Кристи Голдън
Warcraft (9) (Официалната история на филма)

Глава 8

Младежът човек изглеждаше подходяща цел, тъй като Гарона си нямаше представа, че момчето владее магията, при това толкова умело. Плащаше тежко за грешката си. Сега се друсаше в заключената каруца, а с нея пътуваше още един орк — кървящ и окован във вериги, вперил поглед в лицето й. Чудеше се дали не трябваше да тръгне с Дуротан. Може би щеше да се съгласи да я остави да се скрие от Гул’дан. Не, прекалено честен беше. Щеше да се чувства длъжен да съобщи на стария магьосник за нея. А Гарона нищо не желаеше по-силно от това да избяга от него. Каквото и да й причиняха хората, щеше да е за предпочитане.

През трополенето на колелата и тропота на ездитните животни на хората, долетя гласът на онзи, който използва гърмящото оръжие.

— Какво си ти?

Оркът до Гарона му хвърли един поглед, след което се обърна обратно към нея.

Тя също запази мълчание. Човекът продължи от гърба на животното си.

— Защо атакувате земите ни?

Гарона се замисли за момент и претегли възможностите си. След това отвърна на езика на хората:

— Той не знае да говори.

Човекът се извърна към нея с предпазливостта на хищник. Очите му бяха… сини, косата и брадата светли, с цвета по-скоро на пясъка, отколкото на земята.

— Говориш езика ни!

Изкънтя метал, когато оркът в каруцата се хвърли срещу Гарона, но късите му вериги му попречиха да я достигне.

— Произнеси още една дума на езика им, робе, и лично ще ти изтръгна езика — изръмжа той.

— Какво казва? — настоя човекът.

— Не му харесва, че говоря с теб — отвърна Гарона. Плененият Фростулф вече наистина се разбесня и задърпа веригите си, като вените по врата му се издуха като въжета.

— Няма да те предупреждавам повторно — изсъска той.

— Продължава да ме заплашва, но на мен не ми пука от… — Пленникът се хвърли напред за трети път, ревейки яростно, докато се опитваше да докопа Гарона. Металът заскърца. Тя боязливо пое въздух и очите й се разшириха. Човекът не го пропусна.

— Кажи му да спре… — започна той.

— Ти му кажи — подигра го тя.

Поредно дръпване и веригите се изтръгнаха от дървото, към което бяха закрепени. Плененият Фростулф посегна към гърлото й. Тя се отдръпна, колкото можеше, но нямаше да е достатъчно…

Внезапно оркът застина на място и нещо в гърлото му загъргори. От устата му потече кафява кръв, тънка струйка се стече и по острието, което го бе пронизало. Очите му помръкнаха, а човекът издърпа меча и оркът се прекатури мъртъв на пода на каруцата.

Впечатлена, Гарона погледна спасителя си. Бе се оказал достатъчно бърз и силен, за да скочи от гърба на животното си и да прониже нападателя й навреме. Сега отново бе забил в нея неестествено сините си очи.

— Моля — каза той.

 

 

— Имаш ли си име? — попита Лейн странната си пленница.

Лейди Тария стоеше в тронната зала редом с Лотар, Кадгар, Калън и няколко от стражите на съпруга си. Не можеше да откъсне поглед от пленничката, която Лотар и Кадгар бяха довели. Изглеждаше толкова човешки… само дето не беше човек. Беше с човешки размери и форми, като щеше да е и доста красива, ако не бяха малките глиги, стърчащи от долната й челюст.

Кървеше от няколко места, а там, където оковите бяха протърквали кожата й, имаше неприятни язви. Увитите около нея оскъдни парцали, които явно минаваха за облекло, бяха изтъркани и разкъсани. Дългата й черна коса бе съвсем рошава, а изнемощялото й тяло бе покрито с мръсотия. Въпреки това тя стоеше изправена и горда така, сякаш кралица бе тя, а не Тария. Стойката й бе изправена, а излъчването — достолепно. Може да беше окована, но не бе нито покорна, нито прекършена.

— Разбираш езика ни — каза Лейн, напомняйки й, че никого не заблуждава. — Питам те отново, имаш ли си име?

Той пристъпи няколко крачки от трона. В отговор пленничката направи няколко крачки към него. Един от стражите тръгна към нея с ръка на дръжката на меча си, но Лейн му даде знак с ръка да се оттегли. Зелената женска погали плата на кралската туника, заигра се с брошката с форма на лъвска глава, след което пое към самия трон на Стормуинд.

— Гарона — обади се Лотар, който седеше на най-горното стъпало и бе впил поглед в нея, докато го подминаваше. — Нарича себе си Гарона.

— Гарона — повтори Лейн, като се обърна към нея, докато тя разглеждаше златния лъв в естествени размери в основата на престола. — Що за създание си ти?

Гарона не отговори, а помириса златния звяр. Тъмнокафявите й очи огледаха помещението и хората в него. С любопитство? С притеснение? Преценяващо? Тария не можеше да определи.

— Прилича повече на нас, отколкото на тези… зверове, с които се сражавахме — каза един от войниците.

Думите му сепнаха Гарона, докато разглеждаше стаята.

— Орк — каза тя.

Лейн се зачуди.

— Орк? Това ти ли си, или звярът в клетката?

Когато не получи отговор, той започна да я оглежда. Някой можеше да си помисли, че това е тактика за сплашване или демонстрация на презрение. Тария обаче разбра истината. Когато бащата на съпруга й бе убит и Лейн се възкачи на трона, той се бе зарекъл да научи всичко не само за кралството, което ще управлява, но за света, в който то се намира. Пред него стоеше нещо напълно непознато. Бе изумен и развълнуван, а Тария знаеше, че в това състояние никак не му се иска да заповядва никому да наранява толкова великолепни, от негова гледна точка, създания. Забеляза, че младият магьосник също проявява забележително любопитство, и сякаш едва сдържа въпросите си. Това може би се дължеше както на възрастта му, така и на екзотиката на създанието пред него.

— Запознат съм с всяка раса на Седемте кралства, но никога не съм чувал за орки — каза Лейн и посочи тавана.

Над главите им имаше подробна карта на Азерот с всичките му континенти и острови, кралства и океани. Всичко, известно за този свят. Имаше и бели участъци, обширни загадъчно празни пространства.

— Покажи ми откъде идваш, Гарона.

Зеленият орк вдигна лице и огледа картата. Намръщи се, след което поклати глава.

— Това не е светът на орките — сухо отбеляза тя и се усмихна едва. — Светът на орките е мъртъв. Сега орките ще завладеят този свят.

— Не си от този свят? — изумено попита Лейн.

Изумена бе и Тария, изумени бяха всички присъстващи. На Кадгар сякаш някой му бе запушил устата с ръка. Кралицата обаче осъзна, че обръщат прекалено голямо внимание на маловажен детайл. Лейн бе идеалист. Макар това да го правеше великолепен крал, той бе достатъчно умен, за да се обгради с далеч по-прагматични от него хора. Важното сега беше, че има хора за спасяване, а не карти за дорисуване.

— Как дойдохте тук?

Гласът проряза стаята като с нож. На прага стоеше Медив, а тялото му бе напрегнато като струна. Тария се зачуди от колко ли време е стоял там и е слушал.

Гарона също се напрегна и погледът й се заби в магьосника. Тръгна към него, очевидно без никакъв страх.

— През Великия портал. Дълбоко в земята. Тук ни доведе древната магия.

Медив също тръгна към нея.

— Значи сте минали през портал — повтори той.

— Откъде знаеш езика ни?

Въпросът изригна от устата на Кадгар, който очевидно не можеше да се сдържа повече.

Гарона насочи към него тъмните си очи.

— Орките взимат пленници за отварянето на портала. От тях научих…

Лейн я прекъсна, а гласът и тялото му издаваха обзелата го болезнена напрегнатост.

— Пленници хора? Като нас? Живи ли са?

— Да. Много на брой — отговори Гарона.

— Защо? — попита Кадгар.

Зеленият орк огледа останалите и вирна брадичка. Очите й горяха, а стойката и гласът й излъчваха безмерна гордост.

— За да нахраним Портала. Да доведем Ордата. Да завладеем света ви.

Никой не проговори. Тария не можеше да повярва на чутото. Велик портал, гладен за човешки животи. Орда от същества като Гарона, нахлуваща в Азерот. За да го завладеят. Владетел бе съпругът й, а не тя, но той споделяше всичко с кралицата, и през годините тя научаваше всяка неприятна вест редом до него. Нито една от тях обаче не можеше да се сравни с това.

Да завладеем света ви.

— Заведи ни.

Както винаги, брат й бе този, който наруши тишината.

Гарона се ухили.

— Не.

Лотар се усмихна на свой ред. Тария познаваше тази усмивка. Тя не предвещаваше нищо хубаво.

— Ще ни заведеш при Ордата — почти любезно повтори той, — или ще свършиш като приятеля си в клетката.

Гарона бавно пое към него, приклекна на коляно, за да изравни лицето си с неговото.

— Мислиш се за страшен, така ли? — прошепна тя. — Децата на орките си играят с животни, по-страшни от теб.

Тария й повярва.

— Не се опитваме да сме страшни, Гарона — намеси се Лейн със спокоен тон в опит да разсее напрежението. — Искаме да защитим народа си. Семействата си.

Това явно бе погрешна тактика. Пред привлекателното лице на Гарона сякаш падна маска.

— Защо трябва да ме е грижа за семействата ви? — ледено попита тя, все още забила поглед в очите на Лотар.

Тария обаче разбра, че Гарона всъщност много я е грижа именно за семействата.

— Ако ни помогнеш — продължи Лейн, — кълна се, че ще получиш закрилата ми.

Веждите на Гарона, черни и елегантни като гарванови криле, се повдигнаха. Най-накрая откъсна погледа си от Лотар и го насочи към краля.

— Кълна се? Какво означава „кълна се“?

* * *

Дуротан и Оргрим стояха заедно с всички останали вождове на кланове и заместниците им в колибата на Гул’дан. Той, Блекхенд и всички Фростулф, с които бяха тръгнали, се бяха върнали преди няколко часа, но ги накараха да чакат до залез-слънце. През това време кланът бе оплакал загиналите и бе положил всички усилия да отдаде почит на паметта им, тъй като нямаха възможност да запалят погребални клади. Единствената светлина идваше от голям запален мангал зад лявата облегалка на претруфения престол на магьосника.

Излъчваната от него светлина с леко зелен зловещ оттенък очевидно действаше успокояващо на Блекхенд и Гул’дан. Предводителят на орките коленичи пред магьосника. Единият бе огромен и могъщ, другият — на вид съсухрен и прегърбен. Всички присъстващи обаче знаеха кой е по-силният.

Включително и Блекхенд.

Гул’дан се подпря на жезъла си и огледа Блекхенд от глава до пети.

— Страховити Блекхенд, предводителю на Ордата — започна той, а от гласа му капеше подигравка като кръв от врата на току-що заклано животно. — Позволи на дребнозъбите да убият твои воини! Нещо повече, посрами народа си, като побягна от враговете.

Блекхенд не отговори. Дуротан видя как коленичилият свиваше и отпускаше пестницата на единствената си оцеляла ръка, а черното мастило на татуировките сякаш попиваше светлината на пламъците на фел. Явно се опитваше да запази изражението на лицето си спокойно, но Дуротан четеше болката в очите му.

Гул’дан сръчка по-големия от него орк с жезъла си.

— Прекалено си слаб, за да говориш ли, Разрушителю?

Блекхенд поклати глава, но не промълви нито дума. Оргрим се наведе към Дуротан и тихо прошепна:

— Може да не обичам Блекхенд, но в момента искрено му съчувствам.

И Дуротан се чувстваше така. Фростулф беше един от последните кланове, присъединили се към Ордата, но той знаеше, че през няколкото години от началото на нейното формиране са се водили множество битки за надмощие. Бяха установени ред и йерархия, бяха раздавани благоволения и наказания. В сражението Блекхенд бе загубил ръката си. На Дуротан не му се искаше да разбира какво още може да му коства провалът.

Гул’дан се поизправи с помощта на жезъла. С мрачен, гневен глас той започна:

— Ордата няма полза от слабаци. Ние уважаваме традициите си. Знаеш какво е наказанието.

Блекхенд погледна над морето от притихнали физиономии, макар да бе наясно, че не може да очаква помощ отникъде. Сведе глава, изправи се и пое към зеления мангал.

— Смърт — отсече Гул’дан.

Военачалникът протегна обезобразената си ръка над трептящия гладен зелен пламък. Пое дълбоко въздух и с рязко движение я зарови в искрящата жарава.

Ужасен, Дуротан наблюдаваше случващото се. Огънят на фел не просто обгори плътта на Блекхенд. Той я погълна, все едно беше жив, увивайки се около ръката му като атакуваща змия.

Блекхенд не издаде нито звук. Вдигна обгърнатата в зелено ръка и зачака смъртта, бавно пълзяща нагоре към рамото му.

Дуротан не можа да понесе гледката. Преди сам да осъзнае какво прави, Севър бе в ръката му и вярна на името си, брадвата отсече като бръснач крайника на Блекхенд. Ръката падна на пода, а Блекхенд се строполи до нея. Отделената от тялото плът внезапно се превърна в пепел.

Гул’дан впи зелените си очи в главатаря на Фростулф.

— Как се осмеляваш да прекъснеш наказанието ми?

Дуротан не помръдна. Знаеше, че е прав.

— Бихме се смело, но техният магьосник използва твоята магия срещу нас!

Това бе абсолютна истина. Всички в отряда го бяха видели. Въпреки всичко сега запазиха мълчание, докато Гул’дан целият се тресеше от ярост.

— Аз единствен владея фел! — изкрещя той.

Скочи на крака, а очите му заискриха още по-ярко, когато зелените пламъци в мангала лумнаха и гладно затърсиха какво да погълнат. Много от орките затаиха дъх и отстъпиха назад. Дори Дуротан.

— Чух, че повечето от Фростулф са оцелели — саркастично продължи Гул’дан. — Вероятно Блекхенд ви е държал далеч от битката, защото знае, че сте слабаци…

Дуротан онемя от абсурдното обвинение. На два пъти Гул’дан си бе направил труда да кани Фростулф в Ордата. В крайна сметка дори не неговите молби, а ужасният и неизбежен факт, че Дренор не може да подсигури съществуването на клана, бе причината племето да поеме на юг. Гул’дан го знаеше много добре.

Със стиснати юмруци Оргрим пристъпи напред иззад приятеля и вожда си. Мнозина го видяха и се обърнаха към него. Дуротан нямаше желание да започва разпра с когото и да било. Насилието не бе решение, поне не и в момента, така че той решително сложи ръка на рамото на приятеля си: Успокой се.

Оргрим с мъка преглътна яростта си и се подчини на неизречената заповед. Блекхенд с мъка се изправи на коляно, стискайки остатъка от ръката си.

— Не бях достатъчно силен, за да победя най-добрия им воин — изръмжа той. — Ако бях успял, битката…

На Дуротан не му се слушаха празни приказки. Гул’дан беше упорит и арогантен, а Блекхенд не трябваше да му вярва толкова безрезервно.

— Предводителю…

— Гордостта те заслепява — намеси се Гул’дан. — Само магията ми е способна да разгроми враговете ни!

Думите излетяха от устата на Дуротан преди да успее да я затвори.

— Именно магията ти погуби отряда ни!

Бавно Гул’дан се извърна към него, а веждите му се бяха извили в почуда.

— Предизвикваш ли ме, дребни вожде?

Дуротан се огледа. Всички мълчаха, насочили вниманието си към него. Замисли се за хилядите невинни дранаи, включително децата, чиито животи бяха погълнати от фел, само за да се отвори порталът към този свят. Погледна и зелените пламъци в мангала, същите като тези в очите на магьосника, и внимателно отговори.

— Не оспорвам решенията на Гул’дан — започна той, — но фел се храни със смърт. Цена, която трябва да се заплати.

Гул’дан се успокои, дори се усмихна.

— Така е — съгласи се той. — Цената се заплаща в животи.

 

 

Дуротан се прибра в шатрата си доста по-късно. Драка стоеше до огъня — истински, червен огън, и се къпеше в оранжевите му отблясъци. Люлееше детето им, а когато той влезе, вдигна поглед към него. Усмивката й за добре дошъл помръкна, когато видя изражението на лицето му.

Разказа й за случилото се при Гул’дан. Тя го изслуша, без да го прекъсва, също като първата нощ след завръщането си от изгнание, там, под звездите на Дренор.

Когато приключи, Дуротан седна край мангала и се втренчи в пламъците. Драка уважи нуждата му от малко тишина, затова само леко шептеше на бебето, докато премести главата му встрани, към гръдта си. С нокътя на показалеца си одра зърното си и капка кръв, черна на светлината на огъня, се оформи върху кожата й. Насочи устата на бебето и го захрани както с майчината му кръв, така и с майчиното му мляко. Достойна храна за достоен орк, дете на Фростулф и бъдещ воин. Погледна към Дуротан и погледите им се пресякоха над главата на доволно сучещото им отроче. За първи път от незнайно колко време, Дуротан почувства мир в сърцето си, тук, със съпругата и сина си.

Зачуди се дали изобщо трябва да обсъждат как да постъпят, как да реагират, какъв е смисълът на всичко това. Какво би могъл да каже? Какво би могъл да направи?

Драка се изправи и отиде при него.

— Ще подържиш ли сина си? — каза простичко.

Протегна малкото безценно вързопче от увито тъкашуодеяло с избродирания герб на Фростулф. Дуротан бавно протегна ръце.

Беше толкова малък, толкова малък и беззащитен. Събираше се в едната му длан. Беше идеален… а кожата му бе с цвета на огъня, който бе започнал да поглъща плътта на Блекхенд.

— Ще стане велик вожд като баща си — каза Драка, като седна до тях и ги погледна.

Гласът й бе изпълнен с топлина, нежност и увереност.

— Роден е да бъде водач.

Думите й ужилиха Дуротан.

— Днес не аз бях водач — сухо отбеляза той.

Очите на бебето, ясни и сини, потърсиха лицето на баща си, когато чу гласа му. Никой орк досега не се бе раждал със сини очи.

Пеленачето щастливо загука, а малките му крачка енергично заритаха. Една ръчичка се протегна и несигурно улови една от глигите на Дуротан. Той се наведе напред, закачливо сбърчил нос. Бебето изсумтя тихичко. Личицето му първо леко се смръщи, но след това се засмя весело.

— Ха! — усмихна се Драка. — Вече те предизвиква!

Дълбоко в кървящото сърце на Дуротан се зароди смях.

Бебето се закиска и тупкаше с длан зъба на баща си, изцяло омагьосано от лицето му.

За момент усмивката на Дуротан озари цялото му лице, но след като си спомни какво се бе случило по-рано вечерта, радостта му изчезна. В очите му заблестяха сълзи.

— Ако Гул’дан е в състояние да омърси невинно създание като него, какви шансове имаме ние?

Драка го погледна безмълвно, тъй като нямаше отговори на въпроси като този.

— Независимо от всичко… — започна той, но не успя да довърши мисълта си.

— Независимо от всичко — повтори тя.