Кристи Голдън
Warcraft (11) (Официалната история на филма)

Глава 10

Рискът беше голям и Лейн се притесняваше през всяка секунда, изминала след излизането на Лотар и Тария от тронната зала. Въпреки това смяташе, че е взел правилното решение и си го повтаряше безспир, докато минутите течаха. Бе излязъл на балкона, наблюдаваше града в тъмнината и мрачните мисли не спряха да се нижат през ума му, дори когато Тария се завърна.

Хвана го под ръка.

— Прав беше — започна тя, — трябваше намесата на жена. Ще заведе Лотар до лагера им. Горкото създание.

— Благодаря ти — отговори Лейн и целуна ръката й.

— Откъде се досети, че ще ме приеме?

Отговорът трудно можеше да се формулира с думи. Гарона бе възрастна женска и според докладите — свиреп воин. Никой, описан по подобен начин, не можеше да бъде определен като „податлив“, но той бе усетил, че нея не я задвижваха омраза или жестокост. Нещо в нея му напомняше децата в сиропиталището — диви, буйни, но в същото време копнеещи някой да надзърне зад дивашката фасада и да ги види каквито са в действителност.

— Имаше нужда от майчина ласка — накрая каза той.

Стисна ръката на жена си, след което я привлече в прегръдките си.

— Не познавам друг, който да е по-добър от теб в това.

— Ласкател — закачи го тя и го целуна.

 

 

Разузнавателният отряд се състоеше от петима — Лотар, Гарона, Кадгар, Карос и Варис. Тримата войници бяха свикнали да са далеч от Стормуинд, а за Гарона всичко бе ново. Оглеждаше се и внимаваше за всичко, черните й очи попиваха и преценяваха. „Какъв е смисълът? — мислеше си Лотар. — Търси място, където да се скрие? Оръжия? Маршрути за бягство или атака?“

Гарона бе облечена в броня на Съюза и той не можеше да не забележи как постоянно ръката й докосваше златната лъвска глава, сякаш се учудва от присъствието й там. Вниманието му към зеленокожата бе може би малко по-силно, отколкото трябваше. Тази сутрин й бе помогнал да сложи бронята. Тя му бе поискала някакво оръжие, а докато й нахлузваше гамбезона^[3], той отговори:

— Имаш си мен да те пазя.

— Нямам нужда някой да ме пази — бе отсякла тя.

Паузата се бе проточила, а лицето му бе на сантиметри от нейното. Хитроумната забележка бе забравена, когато погледите им се срещнаха. На секундата той бе осъзнал, че въпреки глигите и зелената си кожа, Гарона бе много красива. Толкова близо до нея той бе разбрал и друго. Тя просто бе права. Наистина нямаше нужда от защитник. Бе поне толкова силна, колкото бе той. Ако не и повече. Гледайки обаче белезите, нашарили цялата й кожа, той, войникът, не искаше нищо друго повече от това да я защитава. Мисълта бе налудничава, може би дори обидна… но бе самата истина.

— Какво гледаш? — бе попитала тя.

Дори самият той не знаеше как да отговори на подобен въпрос.

Мислите му се върнаха към настоящето. Усмихна се на себе си, когато видя колко е потънал Кадгар в четивото си. Пропускаше най-приятната част от пътешествието — безопасната гора Елуин, като хвърляше поглед нагоре, само когато копитата на конете затрополяваха върху камъни, а не върху меката трева. Покритата с дървета местност се простираше пред тях като тучен зелен килим. Зад тях белите кули на Стормуинд пробиваха небето, но вече бяха толкова малки, че наподобяваха миниатюрите по тактическата карта на крал Лейн, и дори Кадгар отдели няколко минути да се наслади на гледката.

Очакваше ги проходът Дедуинд, подходящо име за недружелюбния изолиран каньон, между чиито почти отвесни стени постоянно духаха пронизващи и злокобно виещи ветрове. Над едно от разклоненията на пътеката имаше естествено образуван навес, където Лотар обяви, че ще разположат бивака си за през нощта. Добре беше, че разполагат с място, което трябва да отбраняват само от едната страна. Можеха да продължат, но проходът беше труден за преминаване дори и на дневна светлина. Не искаше да рискува здравето на конете с някоя погрешна стъпка в мрака.

— Ей, книжен плъх — подкачи той Кадгар, докато момчето слизаше от седлото, — какво ще кажеш да поемеш първата смяна?

Гарона чевръсто скочи на земята, едновременно изумена и развеселена от отношението на войника към магьосника. С нетърпение зачака реакцията на момчето.

То затъкна книгата в пояса си, пресегна се към навитото си на руло одеяло, след което хвърли на Лотар поглед, който беше всичко друго, но не и развеселен. Освен това не пропусна да забележи и погледа на Гарона.

— Моите уважения, командире, но името ми е Кадгар — сухо отбеляза той.

Лотар притисна длан към гърдите си в престорен ужас.

— Поднасям ви извиненията си, Кадгар. Мислех си, че вече сме приятели, след като не Ви хвърлих в затвора за това, че проникнахте без разрешение в казармата.

Погледите на двамата се пресякоха за миг.

— И така, нареждам ти да поемеш първата смяна.

Кадгар стисна устни, но кимна.

— Слушам, командире.

Храната бе простичка — хляб, пилешко, ябълки и горещ чай. Тази вечер не пиха вино, защото отрядът бе прекалено малоброен и дори и най-лекото опиянение би им попречило. За щастие вятърът утихна, но от друга страна настъпилата тишина бе не по-малко изнервяща. Нахраниха се, почистиха се, след което развиха одеялата, докато Кадгар мрачно се увиваше в наметалото си и се покатери върху една канара, откъдето да наблюдава пътя, по който бяха пристигнали.

Умът на Лотар беше прекалено зает с претеглянето на различни възможности, за да заспи веднага, така че той заби зъби в едно останало парче пиле и загледа постовия. В негова чест трябваше да се признае, че приемаше задължението си съвсем сериозно. Лотар очакваше Кадгар да измъкне книгата и да почете на светлината на луната или да запали огън на върховете на пръстите си, ако има облаци… Кой ги знае вълшебниците на какво са способни?

Вместо това младежът свенливо извъртя глава към Гарона. Тя лежеше с гръб към него, а извивките на зеленикавото й тяло наподобяваха хълмовете на Елуин. Лотар бе удивен, но в същото време това внимание не му допадна.

— Е, поне не четеш — проряза тишината гласът му.

Кадгар на секундата извъртя глава към пътеката. Лотар вътрешно се усмихна.

— Иска да легне с мен — простичко отбеляза Гарона.

При думите й Кадгар се сви от смущение. Тя се повдигна на лакът и ги погледна.

— Моля? — поде Кадгар, явно опитвайки се да излезе от неловката ситуация чрез обвинение, но гласът му излезе малко по-тънък, отколкото бе необходимо, за да прозвучи убедително.

— Ще пострадаш — осведоми го тя.

— Не искам да си лягам с теб!

Лотар направи всичко възможно, за да не се засмее на глас.

— Добре. От теб няма да излезе ефективен партньор.

Този път вече Лотар не се сдържа и изпръхтя.

— Защо се смееш? — попита Гарона, при което дойде редът на Лотар да се почувства неудобно. — Не знам как оцелявате вие, хората. Нямате мускули. Костите ви са крехки.

— Не си кой знае колко различна. Ти как си оцеляла?

Тя млъкна. Когато проговори, в гласа й отсъстваше всякакъв живец. Думите й бяха внимателно подбрани и студени като лед.

— Счупените кости заздравяват и стават по-дебели. Моите са много дебели.

И Лотар посърна. Мислеше си за зелената й кожа, мека като човешката, но белязана по китките и гърлото. Мислеше за огромните мъжки от вида й, и техните ръце, тела и глиги. За оръжията им, които тежаха вероятно колкото него. Мислите му го отведоха към мрачни места.

Всичко, което обаче успя да каже, беше:

— Съжалявам.

— Няма за какво.

Възцари се тишина, в която само въглените на огъня припукваха.

— Името ми, „Гарона“ — поднови тя разговора, — на езика на орките означава „Прокълнатата“. Майка ми е била заровена жива в земята, задето родила такава като мен.

Лотар усети болка в ръцете. Погледна надолу към тях и с изненада установи, че ги е стиснал с все сили. „Чудовища.“

— Теб обаче са те оставили жива — каза той.

„Защо ли? — Наистина искаше да разбере. — Как са те наранили? Как мога да ти помогна?“

— Заради Гул’дан — каза тя и се претърколи по гръб.

На треперливата светлина на огъня Лотар видя какво държи тя — кожена каишка, на която висеше зъб, голям колкото кутрето й.

— Той ми го даде. Да има с какво да си я спомням.

Лотар загледа бавно клатещия се предмет като хипнотизиран. Бе едновременно привлечен и отвратен от него. Явно обаче бе ценен за нея. Зачуди се с какво всъщност е по-различен от кичур коса, който човек си оставя за спомен от скъп за него починал човек. Беше се опитал да убеди Лейн да забрани на Тария да говори с Гарона. Сега, когато я слушаше колко открито говори, той разбра, че приятелят му е надарен с интуиция, която той не притежава. Гарона очевидно бе красива, очевидно бе силна. В същото време бе и същество, което оценява доброто отношение. Същество, наранявано не само физически.

— Родителите ми ме дали на Кирин Тор, когато съм бил на 6 години — меко проговори Кадгар, като признанието му, досущ това на Гарона, можеше да бъде споделено по-спокойно в тъмнината на нощта. — Това бе последният път, когато видях тях, братята или сестрите си. Семейна чест е да дадеш дете на Кирин Тор. Синът ти да се качи в летящия град Даларан, където да бъде обучаван от най-великите магьосници на земята.

Усмихна се виновно и продължи:

— Откъдето той да избяга.

Гарона го погледна, след което кимна.

— Е — обади се Лотар, — добре се повеселихме.

Легна на одеялото си и чу как другите двама също се наместват. Затвори очи и зад клепачите си видя как пламъците на огъня осветяват зъб на орк, държан от силна и красива зелена ръка.

* * *

Нощта бе озарена от огън, окъпана в кръв, а в песните се пееше за кръвопролитие.

Гул’дан тихо се радваше. До него стоеше наставникът му, съветникът му, този, който бе удържал обещанията си. Този, без който тази нощ никога нямаше да я има.

— Север, юг, изток, запад — напевно произнесе той и протегна ръка. — Всичко ще ни принадлежи.

Някакво движение привлече погледа му и той леко се намръщи. Няколко човека бяха избягали. Като върволица черни мравки, бягащи от пожар. Носеха вързопи на раменете си и се точеха по дълга, извиваща се пътека.

— Кажи ми, учителю — попита той, — накъде бягат?

— Към Стормуинд — отговори стоящата до него фигура.

Думата прозвуча рязко, но носеше в себе си определена сила. Гореше като сърцето на този, който я произнесе.

— Най-великият им град.

Толкова много омраза. Толкова дълбока убеденост в безполезността на бягството. Така си беше. Никой не можеше да се опълчи на Ордата… нито на фел.

— Където избяга и Гарона — отбеляза Гул’дан.

Моментът бе настъпил. Той се обърна към учителя си.

— Доведох я. Заради теб.

Със сигурност наставникът му беше доволен. Със сигурност трябваше да похвали ученика си, задето му бе толкова верен и възприемчив. Само дето не последва никаква реакция — нито благодарност, нито раздразнение… само тишина. Изпод качулката не се чу нито звук. Гул’дан изпита разочарование и се почувства неловко.

Опита се да поправи евентуалната си грешка.

— Когато порталът се отвори, първо ще завладеем този град.

Погледна направо към забулената фигура.

— Ще го наименуваме… на теб.