Кристи Голдън
Warcraft (3) (Официалната история на филма)

Глава 2

Докато Дуротан и Оргрим се завърнат, мракът вече се бе спуснал. Под напътствията на Драка племето се бе заело да сглобява шатрите. Пред всяка една от тях знамето на Фростулф — бял вълк на син фон, безжизнено висеше в горещия неподвижен въздух. Дуротан обхвана с поглед морето от разнообразни постройки, не само техните, но и на другите племена. И техните знамена изглеждаха така, както се чувстваше самият той.

Изведнъж повя лек вятър, флаговете помръднаха, а във въздуха се разнесе ароматът на печащо се месо. Дуротан плесна Оргрим по гърба.

— Утре да се случва каквото ще. Тази вечер ще ядем!

— Коремът ми ще е много доволен — заяви Оргрим. — Кога за последно сме яли нещо по-голямо от заек?

— Не си спомням — отговори Дуротан, като внезапно му докривя.

По време на пътуването дивечът бе дори още по-оскъден, отколкото в замръзналия Север. Принуждаваха се да ядат най-вече дребни гризачи. Спомни си талбуците — деликатни, но свирепи, подобни на газели създания, както и клефтхуфите, чийто лов си беше чисто предизвикателство, но навремето осигуряваха на племето обилна прехрана. Зачуди се какви ли зверове е заварил Гул’дан тук, в пустинята, но прецени, че е по-добре да не знае.

Когато се приближиха към лагера на Фростулф, ги посрещна весел смях. Дуротан видя Драка, Гая и Дрек’Тар да седят около един от огньовете. Те и Оргрим Думхамър бяха племенният съвет на Дуротан. Винаги му даваха ценни съвети; Дуротан усети ненадейно възмущение, че се е подчинил на заповедите на Блекхенд. Ако трябваше да ги изпълни дословно, само Оргрим трябваше да се присъедини към основната сила на Ордата. Всички семейства се бяха скупчили около подобни малки огньове. Децата дремеха, напълно изтощени. Дуротан обаче забеляза пълните им коремчета, за пръв път закръглени от месеци насам, и това го зарадва.

Над огъня се въртяха няколко малки животни, набучени на шиш. Той хвърли на Оргрим унил поглед. Явно пак щяха да се хранят с животни, не по-големи от юмруците им. Е, поне беше месо, при това прясно, така че Дуротан реши да не се оплаква повече.

Драка взе един от шишовете от огъня и му го подаде. Дуротан впи зъби в него. Изгори устата му, но не му пукаше. Не си беше давал сметка от колко време не бе вкусвал прясно месо. Когато залъга глада си, той разказа на всички какво са видели с Оргрим, както и какво им е казал Блекхенд. За момент настана пълна тишина.

— Кого ще вземеш? — тихо попита Дрек’Тар.

Оргрим потърси с поглед нещо неопределено в далечината. Изражението му подсказа на Дуротан колко е облекчен приятелят му, че не е вожд, и че не му се налага да е приносител на лоши вести.

Дуротан заизрежда имената от списъка, който си бе съставил наум, откакто се бяха разделили с Блекхенд. Драка, Гая и Дрек’Тар не бяха включени в него. Когато свърши, тишината се проточи. Наруши я Гая.

— Няма да оспорвам решението ти, вожде — започна тя. — Щом така си решил, ще остана тук. Когато с Дрек’Тар бяхме посетени от Духа на Живота, той ни каза, че трябва да остана с племето. Сега разбирам какво е имал предвид. Може да съм шаман, може да се сражавам добре, но има по-млади, по-силни и по-бързи от мен. Освен това аз съм Пазителката на преданията. Духовете може да те пазят, но ако това начинание претърпи неуспех, трябва поне да опазим историята на народа си.

Дуротан благодарно й се усмихна. Тя звучеше покорно, но на него му беше ясно колко силно иска да се бие редом със сина си.

— Благодаря ти. Знаеш, че в момента, когато всичко е безопасно, ще се върна за всички вас.

— И аз разбирам — обади се Дрек’Тар; от гласа му се процеждаше тъга.

Посегна към плата върху очите му.

— Аз съм сляп и стар. Ще съм само в тежест.

— Не — твърдо отсече Драка. — Любими, помисли си отново за Дрек’Тар. Той е шаман, а Духовете ни казаха, че ще бъдат и в новия свят, където отиваме. Докато съществуват земя, въздух, огън, вода и живот, ще имаш нужда от шаман до себе си. Дрек’Тар е най-добрият сред нас. Той е лечител, а може да имаш нужда и от виденията му.

Ледени тръпки пробягаха по кожата на Дуротан и косъмчетата по ръцете му настръхнаха. Неведнъж виденията на стария шаман бяха спасявали животи. Едно предупреждение от Духа на Огъня бе спасило цялото племе. Как можеше да остави Дрек’Тар?

— Няма да се сражаваш редом с нас — каза той. — Идваш като лечител и съветник. Мога ли да разчитам на думата ти?

— Винаги, вожде мой. За мен ще е достатъчна чест да дойда с теб.

Дуротан погледна Драка.

— Знам, сърце мое, че можеш да се биеш, но…

Внезапно млъкна и се изправи с една ръка на ръкохватката на Севър.

Имаха посетител — огромен почти колкото Блекхенд. Светлината на огъня освети тяло, сякаш изсечено от камък. Блекхенд може и да беше впечатлил Дуротан с размерите си, но този тук, макар и не толкова едър, бе по-мускулест и излъчваше мощ. Също като вожда си, и той бе татуиран, но докато на Блекхенд черна бе ръката, то при него челюстта му бе с цвета на среднощния мрак. Дългата му черна коса бе привързана отзад, а очите блестяха с отражението на пламъците на огъня.

— Аз съм Гром Хелскрийм, вожд на клана Уорсонг — обяви той, а погледът му обиколи присъстващите. — Блекхенд ми каза, че Фростулф най-накрая са пристигнали.

Изсумтя и пусна някаква торба в краката на Дуротан.

— Храна — отсече новодошлият. Нещо в торбата шаваше. Гром обясни: — Буболечки. Най-вкусни са живи и сурови, макар че и изсушени и стрити на брашно пак не са лоши.

След тези думи се ухили.

— Аз съм Дуротан, син на Гарад, внук на Дуркош — каза Дуротан, — Гром, вожде на Уорсонг, добре си дошъл около огъня ни.

Дуротан реши да не представя останалите, защото не искаше да привлича излишно внимание върху тях, особено след като бе планирал да вземе сутринта Дрек’Тар със себе си. Улови погледа на Драка, а тя му кимна. Изправи се, дискретно докосна Гая и Дрек’Тар, след което ги заведе при друг от огньовете.

Дуротан посочи празните места и Гром седна до него с Оргрим. Прие шиш от огъня и с апетит отхапа от цвърчащото месо.

— Вече не вярвах, че ще се срещнем отново — започна Дуротан, — откакто преди години членове на племената ни ловуваха заедно.

— Помня моите хора да казват, че Фростулф са добри и честни ловци — призна Гром. — Може би само прекалено… — тук той се подвоуми над думата — … резервирани.

Дуротан се въздържа да спомене пред Гром как Фростулф бяха описали Уорсонг. „Импулсивни, шумни, свирепи и откачени.“ Понякога определенията бяха използвани одобрително, понякога — не. Вместо това той каза:

— Гул’дан очевидно е успял да обедини всички кланове.

Гром кимна.

— Вие сте последните. Остават само още едни, но Гул’дан каза, че са измрели.

При тези думи всички Фростулф се размърдаха неспокойно. Дуротан се зачуди дали Гром има предвид Ред Уокърс. Ако наистина племето е било избито до последния орк, това бе добра новина и той нямаше да скърби за тях.

Гром продължи гордо:

— Ние бяхме едни от първите. Когато Гул’дан дойде при нас и ни каза, че знае пътя към нова земя, богата на дивеч, с чиста вода и врагове, с които да се сражаваме, се съгласихме веднага.

Той се засмя.

— Какво повече му трябва на един орк?

— Моят заместник Оргрим и аз се срещнахме с Блекхенд веднага след като пристигнахме — каза Дуротан. — Сподели ми плановете си да нахлуе в тази нова земя с отряд отбрани воини. Ние може да си говорим за оръжия и битки, но ми е интересно как се е подготвил Гул’дан за предстоящото.

Гром отхапа нова хапка, с която месото на клечката свърши, а той запрати дървото в огъня.

— Гул’дан е намерил начин да отидем в новия свят. Някакъв древен артефакт, останал заровен в земята цели епохи. Магията му го завела до него, така че когато пристигнахме, започнахме веднага да копаем. Най-накрая го разкрихме, а утре ще го използваме.

Дуротан повдигна вежди.

— Дупка в земята?

— Утре ще видиш всичко — увери ги Гром.

Колкото повече Дуротан научаваше за плановете им, толкова по-малко му се нравеха.

— Звучи ми като гроб.

— Не е — увери го Гром. — Това е възраждането на нашите народи. Пътят към новия свят!

— И ти вярваш в това? — попита го Оргрим. Въпросът му прозвуча повече скептично, отколкото обнадеждено.

За момент Гром го погледна. След това повдигна силната си ръка и я протегна към огъня. На светлината Дуротан видя това, което досега сенките бяха крили. Също като на много от трениращите, и кожата на Гром Хелскрийм бе леко зеленикава. Когато проговори, думите му бяха насочени към Оргрим, а не към Дуротан.

— Вярвам на Гул’дан. Вярвам във фел. Неговата черна магия ме направи могъщ.

Той сви ръка и бицепсът му се изду като диня.

— Ще видите сами. И вие ще станете силни за петима.

— Блекхенд изглежда достатъчно силен и без магията — сухо отбеляза Дуротан.

Светлите очи на Гром пронизаха вожда на Фростулф.

— Защо да си достатъчно силен, когато можеш да си още по-силен?

Устните му се разтеглиха в зловеща, дивашка усмивка, Дуротан си зададе въпроса дали „още по-силен“ някога ще е „достатъчно силен“ за главатаря на Уорсонг.

 

 

Когато Дуротан се прибра в шатрата, Драка вече спеше на кожите, които бяха донесли със себе си от Севера. Преди време тя си почиваше върху купчина дебели топли кожи от клефтхуф, а шатрата й беше шатрата тази на вожда — здрава конструкция от камъни и дърво. Имаше достатъчно добра храна, за да изхранва воинското си тяло, а и малкия живот, растящ в утробата й — единственото крехко място по цялата й здрава снага. Сега единственото нещо, което отделяше тялото й от студения камък, бяха няколко заешки кожи, а последните дни племето бе минало без никаква храна.

Гая бе настояла пред Дуротан при напускането си да вземат колкото се може повече неща от Фростфайър, за да опазят миналото си. Затова в този преносим подслон, едва държащ се, както и всичките им останали, се пазеха племенният герб и благословените от шаманите муски, които да укрепват бойния дух на племето и да го пазят от опасности. На една ръка разстояние лежаха всевъзможни оръжия — копия, брадви, чукове, боздугани, лъкове и стрели, мечове. Разбира се, и Тъндърстрайк. Дуротан свали Севър и я положи върху кожите, след което седна и се загледа в съпругата си.

У него се надигна нежност, докато обхождаше с поглед своята спътница в живота — лицето й, дългата черна коса, издутия й корем, който равномерно се повдигаше и спускаше. Със затворени очи тя протегна към него ръка.

— Мога да усетя погледа ти — рече тихо, а гласът й бе преизпълнен с любов.

— Мислех, че си заспала.

— Бях.

Тя се претърколи по гръб, като неуспешно затърси поза, в която наедрялото й тяло да се чувства комфортно. Ръката на съпруга й се премести върху корема й, като огромните му пръсти почти изцяло го закриха, а дланта му потърси да долови детето в нея.

— Сънувах как ловувам в снега.

Дуротан затвори очи и въздъхна. Усети почти физическа болка от спомена за познатия зимен студ по време на лов. Виковете, уханието на прясно пролята кръв, вкусът на питателното месо. Добри времена бяха. Дуротан се изтегна на кожите до нея и си спомни първата нощ след завръщането й от изгнание. Беше търсил да изкопчи от нея какви ли не истории от пътешествията й, лежаха един до друг както сега, без да се докосват. Гледаха звездите и издигащия се към тях дим.

И беше доволен.

— Мислех си за име — обади се Драка.

Дуротан изсумтя. Ядоса се на себе си заради обзелата го носталгия. Сънят на Драка си беше просто сън, а не съзнателен спомен. Времето, за което копнееше той, беше отминало и никога нямаше да се върне.

Взе ръката й в своята и я подразни:

— Запази го за себе си, жено. Когато се запозная с него… или нея, аз ще измисля име.

— О, нима? — В гласа на Драка се прокрадна изумление. — И как така великият Дуротан ще даде име на сина си, ако не съм до него?

— Син?

Дуротан се надигна на лакът и я изгледа с полуотворена уста. Винаги досега бе живял с възможността детето му да е както момче, така и момиче. Полът бе без значение, стига детето да е здраво. Женските Фростулф бяха свирепи бойци, а Драка бе идеалният пример за това. Традициите обаче повеляваха, че само момче може да наследи водачеството на клана. Той премигна.

— Имала си видение като Дрек’Тар?

Тя се усмихна и повдигна рамене.

— Просто… така го усещам.

Дуротан отново се сети за първата им нощ заедно, както и за многото след нея. Не искаше да мисли за идните, когато щяха да са разделени. Не искаше да мисли за сина си, който щеше да се появи на света без баща си до себе си.

— Можеш ли да прикриеш корема си? — попита той, очаквайки с усмивка язвителния й отговор.

Драка, която го познаваше до мозъка на костите, го удари по рамото, което макар и с любов, си беше доста силно.

— По-добре, отколкото ти твоята голяма тиква.

Дуротан избухна в искрен смях, който стопли душата му, а след секунда и Драка се присъедини към него. Изтегнаха се обратно на кожите и Дуротан отново положи ръката си върху корема й. Щяха да пристъпят в новия свят заедно.

Независимо от всичко.