Кристи Голдън
Warcraft (16) (Официалната история на филма)

Глава 15

Драка беше воин. Досега мястото й винаги беше до съпруга й — вожд и най-добър приятел. Раждането на все още безименното им дете на това място — богат, но негостоприемен свят, бе променило всичко това. Бебето бе не просто тяхното дете или детето на вожда. То бе детето на клана, единственото новородено на Фростулф от прекалено дълго време насам, и въпреки притеснителния цвят на кожата, то се радваше на любовта на всички. На всичкото отгоре тук, в Азерот, бяха малко орките, на които почти ежедневно не им се налагаше да се бият.

Драка споделяше безпокойството на съпруга си относно Гул’дан, злата му магия и колко нередна е цялата тази война с хората. Всеки момент, през който бяха разделени, си бе живо изпитание. Едно бе заедно да се впускат в битка, знаейки, че смъртта е напълно вероятна. Друго беше да стои отзад в неведение какво изобщо се случва.

Сякаш усетило тревогата й, бебето започна да се върти в кошницата си, отворило прекрасните си, странно сини очи, и да протяга юмручета към нея. Внимателно Драка взе една от малките ръчички в нейната и я целуна.

— Тази ръка ще носи бащиното ти копие Тъндърстрайк — каза му тя. — Или предпочиташ брадвата Севър, а?

Бебето загука, явно доволно да върти, което и да е от оръжията на баща си, и тревогата в сърцето й малко поутихна.

— Малкият ми воин — зашепна тя, — ти си истински орк, независимо какъв цвят е кожата ти. Ще те научим да бъдеш.

Малчуганът бе заспал, когато парчето кожа, която скриваше входа, се отмести настрани. Беше Дуротан, изпотен, задъхан, и всичко по него подсказваше без думи за претърпяния провал.

Прегърна я за секунда, след което набързо й разказа какво се е случило. Тя не отговори нищо, но продължи да клати глава. Не. Не. Това не е възможно. Оргрим не би… никога не би ги предал. Само че го беше направил.

— Трябва да бягате с бебето — каза Дуротан, когато приключи с разказа си. Посегна към детето, вдигна го нежно, въпреки трескавостта си. — Веднага!

На вратата падна сянка. Блекхенд. Целият бе опръскан с кръв, но не носеше оръжие. Нямаше нужда от него. Вече не. Бойните нокти на мястото на увредената му ръка изпълняваха чудесно тази роля. Хвана Дуротан за косата и го дръпна назад. Бебето в шепата на баща си заскимтя.

— Ти си предател, Дуротан! — изрева Блекхенд.

Цялото тяло на Драка крещеше „Нападни го!“, но вместо това тя задържа погледа си върху Дуротан. Той не се съпротивляваше, поне не с оръжия, така че и тя щеше да постъпи така.

— Не — спокойно и уверено отговори Дуротан. — Аз съм този, който цени това, което бяхме. Това, което беше и ти.

— Това време е отминало — яростно отвърна Блекхенд, а след това продължи малко по-спокойно. — Сега сме само храна за фел.

На лицето на предводителя на Ордата не бяха изписани ярост или омраза, а само мрачна меланхолия.

Изненадвайки сама себе си, Драка проговори:

— Ние сме повече от това. Ти си повече от това. Все още има надежда, Блекхенд. Не е задължително да продължаваме по този път.

Блекхенд я погледна, присви очи, след което върна погледа си върху Дуротан. В един проточил се момент и тримата стояха неподвижно, докато бебето плачеше. С ръмжене Блекхенд пусна Дуротан, блъсна го настрани. Вождът на Фростулф веднага отиде при Драка и й подаде детето. Тя го прегърна. Когато проговори, в гласа на Блекхенд отново нямаше злост, но дори и така, сърцето на Драка се сви.

— Не ме карай да отнемам повече невинни животи, млади вожде.

Тя притисна бебето към гърдите си още по-силно, а погледът й прескачаше между Блекхенд и Дуротан. Съпругът й изпъна снага.

— Ако се подчиня…

Ръката на Драка се стрелна и хвана мишницата му, а ноктите й се забиха дълбоко в плътта му. Погледът на орка обаче остана забит в лицето на предводителя.

— … ще пощадиш ли племето ми? — завърши той.

Блекхенд не отговори. Драка знаеше, че не би могъл да даде никакъв отговор. Той бе предводител на Ордата, но се подчиняваше на Гул’дан. Блекхенд също бе болезнено наясно с този факт. Просто заметна кожата на вратата и зачака.

Вождът винаги трябва да взима най-доброто решение за племето си — припомни си Драка. Реши да не плаче, да не показва, че нещо разкъсва сърцето й. Щеше да демонстрира смелост пред съпруга си. „Освен това — категорично си каза наум, — няма да допусна това да е краят.“

Когато любимият й се обърна към нея, тя се постара единственото, което вижда той в очите й, да е увереност и любов. Те бяха Фростулф. Знаеха, че се обичат. Нямаше да разиграват сценки пред Блекхенд.

„Независимо от всичко.“

„Мислех си за име“ — му бе казала тя.

„Когато се запозная с него… или нея, аз ще измисля име.“

„И как така великият Дуротан ще даде име на сина си, ако не съм до него?“

— Какво име да дам на сина ни? — нервно го попита тя, без да се срамува обаче, че гласът й потрепери. Дуротан сведе поглед към сина си и за момент твърдостта му се сломи, докато с неизмерима нежност галеше мъничката главичка на детето.

— Го’ел — каза той и в този момент тя разбра, че той не вярва, че ще се върне при тях жив.

Погали я по брадичката с пръст, след което се обърна към Блекхенд, излезе от шатрата и от живота й. Но не и от сърцето й.

Блекхенд й хвърли един поглед, а изражението на лицето му бе неразгадаемо. Обърна се и излезе. Великото копие Тъндърстрайк, което принадлежеше на Дуротан, а преди това на баща му Гарад, а преди това на дядо му Дуркош, падна от мястото, където вождът на Фростулф го бе подпрял и глухо тупна на голата земя.

* * *

Медив бавно отвори очи, след което примижа. Спомни си всички битки от миналото. Онези, в които се бе сражавал редом с Лотар и Лейн. Спомни си орките и стената от светкавици.

Имаше обаче една схватка преди последната, в която приятелите му не бяха взели участие. Преди да им помогне срещу орките, Медив бе принуден да се изправи срещу закачулената фигура, която му изглеждаше като родена от светкавиците, фигура, чиито очи светеха в зелено.

Прогони образа от мислите си. Не се бе предал. Бе останал с приятелите си. Осъзна, че е отново в Каразан, но не си спомняше как е стигнал до тук. Обърна глава и видя нея.

— Ти.

Топлина изпълни сърцето му при вида на Гарона. Тя леко въздъхна, облекчена от факта, че се е събудил. Очите му я поглъщаха. Толкова силна. Толкова красива. Толкова горда въпреки всичко, което е видяла и понесла.

— Къде е старецът?

— Помоли ме да те наглеждам — отговори тя.

— Така ли?

„Благодаря ти, Морос.“

Щастието му бе леко помрачено. Зададе следващия си въпрос, леко страхувайки се какво може да чуе.

— А кралят?

— Жив е.

„Слава на Светлината.“

Следващите й думи обаче го натъжиха.

— Синът на Лотар е мъртъв.

„Калън.“

Медив притвори очи и тежко въздъхна. Не познаваше момчето добре, защото Лотар го бе държал на разстояние от всички, включително и от себе си. Благодарение на добротата на Тария Калън бе влязъл в кралската гвардия, а не заради Лотар.

— Не мисля, че Дуротан знаеше за засадата — напрегнато отбеляза Гарона.

Медив се зачуди накъде бие тя.

— Съгласен съм.

— Аз настоявах хората да приемат срещата — продължи тя, готова почти да заплаче. — Лотар ще ме намрази.

Както много добре знаеше по себе си, шест години са достатъчно дълъг период и човек може да се промени. Истината бе, че наистина не знаеше дали приятелят му би хранил омраза към Гарона, и затова не отговори нищо.

— Явно това те тревожи — отбеляза вместо това той.

— Той е велик воин — продължи Гарона, а страните й леко потъмняха. — Защитава хората си.

„Аха!“ — възкликна наум Медив. Андуин. Нещата придобиваха смисъл. За момент се взря в чувствата си, след което взе решение.

— Достоен партньор за орк — предпазливо каза той.

Гарона се намръщи и поклати глава.

— Аз не съм орк. Не съм обаче и човек. Аз съм Прокълнатата. Аз съм Гарона.

Заболя го от самоотвращението и безпомощността в гласа й. Помълча, след което взе решение.

— Когато бях по-млад — започна той, без да подбира думите си, — се чувствах различен от хората около мен.

Беше част от Кирин Тор, но не изцяло — техен проект, техен домашен любимец. Откъснат от родителите и семейството си, той бе създал „семейство“ от двама безгрижни и безразсъдни приятели. А последиците от техните приключения бяха…

— Пътувах нашир и длъж, търсех мъдростта — как да почувствам близки тези, с чиято защита предстоеше да бъда натоварен.

Гарона го слушаше с цялото си тяло — широко отворени очи, разширяващи се ноздри, докато дишаше дълбоко. „Концентрация на орк“ — си помисли той и горчиво-сладка болка прониза сърцето му, болка, каквато не бе изпитвал от години.

— По време на пътуванията си се запознах със силни и благородни хора, а сред тях имаше и една жена, която ме прие такъв, какъвто съм. Която ме заобича.

Част от него не искаше да продължава с разказа. Това бе негово бреме, неговото голямо щастие и тайна. Негово и на никой друг. Не съвсем. Не беше възможно. Не трябваше да е истина. Спря се за момент и заби поглед в нейния.

— Не това бе животът, който ми беше отреден, но ме научи на нещо. Ако желаеш любовта — меко каза той, докато гласът му трепереше, — трябва да си готов да отидеш накрай света, за да я намериш. А понякога дори отвъд него.

Гарона сведе поглед за малко, а по иначе непроницаемото й лице си личеше каква буря от емоции я бе обзела.

— Напуснал си жена си?

— За да попадна на Лотар — остро рече той, след което отклони погледа си.

Не можеше да сподели тайната си дори с нея. Имаше толкова неща, които искаше да й каже, но времето за това все още не бе дошло. Може би след това. Ако изобщо имаше „след това“.

— Трябва да стоя тук и да се грижа за теб.

Чест. Вярност. Неща, които толкова много харесваше в…

Стисна рамото й.

— Това са задължения на Морос — простичко каза той.

Макар и все още много слаб, Медив имаше сили за това, което трябваше да направи сега. Изправи се и бързо размаха ръце, оформяйки около нея заклинание. Не бе трудно да се сети къде ще е Лотар в този момент. Естествено, част от енергията му идваше от магическия басейн, но останалата си беше лично негова. Избори, които сам бе направил. След толкова много грешки и катастрофи, след толкова разбити животи, накрая искаше да направи нещо правилно. Нещо добро. Нещо истинско и ценно в името на онази, която бе обичал в отминалите времена. Обичал, загубил, но не и забравил, нито за ден, нито за час, нито за секунда.

Скъпо щеше да плати за решението си. Не го беше грижа. Някои неща си струват жертвата.

За теб, любов моя.

Гарона се ококори, когато кръгът около нея оживя, запулсира и засвети в синя светлина. Медив се протегна и насъбра в ръка малко от магическата енергия, от която оформи перфектно малко цвете. Необикновено красиво и ефимерно, то блещукаше като малко въгленче синя жарава. Гарона бе виждала магия и преди, но опасна, предназначена да наранява. А тази лекуваше. Тази вдъхваше надежда. Разбра всичко по начина, по който той се надяваше да го разбере, отворила широко очи пред малкото чудо.

— Влез в кръга — заръча й той.

Тя погледна първо него, после кръга, а после с движение, по-деликатно от всяко едно, което той бе виждал в орк, хипнотизирано изпълни нарежданията му.

— Това е моят дар за теб — каза Медив с глас, преизпълнен с емоции, докато й подаваше светещото цвете.

Моментът се запечата в паметта му, като се постара тя да не разбира какво му коства всичко това. Гарона пое цветето, а зелените й пръсти нежно се сключиха около стъблото му. Погледна първо цветето, а после Медив.

Щастие и спокойствие изпълниха сърцето му и той отстъпи назад. Бялата светлина на кръга се издигна нагоре, образува сфера, ограждаща Гарона в своята какавида. Светлината се усили, докато стана непоносимо ослепителна, след което изчезна заедно с Гарона.

Медив припадна.

 

 

Лъвът на Азерот се беше напил.

Беше се проснал на бара в странноприемницата „Лъвска гордост“, а около него се търкаляха празни бутилки. Също толкова празна халба лежеше под безчувствените му пръсти. Очите му бяха затворени и Гарона се зачуди дали изобщо е в съзнание.

Пристъпи напред, като се опитваше да пази тишина, но дори и така Лотар я чу и разтвори клепачи. Не погледна към нея, а остана с поглед, забит в тавана. Гарона се зачуди дали изобщо е трябвало да идва. Може би Медив грешеше. Може би идеята, че човек може да го е грижа за орк, бе пълна глупост, особено орк, когото би могъл да обвини за жестокото убийство на детето си.

Замисли се обаче върху думите на Пазителя. Беше тук. Щеше да говори с Лотар. Поне щеше да опита.

— Съжалявам.

Той не отговори и Гарона почти се бе извърнала да си тръгва, когато го дочу отговора.

— Майката на Калън умря при раждането. Обвинявах него. Години наред. Сега няма да обвинявам теб за неговата смърт.

Гласът му не бе толкова завалян, колкото Гарона очакваше, а той явно бе готов да разговарят спокойно. Тя обаче, която се бе нагледала на толкова много болка, можеше да разпознае мъката в тона му.

Носил бе такова бреме… тя пристъпи напред. Той се изправи, слезе от бара и направи няколко крачки назад, когато тя го приближи. Гарона спря. Мъжът пред нея изглеждаше почти толкова ужасно, колкото Медив — блед, освен зачервените от пиене страни. Очите му бяха кървясали и подпухнали, а цялото му тяло трепереше. Неочаквано, той запокити халбата в стената, а трясъкът прозвуча почти мелодично.

Гарона добре познаваше състоянието му. Яростта, тъгата и чувството за вина се преплитаха в прокълнато и мъчително триединство. Пред нея стоеше воин без броня, обзет от болка, която няма как да скрие. Тя пристъпи напред и посегна към лицето му, погълната от желание да направи всичко възможно, за да облекчи болката му, която очевидно го разкъсваше отвътре.

— Беше толкова млад — прошепна Лотар.

Очите му бяха зачервени от плач. Тя прокара устни по обраслата му буза, като внимаваше с издадените си напред зъби, след което се отдръпна и го погледна.

— Никога през целия си живот — изхлипа той — не съм изпитвал такава болка…

И гласът му, и сърцето й, сякаш се пречупиха при последната дума. Той промълви:

— Искам…

Гарона го разбра. През целия си живот тя, Прокълнатата, бе живяла в болка. Не физическата болка на счупените кости или разкъсаната кожа бе най-силната. Ставаше въпрос за болка, за която не могат да се погрижат иглите, лапите и настойките — болката на сърцето и душата. Неведнъж тя бе намирала убежище от тази емоционална болка във физическата, която я отвличаше и й даваше място, където да се оттегли. Понякога се бе получавало, понякога — не.

Той вдигна поглед към нея и ако тя бе изпитвала някакво съмнение в чувствата си и дали мястото й е тук, то се изпари като мъгла под палещите лъчи на слънцето.

Посегна към него и нежно докосна лицето му. Той затвори очи и измежду стиснатите клепачи потекоха горещи сълзи. Бавно, готова да спре на секундата, ако той го пожелае, Гарона започна да забива ноктите си в кожата му.

Очите му се разтвориха и в сините им дълбини Гарона видя желание. Той се пресегна, притегли я към себе си и притисна устни в нейните.

След което болката изчезна.