Кристи Голдън
Warcraft (22) (Официалната история на филма)

Глава 21

По-висок, по-едър, по-широкоплещест… Всичко в Медив се уголемяваше. Мускулите му набъбнаха и тънката му, но все пак стройна фигура, заприлича на нещо, далеч повече наподобяващо орк, отколкото човек. Повече и от двете обаче приличаше на демон. Кожата му се обагри в зелено, а от очите му се понесоха тънки струйки зелен дим. С всяка следваща стъпка старият приятел на Лотар се трансформираше в някакъв ходещ кошмар. От челото му изникнаха два рога. От раменете му щръкнаха обсидианови израстъци като кинжали, и сякаш гарвановите пера, които украсяваха наметалото му, се превърнаха в черни кристали.

— Сега — повтори Лотар, но ужасът в гласа му сподави думата.

Нещото, което допреди малко беше Пазителят на Азерот, продължи да върви, да расте и да се променя, но сега вече погледът му бе фиксиран върху Лотар.

— Сега! — отново изкрещя той на Кадгар. — Сега, сега!

Над главата на Медив проблесна бледосиня светлинка и тогава огромният голем, висок шест метра и незнайно колко тежък, се стовари върху демоничната фигура в басейна, пълен с фел.

* * *

Беше точно толкова прекрасно, колкото си го бе представял Гул’дан. Орките се изсипваха от мъртвия в живия свят и Ордата ревеше възторжено. Хората измираха и Гул’дан беше доволен. След което обаче усмивката му помръкна.

Зелената светлина от вътрешността на Портала потрепери. Образът на остатъка от Ордата, чакащ на Дренор, да се присъедини към братята си тук, на Азерот, помътня. И преди се бе случвало, но могъщият му съюзник винаги бе оправял проблемите. Така че Гул’дан зачака.

Тишина.

Образът продължи да избледнява. Напевите не се подновиха.

— Не, не…!

Последно потреперване и образът на силуетите на чакащите се запечата дълбоко в съзнанието му, преди да изчезне окончателно. В един продължил сякаш цяла вечност момент Гул’дан гледаше неподвижно, след което изрева с глас, изпълнен с ярост. Извъртя се към най-близката клетка, претъпкана с пищящи човеци, и сграбчи решетката с ръце. Погледна грозните им меки лица, след което с мощен тласък изхвърли цялата клетка от платформата. Удоволствието му бе съвсем мимолетно, когато тя се размаза заедно със съдържанието си на парченца, далеч долу на земята.

— Така да бъде! — изръмжа той. — И сами можем да завладеем този свят!

* * *

Кадгар се плъзна от голема, с който се бе телепортирал и стоварил върху Медив, пльосна в басейна и осъзна колко миниатюрен изглежда пред двете неестествено огромни фигури пред него. Ахна и Лотар ужасен забеляза как черната магия фел започна да въздейства и на него.

Около Кадгар вече пращеше зелена енергия, която доближи и Лотар. Кадгар протегна ръка с широко разперени пръсти към него и на Лотар му се наложи да се хвърли встрани, за да избегне зелената топка фел, която полетя към него. Ако го беше уцелила, тя щеше да изсмуче живота му и да остави след себе си празна изкривена обвивка. Вместо това въздухът около него затрептя и оформи синьо-бял купол. През зелената мъгла, обвила момчето, Лотар видя, че то му се усмихна окуражително. Чак сега той осъзна, че Кадгар не го е атакувал, а е вдигнал защитна преграда около него.

Младежът се придвижи напред и коленичи пред огромната рогата глава на Медив. Посегна и положи длан върху челото на демона.

— По-силен си от него — каза Лотар с ясното съзнание, че вярва във всяка една своя дума.

Кадгар не се бе предал, нямаше да го направи и сега.

— Довърши го, момче!

Кадгар обаче не го довършваше, той го източваше. Около него и Медив се завихри бушуваща зелена буря от фел. Той я източваше от ревящия и тръскащия главата си Медив, притиснат под огромния голем. Източваше я и от басейна. Всичко се вливаше директно в момчето. Зелената енергия напускаше тялото на Медив на вълни. Лотар осъзна, че Кадгар, това момче с жълто около устата, използва себе си като проводник, за да освободи Медив от проклятието на фел.

И явно се получаваше.

Демоничното тяло на Медив започна да се свива и бавно да се връща към нормалните си размери и форма. Рогата изчезнаха от главата му и предишната му дълга коса отново се появи. Кадгар го пусна и насочи вниманието си към самия басейн. Потопи в него първо ръцете, а после лицето си, концентриран до краен предел.

Лотар усети как самите стени на Каразан трепереха от напрежението.

Изражението на лицето на момчето омекна. Зелените му очи се разтвориха широко, сякаш видяха нещо не от този свят. Устните му оформиха тихо „О“, сякаш възхитен от това, което фел му показваше.

Не. Не и Кадгар. Не и момчето, промъкнало се в казармите в търсене на отговори. Не и момчето, което първо бе предупредило за това, което в момента го унищожаваше. Лотар знаеше какви са възможностите на фел. Мисълта, че същото може да сполети и Кадгар, ужасите, които би могло да причини на света…

Кадгар затвори очи. Когато ги отвори, Лотар видя, че те светят не в зелено… а в синьо.

— От светлината се ражда тъмнина — произнесе Кадгар с дрезгав глас, — … а от тъмнината… се ражда… светлина!

Разпери ръце и изви гръб. Извика и изхвърли фел от себе си, от Басейна, и от Каразан. Самият въздух сякаш се раздра от могъщия зеленикав взрив, който обля защитния купол над Лотар като вода, изсипана върху обърната чаша.

Кадгар се заклати, след което се строполи, като кашляше и хриптеше.

Басейнът на Пазителя беше празен.

Щитът около Лотар изчезна и той се хвърли към Кадгар. Момчето се бе подпряло, все още кашляше, докато и последните малки късчета фел напускаха тялото му, и се разнасяха около него.

Дали на Лотар щеше да му се наложи да съсече Кадгар или момчето бе спечелило вътрешната си битка?

— Дай да ти видя очите — напрегнато прошепна войникът.

Кадгар дълбоко пое въздух и извърна лицето си нагоре.

Очите му бяха кафяви, а погледът — бистър. Лотар сърдечно го потупа по гърба, отдъхна си облекчено и за секунда двамата просто се усмихнаха един на друг, радвайки се на простичкия факт, че все още са живи.

Отвън долетя познат грак. Лотар погледна Кадгар въпросително.

— Изпратих го насам, когато дойдох да те взема — каза Кадгар, задъхвайки се. — Прецених, че ще имаме нужда от превоз.

— Прав си бил — тъжно се съгласи Лотар.

Може и да бяха спрели Медив, но имаше още много работа за вършене.

— Трябва да тръгвам.

Медив. Лотар погледна стария си приятел. Беше бледен и лежеше неподвижно. Но отново беше Медив. Благодарение на Кадгар.

— Гордея се с теб — каза Лотар на младия магьосник.

Фраза, която трябваше да е казвал и на Калън. За Медив беше прекалено късно, както беше и за сина му. За Кадгар и за него самия обаче — не. Момчето засия и той разроши косата му. Изправи се на босите си крака, защото ботушите му бяха останали дълбоко потънали в голема. Без да обръща внимание на острите каменни отломъци, той се затича, грабна меча си и се насочи към един от прозорците. Грифонът го видя и се спусна под него, така че без да забавя крачка, Лотар се хвърли в бездната, приземи се върху пернатия гръб и пое на помощ към краля си.

 

 

За момент Кадгар остана неподвижен и се опита да събере мислите си. Искрено съжаляваше, че беше принуден да убие Пазителя. Не това бе искал. Въпреки всичко обаче беше доволен, че е спрял Медив, преди да отвори портала. Бавно се изправи с надеждата, че Лотар ще пристигне навреме. Поклати глава и се замисли какво да направи, за да му помогне.

От басейна повече нямаше полза. Беше празен… както от чиста магия, така и от фел. Можеше…

Изненадано примигна. Чу се тих глас, напяващ заклинание. Медив все още бе жив и се опитваше да отвори портала на орките…

Не. Не. Кадгар се бе наслушал на тази магия достатъчно. Беше запомнил думите й, а тези сега бяха леко различни. Една от тях накара сърцето му да подскочи.

 

 

Лейн нямаше какво да губи, а спечели ли, печелеше всичко, така че се постара да даде всичко от себе си. Благодарение на изобретателността и щедростта на крал Магни, той яздеше сред мъже, насочили гърмящи пръчки срещу орки, огромни като дървета, но които падаха като отсечени след всеки изстрел. Бяха далеч по-многобройни, но заради „чудесата на техниката“ везните се изравняваха все повече и повече след всеки пукот.

Тези като него, които бяха предпочели по-традиционните оръжия, обикаляха на конете си около онези орки, които все още представляваха заплаха, макар и ранени. Пронизваха широките им гърди, прерязваха оголените им гърла, отсичаха крайниците им с остриета, наострени до съвършенство. Отваряха просека в морето от орки в посока на Портала и човешките пленници, очакващи избавлението си… или съдба, която Лейн не пожелаваше никому. Дори на орките.

Когато му оставаше частица от секундата свободна, Лейн насочваше погледа си към Портала и гледаше как силуетите на орките зад него стават все по-ясни, а после по-мътни. Спомни си спора си с Лотар относно броя на орките. Как държеше на идеята за изолацията. Сега позицията му изглеждаше толкова глупава. Беше толкова зает да се опитва да удържи река, че не бе видял опасността от океана зад нея.

Насочи коня си към една женска, която бе кръстосала оръжие с един от воините му. Замахна с дългото един метър острие и остави дълга кървава следа през кожената й броня. Тя му отправи свиреп поглед. Челюстите й затракаха като на животно и тя се хвърли към него с протегнати ръце, като успя да хване крака му в опит да го събори от коня. В следващия момент главата й се търколи от раменете и Лейн погледна спасителя си в очите. Кимна и се обърна да потърси нов враг.

Задъхан, хвърли пореден поглед към Портала и се ококори.

От другата му страна не се виждаха никакви орки, блъскащи се от нетърпение да нахлуят в Азерот. Виждаше се само задната част на Блек Морас. Изведнъж в средата на отвора нещо се размърда. Този път обаче светлината не бе зелена, а синя, и Лейн не видя части от пейзажа на Дренор.

А на Стормуинд.

От гърлото му изригна щастлив смях. Старият им приятел не ги беше изоставил!

— Благодаря ти, Пазителю!

Лейн се огледа и видя Карос, бронята му окъпана от тъмнокафява кръв.

— Карос! — извика той и когато войникът го позна, Лейн се огледа за Варис, за да повика и него.

Варис беше загубил шлема си по някое време на битката — тъмното му лице се озари от радост, когато разпозна в блещукащия образ Катедралата на Стормуинд, вместо грозната пустош на Дренор.

— В атака! — извика той и войниците му се подчиниха, окрилени от гледката.

Лейн се огледа и за Гарона. Тя тъкмо изтегляше острието на широкия си меч от зелените гърдите на някакъв орк. Беше загубил бройката на жертвите й.

— Гарона! — извика той. — Ела с мен!

Без да се двоуми и за секунда, тя хукна и скочи зад него на коня. Поеха в бесен галоп към Портала, този път символ на надежда, а не на отчаяние. Пробиха си път до него, което се оказа по-лесно, отколкото бяха очаквали. Орките се бяха стъписали, когато бяха видели, че порталът е отворен към друго място. Лейн и Гарона подминаха десетки клетки, някои от които вече отворени.

— Варис! Огради периметъра. Гарона, Карос, вземете всеки свободен войник и отворете клетките. Вкарайте всички в портала! Ще се опитаме да ви осигурим достатъчно време!

Кадгар разтвори широко очи. Запрепъва се към мястото, където лежеше затиснатият от неимоверната тежест на голема и осакатен Пазител. Очите му светеха в синьо, цветът на чистата магия, а не в досегашното зелено. Пред погледа на Кадгар по лицето на Медив се стече синя сълза.

Когато Кадгар проговори, гласът му прозвуча топло.

— Пренасочваш Портала към Стормуинд!

Медив кимна в знак на потвърждение. Очите му се насочиха към лицето на момчето. Немощно повдигна ръка, след което я остави да падне.

— Самотата ни прави слаби, Кадгар — промълви той с глас, изпълнен със съжаление.

Точно както Алоди бе казала на Кадгар. Нещо толкова простичко, толкова човешко, бе унищожило Пазителя, а покрай него — и целия свят.

— Съжалявам. Съжалявам. Исках да спася всички ни. Винаги съм го искал.

Погледът му се изпразни и той застина.