Джули Джеймс
Любов под прикритие (30)

30

— Казах ти, че ще приключим за по-малко от два часа. Иска ми се винаги да беше толкова лесно.

Майк, най-старшият от служителите по преместването, подаде на Джон неговото копие от документите. Двамата стояха до камиона, паркиран пред сградата.

— Е, какво има във Вирджиния?

— Нова работа — отвърна Джон.

— Супер. Успех. — Той се ръкува с Джон и обясни, че момчетата му ще се свържат с него във вторник, за да му кажат кога да ги чака.

Застанал на бордюра, Джон загледа как камионът с вещите му се отдалечава. Когато зави зад ъгъла, той въздъхна, завладян от окончателността на момента.

Това бе то.

Естествено, знаел бе, че този ден — последният му ден в Чикаго — наближава. Готвеше се за това от две седмици насам. И част от него нямаше търпение да поеме на път утре, да подкара към Вирджиния и да започне следващата част от живота си.

Друга част от него обаче, онази, на която през последните няколко дни беше полагал огромни усилия да не обръща внимание, се чувстваше мъничко… раздвоена. Особено когато си помислеше, че това бе последната нощ, която щеше да прекара с Джесика.

Да се озове в неангажираща връзка, без никакви очаквания, с интелигентна, забавна, красива жена, която нямаше нищо против това, че той не би могъл да й предложи нещо повече, за необвързан, трийсет и няколко годишен мъж в неговото положение, беше като да намери златна жила и той прекрасно го знаеше. Канеше се да се премести в другия край на страната и да започне нова, напрегната работа, която щеше да изисква цялото му време, енергия и отдаденост. Това едва ли бе най-подходящият момент да започне нова връзка. Особено пък връзка от разстояние.

И все пак, не можеше да каже, че му е приятна мисълта да се сбогува с Джесика. През последните пет седмици, откакто тя се бе прехвърлила в офиса в Чикаго, двамата се бяха сближили, и колкото и да не му се искаше да си го признае, дори саркастичните й коментари бяха започнали да му харесват. Работеха страхотно заедно, тя го караше да се смее, и ако трябваше да бъде откровен със себе си, всичко това щеше да му липсва, когато си заминеше.

И то много.

Джон заключи апартамента си, празен, ако не се брояха куфарите и няколкото кашона, които щеше да вземе със себе си в колата, и се отправи към офиса. Докато паркираше, телефонът му избръмча с ново съобщение. Погледна към поставката за чаша, където го държеше, и видя, че е от Джесика.

Бяха си разменили няколко кратки съобщения в два през нощта, след като тя му беше писала, за да му каже, че мисията й в Лексингтън е приключила и всичко е минало добре. Като се имаше предвид естеството на задачата й, и мъжът, и агентът в него искаха да знаят какво точно означава „добре“, ала точно тогава тя не можеше да говори — още приключваше с агентите от офиса в Колумбия. Все пак му беше обещала да му пусне съобщение с данните на полета си на следващата сутрин.

След като паркира, взе телефона и видя, че съобщението бе по-дълго, отколкото очакваше.

Прокурорът по случая иска да се види с колумбийските агенти и с мен в 13:00. Казах им, че трябва да приключим до 14:30, за да хвана полета в 16:17. Каца в 17:29. Съжалявам, че ще закъснея… Мога да кажа на портиера да ти даде ключа от апартамента ми, за да ме изчакаш вътре.

Веднага след това му беше изпратила още едно съобщение.

Джон усети как в гърдите му се разлива топлина.

Купила си ми нещо?

Усмихна се широко при мисълта как тя пазарува за него.

Нещо мъничко за сбогуване.

Усмивката му помръкна. А, да, за сбогуване. Трябваше да се досети.

Пусни ми съобщение, когато се качиш в самолета — написа в отговор. — Вероятно ще изчакам в офиса, докато се прибереш.

Нали все пак беше последният му ден в бюрото в Чикаго. Последните му часове като специален агент.

Защо да не се възползва максимално от тях.

Стигнал веднъж в офиса, последният му работен ден отлетя, без да го усети. Ръководителят на екипа им го заведе на прощален обяд, а после той се справи с очакваното с ужас разчистване на бюрото си и в четири следобед колегите му от отдела го „изненадаха“ с парти по случай напускането му. Въпреки възраженията му, бяха донесли и торта, украсена със символа на ОСЗ — орел, носещ строшена верига над думите Servare vitas.

Искрено трогнат (и мъничко смутен) от цялата тази суетня, Джон каза няколко думи на благодарност към всички. И докато погледът му се плъзгаше из стаята, обхождайки лицата на колегите и ръководителя на отдела му, агентите от други отдели, с които беше работил през годините, и дори Ник, главния агент, който също беше дошъл, усети, че го изпълва смесица от неочаквани и силни емоции.

За да го прикрие, той завърши речта си с шега за това, колко време му остава, преди да дадат бюрото му на някой друг.

— Около петнайсет минути — отвърна светкавично Ник с усмивка.

Всички се разсмяха, включително и Джон.

Не забравяй кое е важното, напомни си той.

Тълпата беше доста многолюдна и партито се изля от конферентната зала — имаше хора около бюрата и пред кабинета на ръководителя на екипа. Джон обиколи всички, тъй като не искаше да пропусне никого, и така и не успя да си поеме дъх доста след пет часа. Дотогава почти всички си бяха тръгнали, освен колегите от отдела му, които отдавна бяха преминали към разказването на забавни истории за него и случаите му, възползвайки се от последната възможност да се помайтапят за негова сметка.

— И като стана дума за интересни случаи… партньорката ти от отдела за финансови престъпления така и не се появи — отбеляза Раян.

— Какво е положението с нея така или иначе? — попита Джин.

Раменете на Джон се напрегнаха.

— Какво искаш да кажеш с това „положението с нея“?

— Обвързана ли е? — попита Брандън направо.

Джон се засмя, спечелвайки си малко време, преди да отговори, и видя, че и петимата мъже около него чакат със затаен дъх.

Той хвърли кос поглед към Раян.

— Не ми казвай, че и ти искаш да започнем с тези клюки сега.

Раян сви рамене с усмивка.

— Не бих отказал да узная дали е свободна. Говорих с нея само няколко минути, но… успя да ме впечатли.

Нерационална вълна на собственическо чувство се надигна в гърдите на Джон.

Всъщност да, излиза с някого. С мен.

Естествено, не можеше да го каже. Първо, двамата с Джесика искаха да запазят личните си отношения в тайна. И второ, след утрешния ден това вече не би било вярно. Той щеше да е във Вирджиния и Джесика щеше да е свободна да излиза, с когото си поиска.

Съмняваше се обаче, че би се забъркала с друг агент. Имаше сериозни притеснения за това, да излиза с колега, и на Джон му се щеше да вярва, че бе нарушила правилото си заради него, защото връзката между тях беше специална. Само че въпросите на колегите му изведнъж му напомниха, че и други мъже щяха да проявят интерес към Джесика — свестни мъже, като Раян, който би могъл да й предложи истинска връзка, не триседмична авантюра.

Мъже, в които би могла да се влюби.

Заповяда си да отпусне ръце, които, осъзна със закъснение, беше стиснал в юмруци зад гърба си, и им поднесе дипломатичен отговор.

— Не ми е споменавала нищо за приятел.

След като насочи разговора към друга тема, той се извини и си тръгна. Търсейки малко усамотение, отиде в коридора към тоалетните и извади мобилния си телефон. Беше му изключил звука по време на речта си и сега видя, че беше пропуснал обаждане от Джесика; имаше и два есемеса, съобщаващи му, че полетът й се беше забавил.

Той набра номера й, тъй като искаше да получи пълна информация.

Може би беше, защото най-сетне бе осъзнал, че утре си заминава. Или пък все още се чувстваше несигурен след разговора за Джесика с колегите от отдела му.

Просто искаше да знае кога ще я види.

 

 

Малко след като стюардесата помоли всички да приберат ръчния си багаж и да заемат местата си, телефонът на Джесика иззвъня.

— Здравей. — От часове опитваше да се свърже с Джон. За съжаление, сега не беше сигурна с колко време разполагат, тъй че побърза да му съобщи първо най-важното. — Лошата новина е, че полетът ми беше забавен заради някакъв атмосферен фронт. Добрата новина е, че най-сетне съм в самолета и всеки момент ще излетим. Казаха, че ще кацнем в Чикаго в седем без пет. — Тя понижи глас, въпреки че бе успяла да се уреди със самостоятелно място и се съмняваше, че някой би могъл да я чуе през шума и суматохата на качващите се пътници. — Пропуснах прощалното ти парти, Джон… наистина съжалявам.

Тъй като беше станала нещо като експерт по това, да разочарова хората заради работата си, тя се приготви да посрещне раздразнението му. Пък и си го заслужаваше — това беше важен ден за него, а тя го беше пропуснала.

Вместо това той каза закачливо:

— Превърна се в едно от онези партита, на които разказват компрометиращи истории за теб, а нали те познавам — ако беше тук, щеше да бъдеш изкушена да позабавляваш множеството с разказа за един двубой между нас в Академията. А не съм сигурен, че връзката ни би могла да понесе тази история да стана обществено достояние.

Джесика се засмя. Господи, липсваш ми.

Думите почти изскочиха от устата й, преди да ги спре.

Леле. Това беше… доста сериозно чувство. Бяха думи, които една жена казваше на някого, с когото наистина излизаше. Не на мъж, който на следващия ден си тръгваше завинаги.

Както беше правила през целия ден всеки път, щом тази мисъл изплуваше в главата й, Джесика потисна неприятното усещане в стомаха си и се съсредоточи върху настоящия въпрос.

— Искаш ли да ме изчакаш у нас? Вече се обадих на портиера и му казах да те пусне, ако се появиш.

— Не се притеснявай. Ще се отбия през бара на брат ми за една бира и ще те изчакам там, докато кацнеш. — Той смени темата. — Така и не ми каза как минаха нещата снощи. Преди всичко, добре ли си?

При тези думи Джесика почувства как нещо в нея се разтапя.

Закъсняваше (и то много) за последната му нощ у дома. Току-що беше пропуснала прощалното му парти. А той мислеше единствено за това, дали тя беше добре.

Защото Джон Шепърд беше такъв човек. Наистина добър човек.

Джесика погледна през прозореца, с внезапно свито гърло, опитвайки да се съсредоточи.

Стегни се, заповяда си. Вероятно просто беше прекалено емоционална и изтощена от събитията през последните няколко дни.

— Добре съм — отвърна, заповядвайки си да говори спокойно и уверено. — Обектът най-вече искаше да се разголи пред някого, който според него се намираше в уязвима позиция. Както сигурно се досещаш, някои части от него бързо се спаружиха, когато шестима мъже с бронежилетки и пушки нахлуха през вратата.

Стюардесата й даде знак да си изключи телефона.

— Трябва да затварям — каза Джесика. — След малко излитаме.

— Ще поговорим повече, когато се прибереш. Искам да чуя остатъка от историята.

— Тя като нищо ще надмине дори онази, когато бях камериерка в хотел.

И като се сбогува, Джесика затвори и се загледа за миг в телефона си.

Ще поговорим повече, когато се прибереш.

При други обстоятелства (обстоятелства, при които Джон не си тръгваше завинаги на следващия ден) вероятно би било приятно да има някого като него, при когото да се завърне след изтощително разследване.

Наистина приятно, всъщност.

Поемайки си дълбоко дъх, тя си заповяда да се усмихне на петдесетинагодишния мъж от другата страна на пътеката.

— За удоволствие или по работа отивате в Чикаго? — попита го.

— Служебна конференция. Вие?

— Прибирам се у дома. Работя в офиса на ФБР в Чикаго — отвърна тя.

— ФБР? Леле. — Мъжът се изви заинтригувано към нея. — И как е?

Отчаяните времена изискваха отчаяни мерки. Нямаше да престане да й задава въпроси през целия полет… а тя се нуждаеше именно от това.

Нещо, каквото и да е, което да отвлече мислите й от Джон.