Кристи Голдън
Warcraft (12) (Официалната история на филма)

Глава 11

Лотар си бе мислил, че е готов да види какво ли не. Бе грешал. Сега, когато стоеше до Гарона и останалите пред ужасяващата гледка, разпростряла се пред тях, той се почувства еднакво отвратен и изумен. Войната никога не е чиста. Никога не приличаше на картите на Лейн, дори когато стратегията бе печеливша и победата сигурна. Това тук…

Стотици шатри изпъстряха пейзажа, а тук-там между тях се извисяваха стражевите кули и някакви по-масивни постройки. Имаше и клетки. Не толкова много, колкото първоначално се бяха опасявали, че ще бъдат, но достатъчно, за да свие неволно юмруци от ярост. Клетки, претъпкани с хора — мъже, жени, дори деца. Значи тук бяха — отвлечени от домовете им, които бяха изгорени след тях, и транспортирани тук като някакъв добитък.

По-нататък огромни дялани каменни късове бяха влачени и подреждани по някаква схема от яките орки. Дотук имаше готова някаква равна основа, все едно фундамент на сграда или нещо по-лошо.

— Великият портал — посочи Гарона.

— Защо са им толкова много пленници? — попита Лотар.

Вятърът поде черната коса на Гарона и кичурите се запреплитаха във въздуха. Погледът й обаче не се откъсна от дребните фигурки в далечината, когато проговори, а от думите й сърцето на Лотар спря.

— Дърва за огъня — обясни тя. — Зелената магия се нуждае от живот, за да отвори прохода.

Гледката пред тях привлече погледа на Лотар като с магнит.

— Колко орки смятат да доведат тук?

Отговорът й беше простичък и прям.

— Всички.

Простря ръка напред.

— Това… Това тук е само бойният отряд. Когато порталът се отвори, Гул’дан ще доведе цялата Орда.

Внезапно Лотар осъзна това, в което подсъзнателно бе отказвал да повярва. Стотиците шатри пред тях бяха само началото…

На Ордата.

— Върнете се в Стормуинд, — нареди той на Карос, който вече се бе отправил към коня си.

— Аз и Варис продължаваме напред.

 

 

Гарона проследи с поглед как Лотар и Варис пришпорват конете си в галоп. Мисли се блъскаха в главата й. Правилно ли бе постъпила? Дължи ли някаква лоялност на орките? Бяха убили майка й, а на нея огънят й бе спестен само заради желанието на Гул’дан. Бе я научил да чете и пише, беше й заповядвал да учи и усвоява чужди езици. Но никога не беше нещо повече от робиня. Винаги в окови, винаги подигравана и заплювана.

С редки изключения. Всеки път, когато я изпълваше омраза към своя „народ“ заради отношението, на което бе подложена, тя се сещаше за Дуротан и трезвомислието му, както и за половинката му Драка, която се отнасяше към нея с нежност и загриженост. Другите орки давеха дефектните новородени, докато Фростулф им даваха шанс да заслужат завръщането си в клана. Самата Драка бе такава, а сега бе съпруга на вожд.

Гарона се бе поколебала, когато — по време на бягството й — Дуротан й бе подал ръка. Знаеше обаче, че върне ли се, Гул’дан ще я окове отново. В този момент, след първата глътка свобода, Гарона знаеше, че би умряла, вместо да я загуби.

Замисли се за кралица Тария, която се бе отнесла към нея дори още по-мило от Драка. Естествено, Тария искаше нещо. Гарона бе напълно наясно с това, но това, което човешката жена искаше, бе спасението на народа си. И орките това искаха, но го правеха чрез избиването на всички неорки. Първо дранаите, сега хората. Замисли се за Кадгар. Нетърпеливо сукалче, но владееше сила, която тя уважаваше, макар и без да разбира.

И Лотар. Беше я спасил от разбеснелия се Фростулф. Не беше толкова мил като Тария, но Гарона разбираше недоверчивостта му. Познаваше мрака достатъчно добре, за да разпознае, че Андуин Лотар има мрачно минало. Бе видяла болката в очите му, когато загуби неколцина от воините си в скорошната битка, ужасът при мисълта за пленените невинни селяни, за живота им, обречен от магията, която щеше да доведе още орки разрушители на този свят. В крайна сметка обаче сякаш бе добър човек.

Освен това имаше и чувство за хумор. Спомни си как Лотар бе нарекъл Кадгар „книжен плъх“. Усмихна се и се обърна към младия магьосник…

В сенките на дърветата стоеше орк. Под едната си ръка държеше Кадгар, като с огромната си длан бе затулил устата на момчето. Младият магьосник гледаше към нея с широко отворените си, пълни с тревога очи. На няколко стъпки от него в безсъзнание на земята лежеше Карос, все още жив.

— Дуротан! — ахна Гарона.

Оркът изръмжа утвърдително.

— На север се издига черна скала, която докосва небесата. Там ще се срещна с водача им.

Обзе я ужас.

— За да го предизвикаш?

Сама се учуди на нежеланието си да стане свидетел на смъртта на Лейн… както и на тази на Дуротан.

Той поклати глава.

— Видях как доведе дребнозъбите до лагера ни — каза той, като пристъпи напред, внимателно държейки Кадгар. — Те видяха какво се строи, но само ти знаеш каква участ е избрал Гул’дан за народа ни.

Погледът му се заби в очите й, а когато проговори, думите сякаш откъсваха част от сърцето му.

— Ти ни предупреди, Гарона. Ти ни каза, че господарят ти е зъл и опасен. Тук съм, само защото наистина нямахме друг избор.

Гарона знаеше, че Дуротан е можел да избере смъртта, но лично на него тази свобода му бе отнета. Той беше вожд и трябваше да се грижи за народа си, доколкото силите му позволяват.

— Тази магия носи смърт — каза той. — За всичко живо. Трябва да бъде спряна.

Значи бе видял. Значи знаеше. Погледите им се кръстосаха, след което Дуротан кимна.

— Кажи му. Ще чакам при черната скала. Когато слънцето е най-високо в небето.

— Ще му кажа — обеща Гарона.

Дуротан кимна. Явно не осъзнаваше, че изцяло бе разрушил всичко, което някога тя бе вярвала, че животът й ще бъде. Ако Гул’дан умреше…

Тя се втурна напред.

— Вожде! Ако се върна, ще ме вземеш ли в клана си?

Погледът на Дуротан се спря върху китките и гърлото й.

Китки и гърло без окови.

— Тук си в безопасност. С тях.

Тя знаеше, че е прав. Надеждата умря и тя само кимна. Вождът загрижено погледна момчето в ръцете си. Магьосникът, притихнал като смъртта, погледна нагоре. Дуротан го пусна. Кадгар не понечи да побегне, нито да изрече заклинание. Оркът лекичко го побутна в гърдите с почти приятелски жест. Удари собствените си гърди в знак на уважение и благодарност към мелеза Гарона, след което се оттегли в сенките и изчезна сред дърветата.

* * *

Гарванът се носеше високо в небето и острото му зрение попиваше гледката, от която сърцето му кървеше. Дори създания с по-слаби очи можеха да разпознаят разрушението — безмилостно, невъздържано и повсеместно. Насред зеленината на дърветата се открояваха оголени сиви и черни петна, оставени от огъня. Ето едно… и още едно… и още едно…

Медив се строполи пред басейна и едва намери сили да потопи ръка в животворната течност. Енергията започна да се влива в него, но далеч по-бавно, отколкото в миналото. Бе напълно изцеден и всеки път се възстановяваше по-бавно и не до такава степен, както преди. Трябваше обаче. Това бе неговият извор на сили.

Морос коленичи до него — спокоен, уверен, стабилен като скала. Кастеланът бе обитавал Каразан дълго, дълго време. По-дълго от Медив. По-дълго от предходния Пазител, и от този преди него. По свой собствен начин той беше част от Каразан също като конюшните, кухнята и дори този магически басейн пред него.

Тихо и тъжно старият мъж попита:

— Както се опасяваше ли е?

Медив стисна устни и кимна. Отговори с едната ръка все още в басейна, а гласът му бе слаб и потреперваше.

— Фел. Навсякъде.

— Значи не трябва да ходиш отново — отбеляза Морос.

— Повече от всякога се нуждаят от помощта на Пазителя — отговори Медив.

Гласът му прозвуча немощно дори в собствените му уши.

— Може би момчето ще е в състояние да помогне — предположи старият му приятел.

Дали? Кадгар бе демонстрирал готовност и кураж. Може и да успееше. Уморен, Медив се извърна към Морос. И застина. Погледна над рамото на кастелана и погледът му се спря върху някого или нещо, което можеше да е, но можеше и да не е там — черна форма, сочеща право в него.

— Махни се! — изсъска Медив.

Морос се обърна, но не видя нищо.

 

 

Лейн седеше на трона на Стормуинд, изпаднал в отчаяние.

Явно се бе наложило орда зверове да нападнат света им, за да се съгласят дипломатите да се съберат на едно място. Само дето никой не изпитваше желание да чуе какво казва другият.

Тария често подчертаваше колко хладнокръвен е съпругът й. Сега май пак оставаше единственият, който успяваше да запази спокойствие измежду всички тези викащи, протестиращи и обиждащи се хора.

Представителят на Кул Тирас изпъкваше. Народът му бе изпитал на гърба си яростта на орките и нямаше да позволи на Лейн да го забрави, макар от своя страна удобно забравяше, че именно гората Елуин бе една от първите мишени на нападенията.

— Великият Стормуинд винаги се е смятал за нещо повече от нас останалите. Знаехте какво ни се случва, но ни оставихте да се бием сами и да бъдем разгромени. Къде беше армията ви, когато корабите ни горяха?

— Армията ни губи по един полк на ден — отвърна Лейн.

Гласът му прозвуча остро, макар външно да изглеждаше спокоен.

— Стормуинд, Кул Тирас, Лордерон, Кел’талас. Джуджета, хора, елфи. Всички сме в опасност, а губим ценно време да се препираме помежду си. Трябва да се обединим!

Представителят на Лордерон се намръщи.

— Това, от което се нуждаем, са повече оръжия! — отсече той. — Джуджетата трябва да започнат да работят извънредно.

Обърна се и погледна крал Магни, сякаш очакваше от джуджето да започне да вади от пазвата си мечове и бойни брадви.

Магни изглеждаше бесен. Когато най-накрая успя да проговори, думите му заизлизаха на кратки залпове.

— Третирате ни като кучета! Отказвате да ни защитавате със същите тези оръжия, които ние правим за вас! Край на доставките!

Лейн скочи на крака.

— Стига! — извика той.

Подобен тон от иначе така спокойния крал накара всички да млъкнат… за малко. Главите на присъстващите се извърнаха към него.

— В миналото всички вие сте разчитали на Стормуинд, било то за военна подкрепа, било то за справедливост. Ако не се обединим срещу врага, всички ще загинем. Стормуинд се нуждае от войници, оръжия, коне…

— Ха! Имаме си наши кралства, за които да се грижим! — провикна се Магни.

— Вашата война си е ваша! — допълни представителят на Лордерон.

Дверите се отвориха. В залата влезе Лотар, а крачка зад него го следваше Варис. Всички се обърнаха към новодошлите. И двамата бяха потни и мръсни, а в сините очи на Лотар гореше пламък, който Лейн много добре познаваше. Каквито и да бяха новините, определено бяха лоши.

— Орките строят портал — направо започна Лотар, — през който възнамеряват да докарат армията си. Ако не ги спрем сега, може никога повече да нямаме подобна възможност.

Погледите на двамата стари приятели се срещнаха. Неизреченият между тях въпрос излезе от устата на представителя на елфите.

— Къде е той? — настоятелно прозвуча мелодичният му глас, този път изпълнен с яд… и страх.

Робата се завъртя вихрено около тялото му, когато се обърна към Лейн.

— Къде е Пазителят на Азерот?

— Да! — обади се и представителят на Кул Тирас. — Къде е Пазителят?

Тария се наведе към ухото на съпруга си и прошепна.

— Къде е Медив?

Лейн стисна челюсти, пое дълбоко въздух и си наложи спокойствие, когато се обърна към присъстващите.

— Предлагам кратка почивка…

— Кратка, дълга, все ни е тая — прекъсна го представителят на Лордерон. — Ние бяхме дотук.

Докато групата на Лордерон напускаше, през нея си проби път един куриер, който подаде някакво писмо на Варис. Той го прочете набързо, след което се приближи към Лотар.

— Командире — докладва той, — остатъците от Четвърти се оттеглят към Стормуинд.

— Остатъците? — възкликна Лотар.

Под слоя мръсотия и пот лицето му пребледня.

Варис се поколеба, след което допълни:

— Калън е сред ранените.

Явно Лейн бе дочул разговора и въпреки хаоса пред себе си, не се поколеба нито миг.

— Взимай грифон и тръгвай.

 

 

Лотар отметна брезентовата врата на шатрата лазарет и се запъти право към фигурата в леглото. Момчето бе затворило очи, но сякаш долови присъствието на баща си. Обърна се и почти успя да седне.

Синът му. Неговият и на Кали.

Толкова приличаше на майка си, че Лотар го заболяваше сърцето всеки път, когато го погледнеше. Светлокафява коса със златисти отблясъци, очи с цвят на лешник. Легнал така му напомняше за последния път, когато бе видял обичната си съпруга. Лицето й бе бяло като мляко, кръговете под очите рисуваха болката, която изпитваше. Винаги толкова крехка, неговата малка Кали. Прекалено крехка.

Около слабото тяло на сина му нямаше превръзки, пропити с кръв, и може би затова той си спомни деня, когато такива имаше, дори прекалено много. Само на челото му имаше дълбока резка. Не изглеждаше кой знае колко зле, но Лотар обхвана главата му и я завъртя, за да го огледа от всички страни. Калън се остави безропотно в ръцете на баща си, а после го загледа с лешниковите си очи.

— Тате — каза той. — Добре съм. Нищо ми няма.

Лотар се насили да се усмихне. От него нямаше нищо в очите на сина му. Целите бяха нейните.

— Притесних се — призна си той.

Настана неловка тишина, затова той добави с шеговит тон:

— Трябваше да станеш пекар, както настоявах.

— А, не, прекалено е опасно — престори се на ужасен Калън. — Нали може да се опаря.

Лотар неволно се засмя. Като малък Калън бе заявил, че иска да стане войник. Отговорът на Лотар беше „А не предпочиташ ли пекар? Замисли се за всички сладкиши, които ще можеш да изяждаш.“ Калън се бе подвоумил за секунда, наклонил глава настрана, досущ като майка си, от което сърцето на Лотар прокърви. Отговорът му беше: „Е, предполагам, че има много хора, които с удоволствие биха изпекли сладкиш за един смел войник“. Когато Лотар се пошегува, че за него никой не е пекъл сладкиш, Калън му предложи тогава той да стане пекар.

Хем се изненада, хем се трогна, че Калън помни тази случка. Разроши косата му с жест, непривичен за него, и се огледа. Толкова се бе концентрирал върху сина си, че не бе забелязал, че той е единственият обитател на лазарета. Студ обзе сърцето му.

— Къде са останалите от взвода ти?

Калън тъжно поклати глава.

— Мъртви? Всичките?

— Заловиха повечето от нас живи — отговори момчето. — Те… Хората говорят, че ни ловели, за да ни изядат…

— Това е само, за да ни сплашат — каза Лотар, макар че действителността бе дори по-лоша. Калън потръпна от студа, който лъхна от гласа на баща му, затова Лотар се постара следващите му думи да прозвучат по-меко.

— Всеки път, при всяка война, се говори едно и също. Не се притеснявай, сине. Ще ги освободим.

Калън се изправи, сякаш смяташе да тръгва нанякъде. Лотар го спря с длан в гърдите.

— Недей бърза толкова.

Изглади бръчките по униформата му също като във времената, когато Калън бе малко момче.

— Ти си всичко, което имам на този свят — нежно каза той.

Калън изчака няколко секунди, след което стисна ръката на баща си в знак на любов, но и на несъгласие. Лотар я дръпна.

Лицето на сина му изглеждаше странно състарено за толкова млад човек. Лице на човек, видял прекалено много.

— Тате, мога да се справя. Аз съм войник.

Лотар се замисли за жестокостта, демонстрирана от орките по време на атаката. Представи си слабоватия си син в битка на живот и смърт срещу огромните чудовища, ужасяващо силни и кошмарно бързи за размерите си.

„Кажи му — помисли си той наум. — Кажи му, че е смел… може би дори по-смел, отколкото си бил ти на неговата възраст. Кажи му, че го обичаш, кажи му, че се гордееш с него. Кажи му… че вината не е негова.“

Лотар само кимна и тръгна да излиза.