Кристи Голдън
Warcraft (10) (Официалната история на филма)

Глава 9

Мислите на Лотар бяха като кълбо кълчища, когато влезе в тронната зала. Подчинените му, които знаеха, че досега е разпитвал пленничката за разположението на вражите сили, му отдадоха чест. Без предисловие той започна да изстрелва въпроси и към тях.

— Блек Морас. Какво мислите за него?

Карос повдигна вежди.

— В него може да се скрие цяла армия.

— Или да потъне в него — контрира Варис. — Вярвате ли й, командире?

— Не.

Отговорът бе кратък и искрен. Лотар бе видял как Кадгар гледа женската и трябваше да признае, че е много привлекателна, въпреки странностите си. Въпреки тях обаче, тя не беше съвсем като зверовете, които ги бяха нападнали с такава безгранична жестокост в гората Елуин. Щеше обаче да е пълен глупак, ако безрезервно повярва на думите на тази Гарона, а крал Лейн не харесваше глупаците.

— Обаче това е информацията, с която разполагаме — продължи той. — Взимаме най-добрите коне, тръгваме само няколко човека. Да видим може ли да се има вяра на думите на един орк. Тръгваме призори.

Те кимнаха и излязоха от стаята. Той се загледа след тях за момент, след което се върна в тронната зала.

Там го чакаше Медив.

— Аз няма да дойда с вас — каза Пазителят.

Лотар стисна зъби. Какво се бе случило с Медив през изминалите шест години? Той, Пазителят и кралят бяха приятели, дори нещо повече — братя във всичко, освен по кръв. Бяха се сражавали заедно, бяха страдали заедно. Бяха му се притекли на помощ, когато бе изпаднал в нужда…

— Аз сам трябва да видя срещу какво сме изправени. Не виждаш смисъл в придобиването на впечатления от първа ръка ли?

Лотар не успя да прикрие кой знае колко добре яда си, както и притесненията, които го подхранваха.

Медив отбягна погледа му.

— Има нещо, за което трябва да се погрижа.

Лотар заряза любезностите. Приближи се до стария си приятел и изпитателно се вгледа в него.

— Какво ти стана днес?

Това бе едновременно загриженост и обвинение.

— Придобивах впечатления от първа ръка — нарочно повтори думите му отпреди малко Пазителят.

Лотар ядосано изръмжа.

— Ако момчето не беше до теб, щеше да придобиеш впечатление от острието на една брадва.

Медив вдигна рамене.

— Бива си го, не може да му се отрече.

След тези думи явно му хрумна някаква идея.

— Трябва да го вземеш с теб. По-силен е, отколкото мислиш.

— Медив — започна Лотар, но изведнъж нещо се случи и той осъзна, че е отправил думите си към един черен гарван.

Птицата врътна опашка, плесна с криле и излетя през прозореца.

— Мразя, когато прави така — изсумтя Лотар.

 

 

Макар и в стая в една от странноприемниците на Стормуинд, а не в някой затвор, на Кадгар му се наложи да преглътне реалността, че на практика е пленник. Стражът пред вратата го потвърждаваше. Не че имаше нещо против. Беше там, където искаше да бъде. Лотар го бе помолил… добре де, бе заповядал да отиде с него в Блек Морас, за да проверят данните, предоставени им от Гарона.

Запали лампата, а мислите му препускаха. Гарона. Орки. Фел. Прекалено много информация. Докато затваряше и залостваше вратата, Кадгар трябваше да си признае вътрешно, че ученето му е липсвало. Животът като обикновен човек тук, в Стормуинд, определено беше по-лесен от това да си момче за всичко на Кирин Тор, но с нищо не бе предизвикал интелекта му. Досега.

Блек Морас — достатъчно голямо, за да скрие в себе си цяла армия. Прекалено удачно за случаен избор на някой, който не е от този свят. Ако Гарона казваше истината. Мислите му се завъртяха около нея. Толкова странна, но и толкова привлекателна. Беше толкова силна и уверена, въпреки че бе наясно, че е пленничка.

Сега обаче трябваше да насочи вниманието си в друга посока. Бръкна под ризата си и извади книгата, която бе скрил там сякаш преди векове. Ужасяваше се, че в някакъв момент може да е изпаднала, но за негов късмет, това не се бе случило. Чудесно.

Сложи я на грубата маса, пое дъх и я отвори. Не бе особено дебела, с нищо незапомняща се корица, но още първите й страници го накараха да затаи дъх. Страниците бяха изпълнени с руни, а при отгръщането на поредния лист, очите му се ококориха при вида на една цветна илюстрация.

На нея бяха изобразени създания, които много напомняха зверовете, с които се бяха сражавали днес. Бяха нарисувани скупчени в плътна формация, размахали всевъзможни оръжия. Изливаха се от огромна каменна структура досущ вода от наведена делва.

— Велик портал — прошепна Кадгар и косъмчетата му настръхнаха.

Отмести поглед от образа на лудите орки и заразглежда руните над илюстрацията. Две от тях бяха оградени и в полето до тях някой бе написал: „От светлината се ражда тъмнина, а от тъмнината се ражда светлина. Питайте Алоди“.

Кадгар си повтори думите наум, след което се зае да разопакова приспособленията за писане и да топи перото в мастилницата. Пое си дълбоко въздух, наложи тънък пергамент върху страницата от книгата и се зае да следва контурите на страховитата илюстрация.

 

 

На Гарона бяха казали, че това е личната тъмница на краля. Не било място за мъчения. Дори имаше прозорци. Луната светеше и обливаше стаята със сребърните си лъчи, а сърцето на Гарона кървеше. Пак беше в клетка, пак не беше на свобода.

Помещението беше малко и от трите страни имаше решетки. Нещо, което бяха нарекли „креват“, служеше за спане. Върху него бяха разпрострени някакви постелки, които й изглеждаха много странни, а кожи за спане отсъстваха изцяло. В ъгъла имаше някакво гърне, но тя си нямаше представа за какво се използва. На малката маса бе оставена кана с вода и абсурдно малка и напълно неизползваема чаша. Бяха й дали и храна, която макар и съвсем чужда и странна, беше изядена до последната троха, защото трябваше да пази силите си. Надигна каната и изпи студената вода.

Докато я оставяше и избърсваше устата си, тя каза на сянката в стаята:

— Виждам те.

Онзи, когото бяха нарекли Пазителят, стоеше със скръстени ръце и впит в нея поглед, любопитен като този на хищна птица. Той пристъпи в светлината на няколкото факли и закрачи из стаята.

— Този портал — започна той. — Кой го е показал на Гул’дан? Кой го е довел в Азерот?

Задаваше правилните въпроси. Това й допадна. Зачуди се дали да му отговори, но накрая каза:

— Гул’дан го нарече „демон“.

Пазителят — някой го бе нарекъл Медив — не реагира.

— Ти видя ли го?

Гарона не изпитваше желание да се връща към тези си спомени. Бързо учеше езици, но в някои аспекти езикът на орките бе по-богат от този на хората, така че тя с мъка започна да облича описанието в човешки думи.

— Нямаше лице. Само глас. Като…

Погледът й попадна на факела.

— Като огън и пепел.

Това не описваше самия звук. Това описваше усещането при чуването му. Типично за орк.

Медив спря да крачи и се обърна към нея, а погледът му сякаш пробиваше дупка в нея, чак до сърцето й.

— На колко години си?

Скърцането на метал прекъсна въпроса му. Гарона рязко се извъртя към вратата. Тих плясък като от птичи криле върна вниманието й към Медив, но него вече го нямаше. Подсъзнателното усещане за впит в нея поглед я накара да повдигне лице нагоре. На решетките на прозореца се бе настанил черен гарван, а силуетът му се очертаваше срещу пълната луна. След миг гарванът отлетя.

„Шаман“ — помисли си тя.

Пое дълбоко дъх и се обърна да види кой е решил да я посети. Беше онзи, когото наричаха Лотар. Този, който бе убил орка от Фростулф, за да я защити. Същият, който по-късно я бе заплашил. С него бе и женската, присъствала по-рано на разпита. Беше тънка и чуплива, оплетена сякаш от клонки. Очите й обаче бяха големи, кафяви и топли като на талбук. Носеше някаква дървена плоскост, върху нея поредната малка съдина, както и някаква друга, но Гарона не можеше да отгатне за какво служи. И от двете излизаше пара. Следваше я прислужница, която бе дори още по-дребна от нея, носеща голям наръч кожи.

Лотар сложи ръка на слабото рамо на женската.

— Ако ти потрябвам, ще съм наблизо — й каза той, след което хвърли на Гарона поглед, изпълнен с неизречени предупреждения.

Женската кимна, направи място на стража да излезе, след което влезе в килията на Гарона.

— Отдръпни се — нареди й той.

До този момент не бе помръднала, но сега се подчини на заповедта, като повдигна брадичка при влизането на женския човек. Стражът затвори решетестата врата и със зорък поглед отстъпи назад в сенките.

— Съпругът ти е в грешка — започна Гарона. — Мога да те убия, преди да е стигнал до мен.

Жената погледна с объркан поглед. Проследи с очи погледа на Гарона, след което се засмя.

— Лотар? Той ми е брат! Съпруг ми е кралят.

Кралят. Водачът. Лейн.

— Ти си жената на главатаря?

Тъмните изписани вежди се повдигнаха от почуда при тази формулировка.

— Така излиза.

Гарона се доближи до нея, извисявайки се над нея.

— Значи смъртта ти ще ми донесе още повече слава — каза тя и зачака реакцията на събеседничката си.

Беше толкова крехка, че се зачуди дали дори само думите й не са достатъчни, за да я уплашат. Защото бяха самата истина.

Женският човек обаче само поклати глава.

— Не и сред нашия народ.

Тя кимна към другото момиче, което заобиколи Гарона и остави кожите на леглото.

— Нощите тук са студени. Тези ще ти бъдат от полза.

От момичето миришеше на ужас, но в жената на краля не се усещаше нищо подобно. Тя се доближи с дългата си наметка, платът прошумоля, остави предметите, които носеше на масата, и напълни чашата с горещата напитка. Подаде я на Гарона, която заби поглед в нея.

— Това ще те стопли — каза женската.

Напитката миришеше приятно и свежо на билки, и Гарона почувства приятната топлина в дланта си, когато сключи пръсти около чашата.

— Много го обичам. Това е чай от успокойниче.

Гарона предпазливо сръбна, услади й се, след което изгълта цялото съдържание на чашата наведнъж, въпреки горещината.

— Тази вечер твоят народ изгори още няколко от селата ни — заговори женската, докато Гарона преглъщаше. — Сред тях бе и селото, в което съм се родила.

Прехапа долната си устна, след което продължи:

— Виждам раните ти. Стари са. Вече са само белези. Не мога да си представя през какви ужаси си преминала, Гарона, но това не трябва да се случва. Ние живеем в мир вече дълги години. Между расите на този свят цари разбирателство и спокойствие.

„Успокойниче“ — помисли си Гарона. Зачуди се дали питието не е било преднамерено избрано от женската или е просто съвпадение. Обърна се настрани и вдигна наметалото, оставено отгоре върху кожите. Веригите, в които бе окована, се раздрънчаха, а оковите около врата й я разраниха.

Женската протегна длан, на която не се виждаха мазоли, посегна да докосне гърлото на Гарона и каза:

— Мога да наредя да ги махнат…

Затворничката се отдръпна светкавично, от което разля отварата. Жената на главатаря отдръпна ръка, но загрижеността не напусна лицето й.

— Извинявай. Не исках да те стресна.

Пое дълбоко въздух и продължи:

— Можеш да живееш сред нас, Гарона, стига да го искаш.

Само веднъж през живота й някой бе посегнал с добро към Гарона. Друга женска. Драка, партньорката на Дуротан. На лицето й бе изписано същото, което сега се четеше на това на Тария — състрадание и ярост към несгодите, през които е била принудена да премине.

Беше избягала от Дуротан, за да се отърве от живота си в Ордата. Гарона бе напълно наясно от какво бяга. Дали обаче знаеше към какво бяга?

* * *

Камъчето отскочи от главата на Дуротан. Обърна се към орка до себе си, повдигна учудено вежда, но видя само приятеля си Оргрим, на чието лице бе изписана младенческа невинност. Опита се да се намуси, но не успя и избухна в смях. Оргрим се присъедини към него. Приличаха на малки деца.

— Хубаво е пак с дървета около нас — каза Оргрим.

С вожда си седяха на едно хълмче. Под тях обикновени работници се суетяха около портала и отвратителните клетки, пълни с човешки затворници. Зад тях в далечината се виждаше пейзаж, който почти… „почти прилича на у дома“ — помисли си Дуротан. Е, дърветата бяха по-различни, но пак бяха прави и високи. Раждаха плодове и миришеха свежо.

— И сняг — с тъга допълни той. — Макар и да е надалеч.

Оргрим почеса сърбящите зарастващи рани.

— Когато победим хората, можем да отпътуваме за планините. Да усетим студа върху кожата си.

В гласа му се долавяше нетърпение и Дуротан разбираше копнежа му. Откакто бяха напуснали Севера на Дренор и на него му липсваха ужилванията на снега.

Целта на разходката им обаче не бе красивата гледка към покритите със сняг планински върхове, колкото и красиви да бяха те. Бе довел Оргрим тук, за да си спомнят как изглежда нормалният живот. Там долу, сред плача на болните, ранени гладуващи хора и техните деца, както и изнурителното мъкнене и дялане на камъни, това бе невъзможно. Почеса врата си, но макар и неприятни, имаше неща, които трябваше да бъдат изречени.

— Помниш ли, когато преследвахме клефтхуфи сред хребетите на Фростуинд? Цели стада. Навсякъде. А когато клефтхуфите свършиха, ги заменяхме с талбуци. Винаги имаше месо. Винаги бяхме обградени от живот. Танцувахме по ливадите по време на Празника на лятното слънцестоене и дори през зимата не гладувахме.

— Светът ни обаче умира — отбеляза Оргрим. — Трябваше да го напуснем. Останахме, колкото е възможно, Дуротан, но ти знаеше, че за да оцелеем, трябва да се махнем.

Мислите на Дуротан жужаха в главата му. Това, което предстоеше да изрече, бе опасно… но необходимо. Върна се към момента, когато взе ужасяващото го решение да се присъединят към Гул’дан, и думите, с които го бе съобщил на племето си.

Има един закон и една традиция, която никога не трябва да бъде нарушавана. Че вождът винаги трябва да взима най-доброто решение за племето си.

— Оргрим… Не намираш ли за странно, че загубихме дома си точно когато Гул’дан се появи?

Оргрим понечи да се засмее. Усмивката му обаче се стопи, когато осъзна, че Дуротан говори напълно сериозно.

— Един орк не може да убие цял свят, Дуротан.

— Сигурен ли си? Огледай се около себе си. Това не ти ли напомня за нещо?

Обърна се и посочи не към примамливите гори и снега в далечина, а там, откъдето бяха дошли. Към Великия портал и земята около него. Объркан, Оргрим сбърчи вежди за кратко, след което Дуротан видя как приятелят му малко по малко започна да осъзнава какво бе казал.

Когато за пръв път бяха стъпили на този свят, местността около портала бе чисто блато. Драка бе родила сина им с ръце и колене, потънали в мочурливата земя. Сега се виждаше само пепел и изсъхнали буци пръст. Каквито и растения да бяха живели тук, вече бяха мъртви и стрити на прах под грубите нозе на орките, заели се с мъкнене на камъни за построяването на порта.

Наистина му напомняше на нещо.

На другата страна на Портала, на земята, от която бягаха. Поредица от емоции плъзна по лицето на Оргрим.

Дуротан знаеше какво точно го пита. Знаеше и че е прав.

— Където Гул’дан ползва магията си, земята загива. Ако народът ни иска да намери своята нова родина тук, приятелю — с треперещ от вълнение глас продължи Дуротан, — Гул’дан трябва да бъде спрян.

Възцари се мълчание, което Оргрим наруши след дълга пауза. Каза само:

— Не сме достатъчно силни, за да го победим.

— Така е — съгласи се Дуротан.

Замислено почеса брадичка с острия нокът на палеца си.

— С помощта на хората обаче може и да успеем.