Кристи Голдън
Warcraft (19) (Официалната история на филма)

Глава 18

Хората не можеха да откъснат ужасените си погледи от Дуротан. Надничаха през преградите на клетките си и несъмнено се чудеха какво ли е направил, за да споделя участта им. Може би се страхуваха, че това е някакъв номер и по някакъв начин ще ги измъчва още повече. Дуротан ги съжаляваше. Беше се опитал да им помогне и се бе провалил. Беше се провалил и сега се намираше тук, обзет от своите страхове за съдбата на племето си, попаднало в ръцете на орките на Гул’дан.

— Ей! Фростулф! — извика пазачът му.

Дуротан отмести поглед от човеците и се намръщи. Към клетката му се приближаваше Оргрим Думхамър. Какво зло му носеше този път бившия му брат по оръжие? Пазачът застана на пътя му. Уверената крачка на Оргрим изобщо не се забави. Той вдигна Думхамър и небрежно размаза главата му.

Оркът падна на земята и не помръдна повече.

Оргрим се наведе, взе ключовете му и погледът му срещна този на Дуротан. Със същото спокойствие, което Оргрим бе показал току-що, Дуротан каза на бившия си приятел:

— Сега си враг на всички.

— Ще им кажа, че си бил ти — отговори Оргрим.

Може би само заради дългите години приятелство, Дуротан забеляза, че ръцете на Оргрим леко треперят, докато отключва клетката му. Едрият орк гледаше Дуротан, който стоеше спокойно, докато се освобождаваше от оковите около врата, краката и ръцете си. Оргрим протегна ръка към вожда си, който я пое. Бавно, олюлявайки се от престорена слабост, Дуротан позволи на Оргрим да му помогне да се изправи. Когато застанаха един срещу друг, Дуротан нанесе жесток удар в гърдите на стария си приятел. Оргрим залитна към клетката и се строполи на пода й. Вместо да отговори на удара, той остана на земята със сведена глава.

Най-накрая Дуротан проговори.

— Какво се случи?

Оргрим го погледна в очите.

— Извинявай, Дуротан. Не можех да си представя как се съюзяваме с хората срещу собствения си вид. Допуснах грешка, главатарю мой. Магията на Гул’дан ни убива.

Дуротан затвори очи и си пожела последните няколко дни да не се бяха случвали изобщо. Тръгнеш ли обаче по този път, в края му те чака лудостта. Протегна ръка към Оргрим. Той я пое и се изправи. С усилие да говори спокойно, Дуротан зададе въпроса, който го интересуваше най-силно:

— Къде е Драка?

— В безопасност. Тя и бебето. Останалите обаче… Повечето…

Мъката и съжалението му бяха ясно изписани по лицето, а на сивата светлина на утрото Дуротан видя, как в очите на Оргрим искрят сълзи.

Беше късно за сълзи. Късно за извинения, съжаления и прошки. В Дуротан закипяха болка, тъга и ярост, но той ги потисна безпощадно. Трябваше да бъде хладен като камък. Това бе единственият начин да постигне това, което си бе намислил. Извърна се от Оргрим предателя. Гласът му обаче го застигна.

— Нямаше да го последват, ако го знаеха какъв е.

— Тогава ще им го покажа.

 

 

Орките на Гул’дан бяха запалили лагера на Фростулф в опит да унищожат и последните останки от тях и наследството им. Почти всичко бе изгоряло, но тук-там все още някой самотен пламък се издигаше в тъмнината на нощта. Ужасните отблясъци разкриваха унищожението и стената, която Дуротан бе издигнал в сърцето си, заплаши да се срине. Наложи си да продължи да върви напред, за да види какво е направил Гул’дан с орките му в отплата на това, което Дуротан се бе опитал да направи с него.

По земята лежаха далеч по-малко тела, отколкото се бе опасявал. Не си позволи надеждата, че съплеменниците му са избягали. По-вероятно Гул’дан ги бе заловил живи, за да подхранва с тях фел. Труповете на повалените лежаха там, където ги бе застигнала смъртта — проява на върховно презрение. Някои от тях бяха обезобразени от огъня. Кагра, Зарка, Декгрул… дори Шакса и децата й — пламенната Низка и пеленачето Келгур.

Изборът, който беше направил, целеше защитата не само на племето, а на всички орки. Както и на този свят. Дуротан знаеше със сигурност, че зелената магия на Гул’дан фел, е унищожила Дренор, и най-вероятно същата участ ще сполети и света, наречен Азерот. А с него щяха да си отидат и орките.

Беше подценил колко ще му струва всичко това. Никога не бе допускал, че Гул’дан ще нареди изтреблението на цял клан, включително и децата.

Нямаше как да отрече приноса на Оргрим. Той бе казал истината за Драка и малкия Го’ел. Макар всичката им храна, дрехи, принадлежности и оръжия, включително Тъндърстрайк и Севър, да бяха взети и раздадени на лоялните на Гул’дан орки, поне по земята нямаше осакатени и обезобразени тела. Нямаше следа и от стареца Дрек’Тар, помощника му Палкар и ритуалните им предмети. Дали и те бяха пленени и чакаха реда си за фел, или бяха избягали?

Погледът на Дуротан падна върху знамето на Фростулф. Пламъците го бяха пощадили, макар да беше опърлено по краищата. Върху него се виждаше отпечатък от кървава длан. Някой се бе опитал да го спаси.

Стените в сърцето му се сринаха, но отприщиха не мъка, а ярост. Дуротан вдигна знамето и здраво го стисна, а гняв като жарава изпълни душата му.

Беше загубил всичко, но все още не бе казал последната си дума.

Нямаше да го последват, ако го знаеха какъв е.

Тогава ще им покажа.

* * *

„Надеждата е най-силното оръжие“ — си мислеше Лейн, докато препускаше по осветените от факли нощни улици на Стормуинд. Понякога е единственото оръжие. Беше се страхувал, че сега може да се окаже именно това, но Медив се бе върнал, макар лудостта на скръбта да бе покосила Лотар за момента. Надеждата се връщаше, отразена в лицата на жителите на столицата, които изпълваха улиците, въпреки късния час. Надежда, примесена от тревогите, съпътстващи зараждащата се война.

Реката от бронирани воини и коне се разделяше на две при извисяващата се статуя на Пазителя, след което отново се сливаше в едно пред портите на града, където семейството се бе изправило на набързо скован подиум, откъдето да го изпрати. Дъщеря му, висока почти колкото майка й и с всеки изминал ден приличаща все повече на нея, стоеше със скръстени на гърдите ръце, перфектно имитираща позата на кралицата. Името й беше Адариъл, но за разлика от майка си, на нея й личеше, че леко потреперва от нерви. „Бремето да си принцеса“ — помисли си Лейн. Кимна й успокояващо, след което погледна Вариан. Момчето изглеждаше великолепно в официалната си туника, панталони и наметало, но се бе провесило през парапета, сякаш искаше да го прескочи и да се хвърли в прегръдката на баща си. Короната украсяваше тъмната му коса, а устните му бяха здраво стиснати. Изглеждаше сериозен и несломим, но нещо жегна сърцето на Лейн. Той знаеше, че момчето едва удържа сълзите си — блестяха в очите му. Умно хлапе беше. Лейн и Тария бяха изприказвали всичко, което успяха да измислят, за да успокоят децата, а с Медив до себе си, Лейн наистина се чувстваше по-уверен, откакто всичко това бе започнало. Вариан обаче се досети за недоизказаните намеци. Един ден от него щеше да излезе страхотен крал. Дано този ден не настъпеше скоро.

Лейн копнееше да прегърне момчето си, но то бе вече почти мъж и не би му допаднала подобна проява на емоции пред всички. Затова Лейн го поздрави с цялата сериозност на ситуацията.

— Няма друг човек, на когото бих поверил семейството, Вариан. Пази всички, докато се върна.

Брадичката на момчето потрепери, но то намери сили да кимне.

Тария срещна погледа на Лейн. Сестрата на най-добрия му приятел, с добро сърце и остър ум, тъй съвършено сплетени, че не се бе надявал някога да срещне подобна жена. Беше го изпровождала към смъртта на бойното поле повече пъти, отколкото можеше да преброи. Беше го виждала неуверен и целеустремен, весел и унил, и която го обичаше всякакъв.

Вече се бяха сбогували. Нямаше нужда от повече. И двамата го знаеха.

— Готови?

Гласът на Медив развали момента по-скоро, отколкото му се искаше на Лейн. Кралят кимна, безмълвно стегна бедра около коня си и поеха в тръс към отворените порти на града.

— Щях да съм по-спокоен, ако с нас беше и Андуин — призна Лейн пред Пазителя.

— Ще се оправим и така — увери го старият му приятел. — Ще се върна в Каразан и ще се приготвя за битката. Фростулф ще ви чакат по пътя. Ще се срещнем при портала.

Зави и пришпори коня си в галоп, несъмнено за да намери местенце, където да се телепортира на спокойствие. Пред портите ги чакаха трите легиона, от които се нуждаеха според Медив.

Гарона смуши коня си и зае опразненото място до краля. Очите им се срещнаха за момент, след което и двамата се обърнаха напред. Лейн знаеше, че умовете им трябва да са фокусирани върху предстоящата битка, но подозираше, че както неговите, така и мислите на Гарона, са отправени към Андуин Лотар в килията му.

 

 

Андуин Лотар искаше да се махне от килията си.

Веднага.

Беше разкървавил кокалчетата на юмруците си от безуспешни опити да разбие вратата. Засмука ги, даде си време да се поуспокои, след което поднови усилията си.

— Стража? — усмихна се той и разпери ръце. — Вратата ми се чини здрава. Ще запазя силите си за спасяването на кралството. Знам, че само си вършиш работата. Добре, при това. Вече обаче съм спокоен, така че можеш да дойдеш и да отключиш тази клетка… за да отида и да пазя краля.

От усмивката лицето го болеше и усещаше в устата си железния привкус на кръвта. Бронираният страж с алебарда в края на коридора обаче не му обръщаше никакво внимание.

Дори не помръдваше.

Лотар изръмжа и отново удари по вратата, при което тя изскърца в знак на протест, а войникът потрепна.

— Отключи клетката! — изкрещя Лотар.

Стражът пристъпи напред, като внимаваше да не се приближава прекомерно до разбеснелия се в килията мъж.

— Командире, моля ви! Аз само си върша…

Лотар хвърли канчето по притеснения войник, довършвайки изречението му с „работата“, но в този момент стражът изчезна насред облак бял дим със син проблясък. На негово място се появи изключително смутена овца. Тя нещастно изблея, докато също толкова смутеният Лотар погледна към ръката си, хвърлила канчето, и се зачуди какво е направил.

Всичко се изясни, когато от сенките се показа Кадгар, вдигна ключовете на овцата от пода до нея и се забърза към вратата, за да отключи килията на Лотар.

— Къде, по дяволите, беше досега?

„Неблагодарно — помисли си Кадгар, — но от сърце.“

Кадгар завъртя ключа и вратата се отвори. Момчето изглеждаше състарено с поне десетилетие.

— Кирин Тор — отговори то.

Проследи погледа на Лотар, вперен в овцата, след което добави:

— Получава се само върху глупавите — след което хвърли на земята вързоп с меча и бронята на Лотар. — Бронята ви, командире.

На овцата каза само:

— Извинявай.

Огледа се наоколо и забеляза един угаснал мангал.

— Имаме цял ден на разположение — обърна се той към Лотар.

Пъхна си ръката в пепелта и измъкна един черен въглен, докато Лотар си нахлузваше бронята. Наведе се и задраска по земята.

— Само се надявам да не сме закъснели — каза Лотар.

Кадгар го погледна.

— Не тръгваме след тях. Не и ако искаш да спасиш Азерот.

Стигнал вече до вратата, Лотар се закова на място.

— Кралят ми се нуждае от мен!

— Азерот се нуждае от теб повече — не остана длъжен Кадгар. — Ако искаш да спасиш краля си, първо трябва да спрем Медив.

Никога през живота си Лотар не се бе чувствал по-раздвоен. Най-добрият му приятел предстоеше да бъде предаден от най-добрия им приятел. Предстоеше му да бъде прегазен от орда полудели зелени чудовища. „Азерот“ не значеше нищо пред този далеч по-ярък образ.

Знаеше обаче какво Лейн би поискал от него.

Кадгар бе започнал заклинанието за телепортация. Синьо-бялата магия беше започнала да оформя вече добре познатата им сфера. Лотар пое дълбоко въздух, върна се и пристъпи в кръга. Кадгар се изправи, като държеше нишките магия в юмрука си като юздите на кон.

— Къде е Медив? — попита Лотар.

Кадгар го погледна в очите и вместо отговор рече:

— Трябва да убием демон.