Кристи Голдън
Warcraft (18) (Официалната история на филма)

Глава 17

Отвътре кубът бе точно толкова черен, колкото и отвън. Кадгар стигна до последното стъпало, където спря за секунда, преди да влезе. Стената зад него моментално се затвори, а тази пред него леко засвети. Усети как повърхността, на която е стъпил, леко се вълнува. Беше тихо, такава тишина, каквато Кадгар не бе усещал през живота си.

— Алоди? — попита той, а гласът му прокънтя, странно глух. Нямаше ехо, сякаш не бе проговарял.

Изведнъж тишината се наруши.

— Нямаме време, Кадгар — произнесе дрезгав, топъл женски глас.

Кадгар ахна, когато видя пред себе си недооформено парче тъмна материя.

— Използвах остатъците от силата ни, за да те доведа при нас.

Късът се издължи. Сега наподобяваше изправена човешка фигура, покрита с черна гъста субстанция като тази на куба. Пред погледа на Кадгар фигурата придоби по-ясни очертания.

Кадгар ахна.

— Виждал съм те! В библиотеката…

Мистериозната фигура, която му бе посочила книгата и бе изчезнала. Същата книга, на чиито страници бе написано „Питайте Алоди“.

— Всички сте в опасност и разчитаме на вас — скръбно продължи тя. — Пазителят ни предаде.

Кадгар си припомни зелената искрица в очите на Медив, която го бе принудила да дойде тук, в Кирин Тор, надявайки се, че греши.

— Видях фел в очите му — каза той на Алоди.

— Погълнат е от черната магия — продължи Алоди. — Ако не бъде спрян, този свят ще намери края си в пламъци.

Кадгар поклати глава. Това бе невъзможно.

— Но той е… Как се е случило това?

Как би могъл човекът, на когото е възложена защитата на целия свят, да цели неговото унищожение? Какво го е изкушило толкова, че да предаде и изостави дълга си?

Алоди го погледна със състрадание изпод качулката си. Отговорът й го стъписа.

— Самотата — каза тя.

Кадгар я гледаше немигащо. Нима нещо толкова простичко може да повали мъж, обладал подобна сила?

— Също като другите Пазители преди него, Медив бе избран от Кирин Тор да отбранява света, сам-самичък. Той бе верен на завета си — тъжно продължи тя. — Толкова отдаден, че реши да издири и изучи всички форми на магията.

Младият магьосник слушаше, а сърцето го болеше. Не искаше да чува продължението. Не искаше да научава, но се налагаше.

— По време на търсенията си в дълбините на бездната попадна на нещо зловещо, на сила с такива възможности…

Алоди замахна с ръка. Черните стени на куба изчезнаха и Кадгар се понесе в пространство, изпълнено с цветове, образи и форми. Някои можеше да разпознае — океани, звезди, лилаво, синьо… Други му бяха толкова непознати и странни, че умът му отказваше да ги възприеме. В средата на този удивителен, преливащ се великолепен хаос, стоеше Пазителят на Азерот.

Лицето му бе младо и обляно от радост от гледката. В синьо-зелените му очи се четеше буден интелект, а в погледа му се преплитаха доброта и добродушна пакостливост. Устните бяха леко разтворени. Това бе Медив, когото познаваха Лейн, Тария и Лотар. Изведнъж Кадгар осъзна защо всички го обичаха и му бяха верни. Медив олицетворяваше всичко, което един Пазител трябваше да бъде.

Изведнъж някаква сянка започна да се разпростира като язва в тъканта на измерението. Зелени, просветващи зловещо пипала се изляха като кръв в чиста вода и пронизаха цялото пространство. Зеленото поглъщаше цвят след цвят, а великолепните образи придобиваха призрачен облик и се разкривяваха. Медив затвори очи и намръщи лице, а когато ги отвори, те сияеха в зелено като мъглата, която Кадгар за пръв път видя, когато разтвори устата на мъртвия войник.

Напълно бе забравил за Алоди и гласът й бе благословено избавление от образите на миналото.

— Фел — заяви тя.

Кадгар пое треперливо дъх.

— Въпреки добрите му намерения, той бе погълнат от нея… и душата му бе покварена. Любовта му към Азерот се трансформира в неутолимо желание да разпространява фел.

Тук Алоди направи кратка пауза.

— Трябва да се изправиш срещу него, Кадгар.

Кръвта се дръпна от лицето на момчето.

— Не… не съм достатъчно силен, за да се изправя срещу истински Пазител!

Алоди се усмихна.

— „Пазител“ е просто титла. Истинските пазители на този свят са хората, които го обитават. Знам, че виждаш неща, които Кирин Тор не могат. Затова ги и напусна. Никой не може да се изправи сам срещу мрака.

Права беше. Той винаги бе вярвал, че Пазителят не трябва да е сам и цялото бреме да лежи само на едни плещи. Смяташе, че Кирин Тор трябва да са по-близки с хората, с които споделят този свят, а не да странят от тях. Но дори и така…

— Не разбирам какво искаш от мен.

Алоди се приближи и странният й силует се разми, когато тя извърна глава към него. За пръв път Кадгар успя да види лицето й. Ахна. По него се виждаше тънка паяжина от нишките на фел. Тя обаче не бе съвсем зелена и злокобна. Това бяха белези от миналото, следи от заздравяла рана.

— Напротив — каза тя. — Разбираш.

Така беше. Кадгар не искаше да страда така, както бе страдал Медив. Той не беше сам. В миналото Медив бе имал приятели — Лейн и Лотар, но не бе останал до тях. Дългът му да стои далеч от тях, за да ги пази, го бе отдалечил от тях. И го бе направил уязвим. Слабост, която отсъстваше у Кадгар.

— Лотар — прошепна той. — Лотар ще ми помогне.

Когато белязаното от фел лице на Алоди се усмихна в знак на одобрение, тялото й започна да се разплита. Гласът й стигаше до Кадгар едва доловим.

— Вярвай на приятелите си, Кадгар. Заедно можете да спасите света. Винаги помни: От светлината се ражда тъмнина, а от тъмнината се ражда светлина… Светлина!

 

 

Морос се завтече към свитата хриптяща форма на пода, която представляваше господарят му. Повдигна го и го помъкна към басейна. Къде бе момичето? Беше й казал да стои до Пазителя! Погледът му попадна на руните, които Медив бе надраскал на пода и разбра.

Пребледня, докато влачеше господаря си.

Плахо, като пиян, Медив пристъпи към средата на басейна. Бялата енергия започна да се влива в тялото и духа на Пазителя, освежи го и отми демоничната дамга на фел. Погледът му се проясни и дори направи усилие да се усмихне.

— Благодаря ти, Морос — каза той с толкова слаб глас, че сърцето на стария прислужник се сви от болка.

— Ще се оправиш, Пазителю — отговори той с увереност, каквато не чувстваше. — Винаги успяваш.

Медив замахна с болезнено слабата си ръка.

— Не — отговори той, — благодаря ти за Гарона. Благодаря ти за времето с дъщеря ми, което ми подари.

Погледът на Морос омекна. Понечи да проговори, но замръзна от ужас. Тънка зелена нишка се бе проточила в белотата на басейна. Примигна надявайки се, че му се е привидяло, но противното зелено продължаваше да осквернява чистата течност.

— Съжалявам, стари приятелю. Аз съм бил този, който доведе орките в нашия свят.

Морос невярващо поклати глава. Толкова дълго Медив се бе борил точно с това. Не можеше да се провали точно сега…

— Фел… ме промени. Аз… дори не знам какво друго съм направил.

Гласът му потрепери.

— Не помня, Морос.

С кървящо от болка сърце Морос започна да обикаля около кръглия басейн, наблюдавайки как бялото се бори със зеленото, но отстъпва, погълвано.

— Унищожих всичко, което трябваше да защитавам.

Съкрушен, Медив се извърна на една страна, отпусна глава.

— Не мога да контролирам фел. Никой не може.

Внезапно скочи на крака, тялото му силно като на младини.

Снагата му се къпеше в зелената светлина на прокълнатата магия, очите му катраненочерни — и зеници, и ириси. Морос отстъпи крачка назад. Искаше му се да призове господаря си да се бори, да противостои, както винаги бе успявал досега. В съществото пред него обаче не бе останала нито следа от Пазителя, когото познаваше от толкова време. Нямаше го закачливия хумор, нямаше я болката при вида на чуждото страдание, нито любовта към младата жена, която…

Беше си отишъл. Изцяло. И единствената мисъл, която премина през ума на стария Медив, който се бе грижил за толкова много от Пазителите на Азерот, беше, че предпочита да бе умрял, преди подобен момент да настъпи.

 

 

Лейн се тревожеше за Лотар. Приятелят му бе станал свидетел на смъртта на сина си, безпомощен да стори каквото и да било. Знаеше, че ако загуби своето момче, Вариан, по подобен начин, нещо в него ще бъде завинаги съкрушено. Затова не каза нищо, когато Лотар го информира, че отива в Голдшайър. В миналото той, Лотар и Медив бяха ходили там безброй пъти. Само че тогава пиенето и гуляите бяха в чест на живота, а не за да давят мъката в алкохол. Тази сутрин обаче, когато бе проводил Карос да го доведе от кръчмата на „Лъвска гордост“, воинът бе уважил дълга си към своя крал, приятел и военачалник. Карос тихо сподели, че Гарона била с командира му. Лейн можеше само да предполага, че Медив е видял привличането помежду им и направил необходимото, за да ги събере насаме. Лейн вярваше на Гарона. Беше убеден, че засадата не е дело на Дуротан и мястото й е до Андуин, така че той нямаше да се меси, стига командирът му да можеше да изпълнява задълженията си. Лотар изглеждаше боеспособен, но му личеше и някаква твърдост, непозната дотогава — непримиримост, целеустременост. А Лейн бе изтощен. Беше се върнал, само за да се почисти от потта и кръвта от схватката, да целуне жена си и сина си, да открадне няколко часа сън, след което бе влязъл в стаята за стратегия и бе останал там в часовете до пристигането на Лотар.

Сякаш за хиляден път, а може и наистина да беше хиляден, той, Варис и шепа съветници оглеждаха модела на Стормуинд с кървясалите си очи.

— Пет легиона препречват прохода Дедуинд — каза той, докато местеше фигурка на указаната точка. — Още десет тук, тук и тук, по дължина на планините Редридж. Снабдителните линии са тук. На юг и изток остава Източното море.

Погледна към Лотар.

— Удържим ли тези позиции, оставаме силни.

— Изолация — каза само Лотар.

Лейн въздъхна и потърка очи.

— Докато не се открие по-добра възможност.

— А когато станат десет пъти по-многобройни? — предизвика го Лотар. — Тогава какво?

Лейн погледна надолу към картата.

— Ако съществуваха лесни отговори… — започна той, но Лотар го прекъсна.

— Приоритет трябва да ни бъде предотвратяването на отварянето на портала. Не успеем ли, ще е въпрос само на време да ни смажат с численото си превъзходство.

Лейн го попита:

— Какво предлагаш?

Лотар се надвеси над масата и доближи лицето си до неговото.

— Изпрати всичко, с което разполагаме, там. Унищожи портала, освободи пленниците и сложи край на непосредствената заплаха.

— А орките, които оцелеят?

— Ще се погрижим за тях по-късно.

Това решение не бе достатъчно добро.

— След като опустошат цялото кралство? — контрира той.

Нещо рязко изпращя, проблесна синьо-бяла светкавица и в единия край на масата се появи Пазителят на Азерот.

— Кралю — рече той.

Лейн въздъхна облекчено. Медив изглеждаше по-добре, отколкото преди шест години, когато се бе усамотил. Цветът на кожата му говореше за добро здраве, лицето му бе далеч по-закръглено, и стоеше гордо изправен.

Усмивка се разля по лицето на Лейн; дори да искаше, не би могъл да я потисне.

— Медив! — възкликна той. — Радвам се, че си добре!

— Така е — увери го старият му приятел. — Чувствам се напълно възстановен.

— Имаме нужда от теб — каза Лейн и посочи картата. — Чудим се какво точно да направим.

Хвърли един поглед на Лотар и добави:

— Някои от нас смятат, че сме оставени без избор. Имаме нужда от нова гледна точка.

— Нося не само нова гледна точка. Нося нова надежда — отвърна Медив. — Срещнах се с Дуротан.

— Срещнал си се с Дуротан — повтори Лотар. Звучеше недоверчиво. Смутен, Лейн се обърна. Старият му приятел си играеше с една от фигурките. Лотар продължи: — Оцелял е?

Медив се обърна към него.

— Да. Увери ме, че бунтът срещу Гул’дан се разраства и с помощта на Фростулф и присъединилите се към тях кланове, ще успеем да разрушим портала.

Медив винаги бе имал усет към драматичното, винаги се намесваше в решителни мигове, както и сега. Лейн усети, че в гърдите му се заражда надежда.

— Това не променя плана ми — сухо отбеляза Лотар.

— Какъв план? — попита Медив.

— Андуин вярва, че трябва да атакуваме с всички сили — започна да обяснява Лейн. — Аз лично се боя да оставя цялото си кралство незащитено. Съгласен съм с него, че трябва да попречим на пристигането на подкрепленията им и да освободим пленниците, но досега орките са показали, че умеят да опустошават поселенията ни без остатък и да избиват хората ни безмилостно.

Медив кимна, докато обмисляше нещо.

— Колко легиона ще са необходими, за да задържим орките и да защитим кралството?

Лейн хвърли на Лотар раздразнен поглед и отговори на въпроса:

— Общо двайсет и пет. Пет за Дедуинд, десет за Редридж и десет за града.

— Вече загубихме осемнадесет. Останали сме с един… два… три! — Лотар изтръгваше металните знаменца от гърба й и ги захвърляше по масата, броейки.

Лейн не му обърна внимание.

— Възможно ли е, Медив?

Лотар запрати и фигурката.

— Не, не е възможно!

Настана неловка пауза.

— С три легиона, Фростулф и моите сили — започна Медив — бихме могли…

Лотар заби поглед в стария си приятел.

— С цялото ми уважение, Пазителю — остро започна той, — на силите ти напоследък не може много да се разчита.

Обърна се към Лейн.

— Не мога да поведа някакви си мижави три легиона срещу онази Орда и да чакам някой отзад да ни спаси задниците с магията си!

Медив не изглеждаше обиден. На свой ред сега той се обърна към краля.

— Лейн. Някога да съм те разочаровал?

— Да си го разочаровал? Къде изобщо беше през последните шест години? — попита го Лотар.

Лейн се разкъсваше. Казаното от Лотар бе истина. Наистина не можеха да разчитат на Медив. Сега обаче Пазителят изглеждаше доста по-добре. По-силен, повече като старото си „аз“. Каквото и да го бе мъчило, явно се бе справил с него. Освен това бе невъзможно Лотар да е забравил как Пазителят им бе „спасил задниците с магията си“, когато троловете бяха на крачка от това да завладеят кралството им. В миналото Медив бе заслужил доверието им, както и наскоро, колкото и изтощен да беше.

— Моля те, Андуин — започна Лейн, — Медив е Пазителят…

Андуин обаче не го изчака да завърши.

— Но не този, когото помним! Вече не е същият! Нестабилен е! И няма да е там, когато наистина имаш нужда от него.

Лейн стисна устни. Имаше нужда от своя командир повече от всякога. Обърна се към него.

— Овладей се, Андуин.

Гласът му бе спокоен, но беше ясно, че няма да допусне никакво неподчинение.

Очите на Лотар горяха от отчаяние и притеснение.

— Ще вляза в ада за теб, Лейн, ако има дори слаба надежда за победа! Знаеш го! Това тук обаче е самоубийство!

— В Калън ли е причината?

Гласът на Медив бе мек и в него се усещаше тъга. Лицето на Лотар замръзна и тялото му се вдърви. Бавно се извърна и погледна Пазителя в лицето.

— Такава трагедия…

Лицето на Лотар стана пепеляво, след което пламна.

— Да не си посмял!

„Сигурно е ужасно и за двамата“ — помисли си Лейн. Медив очевидно не беше съвсем добре, когато спусна стената от светкавици. Така бе отделил воюващите страни, като почти бе заплатил с живота си. Наистина беше трагедия, че горкият Калън бе останал от погрешната страна на стената. Напълно беше в реда на нещата Лотар да намрази Медив за това и да хвърли върху него вината за смъртта на сина си. Време за препирни обаче нямаше. Всъщност, нямаше време за почти нищо.

— Ако не се беше опитвал толкова усърдно да заслужи одобрението ти, все още можеше да е сред нас — заяви Медив.

Лотар се тресеше от ярост. По челото му изби пот.

— Медив… — започна Лейн.

— Калън не беше готов. Знаеше го. Въпреки това обаче му позволи да си играе на войник.

Думите бяха неочаквано груби и Лейн отвори уста да скастри Пазителя, да го накара да се извини, за да могат да насочат вниманието си към спасяването на кралството, но беше прекалено късно.

Лотар сякаш експлодира, нададе нечленоразделен рев и се хвърли към Медив. Лейн, Карос и всички останали се опитаха да застанат на пътя му. Медив отстъпи и вдигна ръце, като в дланите му се заоформя енергията от защитно заклинание, но успя да се спре навреме, за разлика от Андуин.

— Спрете! — заповяда с цялата сила на гласа си Лейн. — Андуин…

— Ти го уби!

Петима мъже едва удържаха Лъва на Азерот. Погледът му бе забит в Медив, който стоеше спокойно, въпреки бесовете на командира.

— Приятел си ми бил, така ли? — изръмжа Лотар. — Добри ми стари приятелю…

Лейн погледна Медив, който тъжно отвърна на погледа му. Може да го болеше, но кралят знаеше какво трябва да направи.

— Варис — каза той и във всяка дума се четеше неохотата, с която я изричаше, — отведете командир Лотар в някоя килия и го оставете там, докато се успокои.

Тежко преглътна и се зачуди как се бе стигнало дотук.

Варис се поколеба и Лейн разбираше защо. Та това бе Андуин Лотар. Лъвът на Азерот. Командирът му, който даваше пример и внушаваше страхопочитание у него. Явно обаче дори героите могат да се пречупят.

Лейн страдаше за стария си приятел. Макар да обичаше Андуин като брат, съдбата на кралството винаги беше над личните му пристрастия. С неохота заяви:

— В такова състояние нямаме полза от теб.

За своя чест Лотар тръгна сам, а погледът, който хвърли към Пазителя на Азерот, бе изпълнен с отрова.

Медив пристъпи към масата и се загледа в картата. Вдигна фигурките, олицетворяващи трите останали легиона, и ги постави пред малкото моделче на Великия портал.

— Ще спасим кралството, господарю — каза той. — Ти и аз.

Само няколко дни по-рано Лотар бе посетил послушника Пазител в затворническа килия. Сега стоеше от грешната страна на решетките. „Как се променят нещата“ — горчиво си помисли той.

Какво се бе случило? Естествено, че страдаше, усещаше в себе си празнината от загубата на момчето. Всеки баща би се чувствал така. Имаше и нещо друго, освен болката. Изпълваха го угризения, точно тези, които Медив бе използвал срещу него, предизвиквайки го да го нападне. Защо постъпи така, в името на Светлината? Бяха приятели… или поне така смяташе досега. И как така Лейн остана сляп за действията на Пазителя?

Закри лице в дланите си и му се прииска да се върне във времената, преди да срещне Кадгар, когато Медив бе в миналото, а Калън — в настоящето. Когато всичко беше нормално. „Не — поправи се сам. — Не всичко.“ Не искаше да загуби Гарона.

Чу как в ключалката се завърта ключ и вратата се отваря. С празната надежда, че Лейн е размислил, Лотар погледна нагоре. Беше Гарона, появила се тук сякаш призована от мислите му.

Въпреки болката и ужаса, въпреки отчаянието, някъде дълбоко в него се разгоря топлина, когато погледите им се срещнаха.

— Защо си тук? — го попита тя.

Тя беше орк до мозъка на костите си и в ума й се въртяха само сражения.

— Кралят. Отива да се бие с Ордата. Дуротан ще убие Гул’дан с помощта на вашия Пазител.

Нещо сви Лотар под лъжичката.

— Не му вярвай.

Гарона се намръщи.

— Казах ти вече. Орките не лъжат.

— Не говоря за Дуротан — каза Лотар и се изправи, след което се приближи към решетките на килията.

От своята страна Гарона направи същото.

— Не вярвай на Медив.

Объркана, тя го погледна в очите. Имаше хиляди неща, които искаше да й каже, да я предупреди, но на вратата чакаше Варис. Нямаше да има достатъчно време.

Тя обаче не се нуждаеше от подробни разяснения.

— Ще се опитам да пазя краля ви — бе всичко, което каза тя.

Импулсивно Лотар каза:

— Не отивай.

— Защо?

Приближи се още и хвана решетките. Сложи ръка върху неговата. Силна, топла, успокояваща. Тя, оркът, познаващ толкова болка, бе по-отворена към нежността от всеки, когото бе познавал през живота си.

Спомни си предната нощ, ръцете й по тялото му, протегна своята и я погали по бузата.

— Не искам да пострадаш — нежно каза той.

Две десетилетия след раждането на Калън. След смъртта на Кали. За първи път сладкото й нежно лице не стоеше пред всичко в мислите и сърцето му. Беше глупаво, беше безразсъдно, беше невероятно, и въпреки всичко бе неоспоримата истина.

По лицето на Гарона пробягнаха емоции. Посегна към гърлото си и скъса кожената каишка, която висеше на врата й. Задържа я за момент, след което хвана ръката му. Усети зъба на майка й, все още топъл от кожата й. Тя сви пръстите му около най-ценното си притежание.

— Върни се жива — прошепна Лотар.

Нежно стисна ръката й. „Няма да понеса, ако тази война ми отнеме и теб.“

Гарона кимна, но той знаеше какъв смисъл е вложила тя в този жест. Това бе знак, че го е чула, а не че му обещава. Беше прекалено горда да дава обещания, които не е сигурна, че ще спази. Вместо това тя вдигна качулката от главата си, погледна го с черните си очи, и пое на война.