Кристи Голдън
Warcraft (24) (Официалната история на филма)

Глава 23

Кадгар се подаде през прозореца на странноприемницата и погледна пред прострелия се пред погледа му Стормуинд. Беше прекарал дълги часове в тази стая, но забил поглед в друго — книгите, задачите. Бе чел на свещи повече, отколкото на дневна светлина. Сега очите му се плъзнаха по сините покриви, великолепната каменна катедрала, като накрая се спряха върху статуята на Пазителя на Азерот.

Пост, който можеше да е негов, ако нещата се бяха стекли различно.

— Така е по-добре — стресна го един глас.

Кадгар подскочи от изненада и погледна нагоре, за да види Андуин Лотар, който се подпираше на касата на вратата. Воинът се усмихна.

— Щеше да си ужасен Пазител.

Кадгар се засмя.

— Да спасяваш света не е работа за сам човек. Никога не е била.

С неочаквана топлота Лотар каза:

— Щях да ти помагам.

Затвори вратата зад себе си и издърпа изпод ризата си нещо, което след това хвърли на масата. Малък кинжал, изработен изключително прецизно, с обсипана със скъпоценни камъни дръжка.

Дъхът на Кадгар спря.

— Кинжалът на Гарона.

— Извадих го от врата на Лейн.

Невъзможно. Гарона никога не би направила подобно нещо. Невъзможно. Кадгар погледна острието, след това Лотар, а накрая категорично заяви:

— Трябва да има някакво обяснение.

— Да, има. Направила е своя избор.

Погледът в сините очи на Лотар беше леденостуден, но в ъгълчетата им се четеше повече болка, отколкото гняв.

Не. Кадгар не знаеше защо, но беше категорично убеден, че не е това обяснението.

— Не го вярвам.

Заключенията на Лотар бяха погрешни.

Накрая командирът каза само:

— Може би не сме я познавали толкова добре, колкото сме смятали.

След това кимна към кинжала и добави:

— Реших, че трябва да го знаеш.

След тези думи излезе от стаята. Кадгар погледна кинжала, подарен от кралицата на жената, в която бе вярвала и която по непонятни причини го бе забила в гърлото на съпруга й.

Гледа го дълго, дълго време.

 

 

Дрехите на Тария бяха внимателно подбрани. Косата й бе прибрана, а върху нея лежеше короната. Ружът по бузите й скриваше пребледнялото лице, но нищо не можеше да отнеме болката от очите и изтощението от хлътналите й страни.

Последният път, когато бе толкова пременена, бе денят на сватбата й. Денят, в който официално влезе в живота и света на съпруга си. Искаше да сподели радостта си с всичките си поданици, както подобаваше на кралска особа. Сега, вече кралска особа, трябваше да се сбогува със съпруга си, който излизаше от живота й, и това също трябваше да стане пред очите на хората. Както подобаваше на кралска особа.

Новината я бе съкрушила, особено когато разбра подробностите около смъртта му. Лотар ги бе споделил с неохота, защото въпреки всичко бе наясно, че като кралица и регент на бъдещия крал, тя трябва да знае горчивата истина.

Изпод клепачите й потекоха сълзи, но тя ги изтри. Всички скърбяха с нея. Хората на Стормуинд обаче имаха нужда от силата й, затова Тария щеше да я сподели с всички.

Хиляди хора се бяха събрали, цял океан от лица, обърнати към пристанището. Не се чуха овации, когато се показа, за да ги поздрави. Тя не ги и очакваше.

Върху издигната погребална клада в средата лежеше Лейн. Мъжете ги погребваха. Кралете ги изгаряха. Край него бяха мечът и очуканият му щит.

Тария стоеше, изпънала гръб като някой от шомполите, с които джуджетата натъпкваха пушките си. Без никакво колебание крачеше към тялото на съпруга си. Жреците на Светлината внимателно го бяха измили, облекли в чисти дрехи, след което бяха излъскали бронята и му я бяха сложили. Великолепното му наметало бе изпрано, а раздраното и посеченото в битката — зашито. С брошка на врата, където е бил…

Тя преглътна, наведе се и целуна бледата му буза. Когато погледна смирената тълпа, тя видя — толкова различни лица. Търговци и бегълци. Гости от Лордерон и Кул Тирас. Лилавите роби на Кирин Тор. Имаше и представители на други раси, дошли да отдадат почитта си — елфи, джуджета, дори тук-таме се виждаха дребни гномски личица с натъжени очи.

Нямаше подготвена реч. Щеше да говори, каквото й диктува сърцето, точно както го бе правил Лейн. Когато погледна морето от лица, тя разбра какво трябва да каже. Какво Лейн би пожелал да каже.

— За един град няма по-голяма чест от това, кралят му да се жертва в името на народа си — започна тя.

Дочуха се ридания и тя усети, как нещо стиска собственото й гърло, но продължи:

— Тази саможертва обаче трябва да се спечели. Трябва да я заслужим! Всички вие сте се събрали тук с една цел. Да почетем паметта на един добър човек. Ако се обединяваме обаче само в скръбта си за кончината на добрите хора, какво говори това за нас?

Това дойде изневиделица за мнозина от присъстващите, които се заоглеждаха смутено. „Добре — помисли си тя. — Войната трябва да ни смущава. Бегълците, жестокостта, страхът… всичко това трябва да ни смущава.“

Продължи.

— Нима крал Лейн е грешал, когато е разчитал на вас?

Отговорът дойде светкавично. Един самотен глас извика:

— Не!

Едничката дума бе подета от мнозина. Към тях се заприсъединяваха още и още, на чиито лица се бе изписала страст, а от очите им течаха сълзи. „Не — убеждаваха я хората, — крал Лейн не е сбъркал за нас.“

От нейните очи също потекоха сълзи, но това бяха сълзи от радост, щастие и гордост.

Сега вече я поздравяваха. Бяха готови. Кадгар, който си бе спечелил правото да стои редом с благородниците и военачалниците, се приближи до кладата. Почтително взе меча на Лейн и го понесе, положил го върху дланите си. Отиде до Андуин Лотар, прегърнал през раменете осиротелите си племенници, и го подаде на Лъва на Азерот. Братът на кралицата и най-добрият приятел на съпруга й. Тя знаеше, че го е взел, когато кралят е бил убит, и с него е съсякъл военачалника на Ордата. Редно беше сега да е негов. Измежду събралите се днес, само неговата мъка бе измерима с нейната. Той бе останал единственият член на побратимените трима. Единият се бе пожертвал, а другият се бе предал на тъмнината. Макар и върнал се от нея, не го бе сторил навреме.

— Ще отмъстим за него, господарке! — долетя вик.

— Поведи ни срещу орките, Лотар!

Този възглас бе подет и взе да набира сила. След малко премина в една-единствена дума, скандирана като заклинание:

— Лотар! Лотар! Лотар!

Лотар се загледа в меча толкова дълго, че Тария си помисли, че може и да откаже, да отхвърли бремето да защитава кралството на стария си приятел. Притесненията й бяха безпочвени. Лотар сграбчи дръжката и се приближи, готов да застане до нея и срещу всичко, което може да излезе срещу тях. Насочи погледа си към хората и вдигна меча, сякаш готов да посече дори самите небеса в защита на Стормуинд.

Не. Не само Стормуинд. Вече не.

— За Азерот! — изрева той. — За Азерот… и за Съюза!

Тълпата поде призива. Всички войници вдигнаха мечове в поздрав на командира си и сякаш самите камъни заечаха: За Азерот и за Съюза!

 

 

„Нима бе само преди няколко дни?“ — мислеше си Вариан Рин, докато гледаше разпилените си войничета играчки, мислейки си за деня, когато се бе промъкнал в тронната зала, за да си поиграе с тях. Сякаш беше преди векове. Играта с войничета вече не изглеждаше толкова важна след събитията, в които истински воини бяха променили живота му. Погледът на тъмните му очи попадна на една фигурка, катурнала се на една страна — малък крал на жребеца си, с шлем, изобразяващ лъвска глава, размахал великолепен, ръчно оцветен метален меч.

Под мишниците му се мушнаха ръце, които го повдигнаха и сложиха да седне на трона на Стормуинд, покрит с мека бяла кожа, която да го предпазва от ледения мрамор. Вариан потръпна въпреки това. Скръбта му бе още прясна, а той никога досега през краткия си живот не се бе сблъсквал с нещо толкова всепоглъщащо и мъчително. Тесните му гърди потрепваха при всяко вдишване. Допреди малко си бе изплакал очите. Никой не му беше казал, че не трябва да го прави.

Погледна Кадгар с очи, все още плувнали в сълзи. Младият магьосник се усмихна тъжно, но искрено.

— Един ден ще си крал — каза той. — Това ще е твоето място, когато станеш достатъчно голям. Никога обаче не мисли, че си сам. Имаш чичо си Лотар, имаш майка си, имаш мен и целия Съюз зад себе си.

След кратка пауза той продължи:

— Баща ти направи всичко това заради теб.

Вариан преглътна. Мъката все още беше тук, но думите на магьосника по някакъв начин я притъпиха. Заклати крачета. Спомни си колко често татко му седеше тук и раздаваше справедливост, обсъждаше стратегии. Сълзите отново взеха да напират в очите му.

Кадгар забеляза това, отстъпи назад и протегна ръка.

— Ела — започна той. — Късно е и майка ти сигурно вече се чуди къде си.

Вариан пое ръката му, слезе от прекомерно големия трон и мина покрай приседналите златни лъвове. Насред пътя към вратата се спря и погледна назад. Втурна се обратно към войничетата и се зарови в тях, явно търсейки някое конкретно.

Внимателно и изпълнен с уважение, принц Вариан Рин, бъдещият крал на Стормуинд, вдигна фигурката на крал Лейн, след което я постави обратно. Този път не паднал, а гордо изправен.

Както винаги бе стоял баща му.

* * *

Война.

Не битка, не поредица от схватки, не отделна мисия или кампания. Война. Решителна, продължителна, брутална и жестока.

Този път обаче хората на Стормуинд не бяха сами. Легионите не бяха няколко, а цяла армия, осветена с кръвта на героична саможертва, сплотена от историите на тези, оцелели след ужасите, на които бяха станали свидетели. Човешките кралства — обединените Стормуинд, Кул Тирас и Лордерон, може и да носеха различни униформи, но крачеха под общо знаме. Благородници и новобранци, старци и едва повдигащи мечовете момчета. Мъже и жени. А покрай тях маршируваха намръщени и целеустремени джуджета, донесли своите оръжия и инат. Лицата на някои от другите раси бяха малки и детински, а на други открити и достолепни.

Всички обаче бяха прашни, потни и с печата на решителността върху себе си.

Армията спря.

Пред тях се извисяваше крепост. Очертанията й не бяха прави като на човешка постройка, нито функционални като на джуджешка. Отсъстваха елегантните извивки на елфските замъци. Беше от кости и желязо, стомана и остри ъгли, които служеха само за една цел, и отразяваха същността на обитателите й.

Крепостта на орките.

Онзи, когото зовяха Гул’дан, гледаше напред. Зелено чудовище, подпряло се на жезъла си. Под него се вълнуваше море от зелена и кафява кожа, от оръжия, ярост и жажда за кръв.

До него стоеше оркът, новият военачалник на Ордата, бившата негова робиня, Гарона Халфоркен. Макар с броня и копие, единствено тя сред цялата Орда не жадуваше за кръв, не плюеше срещу врага, нито дори гледаше към приближаващата се армия. Погледът й бе насочен към далечината, мислите й не бяха в настоящето, а в миналото, което се бе случило, и бъдещето, което можеше да се случи.