Кристи Голдън
Warcraft (2) (Официалната история на филма)

Глава 1

Пътуването бе далеч по-дълго и ужасяващо, отколкото Дуротан, син на Гарад, внук на Дуркош, бе предполагал.

Кланът Фростулф бе един от последните, които се бяха отзовали на призива на магьосника Гул’дан. Макар древните истории да гласяха, че Фростулф са били номади, преди много време един от вождовете, верен на възвишенията Фростфайър почти толкова, колкото на племето си, бе помолил Духовете за разрешение да остане. Молбата му била удовлетворена и от отдавна, почти толкова дълго, колкото живота на древния техен пазител — планината Грейтфадър, кланът бе останал в Севера. Сами, горди, силни пред лицето на предизвикателствата.

Планината Грейтфадър обаче се бе разцепила и огнената й кръв бе потекла съм селото, а кланът Фростулф бе принуден да се върне към скитническия живот. Скиташе от място към място. Макар и сполетени от велики несгоди, на прегърбения и зловещ магьосник Гул’дан, чиято кожа бе оцветена в неестествен зелен цвят, му се наложи да ги кани два пъти да се присъединят към Ордата му, преди Дуротан да приеме, останал без избор.

Гул’дан бе дошъл при обсадените Фростулф с обещания, които Дуротан вярваше, че ще спази. Дренор, техният свят и дом на Духовете на Земята, Въздуха, Водата, Огъня и Живота, умираше. Гул’дан твърдеше обаче, че знае за друг свят, където гордите орки ще се радват на обилна плячка, бистра и хладна вода, където ще живеят достойно и гордо, а не с лица в праха, жертви на отчаянието, докато целият им свят линее и гине около тях.

Прашните и мършави Фростулф се влачеха през последните километри на изнурителното си пътешествие. Повече от цял цикъл на луната племето пътува от Севера към изсъхнало от палещите лъчи на слънцето място. Водата не им стигаше. Храната не им стигаше. Някои бяха умрели, неспособни да издържат на предизвикателството да изминат огромното разстояние. Дуротан се чудеше дали всичко това си струваше. Молеше се на Духовете, но те бяха толкова слаби, че едва го чуваха.

Докато крачеше, Дуротан носеше двете оръжия, останали в наследство от баща му. Едното бе Тъндърстрайк, копие, покрито с руни и кожена ръкохватка. Дървената дръжка бе осеяна с резки за всеки отнет от него живот. Хоризонтална за животно, вертикална за орк. Макар хоризонталните да преобладаваха, не отсъстваха и вертикални.

Другото оръжие на баща му, а преди това на дядо му, беше брадвата Севър. Дуротан се грижеше тя постоянно да е остра като в деня на изковаването си и затова тя напълно отговаряше на името си.

Дуротан вървеше пеш, като бе оставил слабите и болните да яздят големите бели ледени вълци, които служеха на клана и като ездитни животни, и като верни другари и спътници в живота. До него пристъпваше вторият човек в клана — Оргрим Думхамър, а оръжието, на което бе кръстено семейството му, висеше преметнато през широкия му кафяв гръб. Оргрим бе сред малцината, които истински познаваха Дуротан, и на които вождът доверяваше не само живота си, но и тези на съпругата му и нероденото им дете.

Драка — воин, съпруга, бъдеща майка, яздеше вълка си Айс редом с Дуротан. През по-голямата част от пътуването тя бе сметнала за правилно да върви, но накрая Дуротан я помоли да се качи на вълка си.

— Ако не го направиш заради себе си или детето — беше казал той, — направи го заради мен. Много ме уморява постоянно да се чудя дали няма да се строполиш в праха.

Тя му се бе усмихнала, а устните й се бяха извили около късите й глиги, докато очите й искряха от насмешка, която той така обичаше.

— Добре — бе отвърнала тя. — Ще се кача на Айс, но само защото се притеснявам да не се пльоснеш на земята, докато ме вдигаш.

В началото всички бяха весели. Племето се бе изправило и победило ужасяващ враг — клана Ред Уокърс, но в същото време бяха узнали, че повече не могат да разчитат на помощта на отслабените духове.

Дуротан беше уверил племето си, че те завинаги ще си останат Фростулф, дори когато се присъединят към другите орки в Ордата. Мисълта за месо, плодове, вода и чист въздух, все неща, от които отчаяно се нуждаеха, го поддържаше. Дуротан разбра, че той, както и племето, погрешно бяха повярвали, че проблемите им ще се решат съвсем скоро. Трудното пътешествие бързо бе избило подобни мисли от главите им.

Погледна през рамо към племето си. Влачеха се, а не вървяха. Кокалите им се брояха, а това караше сърцето му да кърви от мъка.

Лекото докосване на половинката му по рамото привлече вниманието му. Насили се да й се усмихне.

— Изглеждаш, сякаш ти трябва да си върху вълка, не аз — загрижено каза тя.

— Ще има време да яздим — отвърна Дуротан, — когато вълците ни крачат до нас с пълни търбуси.

Погледът на Драка прескочи към корема й, върна се на неговия, след което очите й прелъстително се присвиха. Той се засмя и остана учуден, че явно не бе забравил как се прави. Драка винаги знаеше как да го успокои, било то със смях, било то с ласки или с шамар, който да върне главата му на раменете. А детето…

Той знаеше каква е истинската причина да напуснат Фростфайър. Драка беше единствената бременна в целия клан Фростулф. Дуротан не успя да намери причина, заради която да остави детето си, а и което и да е оркско дете, да се роди в свят, който не би го отгледал.

Пресегна се и докосна корема, заради който постоянно се закачаше с нея, като положи огромната си кафява длан върху миниатюрния живот в него. Припомни си думите, които бе изрекъл пред клана вечерта преди потеглянето на път:

Каквото и да разказват преданията за миналото, каквото и да предписват ритуалите, каквито и закони и традиции да спазваме, има един закон и една традиция, която никога не трябва да бъде нарушавана. Че вождът винаги трябва да взима най-доброто решение за племето си.

Усети натиск под дланта си и се усмихна от щастие, че детето в утробата явно също се съгласяваше с решението му.

— На това тук явно много му се марширува редом с теб — отбеляза Драка.

Преди Дуротан да е в състояние да отговори, някой го повика.

— Вожде! Намерихме ги!

Последна милувка и Дуротан се обърна към Курворш, един от съгледвачите, които бе изпратил напред. Повечето Фростулф оставяха косата си да израсте, защото в студа от нея имаше полза. Курворш обаче, също като мнозина други, бе предпочел да си обръсне главата, след като поеха на юг, като остави само един кичур, който да сплита. Вълкът му спря пред Дуротан с изплезен от жегата език.

Дуротан подхвърли на Курворш мях с вода.

— Първо се напий, после докладвай.

Курворш загълта жадно, след което върна мяха на главатаря си.

— Видях на хоризонта някакви постройки — задъхано започна той. — Шатри като нашите. Ужасно много! В небето се издигаше дим от десетки… не, стотици огньове, а по краищата имаше стражеви кули, които да следят за пристигането ни.

Поклати глава от изумление.

— Гул’дан не ни излъга, като каза, че ще събере всички орки на Дренор.

Камък, който самият той не подозираше, че носи, падна от сърцето на Дуротан. Не си беше позволил да мисли, че ще закъснеят, или че цялото това събитие е просто някакво преувеличение. Думите на Курворш бяха далеч по-голямо успокоение за вожда, отколкото някой подозираше.

— Колко далеч от тук? — попита той.

— Около половин ден път. Ще пристигнем навреме за разпъване на вечерния бивак.

— Може да имат храна — обади се Оргрим. — Нещо прясно убито, печащо се над жаравата. Толкова на юг не идват клефтхуфи, нали? Между другото, какво ядат южняците?

— Каквото и да е, ако е прясно уловено и се пече на огъня, не се съмнявам, че ще го изядеш, Оргрим — отбеляза Дуротан. — Нито който и да било от племето. Не трябва обаче да се надяваме. Не трябва да се надяваме на нищо.

— Помолиха ни да се присъединим към Ордата, направихме го. — Гласът бе на Драка и се разнесе до него, а не отвисоко. Явно бе слязла от вълка. — Носим оръжията си: стрели, чукове и копия, идваме с ловните и бойните си умения. Идваме да служим на Ордата, за да можем всички да сме силни и да ядем. Ние сме Фростулф. Те ще са доволни, че сме дошли.

Очите й горяха и брадичката й леко се повдигна. Когато била млада и крехка, Драка била Прокудена. Беше се върнала като един от най-свирепите воини, които Дуротан бе виждал през живота си, и бе донесла на клана знания за чужди култури и обичаи, които се бяха оказали изключително полезни.

— Драка е права — заяви той.

Посегна да я качи на гърба на Айс, но тя отказа с жест на ръката.

— След като е права — съгласи се тя с усмивка, — ще върви редом с вожда и съпруга си, когато кланът се представя пред Ордата.

Дуротан погледна на юг. От дълго време небесата бяха безмилостно ясни, без намек за дъжд. Сега обаче видя сивкав облак. Докато го оглеждаше, изотвътре го освети зловещо зелена светкавица.

 

 

Курворш беше преценил скоростта им на придвижване съвсем точно. Слънцето точно залязваше, когато пристигнаха в лагера, като оставаше достатъчно време за вдигане на шатрите и приготвяне на вечерята.

Дуротан не беше свикнал със звука на толкова много разговарящи, а непознатите гледки бяха толкова много, че го измориха. Погледът му обхождаше големите кръгли шатри, подобни на тяхната с Драка, като накрая се спря на един участък от полето, който бе ограден с въжета, за да могат вътре да играят децата от многобройните кланове. Отвори сетивата си за всички миризми и звуци — разговори, смях, думите и мелодията на лок’ваднод, биенето на барабани, толкова много, че земята буквално се тресеше под нозете му. Миризмите на огньове, печащи се хлябове и мръвки месо, бълбукането на яхнии и острата, но не и неприятна мускусна миризма на вълци и орки се смесваха и гъделичкаха обонянието му.

Курворш не беше преувеличил. Дори май беше подценил колосалния размер на това наглед безкрайно море от шатри и дървени постройки. Фростулф бяха от най-малките кланове, Дуротан беше наясно с това. За момент не беше в състояние да проговори. Най-накрая си върна дар словото.

— Оргрим, толкова много кланове на едно място. Лафинг Скъл, Блекрок, Уорсонг… всички са тук.

— Това е една велика войска — отбеляза приятелят му. — Чудя се само дали е останал някой, с когото да се сражава.

— Фростулф.

Гласът бе спокоен, почти отегчен. Дуротан и Оргрим се извърнаха, само за да застанат лице в лице с два плещести орка, които се приближаваха към тях. Бяха нетипично грамадни и мускулести, особено като се има предвид, че светът загиваше и храната бе толкова оскъдна. За разлика от Фростулф, които разполагаха само с няколко доспехи, разчитайки на кожа с шипове за защита, тези орки носеха чисто нови блестящи брони на раменете и гърдите си. В ръцете си държаха копия и се движеха изключително координирано и целеустремено.

Не обаче пращящите от здраве тела или лъскавите брони привлякоха погледа на Дуротан.

Кожата им беше зелена.

Беше някакъв ненатрапчив нюанс, различен от почти тревистото зелено на Гул’дан, водача на Ордата, който бе посетил Севера със също толкова зелената си робиня Гарона. Това тук беше по-тъмно, далеч повече наподобяващо типичния кафяв цвят на оркската кожа. Въпреки всичко неестественото зелено се забелязваше.

— Кой сред вас е главатарят? — попита един от тях.

— На мен се пада честта да предвождам клана Фростулф — гордо заяви Дуротан и пристъпи напред. Орките го огледаха от глава до пети, след което хвърлиха и един одобрителен поглед на Оргрим.

— Вие двамата. Последвайте ни. Блекхенд иска да ви види.

— Кой е Блекхенд? — настоя Дуротан.

Един от тях спря с крак във въздуха, извърна се назад и се усмихна. Гледката беше грозна.

— Щом се интересуваш, вълчо кутренце, ще ти кажа — отговори той. — Блекхенд е водачът на Ордата.

— Лъжеш — изплющя гласът на Дуротан. — Водач на Ордата е Гул’дан!

— Гул’дан ни доведе тук — обади се вторият орк. — Той знае как да ни заведе до новата земя. Той избра Блекхенд да води Ордата по време на битка, за да громим враговете си.

Оргрим и Дуротан размениха погледи. Досега никой не беше споменал битки за завладяването на „новата земя“, обещана от Гул’дан първо на баща му Гарад, а после и на самия него. Дуротан беше орк, но на първо място беше вожд на племето Фростулф. Щеше да се изправи срещу всекиго, за да подсигури бъдещето на народа си, бъдещето на нероденото си дете. Фактът обаче, че Гул’дан не бе счел за уместно да спомене за битки, малко го притесняваше.

С Оргрим бяха приятели от детинство и всеки можеше да прочете мислите на другия. Затова и двамата замълчаха.

— Блекхенд остави инструкции за момента, когато пристигнете — заяви първият орк, като добави с подигравателна гримаса, — ако някога насъберете смелост да напуснете Фростфайър.

— Домът ни вече го няма — сухо отбеляза Дуротан. — Както и вашият, както и домът на всеки друг клан.

Вторият орк се обади, а гърдите му се изпъчиха гордо:

— Ние сме Блекрок. Блекхенд е наш предводител отпреди момента, когато Гул’дан го намери за достоен да води Ордата. Елате с нас, Фростулф. Оставете женските тук. Там, където отиваме, могат да стъпват само воини.

Дуротан сбръчка вежди и бе на косъм да направи язвителна забележка, но в този момент се разнесе измамно любезния глас на Драка.

— Скъпи, отидете с Оргрим и се запознайте с Блекхенд — каза тя. — Племето ще очаква завръщането ви.

След което се усмихна.

Драка знаеше да подбира битките си. Тя бе точно толкова воин, колкото и Дуротан, но в сегашното си състояние бе напълно наясно, че никой, за когото битката е по-важна от храната, няма да я приеме сериозно.

— Тогава намерете място за шатрите — отвърна Дуротан. — Ще се срещна с този Блекхенд от клана Блекрок.

Стражите ги поведоха през лагера. Първо минаха между семейства с деца, заобиколени от готварски принадлежности и кожи за спане, но после около тях се заредиха орки с белези и суров поглед, почистващи, поправящи и ковящи нови оръжия и брони. От една шатра на ковач се носеше звънът на чук, стоварващ се върху метал. Други дялаха каменни колелета. Трети изработваха стрели и остреха ножове. Всички хвърляха по един бърз поглед на двамата Фростулф, като повече внимание отделяха на Дуротан.

До ушите му долетя вик „Лок’тар огар!“ и звук от стомана, удряща стомана. Победа или смърт. Какво ставаше тук? Без да обръща внимание на ескорта си, той се насочи към звука и си проби път до един широк ограден кръг, в който имаше биещи се орки.

Първото нещо, което видя, беше една пъргава женска, въоръжена само с два зловещи на външен вид ножа, която се шмугна под ръката на атакуващ я с боздуган орк, оставяйки гънка черно-червена кървяща ивица по ребрата му. Имаше възможност да нанесе смъртоносен удар, но не го направи. Дуротан се извърна към друга група биещи се орки, този път четирима срещу един, а до тях имаше и двубой.

— Тренират — обърна се той към Оргрим и успокоено въздъхна. След това се намръщи. Поне една трета от трениращите орки беше с онзи нездравословен зелен оттенък на кожата.

— Фростулф, а? — се разнесе зад тях нисък бумтящ глас. — Не сте точно чудовищата, които очаквах.

Двамата се извърнаха и видяха един от най-огромните орки, които някой от тях беше виждал през целия си живот. Нито Дуротан, нито Оргрим бяха дребни, като Оргрим бе дори най-едрият Фростулф от поколения насам, но на Дуротан му се наложи да погледне нагоре, за да види лицето на говорещия. Кожата му бе чисто кафява, без никакъв намек за зелено, лъщеше или от пот, или от мазнина, и цялата бе покрита с татуировки. Масивните ръце бяха целите черни от мастилото, а очите му закачливо блещукаха с одобрение в погледа, когато се насочиха към тях.

— Ще видиш, че напълно отговаряме на описанието — тихо отвърна Дуротан. — В Ордата ти няма по-изкусни ловци от нас, Блекхенд от клана Блекрок.

Блекхенд вдигна лице към небето и се разсмя.

— Нямаме нужда от ловци — каза накрая той. — Това, от което се нуждаем, са воини. Равен ли си на тези, които дойдоха преди теб, Дуротан, сине на Гарад?

Дуротан хвърли поглед към кървящия орк, когото бяха издебнали със свален гард.

— По-добър съм — заяви той, и това си беше самата истина. — Когато Гул’дан дойде и помоли Фростулф да се присъединят към Ордата… и двата пъти… не спомена нищо за битки за завладяване на новата земя.

— Е, да — каза Блекхенд, — обаче какво му е интересното просто да отидеш някъде? Ние сме орки. Сега ние сме Орда от орки! И ще завладеем новия свят. Поне тези от нас, в които има достатъчно смелост да го направят. Теб не те е страх, нали?

Дуротан си позволи лека усмивка, която изкриви устните му около долните глиги.

— Страх ме е само от празни обещания.

— Смело изказване — одобри Блекхенд. — Прямо. Добре. В армията ми няма място за блюдолизци. Ако беше дошъл утре, Дуротан, щеше да си закъснял. Щеше да останеш при старците и болните.

Дуротан се намръщи.

— Някои от нас ще останат тук?

— Само в началото. Заповеди на Гул’дан — обясни Блекхенд.

Дуротан се замисли за майка си Гая, Пазителката на преданията, за старшия шаман Дрек’Тар, за децата… за съпругата си, очакваща дете.

— Не съм се съгласявал на такива условия!

— Ако се противопоставиш, с удоволствие ще ти отправя мак’гора.

Мак’гора беше древна традиция, позната и практикувана сред всички оркски племена. Това бе битка на честта, орк срещу орк, отправено и прието предизвикателство. И се водеше до смърт. Преди няколко месеца, напълно наясно с оредяващите редици на клана си, Дуротан бе отказал да убие съплеменник, който го беше предизвикал на мак’гора. Блекхенд очевидно не страдаше от подобни скрупули.

— Утре сутрин Гул’дан ще ни поведе към новата ни родина — каза Блекхенд. — Първата вълна, която ще помете враговете ни, ще се състои само от воини. Елитът на Ордата. Можеш да доведеш младите, здравите, бързите и свирепите. Най-добрите си воини.

Дуротан и Оргрим размениха погледи. Ако тази нова земя можеше да застраши живота на по-уязвимите, стратегията беше правилна. На по-силните се падаше да я направят безопасна.

— Има смисъл в думите ти, Блекхенд — заяви той спокойно. — Фростулф ще се подчинят.

— Добре — отговори Блекхенд. — Фростулф може да не изглеждат като чудовища, но щеше да е жалко да ви избия, без преди това да ви видя как умеете да се сражавате. Ела, нека ти покажа силата, с която орките ще се стоварят върху нищо неподозиращия нов свят.