тара наклони глава на една страна.

— Какво е това е изражение?

— Готова ли си?

— Трябва да се приготвя, за да го чуя? Защо? Какво си направила?

Джесика сложи винената си чаша на масата.

— Спах с Джон Шепърд.

— Я стига. — Тара се изкиска, когато Джесика й изшътка. — Но ти не можеш да го понасяш. — Очите й се разшириха. — О, да не беше секс от омраза? Открай време ми се иска да правя секс от омраза.

— Не беше секс от омраза. — Джесика прехвърли през ума си нощта им заедно. — Просто наистина, наистина страхотен обикновен секс.

— Ооо, вижте я само тази самодоволна усмивка. Джесика отново се върна в играта. — Тара понижи заговорнически глас. — Не че ми пука, но разрешено ли ви е да го правите? Нали знаеш, при положение че сте партньори?

— Не съществува официално правило, което да го забранява и ти гарантирам, че не се случва за първи път. По-скоро е нещо, което агентите сами трябва да преценят.

— Аха. И какво надделя, докато преценяваше ситуацията: красивото му лице или тялото му на скандинавски бог?

— Много смешно.

Тара й намигна.

— Е, разказвай. Искам да знам всички подробности: какво, къде, кога… мисля, че вече знам защо и как.

Джесика се замисли откъде да започне.

— Ами, възложиха ни разследване под прикритие и заради него се налагаше да пътуваме. И… не знам как, просто започнахме да си говорим и да се разбираме. Миналата седмица имахме спор… или по-скоро недоразумение и това доведе до невероятна целувка. — Видяла възмутения поглед на приятелката си, тя побърза да добави: — Знам, знам. Канех се да ти кажа, но в работата беше лудница, а и мислех, че няма да се повтори. А после снощи се почерпихме, за да отпразнуваме една добра новина, която той беше получил, шегувахме се и си споделяхме историйки от кариерата си, а после имаше плаж и луна и… едното доведе до другото. — Тя се усмихна престорено срамежливо. — А после още три пъти след това.

— Браво на теб. — Тара чукна винената си чаша в тази на Джесика. — Добре, трябва да направя умствен рестарт, защото досега съм чувала само лоши неща за този тип. Значи, вече не мразим Джон Шепърд?

— Вече не мразим Джон Шепърд — потвърди Джесика.

— И… сега ти харесваш Джон Шепърд? — Тара я погледна многозначително. — Оставяйки настрани плажа и лунната светлина, и наистина, наистина страхотния секс.

Джесика начаса отвори уста, за да каже нещо саркастично, но после се спря.

Толкова много се беше променило с Джон Шепърд през последните няколко седмици, че дори на нея й беше трудно да го осмисли. През онази първа среща в кабинета на главния агент между тях имаше толкова много гняв, че беше изпитала сериозни съмнения дали изобщо ще бъдат в състояние да работят заедно.

Ала сега… е, Джон беше мъжът, който й беше сложил лепенка, след като се беше порязала на счупената чаша. (Макар да се беше държал доста властно, докато го правеше.) Той беше мъжът, разплел косата й, когато тя се беше омотала във верижката й, внимавайки нито едно нейно косъмче да не пострада. Това беше мъжът, говорил с нея за проваления й брак, след като бе видяла снимка на бившия си съпруг на корицата на едно списание. Мъжът, с когото си бяха разказвали забавни истории, похапвайки брауни със сладолед; мъжът, който разбираше както напрежението, така и удовлетворението от работата им; мъжът, на когото имаше безрезервно доверие да й пази гърба, както и мъжът, който незнайно как я караше да се усмихва, дори когато я дразнеше.

И… сега ти харесваш Джон Шепърд?

Устните й потръпнаха при мисълта колко далеч бяха стигнали от дните в Куантико.

— Да. Харесвам го.

Тара примига, сякаш беше очаквала друг отговор. А после, бавно, по лицето й се разля усмивка.

— Е, ако го харесваш, това ми е достатъчно. — Тя се приведе към нея, заговаряйки развълнувано. — Е, какво означава това? Излизате ли? Възможно ли е да прерасне в нещо по-сериозно?

— Не.

Думата изскочи толкова бързо, че Джесика си заповяда да се стегне и да забави темпото.

— Нали знаеш, че в момента не си търся нищо сериозно. Това е просто авантюра след раздялата с Алекс. Моята забавна, страстна афера след развода. И дори ако, хипотетично погледнато, си търсех нещо сериозно, нямаше да е той.

Тара се намръщи.

— Защо? Току-що каза, че го харесваш.

— Защото той си заминава.

Думите паднаха между тях и Джесика сви прозаично рамене.

— Заминава? Къде отива? — попита Тара.

— Вирджиния. Приеха го в Отряда за спасяване на заложници и трябва да се премести в Куантико. — Видя недоумяващото изражение на Тара и обясни: — Елитна част за борба с тероризма. Простичко казано, тях изпращат, за да се справят с най-тежките кризисни ситуации на територията на страната: инциденти с вземане на заложници и тероризъм, сериозни криминални заплахи, такива работи. Изпращат ги на мисии и в чужбина — нерядко причисляват агенти от ОСЗ към военноморските тюлени или командосите от Делта форс. А когато не са на мисия, тренират. Непрекъснато. Дори не мога да си представя какви са нивата на тестостерон в онова ъгълче от Куантико. Представи си деветдесетима супер алфа-мъжкари, тичащи насам-натам с най-готините играчки, оръжия, муниции и превозни средства, които правителството на Съединените щати може да купи.

— Леле. — Тара се замисли над думите й. — Значи си заминава окончателно.

Джесика завъртя чашата си. Строго погледнато, Джон нямаше да бъде агент на ОСЗ до края на кариерата си — повечето от тях се изхабяваха след около пет-шест години. Малко вероятно беше обаче отново да се върне в нейната част на страната. След ОСЗ пред него щяха да се отворят цял куп възможности, като например да оглави някой от отрядите за бързо реагиране на Бюрото, да стане инструктор в Академията или да работи в централата на ФБР. Вместо да обясни всичко това на приятелката си, тя каза просто:

— Да. Окончателно.

Отпи голяма глътка вино, а после забеляза, че Тара я гледа.

— Какво? О, хайде де. Стига си ме гледала така, сякаш очакваш да избухна в плач или нещо такова. Първо, радвам се за Джон. Наистина. И второ, това искам, забрави ли? Ако използвам твоите думи — „мръснишки секс без обвързване“ с един сексапилен господин Съвсем неправилният, когото най-безсрамно ще използвам, докато времето ни заедно изтече.

— Действително го казах. Но когато преди малко сподели, че харесваш Джон, върху лицето ти се появи изражение, което отдавна не бях виждала.

— Какво изражение?

Очите на Тара срещнаха нейните.

— Щастливо.

Джесика примига, хваната неподготвена от думите на приятелката си. Само че агентът под прикритие в нея бързо се съвзе.

— Предполагам така става, когато правиш страхотен секс след шестмесечно прекъсване — пошегува се тя.

— Хмм. — Тара я изгледа изпитателно. — Да се върнем към хипотетично погледнатото.

Джесика въздъхна.

— Започва се.

Тара не й обърна внимание.

— Да кажем, че си търсеше нещо повече от неангажираща авантюра. Съществуват връзки от разстояние. В ерата на есемесите, Фейстайм и телефонния секс, всъщност е напълно възможно.

— Е, добре. Хипотетично погледнато, да кажем, че в продължение на няколко месеца нещата се получават. Между невероятно интензивните му тренировки и моята трудно предсказуема работна програма, успяваме да си откраднем мъничко време за Фейстайм и горещ телефонен секс. Колко време ще мине, преди да ни омръзне.

— Не знам. Според мен връзката или ще замре, или ще укрепне и тогава… ще трябва да решиш дали да го последваш във Вирджиния, предполагам.

Именно там беше проблемът.

— Няма никакво решение за вземане — преместването не е възможност за мен. Току-що се прехвърлих в Чикаго. Според правилата на Бюрото, няма да имам право на прехвърляне през следващите две години. — Гласът на Джесика омекна, когато видя обнадежденото изражение на приятелката й да помръква: — И това е само на теория. На практика, вероятно би могло да стане чак след три години.

— О. Това наистина е проблем. — Тара замълча за миг, а после срещна погледа на Джесика и се усмихна меко. — Предполагам е добре, че говорим само хипотетично, нали?

Джесика отвърна на погледа й.

— Действително.

Последното, от което се нуждаеше, бе някой да започне да си въобразява, че това между нея и Джон има някакъв шанс. Този ход на мисли почти сигурно щеше да доведе до разочарование, а нищо чудно и до разбито сърце.

А тя вече беше преживяла достатъчно от тези неща през последната година.