Кристи Голдън
Warcraft (13) (Официалната история на филма)

Глава 12

— Гарона, дръпни качулката над главата си и язди между нас — тихо каза Карос.

Главата му бе превързана, лицето му бе цялото в драскотини, но изглеждаше в отлична форма, като за след юмрук от вожд на оркски клан.

Зад себе си Гарона чу звуците на коне и трополящи каруци. Не бяха сами на пътя, тъй като бяха излезли в покрайнините на Елуин. Не се страхуваше от шепа фермери, но от спречквания нямаше да има никаква полза. Подчиняваше се, но зорко наблюдаваше всичко около себе си. Все повече и повече хора излизаха на пътя, вливайки се като малки ручейчета в река, която пред портите на замъка вече дори не беше река, а цял океан от хора.

Хиляди бежанци се струпваха в едно, а изпълнените им с ужас очи бяха добре познати на Гарона от затворените в клетки пленници. Погледна един от широкоплещести, но ниски хора, наречени „джуджета“. Опитваше се да накара едно уплашено пони да дърпа малка каручка. Женската и двете им малки деца се клатеха в нея, а погледите им уплашено шареха по кипящия човешки хаос около тях.

Един измъчен на външен вид страж повдигна ръка в желязна ръкавица и им препречи пътя.

— Пуснете първо да минат другите! — извика той.

Джуджето сбърчи вежди.

— Човече, аз работя в Кралската ковачница! — изрева то.

— Бягай и се скрий в някоя дупка, дребосъчко! — се разнесе глас, безопасно анонимен в тълпата.

Други се заеха да изблъскват каручката и едно от децата се разплака за баща си. Търпението на джуджето явно окончателно се изчерпа, защото то се пресегна назад и сграбчи толкова голям чук, че Гарона се зачуди как изобщо го повдигна.

— Знаеш ли каква дупка ще отворя в тиквата ти, смрадливо…

— Това е недопустимо — промърмори Карос.

На висок глас извика:

— Сержант! Подредете всички в редица! Или ще има ред, или затваряме портите, докато се установи такъв!

Обърна се към хората, които клатеха каручката.

— Каз кове оръжия за нашата безопасност. Да не съм чул нито дума повече.

Джуджето кимна в знак на благодарност, зачервено. Пуснаха го да мине. Карос и Гарона понечиха да го последват, но Кадгар улови зеленокожата за ръката.

— Трябва да продължа проучванията си. Разкажи на краля за случващото се. Идвам възможно най-скоро.

* * *

В главата на Кадгар цареше хаос. Същият орк, който го бе наблюдавал с поглед, изпълнен с разум, докато вдигаше защитната сфера около себе си и Медив по време на първия сблъсък между хора и орки, бе запушил устата му с длан, колкото лопата, след което го бе пуснал, без да го нарани. Не просто невредим, а с молба за сътрудничество за свалянето на Гул’дан и ликвидирането на фел.

Вкара ключа в ключалката на вратата към стаята си. Никога не бе изпитвал по-голям страх за живота си досега, но и никога толкова… уважаван, колкото в момента, когато могъщия оркски вожд Дуротан го бе потупал толкова приятелски…

— Какво е това?

Подскочи половин метър във въздуха и инстинктивно вдигна ръце в защитна магия, но навреме разпозна натрапника и преглътна думите на заклинанието.

— Пазителю!

Усети как енергията се оттича от него, оставяйки след себе си негата на облекчението. Насили мозъка си да заработи нормално отново и отговори на очевидно бесния Медив. Пазителят сочеше купчина бележки, отворени книги и рисунки, които заливаха стаята. Когато на Кадгар му бе свършило мястото, той бе започнал да ги увесва на една връв, сякаш сушеше пране. Бележките бяха буквално навсякъде.

— Порталът… Видяхме го! В Морас! Опитвам се да навържа в едно всички факти, с които разполагаме.

— Това — настоя Медив с поглед забит в една рисунка, която държеше в ръка. — Откъде прекопира това?

Кадгар се почувства като птичка, хипнотизирана от погледа на змия. Знаеше, че изглежда глупаво, и се почувства дори още по-глупаво, когато се опита да събере мислите си. Не разбираше яростта на Медив.

— Пазителю?

Медив откъсна още един лист, висящ във въздуха.

— А това? А това?

Още един, и още един. Пристъпи към Кадгар и натика един от листите в лицето на момчето.

Ръцете и гласът на Кадгар затрепериха, когато отговори, а по челото му изби пот; обля го неподправен ужас. В какво бе сбъркал? Преглътна, но устата му бе толкова суха, колкото листите, които Медив мачкаше в ръцете си.

— Проучвах всичко от момента, в който усетих присъствието на фел.

— Аз съм Пазителят! Аз.

Медив се приближи още повече, с което принуди Кадгар да направи крачка назад, а после и още една, докато другият се надвесваше над него.

— Не ти. Все още не.

Опита се за последен път да обясни.

— Мислех си, че ще Ви е от полза малко помощ…

Вгледа се в налетите с кръв синьо-зелени очи на този, който се предполагаше, че е Пазителят на света. Този, който бе съвсем уверен, че ей сега ще го убие.

След един удар на сърцето всяка бележка, всяка драскулка, всяка илюстрация, над които бе работил толкова усърдно, избухнаха в магически огън. Изгоряха бързо и от тях не остана дори пепел. Сякаш никога не бяха съществували.

— Не си въобразявай, че можеш да си ми от полза. Представа си нямаш срещу какво се боря — каза Медив, пое дълбоко дъх и се поуспокои. — Ако искаш да помогнеш, пази краля. Фел я остави на мен.

Обърна се и тръгна да излиза. Кадгар се облегна на стената, обзет от облекчение. Което продължи точно една секунда. Видя какво бе оставил на стола до вратата.

Книгата с руните, която бе „взел назаем“ в Каразан.

Дано не я види — замоли се наум той. Медив бе полуизлязъл през вратата. Дано не я види. Дано не я види…

Пазителят спря насред крачка. Замръзна за секунда, след което, докато Кадгар се свиваше, главата му се обърна бавно и погледът му се спря върху книгата.

Тишина.

Пазителят вдигна книгата и я погледна. Не се обърна назад. Младият магьосник се зачуди как така не е изпепелен на място.

— Интересен избор — ледено отбеляза Пазителят.

— Пазителю…

„Мога да обясня“ — наум продължи Кадгар, а в ръката му внезапно лумна магически огън, който погълна рисунката, която той несъзнателно продължаваше да стиска. Когато погледна нагоре, Медив вече го нямаше.

 

 

— Нямаше да поиска среща, ако смята, че може сам да победи Гул’дан — отбеляза Лейн.

Седеше на трона си, а около него се бяха скупчили Лотар и неколцина други съветници, които Гарона не познаваше. Кралицата седеше в своя трон до този на краля и мило се усмихваше на зеленокожата.

— Явно е ужасен от фел.

Гарона настръхна от обидата, нанесена на главатаря на Фростулф.

— Дуротан не се бои от нищо.

Лейн погледна Лотар и повдигна вежда в безгласна покана приятелят му да продължи с разказа си.

— Изборът на място, неочакваната покана… много прилича на капан, Ваше величество.

Гарона му хвърли гневен поглед.

— Не е.

— Може да е.

Ноздрите й се разшириха от обидния намек. Лотар отвърна на погледа й, без да трепне и синият му поглед се заби в очите й.

— Не е!

— Ти как мислиш? — попита приятеля си Лейн.

— Прекалено добра възможност е, за да бъде пропиляна. Мисля, че нямаме избор. Трябва да попречим на орките да отворят портала. За това две мнения няма. Имаме обаче нужда от помощ.

— А ако лъже? — полюбопитства Лейн.

Гарона го прониза с поглед.

— Орките не лъжат.

— Ами ако той лъже?

— Това е безчестие! — заяви тя, сякаш това обясняваше всичко.

— А къде е честта в това да предадеш народа си? — предизвика я Лотар.

Тя се обърна към него и необикновените му очи. Знаеше езика на хората достатъчно добре, за да води разговор, но тънкостите в него й убягваха. Как да им обясни кой е Дуротан? Замълча и внимателно подбра думите си. След това каза:

— Дуротан защитава племето си. Неговият враг е фел. Предател е Гул’дан.

Лотар я пронизваше с поглед. Тя не бе свикнала на подобно внимание. Повечето орки сякаш дори не я забелязваха. Ако й обърнеха внимание, това беше само за да я заплюят или подиграят, или нещо по-лошо. Не бе излъгала Кадгар и Лотар, когато им бе казала, че костите й са много здрави. Повдигна брадичка и не извърна поглед.

Гласът на Тария долетя до нея. Кралицата явно имаше някаква идея.

— Този орк… Дуротан… Откъде го познаваш?

— Той ме освободи… и племето му го обича. Винаги поставя на първо място нуждите им. Винаги. Той е силен вожд.

— Силните вождове трябва да заслужат доверието на племето си — се обърна към нея Тария, точно както го бе направил Лотар, но в погледа й се четеше състрадание, от тежестта, на което Гарона запристъпя от крак на крак. Кралицата явно взе някакво решение. Ръката й се насочи към тънкия й кръст, откъдето откачи малък кинжал.

— Ако ще се присъединяваш към нас, ще трябва да заслужиш доверието ни.

Подаде й кинжала и допълни:

— Ето ти оръжие.

— Това?

— Да.

Гарона го погледна. Размерът подхождаше на човешката жена, не на нея. Беше изящен и крехък, а не като масивните кинжали на орките. Ефесът бе украсен със скъпоценни камъни и когато Тария кимна, Гарона изтегли острието от ножницата и го огледа. Промени първоначалното си мнение. За такова дребно нещо беше изработен изключително добре.

Можеше да убие и Тария, и Лотар, а може би дори и краля, преди някой да я спре. Усмивката на кралицата се разшири. „Знае какво си мисля — осъзна Гарона. — Но и знае, че е в безопасност.“

Доброта. Нещо повече. Доверие. Нещо запари в очите на Гарона. Не можеше да проговори, затова просто препаса оръжието около кръста си.

Лейн кимна.

— Намерете Пазителя. Имаме нужда от него.

 

 

Кадгар използва пътуването, за да се успокои. Мислеше си, че Пазителят тотално е откачил, но опитът на Медив да го откаже от проучванията му само го настърви повече да ги продължи. Толкова бурна реакция нямаше как да е без причина.

Стоеше пред централната кула на Стормуинд и изчакваше срещата да свърши. Би трябвало да присъства на нея, но както винаги, не беше поканен. На пръв поглед около него цареше хаос, но след като се загледа, Кадгар установи, че все пак съществува някакъв ред. Хората се придвижваха целенасочено в различни посоки, току се дочуваше войнишки жаргон. Той крачеше гневно, докато най-накрая не видя Гарона, а зад нея — страж с каменно изражение. Главата й отново бе изцяло покрита от качулката, криейки красивите й черти. Огледа се за Лотар, но явно командирът бе все още вътре. Гарона обаче можеше да му бъде от страхотна полза.

— Ето те и теб! — възкликна той и се завтече към нея. — Кажи ми какво знаеш за магията на вашия магьосник.

Гарона се огледа напрегнато, готова за битка дори и в сегашната ситуация.

— Какво правят?

— Подготвят се за война — разсеяно отговори Кадгар, явно очаквайки отговор на въпроса си вместо той да бъде разпитван. — Гарона, нуждая се от помощта ти. Намерих…

На лицето й се бе изписала усмивка, която премина в бурен смях. Кадгар се изчерви до върха на ушите си.

— Какво? Кое ти е толкова смешно?

Гарона опита да се овладее, но пламъчето на веселие остана да пламти в очите й.

— Как може човек да не е готов за война?

— Някои от нас са готови — в своя защита заяви Кадгар.

— О, да — усмихната се съгласи зеленокожата. — Ти… и Лотар. Мъжът и момчето. Ордата трепери пред вас.

Той се наежи при обръщението „момче“ и не му остана нищо друго, освен да я репликира с думите:

— Двама мъже… и много други.

Бръкна в гънките на робата си и извади единственото нещо, оцеляло след необяснимата ярост на Медив — простичка рисунка.

— Виж това — каза той и й я подаде. — Някога да си чувала за човек на име Алоди?

— Ти ли я нарисува? — попита тя и я заоглежда критично, което накара Кадгар да потисне усмивката си.

— Да, но… хванала си я накриво. Чакай да…

Гласът му беше изпълнен с добронамерена веселост при вида на невинната й неграмотност.

Само че думите застинаха в гърлото му. Беше прерисувал илюстрацията хоризонтално, докато тя я държеше вертикално. Орките, които според него излизаха от Великия портал вече не изглеждаха, сякаш стъпват по земята, а сякаш се катерят нагоре и изпълзяват от огромна дупка.

А пред тях закачулена фигура ги приканваше с жест да се съберат около нея.

— Нарисувал си пристигането ни в Блек Морас. Откъде знаеше как изглежда отстрани?

Той не отговори. Пламтящото му смущение се бе изпарило, заменено от вледеняващ студ. Знаеше само, че веднага трябва да отнесе това на Лотар. На секундата.

Без да пророни нито дума повече, той се затича нагоре по стълбите, взимайки по две наведнъж, крещейки с пълна сила името на Андуин Лотар.

 

 

Когато Лотар зърна сандъка, запечатан с логото на Айрънбиърд и герба на Бронзбиърд, веднага се запъти към него. Аломан, която се стремеше да внесе малко ред в хаоса, го попита:

— Какво има, командире?

— От крал Магни са — отговори Каз, подавайки се иззад ръба на сандъка. — Казва, че ще бъдат от по-голяма полза, отколкото плуговете.

Въпреки напечената ситуация и факта, че се крепеше повече на адреналин, отколкото на храна и сън, Лотар намери сили да се усмихне, когато отвори сандъка и видя няколко от „чудесата на техниката“, едно от които бе отнесло ръката на татуирания орк.

— Гърмящи пръчки — доволно каза той.

— Лотар! — се разнесе гласът на Кадгар.

Тичешком младежът влетя в стаята и дори поднесе на една страна в опита си да спре.

Задъхано проговори:

— Трябва ми помощта ти!

— Какво се е случило?

Едва поемайки си дъх, Кадгар каза:

— Намерих… една книга.

Лотар с мъка се удържа да не завърти очи.

— Не се и съмнявам.

Кимна на Аломан, която му помогна да повдигнат и преместят сандъка настрани.

— Не, не. Не разбираш — настоя момчето и извади един навит на руло пергамент.

Думите се заизливаха от устата му с безумна скорост, сякаш се страхуваше, че ще му я затворят, преди да успее да ги изрече всичките.

— Чакай да ти обясня. Имаше една илюстрация, на която има портал, като оня, дето го видяхме да се строи. Опитах се да я покажа на Пазителя, но той побесня. Изгори всичките ми записки, цялото ми проучване. И това щеше да изгори, ако не го бях скрил в наметалото си.

Раздразнен, но и леко заинтригуван, Лотар седна на най-близкия сандък и погледна пергамента, който Кадгар размахваше пред лицето му. Магьосникът се настани до него. Както бе казал, това наистина беше скица на Великия портал, само че беше завършен и от него излизаше армия от въоръжени орки. Порталът бе с размера на ръката на Лотар, а орките — съвсем дребни фигурки. От всяка една от страните му имаше издялана закачулена фигура с приведена глава. Наоколо се виждаха хълмовете и застоялата вода на Блек Морас. Той погледна към Кадгар и объркано повдигна вежда.

Момчето се пресегна.

— Не… така го обърни.

Сега страницата беше разположена вертикално, а не хоризонтално.

— Виж — каза то, като проследи с пръст фигура, която преди приличаше на заоблен хълм. На светлината на факела фигурата изпъкна.

— Виждаш ли?

Космите по врата на Лотар настръхнаха. Погледнати по този начин, извивките на хълма наистина се превръщаха в закачулена фигура, същата като тези от двете страни на портала. Беше изобразена надвесена над отвора на портала и гъмжилото орки, изпълзяващи от разцепената земя. Едната й ръка бе вдигната сякаш в поздрав или подкана.

Опита се гласът му да прозвучи спокойно.

— Какво означава според теб тази картина?

— Орките са призовани… от нашата страна на портала.

Погледът в очите му беше категоричен. И ужасен.

— Поканени!

Лотар се огледа, за да провери дали някой не е станал неволен свидетел на разговора им.

— А Пазителят е изгорил проучванията ти — бавно произнесе той.

Защо? Защо Пазителят на Азерот ще се ядоса дотолкова, че да унищожи записките на момчето? Дали от завист към послушника? Кадгар бе свършил добра работа, трябваше да му се признае. Нищо от това нямаше смисъл. Колкото повече научаваха, толкова по-неясно ставаше всичко. Медив, стари приятелю… какво се случва?

Зачуди се какво да каже.

— Сигурно Пазителят се е опитвал да те предпази.

Кадгар го погледна и черните му, елегантно извити като гарванови крила вежди, се сбърчиха от тревога, когато думите на командира не успяха да го успокоят достатъчно.

— Тръгвай — дружелюбно го подкани Лотар.

Кадгар кимна и се подчини. Само че докато магьосникът се отдалечаваше, усмивката се стопи от устните на командира.