Кристи Голдън
Warcraft (23) (Официалната история на филма)

Глава 22

Морето от орки се приближаваше, но Лейн чувстваше увереност. Макар че му се щеше Пазителят да бе пренасочил Портала по-рано, и сега му беше безгранично благодарен. Той и остатъците от трите легиона си бяха пробили път до прохода. Докато Лейн, Гарона, Варис и няколко от най-добрите воини на Стормуинд продължаваха да отблъскват вълна след вълна орки, Карос и останалите бяха освободили пленниците и ги защитаваха, докато преминаваха през портала към безопасността на столицата.

Орките обаче продължаваха да прииждат. „В името на Светлината — помисли си Лейн, почти с облекчение, сега, когато успехът изглеждаше възможен, — нямаше да имаме никакъв шанс, ако Гул’дан бе успял да доведе тук и остатъка от Ордата. Човечеството щеше да бъде заличено от лицето на Азерот.“

— Господарю, трябва да отстъпим!

Гласът беше на Варис. Мъжете бяха смели до безразсъдство, но той бе прав. Орките бяха започнали да надделяват. Все повече и повече от войниците падаха покосени, все повече и повече кафяви и зелени тела се блъскаха напред, горяха да вземат участие в битката.

— Трябва да тръгваме — подкрепи го и Гарона.

— След малко — съгласи се Лейн. — Остават само още няколко клетки. Трябва да спасим колкото се може повече хора.

— Господарю — отново се обади Варис, — не мисля, че…

Зад Лейн се разнесе вик на ужас. Той се обърна и кръвта се дръпна от лицето му.

Синята светлина на портала и образът на Стормуинд в нея се разтресоха. Пред втрещения поглед на Лейн картината се размаза като стопен восък, сякаш никога не е съществувала. През Портала сега се виждаше опустошеното бивше тресавище Блек Морас и група орки, затичали се към прохода.

Към затворения проход.

И орките бяха видели. И те се развикаха, но от радост и глад, който съвсем скоро щеше да бъде утолен. Лейн се завъртя. Какво се бе случило? Защо Медив бе спрял заклинанието? След това разбра.

— Пазителят е загинал — прошепна той.

Погледна океана от орки, а след това другарите си. На лицата на всички бе изписан същия шок, като на неговото. Бяха толкова близо…

Нямаше значение.

— Постигнахме това, за което дойдохме — каза той, погледна всеки един поотделно и го обзе някакво странно спокойствие. — Няма човек, който да е в състояние да направи повече. Всичко се случва по волята на Светлината, братя и сестри мои.

Обърна се и погледна Гарона. Емоциите се сменяха по прекрасното й лице. Естествено, че и тя копнееше за победа. Всички я желаеха. Победата щеше да спаси както хората, така и орките, но повече нищо не можеше да се направи.

Или?

Великолепна и страховита идея започна да се оформя в ума му. Лейн насочи вниманието си към врага. По флаговете сраженията продължаваха да са ожесточени, но в центъра, по някаква странна причина, бяха започнали да затихват. Чак сега разбра защо.

Блекхенд се приближаваше.

Извисяваше се с цяла глава над останалите, а мускулите под зелената му кожа бяха огромни и с изпъкнали вени. Лейн се зачуди дали през тях тече кръв или зелен огън. И това нямаше значение. Блекхенд идваше и разхвърляше както хората, така и орките, озовали се на пътя му. Идваше за него.

— Гарона — каза Лейн и сам се учуди колко спокойно прозвуча гласът му, — превъзхождат ни числено. Не можем да се оттеглим. Ще загинем всички. Не е нужно обаче и ти да умираш. Няма нужда да умираме и двамата.

Бавно, с треперещи ръце, той свали шлема си и го пусна на земята. Хладният въздух погали лицето и пропитата му с пот коса, от което се почувства малко по-добре.

Гарона стисна челюсти.

— Ще умра с теб. Избрала съм своята страна.

— Не разбираш — каза кралят, обърна се към нея и тъмният му поглед се заби в нейния. — Ако ме убиеш, това ще е единствената ни надежда за мир. Преди време каза на лейди Тария, че ако я убиеш, това ще ти донесе слава. Убий мен и ще се превърнеш в герой.

Очите на зеленокожата се разшириха, когато осмисли идеята му.

— Не — излая тя.

Самата мисъл за подобно предателство я смазваше. Лейн го виждаше, но дори Лотар да беше пред него, пак щеше да поиска от него същото. Дори от Тария.

— Ти си била робиня — безпощадно продължи той. — Можеш да си водач. Аз ще умра тук, Гарона. Онова нещо ще ме убие. Ако ти го направиш обаче първа, ако ти си тази, повалила човешкия главатар… Познаваш ни вече, Гарона. Познаваш ни… и те е грижа за нас.

Посегна към ръката й, в която стискаше малкия кинжал, подарък от кралица Тария, и я хвана за китката.

— Остани жива. Изкови мир между орките и хората.

Направи пауза и продължи:

— Аз не мога да спася народа си. Ти обаче можеш.

— Като убия краля, моя приятел.

По интонацията й личеше колко е гневна, изтерзана.

— Щом трябва.

Кратко и ясно — съвсем като орк. Лейн знаеше, че след като тя бе успяла да види доброто в хората, хората трябваше да се научат да виждат доброто в орките. Лотар обаче, Кадгар… Тария… поне в началото те нямаше да научат за жестокото им съглашение. За бъдещето на човечеството, купено с кръвта на един крал. И Гарона беше наясно с това. Налагаше й се да се откаже от истинското признание в името на фалшива чест и слава.

В очите й Лейн видя, че тя няма да е в състояние да го направи. Отчаян, той се обърна. Битката кипеше с пълна сила. Хората му измираха. Чудовищното същество, някога орк, неумолимо се приближаваше и очите му горяха със зелената енергия на фел.

Лейн не искаше да умира. Искаше да живее, да бъде със съпругата и децата си, да пие бира с Лотар и Медив, да види кралството си изпълнено с мир и хармония. Да види колко прекрасна ще е Тария с бръчки и прошарена коса.

Смъртта обаче идваше и той щеше да я посрещне храбро. Само това му оставаше. Изтегли меча си и се изправи срещу орка, когото наричаха Блекхенд.

Тогава усети как нещо го докосва по гърлото. Хладни пръсти, докосващи го леко, покрити с мазоли, формирали се след дълги години тежък живот. Почти нежно те се плъзнаха под брадичката му и наклониха главата му назад.

Да.

Въздишката му бе изпълнена с облекчение и благодарност. Затвори очи и се остави на тези пръсти, доброволно откривайки гърлото си за жената зад него. Ако едно убийство можеше да бъде извършено от привързаност, то това бе такова. Гарона щеше да постъпи така, както я бе помолил, макар да бе наясно, че по този начин разбива сърцето й. Съжаляваше само за омразата, която щеше да й се наложи да изтърпи, докато не настъпи момента на откровението.

Смъртта му нямаше да е напразна… нито последващите страдания на Гарона.

Мислеше си за Тария, за големите й нежни очи, сладката усмивка, която бе само за него, когато кинжалът на жена му, в ръката на приятел, сложи край на живота му.

 

 

Когато грифонът пикира с нетърпение, явно просмукало се в него от ездача му, Лотар видя нещо, което граничеше с чистата лудост. Портал, понастоящем неактивен, благодарение на неговите, и главно на Кадгар усилия. Повечето клетки бяха отворени и без пленници в тях.

Из целия пейзаж под него обаче се виждаха прекалено малко отблясъци от брони на воини на Стормуинд, тук-таме забелязващи се сред морето от кафявокожи и зелени орки. Трескаво се заоглежда за кралското знаме, но не го видя никъде. От трите легиона бяха останали шепа войници и коне, построили последна отчаяна отбранителна линия при основата на портала.

Къде беше Лейн? Къде беше кралят?

Грифонът пропадаше като камък. Лотар стисна меча в дясната си ръка, а с другата се притегли плътно към тялото на животното. Очите му обхождаха арената на бойните действия в търсене на най-доброто място за атака.

Ето там.

Името на предводителя на Ордата беше Блекхенд. Онзи, чиято ръка бе унищожил самият той. И онзи, който в отплата бе отнел живота на сина му. Сега изглеждаше още по-чудовищен от преди — огромен, неестествен, размахващ оръжието си едва ли не небрежно. Малкото останали човешки войници падаха от ръката му със скорост, която би била смехотворна, ако не беше ужасяваща.

Някакъв цвят проблесна, когато Блекхенд вдигна тялото на някакъв паднал воин. Трупът на рицаря започна да се предава от орк на орк като мях с вино по време на празненство, и всички възкликваха радостно. Мярна се синьо и жълто, бронята беше изключително красива…

На Лотар му притъмня. Сигурно беше извикал, защото внезапно усети, че гърлото го боли, а до ушите му достигна звук, извисил се над шумотевицата на битката.

Грифонът се стовари право върху някакъв зеленокож орк и започна да го кълве и дере с клюн и нокти. Лотар скочи и прониза друг, който беше прекалено изненадан, за да реагира. Докато съществото падаше, той изтегли и боздугана си.

Лейн. Лейн.

Бяха захвърлили на земята краля му… брат му, за да се изправят срещу смъртта, така ненадейно връхлетяла ги от небесата. Без да обръща внимание на раните си, получени по време на сблъсъка с Медив, Лотар виждаше само тялото на приятеля си на земята и меча си, с който си проправяше път към свитата фигура.

Лейн…

Лежеше по лице, но бронята му беше уникална и не можеше да бъде сбъркана. Не носеше шлема си и кръвта изстина във вените на Лотар, когато видя кинжала, стърчащ от гърлото му.

Бе поръчал изработката му, когато сестра му бе навършила тринайсет години. Познаваше всяка негова извивка. Знаеше на кого го бе дала Тария в знак на доверие.

Все още бе коленичил и сякаш не можеше да повярва на очите си. Единственото, за което можеше да си мисли в този момент на загуба, предателство, разбито сърце и скръб, беше: „Защо си си свалил шлема, Лейн? Защо си си свалил шлема?“.

Бавно и негодувайки, че сърцето му не спира, за да може да се строполи мъртъв до своя брат по душа, Лотар отново започна да осъзнава действителността около себе си. На няколко крачки от него пищеше грифонът, защитавайки го, докато той самият бе стоял, вцепенен до безпаметност над тялото на убития си владетел.

Можеше да се бие. Можеше и да умре, повличайки няколко от враговете със себе си. Единственото обаче, което искаше, бе да отнесе тялото на Лейн у дома. Нямаше да го изостави тук да бъде подхвърляно като играчка от смеещи се орки, да бъде център на вниманието на някакви варварски победоносни ритуали. Лейн се връщаше вкъщи. Лотар не бе успял да опази живота му, така че му дължеше поне това.

Преметна тялото на Лейн, ведно с бронята, през рамо, олюля се леко и закрачи към войнствения грифон. Орките бяха толкова изумени от създанието, че дори не го нападаха.

— Към Стормуинд! — извика Лотар на грифона, още докато слагаше крак в стремето и подскачаше нагоре.

С лекотата на животно, дресирано именно за подобни трудни ситуации, грифонът приклекна и, извъртайки тяло, помогна на Лотар да качи трупа на краля и себе си на гърба му.

Подскочи напред и нагоре, но изведнъж устремът му бе жестоко спрян. Лотар се извърна и видя грозното лице на Блекхенд да му се хили насреща. Със здравата си ръка оркът бе сграбчил задния крак на грифона и успяваше да го задържи до земята, въпреки че птицата ожесточено размахваше криле.

Лотар сигурно беше паднал, защото следващото нещо, което помнеше, беше, че е по гръб, а над него са се подредили в кръг няколко грозни лица. Бавно извъртя глава точно навреме, за да види как мечът на Лейн лети към него. Заби се на около половин метър от главата му и заблестя ослепително на слънцето.

Изненада се, че не е разкъсан от тълпите орки, жадни за кръвта му. Докато бавно се изправяше на крака, дочу една странна дума: мак’гора.

Всички се бяха отдръпнали, освобождавайки достатъчно пространство за двамата опоненти. Един от орките бе стиснал главата на грифона под мишница, а друг държеше извиващото се тяло на животното. Нямаха намерение да го нараняват, защото виждаха колко полезно може да е то. Тялото на Лейн се беше свлякло от гърба му и лежеше, изкривено под неестествен ъгъл, на земята.

Тази гледка разпали наново яростта на Лотар. Закрепи се на крака и огледа тълпата орки, мълчаливо чакащи предстоящото, след което отправи поглед към Блекхенд, който крачеше към него.

В здравата си ръка оркът не носеше оръжие. Такова бяха металните нокти на другата, осакатената. Остриетата, с които бе изкормил Калън. Лотар си наложи да се успокои, защото не искаше да умира, заслепен от яростта си и жаждата за мъст.

Бавно вдигна меча, без да отделя поглед от светещите в зелено очи на Блекхенд. Оркът стоеше неподвижен като статуя, единствено дишането му издуваше чудовищния му гръден кош като ковашки мях. Спомни си клетвата, която си бе дал — че ще го убие. Независимо какво му струва.

Каквото и да направеше сега, Лотар си беше мъртвец. С жар Гарона бе говорила за честта на орките. Чест, която обаче явно им позволяваше да предават онези, които са им се доверили, и да забиват кинжал в гърлото на най-великия човек, който Лотар някога бе познавал. Тя нямаха чест. Познаваха само жаждата за кръв, агресията и смъртта.

Въпреки това обаче не го нападаха.

Сви пръсти около ръкохватката и си представи там ръката на Лейн по време на многобройните им тренировки и истински битки срещу тролове и бунтовници.

Срещу орките обаче ръката му я беше изпуснала.

Успокой се. Внимавай.

И в този момент Блекхенд нападна.

Въпреки огромното си като планина тяло, той бе пъргав като газела. Вдигайки високо ръката с бойните нокти, между които фел се виеше като гнездо змии, той нададе победоносен вик и се хвърли към човека, толкова малък и въоръжен само с един миниатюрен меч.

Лотар се остави на инстинктите и на вярата, която изпитваше към меча на своя събрат в десницата си. Днес нямаше място за справедливост. Поне убиецът на сина му можеше да бъде съсечен, за да не отнема повече животи на деца, обичани от родителите си. Това можеше да бъде направено.

Зачака. В последния момент приклекна и се плъзна под тичащия орк — каменистата земя раздра босите му крака, но така се възползва от инерцията на Блекхенд и я използва срещу него.

Оркът изрева от болка и спря. Остана на крака в продължение на няколко удара на сърцето, след което се свлече на колене. Лотар се приближи зад него и с цялата си сила заби меча дълбоко в тялото му.

— Заради сина ми — тихо прошепна той.

Изрита го, при което Блекхенд се строполи по лице. Под тялото му започна да се образува огромна локва зелена кръв и той не помръдна повече.

Тишина. Лотар свали меча и огледа тълпата. В далечината чу яростен рев и заповеди, раздавани с груб хриптящ глас. Всички глави се извърнаха в тази посока, след което очите се насочиха пак към човека. Явно бяха получили заповед да го убият.

Отново стисна меча, готов да повали колкото се може повече от тях. Те обаче оставаха по местата си, а в изпълнените им с разум малки очи се четеше нещо, което той не можеше да разбере. Един от тях повдигна брадвата си и пристъпи напред. Друг протегна ръка и спря първия, който се намръщи, но свали оръжието си.

Военачалникът им бе поискал единоборство. Беше го получил, след което орките явно трябваше да уважат изхода от схватката.

Щеше му се да не го бяха правили.

Погледът му се върна върху трупа на краля. Орките продължаваха да стоят неподвижно. След това ужасяващ рев разцепи въздуха. Лотар се обърна и видя две от най-гнусните същества, които някога бе зървал, да вървят към него. Едното беше прегърбен орк с яркозелена кожа и дълга сива брада. Очите му горяха с огъня на фел, точно както го бяха правили очите на Медив. Пристъпваше, подпирайки се на жезъла си, а наметката му бе цялата пронизана от шиповете, покриващи гърба му.

Това трябваше да е Гул’дан.

Преди време бе смятал, че другият орк, който сега вървеше до Гул’дан, е красив. Сега обаче в очите му Гарона бе по-отблъскваща дори от деформирания от фел магьосник.

Погледите им се срещнаха.

 

 

Гарона трябваше да събере цялото си самообладание, за да не заридае, когато я погледна Лотар. Нямаше представа как не го беше направила досега, може би защото бе наясно, че трябва да е по-силна от всякога. Очите на човека заискриха като на диво животно. Можеше да разчете в погледа му болката на разбитото сърце, на мъката от смъртта на Лейн, на разочарованието от нейното предателство. Изглеждаше готов да посрещне смъртта си. Тя обаче не искаше това да се случва.

— Убийте го! — нареди Гул’дан, като посочи Лотар с ноктестия си пръст.

Човекът погледна магьосника за миг, след което преметна трупа на убития си крал през рамо. От тежестта на тялото и бронята коленете му потрепериха. След това обаче той се извърна към грифона си и закрачи към свободата.

— Убийте го! — изкрещя Гул’дан с пяна на зелените си сбръчкани устни.

Останалите орки запристъпваха от крак на крак, но нищо повече. Лотар не забави крачка. Явно орките изпитваха някакви съмнения към водача си, въпреки че доскоро го бяха следвали почти с благоговение. Нещо се бе променило, нещо повече от провала с Портала. Андуин Лотар бе повалил най-могъщия воин на Ордата в честна и почтена мак’гора. Никой нямаше да вдигне ръка срещу него.

— Мак’гора е свещена и човекът е спечелил дуела — каза Гарона на бившия си господар.

Сърцето й препускаше в гърдите, но гласът й прозвуча спокойно. Нито Гул’дан, нито Лотар усетиха истинските й емоции. Тя посочи колосалното тяло на Блекхенд, сега въргалящо се на земята.

— Нека отдадат почит на военачалника си. Нека воините почетат традициите.

Магьосникът обаче беше на друго мнение. Извърна поглед от оттеглящия се човек и се обърна към Ордата си.

— Какво чакате? — настоя той. — Аз ви спасявам скапаните животи, а вие така ли ми се отблагодарявате? Изпълнявайте заповедите ми!

Думите му обаче не постигнаха очаквания от него ефект. Гарона осъзна, че всъщност се случва точно обратното. Орките, които допреди секунда се чувстваха неловко, сега стиснаха челюсти. Гул’дан също го видя.

— Предатели! — отсече той. — Подчинявайте се на заповедите ми!

Един от тях, прекалено подразнен от обидите му, отвърна непокорно:

— Нямаше да си жив сега и да раздаваш заповеди, ако се беше бил честно с Дуротан!

Гарона очакваше Гул’дан да накаже безочливия орк, но макар и заслепен от яростта си, явно магьосникът все още не бе загубил трезвия си разум. Изръмжа срещу всички и се обърна към Лотар, който в момента бе на броени крачки от грифона и безопасността.

— Разкарайте се от пътя ми — нареди той на непокорната си Орда. — Сам ще го направя!

Значи и доблестният Дуротан не бе сред живите. Гарона го очакваше, но въпреки това я жегна, не толкова, колкото последните думи на Гул’дан. Лотар може и да бе успял да повали напомпания с фел Блекхенд, но нямаше шанс срещу пълната мощ на магията, която владееше магьосникът. Щеше да умре.

Ясно бе, че трябва да позволи това да се случи. Ордата вече негодуваше срещу водача си. Ако сега убиеше Лотар, имаше голяма възможност да се обърнат срещу него. Станеше ли техен водач, тя щеше да прекрати войната и да постигне мир.

За целта обаче Лотар трябваше да умре. Тя нямаше да го понесе. Може би щеше да се възцари мир. Нямаше обаче да е днес. Не се поколеба нито за миг, когато се хвърли напред и застана между мъжа, когото обичаше, и който я считаше за предател, и водача на Ордата, който й вярваше.

„Гул’дан да си мисли, каквото си ще“ — реши тя, след което заговори, овладяла гнева си. Думите й прозвучаха сурово.

— Кой ще ти се подчинява, ако не се разбираш със собствения си вид?

Той я погледна с отровнозелените си очи, явно двоумейки се дали да я остави жива или не. Преднамерено тя се бе обърнала към логиката. По-рано Гул’дан я бе нарекъл така, както бе мечтала цял живот — орк. Ползваше се с уважението на Ордата заради новопридобитата си слава, точно както бе предрекъл Лейн. Магьосникът не можеше да я нападне открито, но въпреки това думите й трябваше да са внимателно претеглени, иначе двамата с Лотар загиваха.

— Гул’дан, ти ни спаси. Доведе ни в този нов свят. Не можем обаче да загърбим традициите си. Направиш ли го, губиш Ордата. Ти си нашият вожд. Знаем, че фел ти дава сила. Сега обаче е време да демонстрираш друг вид сила. Един вожд винаги поставя нуждите на народа си на първо място.

Неканени, спомените се завърнаха. Изправена пред Тария. Говореща с Дуротан. Той ме освободи… и кланът му го обича. Племето е на първо място за него. Винаги. Той е силен вожд.

Силните вождове трябва да заслужат доверието на клановете си.

Тария, която й дава кинжала си. Гарона й го връщаше в гърлото на съпруга й.

Гневно тя пропъди образа на овдовялата кралица от мислите си и се фокусира върху Гул’дан. Беше права и той го знаеше. Погледът му се насочи към орка, който се бе обадил преди малко, след което се върна върху нея. Тя се насили да изръмжи, сякаш от нетърпение, след което добави:

— Ще убиваме човеци някой друг ден.

„Днес загубих толкова много. Лейн. Варис и Карос. Доверието на добри хора. Няма да ми отнемеш и Лотар. За да го направиш, първо ще трябва да минеш през мен.“

 

 

Лотар бе спрял и стоеше неподвижно от секундата, в която Гарона бе застанала между него и Гул’дан. В един момент, едновременно желан и ужасяващ, той се надяваше, че тя ще обясни, че не е предателка. Уви. Тя се бореше за живота му, това поне бе ясно. Причините, поради което го правеше обаче, бяха непроницаеми.

Орките, държащи грифона, го пуснаха. Лотар положи тялото на приятеля си напреки на гърба на животното, и в момента, в който се покатери до него, сякаш усети върху си болката на всички рани, които бе понесъл.

Грифонът полетя внимателно, сякаш беше наясно какъв товар носи на гърба си. Докато се издигаше в небесата, Лотар не се сдържа и хвърли последен поглед към Гарона.

Очите им се срещнаха. Не можа да разчете изражението й. За негово облекчение, грифонът пое едно въздушно течение и яките му криле ги отнесоха далеч от полесражението, далеч от Ордата, и далеч от зеленокожата, която бе държал в обятията си и в чиято искреност бе вярвал.