Кристи Голдън
Warcraft (5) (Официалната история на филма)

Глава 4

Градът се давеше в прах, мараня и шум. В средата му гореше огън, както през всичките години досега. Екотът на чук върху нагорещено желязо и съскането на цвърчаща вода бяха безспирни. Въздухът миришеше на дим, макар огромната конструкция да се проветряваше достатъчно, за да е годен за дишане. Името отговаряше на характера на обитателите му — винаги точни, винаги целеустремени, винаги действени. Айрънфордж.

Кралят на подземната столица на джуджетата със своята кървавочервена брада и подпухнал нос придружаваше госта си през основната ковашка зона. Клатеше брада сякаш с недоверие, но краката му уверено го носеха напред. Вдигна дебел като наденица пръст към спътника си.

— Ти си единственият човек, за когото произвеждам остриета за плугове, Андуин Лотар — избумтя дълбокият му мелодичен глас. — Ти и армията ти от фермери можете да атакувате земята с помощта на джуджешката стомана, нали така? Тръпки ме побиват, само като го кажа. Какво ли ще кажат жените ми, ако ме чуят да си признавам подобни неща?

Андуин Лотар, единственият човек, за когото крал Магни Бронзбиърд произвеждаше остриета за плугове, се усмихна на стария си приятел. Висок, добре сложен, без да е прекомерно едър, Лъвът на Стормуинд се чувстваше комфортно в кралската компания. По-голямата част от живота си бе прекарал в битки (и пиянство) заедно с човека, понастоящем седнал на трона на Стормуинд, който също добре познаваше Магни.

— Професионално изкривяване на войника, господарю — каза той. Топлотата в гласа му придаде шеговитост на иронията и думите. — Колкото по-добре си върша работата, толкова по-рядко ми се налага да я върша.

Магни изсумтя в знак на несъгласие, след което смени темата:

— Както и да е, радвам се да те видя, стари приятелю. Ще натоварим каруците и ще ги изпратим на секундата, в която са готови.

Лотар се спря до един от сандъците и прокара длан особено внимателно по повърхността на едно от наистина най-фино изработените остриета на плуг по света.

— Ела — Магни продължи, — имам още нещо за теб.

Остави чука, който носеше, на една тясна маса до малка дървена кутийка. Лотар пристъпи към него, обзет от любопитство. Магни я отвори и Лотар надникна вътре. Върху кремаво бял плат лежеше нещо, невиждано от него досега. Изработено от метал, единият му край завършваше с голям отвор като на рог. Другият бе изкривен, а помежду им ги свързваше тръбичка. Встрани бяха подредени няколко метални сфери с големината на нокът. Лотар гледаше в недоумение.

— Какво е това? — полюбопитства той.

— Чудо на техниката — възкликна Магни, като посегна към предмета с благоговение, обикновено запазено за бащина милувка на новородено. — Гърмяща пръчка.

Извади предмета от кутията, държейки го за закривения край.

— Дръж я така — каза той. — Тук слагаш малко барут, пресоваш го леко с пръчката, едно топче след него, начукваш още малко, после кремъка така…

Той вдигна оръжието, гледайки по дължината му, сякаш опъваше лък. Свъси рошави вежди, съсредоточен, после го свали.

— Странна работа — измърмори той и разсеяно връчи подаръка на Лотар.

Мъжът го втъкна в колана си, след което се загледа в посоката, накъдето се бе втренчил Магни и видя един от кралските вестоносци да тича към тях с всички сили. Изпъна гръб, сетивата му се изостриха, цялото му тяло се напрегна в готовност светкавично да реагира при нужда. Джуджетата вървяха, влачеха се, трополяха, понякога дори подтичваха. Рядко бягаха, а когато го правеха, определено не беше по този начин. Нещо се бе случило.

Вестоносецът наближи — цветът на лицето му бе досущ този на брадата на краля му. Дори когато тичаше нагоре по стълбите, не забави крачка. Спря се и мигом падна на коляно пред Магни. Нямаше дъх да проговори, затова, докато на пресекулки поемаше наситения с мирис на метал въздух, просто му подаде навит на руло пергамент.

— Пий вода — нареди му Магни.

Дебелите му пръсти чевръсто разгърнаха свитъка. Докато той четеше, Лотар повдигна гърмящата пръчка, както го бе направил кралят, след което любопитно надзърна в отвора на металния цилиндър. Бръкна вътре и извади металното топче, след което го заизучава. Когато най-накрая върна погледа си върху лицето на Магни, Лотар видя, че изражението на стария му приятел се е вкаменило. Кралят бавно повдигна глава и посрещна въпросителния му поглед, а в очите му се четеше решителност и оттенък на мъка.

— Може би трябва да се прибираш у дома, приятелю. Един от гарнизоните ви е бил нападнат.

Лотар се наведе напред, на гърба на един от кралските грифони, устремен към Стормуинд. Създанието, полулъв, полуорел, бе едно от малкото, които Негово величество крал Лейн притежаваше, и рядко някой го възсядаше, освен при официални събития. Лотар смени позата си, подсказа на женската да ускори максимално, а тя се постара да го стори.

Мислите на Лотар препускаха със скоростта, с която птицата размахваше криле. Атакувани? От кого? Или от какво? В новината отсъстваха всякакви подробности. Не се споменаваха жертви или численост на нападателите, само това, че е имало нападение. Със сигурност не бяха тролове. Той, Медив и Лейн бяха натирили синекожите зъбати създания последния път, когато се бяха осмелили да се навъртат около Стормуинд. За бога, по случай победата дори издигнаха статуя на Медив.

Женската присви криле за рязко спускане и Лотар се вкопчи в седлото. Под него, застанали до казармите, двама от лейтенантите му — Карос, висок, с остри черти и постоянно нащрек, и тъмнокожия Варис, по-търпеливият и спокоен от двамата, го чакаха да кацне. Изглеждаха спокойни, но Лотар ги познаваше и знаеше, че е бил прав в предположенията си — нещо ужасно се бе случило.

Скочи от грифона в момента, в който тя кацна до постройката. Потупа я по главата, когато тя го побутна с клюн, след което подаде юздите на притичалия помощник. Тикна свитъка в ръцете на Карос и започна, без да губи и секунда:

— Получих вест, че сме били атакувани. Разказвай.

Варис му кимна, след което и тримата тръгнаха надолу по стълбите към лазарета. Свещниците хвърляха слаба призрачна светлина върху притихналите, увити в бели савани форми.

— Така е, командире, но и ние знаем колкото вас. От гарнизона получихме молба за подкрепления. Докато пристигнем обаче… те… всички бяха мъртви.

— Нито един оцелял? — Лотар беше изумен. — Нито един?

Премести поглед от тъмното лице на Варис към това на Карос.

— Не, командире. Заварихме само мъртъвци — отговори той. — Донесохме телата им.

— Два отряда съгледвачи също не се завърнаха — обади се отново Варис. — Ние… Телата…

Двамата войници размениха смутени погледи. Лотар бе известен с вдъхновяващите си речи към войниците, но сега му идеше да им кресне, само и само за да се разприказват.

— По-добре елате и вижте сам, командире.

Той почти хукна по коридорите на казармата в отчаян опит да навърже всичко, което знаеше, в смислено обяснение.

— Целият гарнизон? — настоя той. — И няма никой, който да е в състояние да каже нещо?

Последва тишина, нарушена само от трополенето на подковани ботуши по каменния под. Двамата войници отново се спогледаха.

— Хванахме един човек — накрая каза Варис.

— Претърсваше телата — допълни Карос.

Лотар го погледна и видя как по челото му се стичат капки пот.

— Падналите на полето?

— Н-не, господине — отговори Карос. — След като ги донесохме тук. В казармата.

— В казармата?

Гласът на Лотар изтътна по коридора, но на него не му пукаше.

— В името на Светлината, кой идиот не го е видял, докато е претърсвал телата под носа ни в самата казарма?

— Мислим, че може би е магьосник, господине — светкавично отговори Варис.

Магьосник. Човек, който можеше да направи така, че другите да не го забелязват. Лотар забави ход, но продължи да върви напред. Този отговор определено отговаряше на въпроса му, но повдигаше сто други.

Насили се да проговори със спокоен тон.

— Успяхте ли да го задържите, или ви превърна в овце?

Дори не се опита да прикрие раздразнението в гласа си.

— Да, господине — отвърна Карос. — Да, в смисъл, хванахме го. Точно при него ви водим.

Бяха завели нахалния „евентуален“ магьосник в една от офицерските стаи и бяха сложили стража пред вратата. Войникът отривисто отдаде чест, отключи вратата и отстъпи встрани.

Лотар очакваше да види старец с дълга бяла брада и арогантно изражение на лицето. Изобщо не бе подготвен за мърляв юноша, зачел се в книга, оставена на бюрото, който при влизането му го погледна с големите си кафяви очи, след което чевръсто скочи на крака.

— Най-накрая! — възкликна момчето. — Вие ли командвате…

Още преди да довърши въпроса си, Лотар го бе сграбчил за ръката и го влачеше към бюрото. Там той взе компаса и с острия му връх почти прикова дланта на момчето към дървената повърхност. След това запретна ръкава му.

Варис беше прав. На ръката на младежа се виждаше жигосано око.

— Ша’ла рос… — започна момчето и очите му засияха със синя светлина.

Със свободната си ръка Лотар светкавично закри устата му, за да приглуши заклинанието. Взелата да се насъбира по върховете на пръстите на момчето лазурна магия избледня без думите, които да я подсилят. Лотар приближи лицето си до неговото.

— Това е знакът на Кирин Тор. Какво правиш в града ми, заклинателю?

Тялото на младия магьосник се отпусна и той свали ръката си. Магията изчезна съвсем. Внимателно Лотар се отдръпна и го остави да говори.

— Нека довърша огледа на тялото — спокойно каза момчето, сякаш бе нормално подобни думи да излизат от устата на някой толкова млад.

Лотар се озъби.

— И защо ти трябва да го правиш?

Юношата сключи вежди. От яд? От притеснение?

— В него се крие отговорът на загадката за атаките — каза то и съвсем по момчешки облиза устни. — Мога да ти помогна.

Лотар присви очи, докато оглеждаше лицето му. Нямаше как да е на този висок и отговорен пост, ако не можеше да преценява хората. Нещо в това момче му вдъхваше доверие. Той го придружи до стаята с телата, но през цялото време здраво го държеше за ръката с окото.

Карос издърпа завесата и разкри тялото, което магьосникът бе разглеждал по време на залавянето си. Лотар спря толкова рязко, че зад него Варис едва не се блъсна в гърба му.

Лотар беше закоравял войник и бе виждал безчет мъртви тела, смърт от възможно най-бруталната до възможно най-цивилизованата. Но това…

Очите и устата на трупа бяха отворени. Кожата бе сива и нашарена с по-тъмни ивици като разпространила се гангрена, но доста по-различни на вид. Бузите бяха хлътнали, а по ръбовете на клепачите сякаш бе избила сол, докато самите очи бяха твърди, като стъклени. Нищо в това… нещо, защото трудно можеше да бъде наречено „тяло“, не изглеждаше естествено.

Младежът не реагира. Той също изглеждаше отвратен от гледката, но от него лъхаше увереност и решимост да продължи огледа си. Внимателно започна да изучава тялото, обръщайки внимание на всяка дреболия, като накрая погледът му се впи в беглото подобие на човешко лице. Внимателно се надвеси над него и с два пръста бръкна в устата, разтегляйки долната челюст. Въпреки отвращението си, Лотар се наведе, за да вижда по-добре, и с удивление загледа как пръстите на момчето ровят в устата на трупа.

Едва видима струйка зелен дим се понесе нагоре, след което изчезна във въздуха. Войниците, включително Лотар, възкликнаха. Магьосникът отскочи назад, като закри устата и носа си с ръкав, очевидно за да не го докоснат зелените изпарения. Лицето му бе пребледняло. Тежко преглътна, преди да се обърне към Лотар.

— Какво е това? — попита войникът.

Младежът пое дълбоко въздух в опит да се успокои.

— Трябва да повикате Пазителя. Той ще обясни всичко.

Това беше твърдение, а не молба. Лотар примигна.

— Медив? — попита Карос с поглед, вперен в командира си.

— Губите ценно време! — натърти момчето.

Лотар го изгледа през присвитите си очи.

— Само Кралят може да привика Пазителя. Нито аз, нито особено някакво оръфано хлапе с жълто около устата.

Обърна се към Карос и му заповяда:

— Закарайте го в Голдшайър.

 

 

Нощта бе към своя край и утрото се задаваше, когато грифонът на Лотар величествено кацна до уютната странноприемница „Лъвска гордост“. Въздухът бе влажен и мразовит, а в него се носеха звуците на горските зверове, а не песните на птичките. На няколко метра от него се бяха насъбрали няколко от местните жители, независимо от ранния час, за да посрещнат и отдадат почитанията си на краля и свитата му.

— Зверове значи, така ли?

Гласът беше тих, спокоен, но със заповеден тон, и безапелационно надделяваше над шумотевицата от едновременно говорещите местни.

Крал Лейн Рин беше висок, с тъмна коса, мъдри благи очи и прилежно подстригана брада. Дори в не чак толкова официалните си одежди, той изглеждаше царствено от глава до пети. Кралското семейство се беше радвало на един ден почивка в трата Елуин, когато Лейн бе получил вест като тази, която вестоносецът бе връчил на крал Магни. На секундата всички се бяха прибрали в гостилницата, за да обсъдят ситуацията.

Носталгията внезапно прободе Лотар. До този момент странноприемницата в малкото селце Голдшайър бе мястото, където той, Лейн и Медив се бяха събирали да се посмеят, поиграят и обърнат две-три чаши. Сега се бе превърнала в импровизиран военен щаб. Няколко от масите бяха събрани една до друга, на тях бяха разгънати карти, писма и мастилници. Лотар се усмихна при вида на бирените халби, затиснали някои от краищата на пергаментите.

— Що за зверове биха могли да причинят това, за което говорите? — говореше Лейн.

Личеше си, че с усилие остава спокоен, докато разглежда щита на войник, почти разцепен на две по средата.

Един от офицерите, тъмнокос и с кафяви очи, поклати глава.

— Това са слуховете, Ваше величество.

— От три различни долини — отбеляза Аломан, една от най-умелите воини на Лотар.

Синьо-сивите й очи гледаха студено.

Трети офицер добави:

— Аз чух десетина противоречиви описания.

— Това е въстание, кралю — отбеляза четвърти.

— Въстаници, зверове… Трябва ни повече информация — продължи първият офицер.

Лейн зърна Лотар и повдигна вежда.

— Лотар — повика го той, — ти чул ли си нещо, което да ни е от полза?

— Малко — отговори Лотар.

Застаналата до съпруга си кралица Тария погледна нагоре, когато чу гласа на брат си. Погледите им се срещнаха и тя му се усмихна дискретно. И тя изглеждаше достолепно като Лейн, но Лотар знаеше, че зад топлите й очи и сдържано поведение се крие буден ум и упоритост като… като неговата.

Заговори бързо, като избягваше да тълкува, а само да поднася голите факти, като им разказа за младия магьосник и странния зелен дим, излязъл измежду разтворените устни на мъртвеца. Последните му думи бяха:

— И накрая, господарю, момчето ми каза да повикам Пазителя. Това е.

— Слушам и изпълнявам — потвърди иронично Лейн, след което се намръщи.

— Още ли нямаме вести от Гранд Хамлет? — тихо попита Тария.

Гранд Хамлет беше тихо градче като Голдшайър, където тя бе израснала с Лотар. Намираше се на юг от гората Елуин и бе останало загадъчно безмълвно, а за съжаление Лотар не можеше да успокои сестра си с добри вести. Той поклати глава.

Лейн го погледна объркано.

— Как така цял гарнизон от трийсетима войници изчезва безследно?

— Фел или поне част от нейното влияние — се разнесе силен младежки глас.

Всички млъкнаха. Всички, без Лотар, включително Лейн, се обърнаха към вратата, на която бе застанал новодошлият. Кралят повдигна учудено вежда и несигурно попита Лотар:

— Това той ли е?

— Аха — разсеяно потвърди Лотар.

Вниманието му бе насочено встрани от магьосника, към младия войник, който го съпровождаше, застанал мирно на прага.

По дяволите.

Лотар стисна устни и кимна в отговор на въпроса на Лейн.

— Сержант Калън! — каза Тария и в топлия й глас прозвуча задоволство.

Калън склони глава.

— Ваше величество.

Мекият му глас прозвуча малко по-официално от нормалното.

„И аз ли съм бил някога толкова млад?“ — помисли си Лотар.

— Благодаря ти, сержант — остро каза той, хващайки младия магьосник за ръката, и го поведе към Лейн. Калън отдаде чест и остана до вратата в очакване на следващи заповеди.

— И така — остро каза Лейн. — Кой си ти, магьоснико?

— Името ми е Кадгар — отвърна момчето. — Аз съм кандидат-Пазител.

Ако в стаята бе тихо, когато Кадгар проговори, сега пукането на цепениците в огъня звучеше като гръмотевици. Той се огледа, явно смутен от вниманието, и продължи:

— Аз… така де, бях кандидат. Оттеглих обета си.

Тишината продължаваше.

— М-м-м… ами-и-и… То няма официална процедура, нали разбирате. Беше по-скоро като… лично решение. В крайна сметка напуснах Даларан и Кирин Тор, защото… не съм точно човек за пост на Пазителя.

Краят прозвуча доста унило.

— Тоест ти си беглец, така ли? — предположи Лотар.

Момчето, Кадгар, се обърна към него, а погледът му беше преизпълнен с неизречен укор.

— Не се крия от никого.

Лотар посочи на момчето, че трябва да се обръща към краля.

— Ваше величество — започна Кадгар, пристъпвайки напред, — може да съм загърбил обучението си, но знанията ми остават. Както не можете да забравите да въртите меч, дори след като не сте войник, така е и при мен. Вижте…

Той спря и прокара ръка през кафявата си коса.

— Усетих нещо, кралю. Мрачни сили. Когато са силни се усещат почти като миризма.

Ледени тръпки пробягаха по кожата на Лотар, защото знаеше, че момчето не лъже.

— Не можех да не обърна внимание на нещо толкова зло. Мисля си…

Прекъсна го писък, който долетя отвън, последван от ужасени гласове. Калън излетя през вратата и се развика за ред.

— Какво става тук? — го попита Лотар.

Момчето извърна лице към своя командир — така млад изглеждаше — и докладва:

— Пушек, командире! На югоизток!

— Ваше височество — проговори отново Кадгар, а напрежението струеше от тялото му, — призовавам Ви да повикате Пазителя възможно най-бързо.

— Стигнали са гората Елуин! — обади се един от стражите. — Гранд Хамлет гори!

Лотар и Лейн се спогледаха, след това Лотар се взря през прозореца. Стражът беше прав. В сумрака на задаващата се утрин бе лесно да се забележат зловещите оранжево-червени отблясъци над дърветата. Вятърът се обърна и всички доловиха пиперливите нотки на дим.

Тария стоеше до него с една ръка на рамото му.

— Атака ли е това?

Тя бе благородник по рождение и кралска особа след брака си. Знаеше как да овладява гласа си. Само той, който я познаваше толкова добре, можеше да долови потреперването в него, да усети страха по впилите се в рамото му пръсти.

Не отговори. Нямаше нужда. Тя вече знаеше. Изражението й се промени, когато разчете неговото.

— Какво? — попита го тя.

Лотар прошепна едва доловимо, за да го чуе само тя:

— Спри да викаш Калън.

Тя го погледна, неспособна да прикрие объркването си. Гласът му стана дори още по-тих.

— Спри да ми се бъркаш в работата.

Тя не отрече нищо, само каза това, което обясняваше всичко:

— Иска да върви по стъпките на баща си.

Лотар не бе съгласен с десет хиляди неща в думите й, като искаше да спомене на секундата поне три хиляди от тях, но нямаше време. Вместо това само каза:

— Спри да му помагаш.

— Внимавай как говориш на кралицата си — отбеляза тя.

Думите предизвикаха усмивка в Лотар и той се наведе към нея.

— Преди всичко си ми сестра — напомни й той.

Тя нямаше как да го оспори. Зад тях се доближи Лейн, забил поглед в Лотар.

— Кога за последно си бил в Каразан? — попита кралят.

— Когато бяхме заедно. Не помня… Преди шест години?

Шест години. Доста време. Кога отлетяха? Едно време тримата бяха толкова близки. Едно време…

Лейн го изгледа учуден.

— И оттогава не си се чувал с Медив?

— Не че не съм се опитвал — замърмори Лотар. — Знам, че е получавал писмата ми, но спокойно можеше да не си правя труда да изпращам вестоносец, а собственоръчно да ги хвърлям в огъня, след като ги напиша. Виждам, че и ти не си се чувал с него.

Лейн поклати глава.

— Добре — намръщен каза той, докато гледаше ръката си, — сега вече няма как да се скрие от нас.

Издърпа от пръста си един пръстен с голям син камък и го положи в протегнатата ръка на Лотар.

Погледите им се срещнаха.

— Призовавам Пазителя — каза кралят.