Джули Джеймс
Любов под прикритие (3)

3

Когато пристигна в офиса във вторник сутринта, Джон завари много от колегите си от отряда, скупчени около бюрото му.

— Вижте кой се завърна — каза Раян и заръкопляска бавно, докато той се приближаваше. — Е, толкова ужасно ли беше, колкото се говори?

— Дори повече — отвърна Джон. И болките в мускулите му го доказваха. Докато вземаше душ тази сутрин, здравата беше изругал, когато се опита да вдигне ръце, за да си измие косата.

— Нонстоп физическа подготовка, а? — попита Джим, друг от приятелите му от отряда.

— Да кажем само, че дадоха тон, като на първата сутрин ни събудиха в четири сутринта за тест за издръжливост. Плуване, бягане и изкачване на стълби, облечени с двайсеткилограмови жилетки и носейки петнайсеткилограмов таран… без никакви почивки. И това беше един от лесните дни.

Подборът на кадри за ОСЗ, както Джон и останалите „избраници“ бързо бяха открили, целеше да прекърши кандидатите както психически, така и физически, така че да открият онези, които щяха да се справят най-добре в ситуации на високо напрежение. И действително, тренировките и тестовете, на които бяха подложени, не бяха шега работа. В рамките на тези две седмици Джон се беше катерил по тясна стълба до една решетка двайсет метра над земята, без предпазна мрежа, която да го улови, ако падне. Вървял бе със завързани очи под вода в продължение на двайсет метра, носейки петнайсеткилограмов товар, участвал бе в симулация на спасителна операция, докато онези, които го оценяваха, го наблюдаваха. Спал бе в претъпкани палатки и казарми по не повече от един-два часа на нощ и бе подложен на изпитание, в което кандидатите трябваше да пробягат разстоянието до езерото с голям сал на гърба и да гребат с всички сили към една цел, докато над тях хеликоптер летеше ниско над водата, за да ги забави.

С други думи — две седмици на същински ад.

И точно това, от което Джон беше имал нужда.

Все още чувстващ се като глупак, задето не беше разбрал, че гаджето му е чукало един от неговите приятели зад гърба му, той се беше появил за подборната програма преливащ от гняв и от енергия, която да изгори. Но от онази първа сутрин, когато го бяха събудили в четири сутринта и му бяха казали да си сложи двайсеткилограмовата жилетка, за едно „леко“ упражнение, той бе престанал да мисли за скапаното състояние на личния си живот. Вместо това бе повикал на помощ рейнджърската си подготовка, съсредоточавайки се само върху две неща: да оцелее и да изпълни нарежданията, които му даваха, възможно най-добре.

Нямаше представа с какво мнение бяха останали специалистите по подбора за него. За да ги объркат още повече, по време на целия процес кандидатите (към които се обръщаха не по име, а с номера върху дрехите им), не получаваха никаква обратна връзка — нито положителна, нито отрицателна. Ала в известен смисъл това нямаше значение. Джон бе дошъл, за да докаже нещо на Пайзър, вземайки участие в програмата за подбор на кадри на ОСЗ, ала може би имаше нужда да докаже нещо и на себе си.

И когато в края на двете седмици се изправи, потен, гладен, изтощен, с крещящи от агония мускули и все пак готов да посрещне всяка гадост, която подбиращият екип решеше да му сервира, усети, че се чувства учудващо… добре. Да прекараш четиринайсет дни на режим екстремна ситуация поставяше нещата в перспектива.

— Е, радваме се, че се върна. — Раян го потупа дружески по рамото. — И съм сигурен, че говоря от името на всички, когато казвам… — Той си придаде престорено озадачено изражение: — Човече, какво стана с косата ти?

Останалите се разсмяха, а Джон се ухили и прокара ръка през нея.

— Реших, че е време за промяна.

Обикновено носеше косата си малко по-дълга, като се имаше предвид, че беше трудно да играеш ролята на някой забъркан в организирана престъпност, ако имаш подозрително спретнатия вид на федерален агент. Ала тъй като не беше добра идея косата непрекъснато да ти влиза в очите, докато в продължение на две седмици си подложен на тежки физически изпитания, а опашката не се връзваше с бойната каска, той я беше подкъсил, преди да отиде на пробите за ОСЗ.

Джин се престори, че избърсва една сълза.

— Ама… аз дори не можах да се сбогувам с мъжкия кок.

— Още ли продължаваш с това? — попита Джон сухо.

Един-единствен път бе допуснал грешката да дойде на работа с вързана коса и човече, колегите му го бяха направили на нищо. В продължение на две седмици всеки път, щом влезеше в офиса, неизменно чуваше: Рапунцел, Рапунцел! Разпусни си косата!

За щастие, цветистите коментари за косата му бяха забравени, когато Брандън, един от по-младите агенти, присъединил се наскоро към екипа, се приближи до тях с широка усмивка.

— Познайте с кого пътувах в асансьора току-що.

— С директора? — подкачи го Раян.

— Новата агентка.

С това начаса привлече вниманието на цялата група.

— Е, верни ли са слуховете? — попита Джаред нетърпеливо.

— Имаме ли визуално потвърждение, че е сладка? — поиска да узнае Раян.

Брандън се облегна на бюрото, очевидно наслаждавайки се, че разполага с вътрешна информация.

— Имаме, и още как.

Джон очевидно беше в неведение.

— За какво говорите?

— Ами да, вчера ти не беше тук — каза Брандън. — В отдела за борба с корупцията постъпи нова агентка под прикритие. Говори се, че е бивша адвокатка. Чух, че подкачила Сам Уилкинс за това, че е бил в Йейл.

— Какво им става на тези бивши адвокати с техните университети? — Раян смушка Джон. — Хей, колко дипломи са нужни на един агент от отдела за финансови престъпления, за да разбере как да използва пистолета си?

Джон си придаде престорено учудено изражение.

— Позволяват на агентите от финансови престъпления да използват пистолети?

И се ухили, когато останалите се разсмяха. Да, шегата беше стара. И в действителност в отдела за борба с корупцията, както и в останалите отдели за ненасилствени престъпления, имаше немалко наистина добри агенти. Дори бившите адвокати, трябваше да признае Джон, въпреки че някои от тях се имаха за по-изискани и интелектуални от всички останали.

Не че беше предубеден спрямо бившите адвокати.

Е, добре де, може и да беше мъничко предубеден.

Имаше една жена, с която беше запознал в Академията, бивша адвокатка, която беше работила във водеща чикагска кантора, преди да се присъедини към ФБР. От целия клас само тя и Джон бяха от Чикаго и при обикновени обстоятелства това би трябвало да допринесе за приятелски отношения между тях.

Но не и в този случай.

Защото в този случай бившата адвокатка се бе оказала истински трън в задника.

О, вижте ме само, толкова съм умна с дипломата си по право от Станфърд, че би трябвало да водя часовете, вместо да седя тук заедно с вас, загубеняци.

Е, добре де, може и да не беше казала точно тези думи, но именно до това се свеждаше отношението й. Беше умна и с бърза мисъл, притежаваше естествен талант в разпитите и несъмнено беше звездата на класа.

И с удоволствие му го беше навирала в носа при всяка удала й се възможност.

За щастие, тази жена беше в другия край на страната, в Лос Анджелис, където несъмнено смайваше целия офис с невероятната си брилянтност.

— Нещо друго за новата агентка? — попита Раян Брандън. — Като например, необвързана ли е?

— Да си дойдем на думата, а? — каза Джон на Раян.

— Хей, смили се над онези от нас, които вкъщи не ги чака страхотно гадже — не му остана длъжен Раян.

Е, добре. Джон се прокашля, отбелязвайки си наум, че е време да започне да подхвърля леки намеци, че двамата с Алиша вече не са двойка.

— Поне научи ли името й? — попита Джим.

— Всъщност научих го. Казва се… — Брандън не довърши и придоби смутен вид, забелязал ръководителя на екипа им, специален агент Рийс Гунар, да се приближава.

— Колкото и да ми с неприятно да разтурям този кръжок по шев и кройка, господа — сухо каза Гунар, — Шепърд има среща с главния агент.

Това беше новина за Джон.

— Така ли?

— Току-що се чухме по телефона и той каза да те изпратя при него. — Гунар спря поглед върху подстриганата коса на Джон и ъгълчетата на устните му потръпнаха. — Оо, тъкмо когато кокът ти започваше да ми харесва…

Джон вдигна очи към тавана и поклати глава.

Сериозно? Един-единствен път.

 

 

В края на коридора на дванайсетия етаж асистентката на главния специален агент даде знак на Джон, че може да влезе.

— Заповядай. Господин Маккол те очаква.

Ник вдигна поглед от компютъра си, когато Джон почука и прекрачи прага.

— Агент Шепърд. Или си издържал подбора — в който случай ти свалям шапка, — или си се провалил и през последните дни си бил в напълно неразрешена ваканция.

Джон се настани на един стол пред бюрото му.

— Ако това беше ваканция, определено трябва да си намеря нов туристически агент.

Ник се засмя.

— Кога ще разбереш дали си приет?

— След няколко седмици.

Както му бяха обяснили, процедурата по вземането на решение се състоеше от няколко етапа. Ако беше спечелил препоръката на служителите по набиране на нови агенти, кандидатурата му щеше да бъде прехвърлена за одобрение от Тактическия раздел на Бюрото, както и от Отдела за подбор на лидери на средно ниво.

— И кога трябва да се явиш пред ПУНО?

ПУНО или Подготвително училище за нови оператори беше осеммесечна програма, която се провеждаше в Куантико всяка година за новопостъпилите в ОСЗ.

— Втората седмица на септември.

Ник кимна.

— В такъв случай няма да ти възлагаме дългосрочни разследвания, докато не получиш отговор. Чух се с Гунар и той ми каза, че имаш предостатъчно доклади, с които да си наваксаш сега, когато вече не се налага да пътуваш всяка седмица до Детройт.

Джон си представи огромната купчина документи върху бюрото си.

Май предпочиташе да прекара още две седмици измъчван и умиращ от глад.

Ник се ухили.

— Помислих си, че ще реагираш по този начин, така че си позволих волността да ти възложа едно краткосрочно разследване. Стига да нямаш нищо против отново да попътуваш. — Той взе една папка от бюрото си и му я подаде. — Офисът в Джаксънвил се нуждае от двама чикагски агенти, които да им помогнат в една операция. Ще бъде малко по-различно от обичайните ти роли.

Заинтригуван, Джон пое папката и прегледа набързо резюмето на джаксънвилските агенти.

— Дялово финансиране? Това действително е нещо ново за мен.

— Реших, че няма да е зле да те оставим да се позабавляваш малко, при положение че това може да е последният ти случай под прикритие.

Последният му случай под прикритие. Думите бяха горчиво-сладки.

— Виждам, че са поискали двама инвеститори — каза Джон.

— Ще си партнираш с агент от отдела за борба с корупцията. Тя е нова — дойде при нас едва вчера. — Ник си погледна часовника. — Всъщност всеки момент трябва да се появи. Помолих я да се срещнем тази сутрин, за да прегледаме подробностите по случая.

Интересно… новата агентка. Новата сладка агентка, както се говореше. Джон отсега можеше да си представи лицата на колегите си от екипа, когато научеха за това.

— Откъде идва? — попита небрежно.

— Лос Анджелис. Но също като теб, и тя е от Чикаго… което ви прави съвършени за това разследване. Без дори да се налага да се преструвате, можете да превъзнасяте пицата с дебела кора, да обяснявате разпалено защо „Къбс“ са отборът на Америка и как кетчуп в хотдога би трябвало да е федерално престъпление.

Джон беше напълно съгласен с всичко това, ала вниманието му беше привлечено от нещо друго, което шефът му беше казал току-що.

— Работила е в лосанджелиския офис?

— През последните шест години. — Ник наклони глава. — Което означава, че е завършила горе-долу по времето, когато и ти, нали?

И още как. Което означаваше, че това или бе огромно съвпадение, или му предстоеше да се изправи очи в очи с единствения човек, който не само бе успял да го подлуди в Академията, но и бе съумял да го накара да изглежда като пълен задник.

Преднамерено.

Ник погледна към вратата и се усмихна.

— А. Тъкмо навреме. Точно говорехме за теб. Агент Харлоу, бих искал да ти представя специален агент Джон Шепърд, другият „съмнителен чикагски предприемач“.

Джон затвори очи за миг, а после се изправи и се обърна.

Ето я и нея, застанала на прага в ушития си по мярка сив костюм и токчета, лъскава и елегантна… самото въплъщение на агент от отдела за финансови престъпления.

Косата й обаче беше различна. Все така топло руса, ала вместо на дълга опашка, както я носеше в Академията, сега тя падаше до раменете й в права, изискана прическа.

— Джон — каза тя и светлосините й очи се разшириха изненадано.

— Здравей, Джесика.

Близо петнайсет хиляди специални агенти, пръснати на територията на Съединените щати в петдесет и шест офиса, а именно тя трябваше да се появи в Чикаго за онова, което вероятно щеше да бъде последното му разследване под прикритие.

Като негов партньор.

А той си мислеше, че пробите за ОСЗ бяха ад.