Кристи Голдън
Warcraft (7) (Официалната история на филма)

Глава 6

Кадгар бе повален на земята, подхванат от невидима ръка и запратен във въздуха. Извика, заизвива се, след което бе запратен в една от лавиците с книги с такава сила, че тежката библиотека се помести назад с няколко стъпки.

— Оглеждаш, така ли? — продължи Медив.

Закрачи срещу Кадгар — очите му пламтяха, а ръцете бяха свити в юмруци.

— Мислиш си как да промениш мястото, когато стане твое?

„Лотар му е казал. Естествено, че ще предположи точно това“ — помисли си Кадгар. Кадгар бе наясно колко е умен, но също така знаеше, че на моменти може да бъде и кръгъл глупак.

— Пазителю — изскимтя той. — Аз съм оттеглил обета си!

— И аз така разбрах — каза Медив, но очевидно изобщо не го бе грижа.

Небрежно Пазителят замахна с ръка и Кадгар се озова с гръб, притиснат към централното вито стълбище. Прикован като насекомо с карфица, младият магьосник се клатеше на метър-два над земята, задържан на място от невидима сила, безпощадна и неумолима.

Медив изсумтя нещо под носа си, докато го наблюдаваше.

— Слабак — презрително изсъска той.

Повдигна още малко ръка и натискът върху гърдите на Кадгар се усили. Започна да го обзема ужас, осъзнавайки, че едва поема въздух.

Въпреки всичко трябваше да намери сили и да проговори.

— Не исках да идвам тук! Кълна се, Пазителю, аз само им казах да се обърнат към теб!

Отчаяно се заозърта за Лотар. Едрият мъж просто си стоеше отстрани, скръстил ръце пред гърдите си, и наблюдаваше. Защо не казваше нищо?

— Казах им, че ти си този, който може да обясни…

— Да обясня какво?

Сърцето на Кадгар блъскаше в гръдния му кош. Зрението му взе да се замъглява. С последни сили пое глътка въздух и успя да изрече една-единствена дума:

— Фел!

Натискът отслабна. Кадгар се стовари на твърдия каменен под и трескаво задиша свободно.

— В Азерот? — настойчиво попита Медив, надвесил се с цялото си тяло над него.

Кадгар се раздвижи внимателно. Нямаше нищо счупено, но синините щяха да са навсякъде. Погледна нагоре и срещна погледа на Пазителя.

— В казармите — прошепна Кадгар, все още пъхтейки. — В едно от телата.

— Пазителю — намеси се Лотар, — какво е фел!

Медив не отлепи погледа си от Кадгар.

— Магия, несравнима с никоя друга — обясни той. — Храни се със самия живот. Осквернява ползващия я и всичко, до което се докосне. Обещава велики сили, но на ужасна цена. В Азерот няма място за фел.

След тези думи той замлъкна и Кадгар имаше достатъчно време да се зачуди дали споменаването на фел бе правилният избор, както и да се притесни дали няма да бъде хвърлен от кулата, или превърнат в малко животинче, с което после да нахранят котката.

Медив кимна.

— Постъпил си правилно — каза той на Кадгар, след което се обърна към Лотар. — Идвам.

Краищата на червената му роба се извиха покрай Кадгар, когато Пазителят мина покрай него, хвърляйки му втори унищожителен поглед. Лотар пристъпи напред и подаде ръка на момчето, но когато то посегна да я хване, той я прибра към тялото си и последва Пазителя. Кадгар се замисли за всичките магии, които би могъл да призове в момента и нещата, които те щяха да сторят на войника, след което с гримаса на лицето се изправи сам.

 

 

Лотар внимателно затегна сбруята на грифона, за да не се разхлаби, но не прекалено, за да не притиска пернатото му гърло. Погали го по главата, в отговор на което чу доволния му грак. Птицата бе негов доверен придружител, освен това му бе помогнала да изплаши Кадгар, затова щеше да му липсва.

Прибра ръката си, при което грифонът отвори златистите си очи.

— Прибирай се вкъщи — каза Лотар и нежно я потупа два пъти по човката.

Грифонът тръсна глава, козината й настръхна, сетне изпъна гръб като котка и скочи напред, а крилете й уловиха вятъра, понасяйки я обратно към гнездото в Стормуинд, където да получи заслужената си храна и дрямка.

Лотар се загледа след нея, завиждайки за простотата в живота й, след което се обърна и се запъти към тримата магьосници. Медив, пременил се в наметало с качулка, обрамчено с гарванови пера, бе отбелязал на земята четирите посоки на света, и сега чертаеше кръг с жезъла си. Тънък син пламък следваше рисунката, от който руните също заблестяваха в синьо. Кадгар наблюдаваше Пазителя, а Морос бе сключил длани зад гърба си. Медив погледна нагоре и се ухили при вида на изражението на момчето.

— В Даларан не учат на това.

— На телепортация ли? — Кадгар поклати глава. — Не.

Погледът му се върна върху символите.

— С право се страхуват — продължи Медив.

Погледна Кадгар отново и в очите му проблесна задоволство. „Това му харесва“ — помисли си Лотар.

— Много е опасно.

След тези думи Медив подхвана магията с деликатните си пръсти, повдигна ръка над главата си, след което с уверено движение я свали надолу. Светещите нишки, които бе хванал, се сляха и се извиха в арка от пращяща светлина. Застанал под нея, с черти, изострени от искрите, Медив подкани момчето с жест.

— Хайде. Идвай.

Кадгар се поколеба.

— Хайде — усмихнато го подкани Медив. — Къде ти е бунтарският дух?

Страните на момчето се зачервиха, подчертавайки редкия мъх, набол над устните му. То се подчини, но безпокойството му бе повече от очевидно.

Лотар потисна усмивката си, когато пристъпи в кръга зад Кадгар. Макар и магьосник, дори нещо повече — послушник, обучаван да бъде бъдещ Пазител, с момчето бе прекалено лесно човек да си направи майтап.

В секундата, в която и двата му крака стъпиха в пределите на кръга, всичко — конюшните, кулата, дори земята под тях, изчезна. Кадгар едва успя да си поеме въздух, преди под краката им да се материализира полиран камък, вместо прашната пръст, синьо-златни знамена, отблясъци от брони…

— В името на Светлината, какво… Стой!

Разнесе се глас, първоначално несигурен, но все по-силен. Пред очите им се мярнаха острите върхове на пики, зад тях — ръкавици, а още по-назад — обърканите лица на кралските стражи.

— Командире? — Долната челюст на стража увисна, когато разпозна началника си, след което погледът се премести върху Медив.

— Пазителю!

— Свободно — спокойно нареди Лотар.

Стражите отстъпиха и застанаха мирно, а дръжките на пиките удариха по земята.

Лейн се бе изправил от трона си и сега слизаше към тях с топъл поглед и широка усмивка, разделяща прилежно подрязаната му брада. Медив се поклони дълбоко.

— Ваше величество — поздрави Пазителят.

Лейн обаче не се задоволи с това. Той протегна ръце и сграбчи Медив в мечата си прегръдка. Пазителят подаде жезъла си на Кадгар, който го пое почти благоговейно, и отвърна подобаващо на жеста на стария си приятел, потупвайки го по гърба. Когато се разделиха, и двамата бяха широко усмихнати.

— Медив, колко време мина! — възкликна Лейн. — Ела. Давай да разнищим тези проблеми, дето ни тормозят.

Кралят и Пазителят излязоха от тронната зала, склонили глави един към друг, шепнейки си нещо.

Кадгар понечи да ги последва, но Лотар сложи тежка длан на слабото му рамо.

— Пред погледа им, но без да си издал нито звук, ясно ли е? — предупреди го той.

Момчето кимна. Заедно с Лотар последваха краля в друга стая, която командирът познаваше прекалено добре. Тронната зала бе за официалните церемонии и събития, когато Лейн беше крал. Тази заседателна зала беше за случаите, когато трябваше да е военачалник.

Сравнено с размера и формалността на тронната зала, това помещение си бе направо уютно. Лотар винаги бе оставал с такова впечатление, когато влизаше тук. Един войник може да застане настрана от стратегиите, грандиозните военни планове, многолюдните легиони и сложната логистика на хора, снаряжение и храна. Но нито един мъж или жена — да, защото и жени се сражаваха в армията на Стормуинд — не можеше да обърне гръб на смъртта. Също като интимността при създаването на живота, тя присъстваше и при отнемането му.

Таванът бе нисък и светлината идваше от няколко прозореца и висящи полилеи. Предната част на стаята бе заета главно от огромната маса, върху която бяха разстлани карти, а до нея имаше по-малка с фигурки на оръжия, врагове и собствени армии. В дъното имаше изложени оръжия „на занаята“ — щитове, мечове — дълги и къси, боздугани, пики, брадви. С ококорени очи Кадгар се запъти право към тях.

— Ето това — започна Лейн, сочейки към няколко групирани червени фигурки — са зверовете, които така свирепо ни атакуват.

— Какви зверове? — попита Медив с поглед, насочен към картите.

Лейн изглеждаше объркан.

— Гиганти, въоръжени гиганти. Яздят вълци. Огромни, неудържими зверове…

— Слуховете са неудържими — прекъсна го Лотар.

— По този въпрос не може да се направи нищо — вметна Лейн.

Медив продължаваше да разглежда картите с гримаса на лицето. Протегна едната си ръка и докосна фигурката на мистериозния враг.

— А другите кралства? И те ли са подложени на същите атаки?

— Всички се надяват на нашата защита, но никой не ни вярва достатъчно, за да сподели подробни детайли.

Лейн скръсти ръце и заби поглед в масата така неотклонно, сякаш това можеше да промени нещо.

— С други думи, през последните шест години не се е променило нищо — сухо отбеляза Медив.

На Лотар му прекипя.

— Не знаем нищичко за тези така наречени чудовища — каза той и ядосано сграбчи една от фигурките. — Трябват ни пленници. Дори от труп можем да научим нещо повече.

Лейн изкопчи фигурката от стиснатите му пръсти и я запремята в ръка, след което погледна Пазителя.

— Не знаем какво ни заплашва, Медив.

— Тук съм, за да браня кралството, господарю. Това е целта на съществуването ми. Аз съм Пазителят.

След тези думи синьо-зелените му очи се обърнаха към Кадгар, който държеше жезъла с гарвана, и все още оглеждаше снаряжението.

— Поне засега — допълни той.

Погледът на Лейн последва този на Медив и веждите му се повдигнаха. „Забравил е“ — помисли си Лотар.

— Да — отсече кралят.

Върна фигурката на масата, там откъдето я бе взел.

— Какво ще правим с… как му беше името?

— Кадгар, господарю — спокойно, почти формално отговори младият магьосник, но ефектът се загуби, тъй като жезълът удари един меч, и стаята се изпълни със звучно дрънчене. Момчето се изчерви.

— Идва с нас — каза Медив, преди Лотар да успее да отвори уста.

Войникът завъртя очи.

— Е, добре. Да тръгваме тогава.

 

 

Лотар нареди да доведат три коня, взвод добре въоръжени войници и стабилна затворена каруца за превоза на евентуалните пленници. Когато им съобщиха, че заповедите са изпълнени, той, Медив и Кадгар забързаха през главната зала на Стормуинд. Лотар се намръщи, когато сержант Калън отривисто му отдаде чест.

— Готови сме да потеглим при ваша заповед, командире.

— Нека първо дадем шанс на гостите ни да се качат на конете си, какво ще кажете, сержант?

Калън се изчерви, но кимна.

— Както наредите, командире — отвърна той.

Лотар на секундата се почувства неловко. Момчето бе изпълнило съвестно заповедта, дори водейки по устав собствения му жребец Релайънт, а за Кадгар и Медив, коне с неособено буен нрав. С нищо не бе заслужило язвителността му. Командирът се метна на гърба на Релайънт и го потупа по стройния кафяв врат. Грифоните бяха чудесни, но конете бяха по-добри.

Все още намръщен, той каза:

— Направил си добър избор за останалите.

— Благодаря ви, командире!

Изражението на Калън не се промени, но Лотар видя, че раменете на сина му леко се отпускат от облекчение.

Поеха в бавен тръс по улиците на града. Когато стигнаха пазара, подминаха извисяваща се статуя с познато лице. Физиономията на Кадгар си струваше да се види — първо се втренчи в статуята, после в Медив, после обратно в статуята, а накрая благоразумно отправи поглед напред.

Седлото на Медив изскърца, когато той се размърда върху него.

— Не съм ги карал да я слагат там.

Така си беше и Лотар бе наясно. Статуята бе издигната по настояване на населението, благодарно от факта, че не е послужило за вечеря на троловете.

— Спасил си града — вежливо отбеляза Кадгар.

Пазителят леко се подсмихна.

— Не смяташ ли, че е някак суетно?

— Хората те обичат — простичко отбеляза момчето.

Дойде ред и на Лотар да се усмихне.

— Не това те попитах.

Кадгар присви очи към синьото небе.

— Когато слънцето грее най-силно, сенките са най-черни.

Медив отправи поглед, изпълнен с почуда и уважение към стария си приятел, без да успее да потисне усмивката си.

След като преминаха моста и излязоха през портите на Стормуинд, Лотар подаде сигнал и отрядът премина в лек галоп. Покрай пътя се бе насъбрала тълпа, която приветстваше войниците, докато подминаваха странноприемницата „Лъвска гордост“. Лотар гледаше в очите децата и отговаряше на поздравите им. Част от предстоящата битка, и той бе напълно наясно с това, бе да потушат слуховете и да подсигурят спокойствието на населението. Отряд от петдесетима рицари в пълно бойно снаряжение и грохотът от блестящите им брони определено помагаше.

Обучението на войниците бе на ниво, така че те не се изкушаваха да водят празни разговори. Не се чуваше нищо, освен тропането на подковите на конете, чуруликането на птиците и звуците на животните. Лотар се замисли над видяното — зловещия дим над устата на мъртвеца. Беше се постарал да успокои Лейн, но знаеше за тези „зверове“ толкова, колкото всеки обикновен селянин, поседнал пред чаша ейл в кръчмата.

Що се отнася до Калън, на Лотар изобщо не му се нравеше, че момчето е забъркано в цялата тази каша, или поне до момента, в който щяха да са наясно пред какво са изправени. Тария беше виновна. Може да имаше добри намерения, но…

Намръщи се. В гората цареше тишина. Медив, който бе малко пред основната група, бе забавил ход до обикновен тръс, а накрая съвсем спря. Лотар вдигна юмрук и всички зад него също спряха. Сръчка с колене Релайънт, който пое и се изравни с коня на Медив в началото на една просека.

Това, което преди бе широк път през Елуин, сега се бе превърнало в бойно поле. Не от истинските, където се бяха сблъскали армии от войници, а от най-лошия възможен вид — където оръжия бяха коси, вили и дърварски брадвички, а „войниците“ бяха селяни и граждани. Навсякъде имаше преобърнати и потрошени каруци. Където товарът бе лен и вълна, бе разхвърлян и изоставен, а където е била превозвана храна — беше взета до последната троха. Клоните на няколко дървета бяха отсечени или смазани с оръжия, чиито размер Лотар дори не можеше да си представи.

И кръвта. Предимно човешка, червена, но на места имаше и някаква гъста и кафеникава. Лотар слезе от седлото, свали ръкавица и я докосна, след което я разтри между пръстите си. Липсваше нещо много важно. Тела. Медив и Кадгар също слязоха от конете. Медив продължи напред, небрежно хвърляйки жезъла си на земята. Кадгар се втурна и го улови, преди да е паднал. Пазителят се бе вторачил в едно обгорено дърво, от което все още излизаше зелен пушек. Жарава с цвета на изумруди тлееше сред черните въглени.

— Това не е възможно — сякаш промърмори Кадгар току до Лотар.

Видя, че нещо зад каруците е привлякло вниманието на момчето.

— Тяло — каза то, след което извика. — Пазителю!

Нещо неясно профуча. Лотар извърна глава точно на време, за да види как един от рицарите му полита във въздуха с гърди, размазани от захвърлен чук с размери една трета от човека.

Притихналата досега гора се изпълни със зловещ рев и чудовищата, по следите на които бяха тръгнали, се изсипаха сякаш от нищото.

Гиганти, въоръжени гиганти.

Яздят вълци.

Огромни, неудържими зверове…

Първата мисъл на Лотар беше, че това описание не е достатъчно добро.