Кристи Голдън
Warcraft (6) (Официалната история на филма)

Глава 5

Дуротан, Оргрим и още двайсетина орки се бяха качили на едно хълмче и гледаха ставащото под тях. Дуротан бавно галеше гъстата козина на Шарптут и буквално не вярваше на очите си. Орките, огромните, могъщи и горди воини, подпалваха схлупени къщурки, колеха добитък и гонеха дребните невъоръжени меки същества, които се разбягваха с писъци пред тях. Гул’дан бе обещал храна и чиста вода. Обещанието беше изпълнено. Полетата бяха покрити с натежали житни класове и налети оранжеви зеленчуци.

Коремите на всички бяха пълни, но душите им гладуваха. При мисълта горната устна на Дуротан се изкриви от погнуса от клането, защото ставащото не можеше да се определи като битка.

Един вълк с ездача си се отделиха от хаоса долу и пое нагоре по хълма към тях. Водачът Блекхенд приближаваше с мрачно изражение на лицето. През мощния гръб на вълка му бе преметнат пленник. Един от „хората“, както ги бе нарекъл Гул’дан.

Изглеждаше млада и ужасена. Косата й бе с цвета на сламата, която пукаше и гореше под тях, а кожата бе странно розово-оранжева. Очите й бяха сини като на сина на Дуротан. Тя ридаеше от ужас, а детето, което бе притиснала към гърдите си, бе толкова уплашено, че не издаваше и звук. Тя погледна към Дуротан и се замоли за милост: ясно му беше, независимо че не говореше езика й. Думи, които всеки родител би изговорил. Пощадете детето ми.

Детиш…

— Защо Фростулф не участват в лова? — поинтересува се Блекхенд.

Дуротан отговори с поглед, насочен към ридаещата майка.

— Предпочитаме враговете си въоръжени с брадви, а не с деца.

По лицето на Блекхенд пробяга някаква емоция, когато сведе поглед към пленничката си. Продължи само частица от секундата, но Дуротан го забеляза.

— Това са заповедите ни, Дуротан — каза той, а в гласа му се прокрадна нотка срам. — Трябва да почитаме старите традиции.

Качи се отново на вълка си и дръпна поводите. Дуротан едва долови следващите му думи.

— Все някъде в тази купчина боклуци трябва да има достоен враг.

Не отговори, а Блекхенд изръмжа, издърпа поводите и вълкът му се извърна.

— Намерете ги! — заповяда на отряда. — Не убивайте прекалено много. Трябват ни и живи!

Оргрим отговори тихо, почти извинително:

— Това е война, командире.

Дуротан продължаваше да гледа ужаса под тях. Спомни си клетките, дранаите, затворени в тях, и поклати глава.

— Не, не е — каза той.

* * *

Лотар знаеше, че чувствата му са дребнави, но точно в момента усещаше яд и безпомощност, затова не казваше на младия магьосник къде точно отиват. Кадгар бе попитал, а Лейн, очевидно чувствайки се по същия начин, бе казал: „Където ти нареди Лотар“.

Притиснато в Лотар, докато се носят на гърба на грифона, това момче бе по-младо дори от Калън. Лотар го усещаше как наднича ту отляво, ту отдясно, а изпълнените с любопитство въпроси, така характерни за будни умове като неговия, за щастие се губеха сред вятъра. Нямаше настроение да се прави на пътеводител.

Грифонът бе подскочил почти отвесно към небесата, сякаш бе усетил настроението на Лотар, и явно, също като на него, му се искаше яката да раздруса Кадгар. Носеха се точно над върховете на дърветата, когато първите лъчи на зората погалиха лицата им. По-високо бе студено и дъхът на Лотар излизаше на малки бели облачета от устата му. Искаше му се да насочи грифона към пожара и да разузнае от въздуха, но бе получил заповеди и бе принуден да гледа как зловещото зарево избледнява зад гърбовете им, докато отлитаха почти право на изток.

Издигащото се слънце разпръскваше светлина над разбуждащата се гора и денят започна. Пред тях се извисяваше планина, самотен гигант, заобиколен от по-ниски хълмове, все още сиви сред розовата светлина на зората. На най-високият връх проблясваше нещо, което се извисяваше дори над него. Един слънчев лъч се отрази от прозорците му. Не, не беше слънчев лъч. От стаята на върха се излъчваше синьо-бял лъч ослепителна светлина.

— Каразан!

Възклицанието на Кадгар бе толкова силно, че надви вятъра и долетя до ушите на Лотар. Целият му ентусиазъм, цялото възхищение, целият трепет в гласа му успяха да се концентрират в една-единствена дума. Колкото и да бе мрачен, Лотар нямаше как да му се сърди точно в този момент. Ако бе продължило по пътя си, това щеше да е настоящият дом на момчето зад него.

Присви очи, докато слънцето продължаваше да осветява местността пред тях. Тук то грееше безмилостно. Сивите камъни на известната Кула на Каразан бяха напукани, като това се виждаше дори от тук, и колкото повече се приближаваха, толкова повече Лотар осъзнаваше колко неподдържано е всичко. По стените растеше бръшлян. Градините и пасищата, от които трябваше да се изхранват Пазителя и служителите му на това затънтено място, бяха запустели и обрасли с бурени. На някои от конюшните дори им липсваха части от покривите. Стисна устни. Щом кулата е толкова занемарена, какво говори това за обитателите й? Шест години си бяха дълъг период.

Докато грифонът завиваше в подготовка да се спусне надолу, Лотар видя самотна фигура, с лице като бледо петно сред наметалото, олицетворяващо Окото на Кирин Тор. Въпреки тревогите, той усети как напрежението леко го отпуска.

Грифонът кацна меко и по лицето на войника се разля усмивка, докато се плъзгаше по гърба на птицата. Завтече се напред към очакващия го мъж — висок, слаб, но изключително жилав, с бледа кожа и светла коса. Лицето му бе прорязано от бръчки, но все още с младежки светещи очи. Усмихнат, кастеланът^[2] прегърна стария си приятел.

Лотар потупа неостаряващия мъж по гърба.

— Морос, старо куче! Виж се само! Не си мръднал!

Това не бе празен комплимент. Морос беше стар, още докато Лотар бе момче. Сега изглеждаше дори по-млад. С болка Лотар осъзна, че му се струва така, защото той самият е остарял, а Морос — не.

— Ще ми се и аз да можех да кажа същото за теб, Андуин Лотар — отговори му Морос. — Дъртак! Леле, това сиви косми ли са по главата ти?

— Възможно е — отвърна Лотар.

Ако не, със сигурност щеше да има, ако страховете му се оправдаеха. При тези мисли посърна. Обърна се към Кадгар. Очите на момчето се бяха ококорили като яйца в тиган.

— Последвайте ме, господа — покани ги Морос.

Старите му очи — още с младежки блясък в тях — се спряха и върху Кадгар, но въпроси не последваха.

— Хайде — обърна се Лотар към момчето, като с облекчение добави: — Тук ще ти хареса.

След това се обърна към Морос и продължи:

— Къде са всички?

Мъка се изписа по лицето на мъжа. Думите му не бяха отговор на въпроса.

— Много неща се промениха.

Едно обаче бе останало същото: помещението, в което влязоха. Библиотеката. Докъдето се издигаха стените, се простираха лавици с книги, описващи кръг около виещата се стълба в средата на огромното помещение. Запълваха всеки сантиметър от заоблената каменна стена, редица след редица, том след том, безброй сандъчета с пергаменти. Лотар знаеше, че всеки един от тях е ако не уникален по рода си, то поне изключително рядък. Бяха толкова много, че навсякъде имаше изправени спомагателни стълби, водещи до допълнителна тераса за четене над тях, също пълна с книги. И сякаш те не бяха достатъчно, ами и навсякъде по пода имаше купчини книги, високи колкото Лотар. Записаното в тях познание бе непосилно за когото и да било, та дори целия си живот да посвети на това.

Не и за обикновен човек.

По-впечатляваща от едва ли не безбожното количество безценно познание бе магията, на чиято светлина човек можеше да го попива.

Бляскави потоци течаха нагоре и хоризонтално по лавиците, сливайки се в едно цяло на тавана високо над главите им. Кадгар изглеждаше като дете, попаднало в сладкарница, готов да погълне всичко, а Лотар напълно го разбираше.

— Водят към първоизточника на Пазителя, нали? — попита Кадгар с поглед, забит в перестата светлина.

Гласът му леко потреперваше.

Очите на Морос леко се разтвориха и той хвърли любопитен поглед към Лотар, сякаш да го попита „Що за зверче си ми довел?“.

— Така е — потвърди той. — Каразан е построен на сливането…

— Да, където линиите се пресичат, знам — изстреля Кадгар.

Поклати глава в страхопочитание.

— Силата, заключена тук… Знанието! — Разсмя се, което прозвуча съвсем по детски. — Не знаех, че изобщо съществуват толкова много книги!

Морос бе още по-силно заинтригуван. Лотар не възнамеряваше да отговоря на въпросите на кастелана, преди да получи отговори на някои от своите.

— Къде е той? — попита директно.

Морос се усмихна на стария си приятел, после посочи с показалеца си право нагоре.

Естествено.

— Чакай тук — нареди той на Кадгар и погледна виещата се стълба, водеща нагоре… и нагоре… и нагоре… Събра сили за изкачването. Беше сигурен, че момчето ще се подчини точно на такава заповед. Магьосници. Обикновените момчета на възрастта на Кадгар щяха да искат да разгледат оръжейната. Лотар бе наясно колко ценно нещо са книгите, но това момче бе същото като Медив — гладно и жадно за знания, все едно са храна и вода. За тях може и така да беше. На глас добави:

— Не пипай нищо — но не таеше никакви илюзии, че ще бъде послушан.

Морос го поведе. Лотар изчака да изкачат първите няколко витки на стълбата, и когато бе сигурен, че Кадгар няма да ги чуе, попита:

— С никого ли не се среща?

Морос повдигна рамене.

— По света цари мир.

И отново отговорът му не беше истински отговор.

— Имаше и други места, на които трябваше да се появи. Наводненията в Лордерон. Сватбите на крал Магни.

Последва усмивка. Имаше времена, когато той, Медив и Лейн никога не пропускаха възможността да се насладят на джуджешката бира. Усмивката помръкна.

— Нямаше го на нито едно от тях.

— Така е — потвърди Морос.

Помълча, докато изкачиха още няколко стъпала, след което продължи:

— Радвам се, че дойде, Лотар. На Пазителя ще му се отрази добре да види приятелско лице, пък било то и толкова одъртяло.

— Можеше да го види по всяко време през изминалите шест години — каза Лотар.

— Отново си прав — каза Морос, като за пореден път избегна да му даде съдържателен отговор.

Да му се не види. Лотар беше забравил колко висока е в действителност кулата.

— Кажи ми поне нещо полезно, Морос — настоя той. — Да започнем с това кой си е тръгнал и защо.

Това бе добро начало, което му позволи да опази дъха си за привидно безкрайното изкачване на стъпало след стъпало по тясната стълба. Морос се движеше като гномски механизъм с постоянна стъпка, без капчица умора.

Обслужващият гостите персонал заминал пръв. Прислужнички, слуги, повечето готвачи. Тъй като не предвиждали пристигането на много гости, Медив преценил, че няма нужда от тях. Следователно нямало нужда и от много коне и ловджийски кучета. Господарят на Каразан освободил конярите и кучкарите, като при заминаването им позволил да си изберат и отведат със себе си колкото и каквито животни пожелали, след което градинарите били сведени до минимум. Освободили дори домашните животни. Оставащите тук хора трябвало да се задоволят с няколко кокошки за яйца и зеленчуците от градините.

Всичко протекло в този дух. Лотар слушаше. Не че имаше избор, защото бе останал без дъх от изкачването, но го обземаше все по-голямо смущение от нескончаемото оплакване на Морос, как никой не останал в Кулата на Каразан.

— Илюстраторите си тръгнаха последни — приключи Морос.

Илюстраторите. Не тези, които отглеждат или приготвят храната, или тези, които поддържат постройката. Изобщо не му хареса картинката, обрисувана от стария му приятел.

— В повечето време Пазителят е сам — приключи Морос, — но на теб няма да откаже да се видите. Нито на крал Лейн. Нито ако е официално призован.

Лотар деликатно, или поне така се надяваше, се бе подпрял на централната колона на виещата се във висините стълба, за да си поеме въздух. Морос обаче забеляза. Вдиша дълбоко и с жест подкани Лотар да прави като него.

— Хайде, хайде — подкани го той и бодро закрачи нагоре.

Лотар погледна към сякаш безбройните етажи над тях и нещото, което най-силно му се прииска в този момент, бе да бутне Морос надолу по стъпалата. С крака, сякаш направени от кашкавал, той запристъпя, сумтейки, подир далеч по-възрастния мъж, тръгнал все едно на разходка.

Най-накрая достигнаха най-горното помещение на Кулата на Каразан. Беше просторно и добре осветено. Ниши със символа на Окото на Кирин Тор се редуваха с витража на прозорците. Разноцветната светлина, преминаваща през тях, се смесваше с основното осветление на залата — Басейнът на Пазителя. Наподобяващ котле, пълно с мътна течност, басейнът бълбукаше и от време на време изпускаше във въздуха над себе си бледа синя мъгла. Извор на магическа енергия, толкова силна, че Лотар дори не смееше да се замисли за нея. Издигната платформа опасваше стаята, а към нея човек можеше да се качи по две поредици стъпала. Горе се намираше личната спалня на Медив. Това бе всичко, което Лотар знаеше от всичките си предходни посещения в Каразан.

Статуята обаче бе нова.

Всъщност това все още не бе статуя. Към момента бе нищо повече от буца глина с бегло загатнати човешки форми в нея, издигнала се 6–7 метра над Басейна. Светлината хвърляше бели отблясъци по кафявата форма. Тя бе недоизваяна, крайниците — дебели като стволове на дървета, а на върха на колосалния торс се мъдреше безформена буца. Всичко това се крепеше от скеле, на което бе подпрян жезъл с издялан на него гарван.

Скулпторът се бе покачил на висока стълба.

Пазителят на Азерот бе по-нисък и здрав от Лотар, но силата му не произтичаше от умението да върти меч. Независимо от това бе все пак висок и с добро телосложение. Голите му гърди бяха покрити с пот и глина, може би защото освен инструментите, използваше и ръцете си, за да оформя пръстената фигура пред себе си. Беше гърбом към новодошлите, които наблюдаваха играещите мускули по гърба му.

Без да се обръща, Медив попита:

— Ти ли го повика, Морос?

Гласът му бе ясен и силен, въпросът бе зададен сякаш небрежно, но се долавяха добре прикрити предупредителни нотки.

— Не е — отговори Лотар, докато се опитваше да не припадне от изтощение от безумното изкачване.

На масата встрани от тях стоеше голяма буца неоформена глина, така че той посочи към нея и попита не за друго, а просто за да пресече неловката тишина:

— Значи вече си скулптор?

Медив се обърна. Лотар не знаеше какво да очаква. Каразан бе занемарен, а след разказа на Морос за усамотението на Медив, с който той лично не бе имал контакт цели шест години… Медив обаче си изглеждаше като Медив. Косата му — дълга, пусната свободно и мръсна, бе в същия кестеняв цвят, брадата му — също. Никакви сребърни кичури, никакви бръчки по челото, макар че по самото лице, също като на Лотар, личаха няколко бразди, знакът на отминалите години. Очите излъчваха умора, но тялото си оставаше силно и енергично, както винаги.

— Не, правя си голем — небрежно обясни той.

Хвърли поглед към създанието си, след което с помощта на една струна със завързани в краищата й дървени дръжки, изряза една буца глина от рамото на нещото.

— Голем значи — кимна Лотар, сякаш разбираше за какво говори Медив.

— Глинен слуга — обясни Медив. — Обикновено са нужни години на магията да се пропие в глината, но тук…

Той посочи Басейна с бълбукащата магия.

— Тук е много по-бързо! Няма да е зле и Морос да я използва. По-бързо ще се справя с къщната работа.

— Защото няма кой друг да му помага — сухо отбеляза Лотар, докато с благодарност поемаше чаша разредено вино от ръцете на прислужника.

Медив повдигна рамене, леко скочи от стълбата и се пресегна към кърпата. Обтърка се в опит да се почисти, но изгледите за успех бяха нищожни.

— Обичам тишината.

Двамата стари приятели преплетоха погледи за момент. Изражението на лицето на Медив омекна, той се усмихна и проговори с топъл глас.

— Радвам се да те видя, Лотар.

— Липсваше ми, стари приятелю — отвърна Лотар, — но не съм дошъл да си спомняме доброто старо време. Имаме нужда от напътствията ти, Медив.

Свали от ръката си тежкия пръстен, даден му от краля. Държейки го между палеца и показалеца си, той го протегна към Медив.

— Кралят ни те призовава.

Лицето на Пазителя остана непроницаемо, когато прие пръстена, след което сякаш го претегли в дланта си. Когато го върна на Лотар, той забеляза малко, зацапано от глина местенце, което почисти, преди да го нахлузи обратно на пръста си.

— Кое е момчето долу? — попита Медив.

 

 

Момчето долу понастоящем бе по-щастливо от прасе в локва.

Окъпано в светлината на магията, то се бе отрупало с част от книгите край себе си. В момента бързешком прелистваше една от тях, с ръце до лактите в прах, когато с ъгълчето на окото си долови някакво движение. В секундата, в която осъзна, че чете книга, която принадлежи не нему, а на самия Пазител на Азерот, той рязко я затвори и виновно я остави на мястото й.

В далечния край на стаята помръдна някаква форма, тъмна, сякаш изградена от сенки.

Кадгар преглътна.

— Ехо? — повика той.

Фигурата не помръдна. Той пристъпи напред.

— Пазителю?

Сега вече сянката се раздвижи, леко обръщайки се към лавиците книги, повдигайки черната си ръка. Протегна показалец и посочи една от тях. След това направи крачка, две… и потъна в книгите.

Кадгар рязко пое дъх, впусна се напред, но след крачка-две забави ход. Какво бе посочила фигурата и къде бе изчезнала? Спря се и започна да обхожда книгите с поглед. Някъде трябваше да има скрит проход, освен ако фигурата не бе някаква илюзия. Каква беше хватката с книгите, скритите проходи и тайните стаи? А, да. Определена книга бе свързана с лост. Поне така се твърдеше в старите истории. Коя ли ще да е?

„Да спиш с дракони: Истинската история на Духовете на Азерот“? Надали… Интересно заглавие обаче. Дръпна я. „Какво знаят титаните“? Най-вероятно не… Обаче… Кадгар дръпна и тази. „Проходи между световете“. Това звучеше обнадеждаващо.

Тъкмо посягаше към нея, когато усети някакво гъделичкане по предмишницата си. Намръщен върна двете книги по местата им и запретна ръкав. Жигосаното Око на Кирин, белегът на бъдещия Пазител, светеше!

Учуден, Кадгар отстъпи крачка назад, при което парещото гъделичкане отслабна. Крачка напред и се възобнови. То… то го водеше. Младият магьосник прокара ръка пред книгите напред-назад: по-студено, по-топло, в името на Светлината … горещо…

Тук.

Предпоследният том на етажерката, по-дебел от повечето книги, които някога бе виждал. Гърбът му бе обкован с метал, а когато го издърпа, Кадгар видя, че в корицата има инкрустирани скъпоценни камъни. Къде обаче беше заглавието? Тъкмо го заразгръща, когато чу стъпки.

Бързо пъхна книгата в един от вътрешните джобове на наметалото си. Пое дълбоко въздух, зави зад ъгъла и…

— Добре ли огледа? — го попита Пазителят на Азерот.

Очите му блестяха в синя светлина.