Кристи Голдън
Warcraft (21) (Официалната история на филма)

Глава 20

С рев на уста Дуротан скъси дистанцията между себе си и Гул’дан, бърз като някоя от стрелите на Драка, и с всичка сила нанесе удар в челюстта на магьосника. Изненадан, той се олюля и падна на земята. Преди обаче Дуротан да успее да се възползва от временното си преимущество, беше скочил на крака, сграбчи главатаря на Фростулф за гърлото и го повдигна във въздуха. Започна да стиска.

Очертанията на всичко се размиха пред погледа на Дуротан, но той продължаваше да се бори. Щеше да се бори до самата си смърт. Нямаше нужда да оцелява след всичко това. Трябваше да успее само да изпълни обещанието, което беше дал на Оргрим — да покаже на цялата Орда истинското лице на създанието, което ги предвожда. Започна да нанася немощни удари в уродливото зелено лице на Гул’дан, докато накрая опипом не попадна на два от отвратителните рогове на магьосника. Дори когато пръстите на врага му затягаха хвата си около гърлото му, главатарят на Фростулф дърпаше шиповете с всичка сила, докато най-накрая единият не остана в ръката му. Използва острия му връх като кама и започна да пробожда Гул’дан със собствения му неестествен израстък.

Ревът на Гул’дан този път не бе от ярост, а от болка. Захвърли Дуротан на няколко метра от себе си. Дуротан се стовари на земята и остана без въздух. Ръмжейки, Гул’дан се хвърли към него. Беше огромен, с шипове и рогове, с мускули, далеч по-силни от тези на Дуротан. Започна да го налага с юмруци, а всеки удар попадаше в целта си. Дуротан се съвзе, отклони с крак поредния мощен удар на магьосника и се извъртя. Пореден опит на Гул’дан, поредна маневра на Дуротан. След което бе негов ред да нанесе удара си.

Гул’дан обаче улови ръката му и го дръпна рязко. Разтвори длан и я прилепи към гърдите на Дуротан. Около пръстите му заигра зелена светлина.

Изведнъж краката на Дуротан поддадоха и той едва не се свлече на земята. Обзе го слабост и видя как от тялото му се проточи тънка бяла нишка, която потъваше в ръката на магьосника. Пред изумените му очи тялото на Гул’дан сякаш порасна и мускулите му набъбнаха. Със смях на уста, Гул’дан хвана здраво ръката на Дуротан и извади рамото му. Болка прониза главатаря на Фростулф, а после нещо изхрущя и ръката му увисна до тялото, напълно безполезна.

Падна на колене. Гул’дан се отдръпна с победоносен вид, след което вдигна зелен юмрук, за да нанесе фаталния удар.

Дуротан извика и изненадващо се хвърли напред. Главата му се заби в гърдите на Гул’дан, от което той залитна и пристъпи няколко крачки назад. Този път не му остана време да се осъзнае. Дуротан сви юмрука на здравата си ръка и започна да нанася удар след удар. Всеки път, когато ръката му потъваше в неестествената зелена плът, той си представяше лицето на някой от съплеменниците си, и това подхранваше яростта и усещането за справедливо възмездие. Курворш. Шакса. Кагра. Зарка. Низка.

Драка.

Го’ел.

До ушите му достигна звук, който се различаваше от песента на кръвта, течаща във вените му, или виковете на околната тълпа. Гласът бе човешки и напяваше. Надежда изпълни Дуротан. Гул’дан трябваше да е при Портала и да източва живота на невинните човешки същества, за да го отвори и да доведе тук остатъка от Ордата. Вместо това беше тук… и се биеше с Дуротан.

Той обаче също го чу и удари с юмрук наранената ръка на Дуротан. Главатарят на Фростулф изрева от болка и успя да остане в съзнание благодарение само на волята си. Въпреки това трябваше да отстъпи назад, където падна на ръце и крака.

Гул’дан изруга, но не атакува.

— Нямам време за това — промърмори той. — Блекхенд!

Предводителят на Ордата погледна Дуротан с уважение, премести вниманието си върху безполезната клатеща се ръка, кръвта, обляла лицето и тялото му, накъсаните хрипове, докато си поемаше въздух. След това погледът му се насочи към Оргрим и знамето, което Дуротан така дръзко бе забил в земята. Най-накрая обърна очите си към Гул’дан.

И се усмихна.

— Това е мак’гора — заяви той. — Ние уважаваме традициите си. Боят продължава!

Гул’дан хвърли на другия орк изпепеляващ поглед и нова надежда изпълни Дуротан. След като Блекхенд бе видял колко зъл и безчестен е Гул’дан, със сигурност щяха да го направят и останалите. Магьосникът се хвърли в атака, този път не с подигравка на уста, а припряно. Заради тази целеустременост ударите му станаха по-тежки, но от друга страна и по-безразсъдни. Дуротан съумя да избегне един, после втори. Всеки от тях буквално можеше да разтроши черепа му. После успя да нанесе удар на свой ред. Не много силен, но точно в целта. Независимо от това, когато попадаха в тялото му, ударите на Гул’дан бяха жестоки. Неведнъж Дуротан усещаше как някое от ребрата му изхрущява под юмрука на магьосника, но просто отказваше да се предаде.

Продължавай. Заради племето. Заради все още живите орки. Заради децата им.

В корема му попадна удар, от който се преви. Втори в целта — и вече не виждаше с едното си око.

Търпеше всичко.

И продължи да се бие. Докато не усети, че везните започват да се накланят.

Подигравките по негов адрес преминаха в тишина, а след това в шепот на възхищение. Гул’дан извърна глава и погледна орките около тях — „неговата“ Орда.

Устните му се изкривиха презрително. Отново долепи длан до гърдите на Дуротан и започна да източва силата му.

Сред тълпата се понесоха викове „Гул’дан мами!“.

Макар и усещайки, че животът му се оттича към Гул’дан и подхранва уродливата му мощ, Дуротан усети, че го изпълва радост. Беше успял. Сега вече беше невъзможно за магьосника да прикрие истинската си същност. Дуротан знаеше, че в момента изглежда като пленниците дранаи, когато животът беше изсмукван от тях, докато накрая от телата им не остана нищо друго, освен съсухрена и сбръчкана черупка. Беше принудил Гул’дан да покаже на Ордата какъв е всъщност.

Магьосникът отдръпна ръката си, все още обвита с бялата мъгла на жизнената сила на Дуротан, сви юмрук и го заби с пълна сила в гърдите на противника си. Болката беше непоносима. Дуротан полетя във въздуха и се строполи тежко на земята. Към света на живите го придържаше съвсем тънка нишка.

Отвсякъде се понесоха викове: „Мамиш, Гул’дан!“, „Засрами се!“, „Орките не правят така!“.

Дуротан трябваше да стане. Всяка жила и всеки мускул, всяка капка кръв горяха в болезнена агония. С усилие на волята си наложи да се изправи на крака. Едва поемаше въздух, но изду гърди и извика:

— Гул’дан, ти нямаш чест!

Със засилващ се с всяка стъпка рев, Гул’дан се хвърли към Дуротан, като този път не замахваше с ръце, а ги бе протегнал напред в опит да се докопа до врага си. Дуротан се опита да се защити, но хватката на Гул’дан беше желязна, а той нямаше никакви останали сили. Магьосникът го стисна в някакво гротескно подобие на прегръдка, без да се интересува какво виждат орките около тях. Притисна бързо разкривяващото се тяло на Дуротан към своето, тъй че да попива възможно най-много от жизнената енергия на вожда на Фростулф. Дуротан чу как гръбнакът му се прекършва. През остриетата на агонията видя как от тялото му се излъчва някаква странна златиста светлина. Душата му? Представа си нямаше. Тя обаче бе погълната от магьосника, за да утоли животинския глад на фел в него. Гул’дан се озъби като див звяр и демонстративно показа умиращото тяло на Дуротан на всички около кръга. Когато нямаше нищо повече за изсмукване от тялото на опонента си, той с погнуса го захвърли на земята.

Дуротан никога повече нямаше да се изправи.

Главата му се бе оказала извърната към Оргрим, но не бе в състояние да пророни и дума. Опита се да повдигне ръка, но само успя да сгъне пръсти. Оргрим обаче разбра. Очите му се изпълниха със сълзи и той кимна. Той, предателят на Фростулф, сега трябваше да говори от тяхно име.

Това обаче беше без значение.

Орките бяха видели. Дуротан постигна това, за което бе дошъл.

Това беше достатъчно.

 

 

Оргрим огледа насъбралите се.

— И вие ще следвате това? — изрева той, като вложи цялата омраза и отвращение в последната дума. — Така ли? Ще следвате този демон? Аз отказвам да го направя. Аз се подчинявам на истински орк. На вожд!

Тълпата зашушука. „Та той дори вече не прилича на орк“ — дочу отнякъде Оргрим.

Гул’дан се изправи задъхан и сякаш предизвика всички около него да му се опълчат. Оргрим видя как няколко орки обърнаха гръб и се отдалечиха. Някои от тях дори имаха зелен оттенък на кожата си. Бяха видели какво ги очаква, ако продължат да бъдат обвързани с фел, и се отказваха от подобно бъдеще.

Оргрим се обърна обратно към своя приятел и вожд, когото бе предал. Дуротан, син на Гарад, внук на Дуркош, лежеше неподвижно. Беше умрял така, както бе живял — храбро, с отворени очи и в битка с могъщ противник.

Спомни си думите му, които бе произнесъл пред Фростулф, когато потегляха на юг, за да се присъединят към Ордата: „Има един закон и една традиция, която никога не трябва да бъде нарушавана. Че вождът винаги трябва да взима най-доброто решение за племето си.“

Днес племето на Дуротан не бяха Фростулф. Племето му бе цялата Орда.

Оргрим коленичи до тялото на поваления си главатар и хвана един от зъбите му. Отчупи го с думите:

— За сина ти. За да може духът ти да го наставлява.

— С теб ще се оправям по-късно, Оргрим Думхамър — заплаши го Гул’дан.

Няколко от орките се отдръпнаха по-далеч от зеленокожия магьосник. Един от тях се изплю:

— Силата ти не си струва цената, магьоснико!

Оргрим изчака, за да види как ще се развият нещата. Гул’дан, обзет от сляпа ярост, протегна ръка. Тримата орки, които имаха лошия късмет да стоят пред него, включително такива, които му бяха верни, се сгърчиха от болка, жизнените им сили — не изсмукани, не източени, а брутално изтръгнати от телата им. Бялата им енергия се вля в протегнатата ръка на магьосника. Той вдигна и другата, но от нея се проточи добре познатото зловещо зелено на фел.

— Някой друг? — предизвикателно попита Гул’дан.

Тези, които не бяха успели да се оттеглят на безопасно разстояние, сега стояха пред него с вкаменени крака. Не искаха да остават, но не искаха и да намерят смъртта като другарите си. Като Дуротан.

— Що се отнася до теб, предводителю — извъртя се той към Блекхенд и насочи към него жужащата струя фел.

Оркът падна като подкосен на земята, закрещя и се загърчи от болка.

— Всички вие ще приемете фел — се извиси гласът на Гул’дан над мъчителните стонове на Блекхенд. — Ще станете по-силни от всеки орк досега! И когато фел ви преобрази, ще смажете дребнозъбите!

Зеленото обливаше и пронизваше Блекхенд. Мускулите му набъбнаха толкова, че бронята около тялото му взе да поддава. Пипала като вени с течаща в тях зелена кръв се увиха около него, дори около металния придатък на ръката му. Когато погледна нагоре, очите на Блекхенд горяха в зеленото на фел толкова ярко, че от тях се процеждаха тънки струйки дим. Отвратен, Оргрим се извърна. За Дуротан беше прекалено късно, прекалено късно беше и за Блекхенд. За него обаче не беше, както и за тези, които със собствените си очи бяха видели саможертвата на главатаря на Фростулф.

Докато бягаше към гората, далеч от фел и лъжливите й обещания, той чу как Гул’дан крещи. „А сега… завладейте новия ми свят!“

* * *

Зад следващия хълм, крал Лейн и армията му ги очакваха Блек Морас, врагът и невинните пленници. До него яздеше Гарона, която постоянно му хвърляше загрижени погледи.

Изкачиха склона в тишина, а когато видя какво лежи зад него, Лейн се вкамени.

„Фростулф ще ви чакат по пътя“ — му бе казал Медив.

Така и беше. Покрай пътя, набити на кол, висяха телата на членовете на племето Фростулф, гнусна покана да навлязат в територията на орките. Пръстите на ужаса стиснаха гърлото на Лейн, докато местеше погледа си от един труп на друг. На вратовете на някои все още висяха племенните огърлици с емблемата на клана. В устите на други бяха натикани знамената на Фростулф. Бяха толкова много…

Медив беше сбъркал. Бунтът е бил потушен. Съюзниците им бяха превърнати в покрити с кръв вкочанени трупове… или нещо още по-лошо.

Пое дълбоко въздух. Насили се да погледне зад ужасяващата гледка пред себе си, зад шатрите на орките, към клетките с пленници. Поданиците му… засега все още живи. А зад тях… Великият портал. Черният портал, през който съвсем скоро щеше да се изсипе порой от побеснели оркски воини. Ордата щеше да опустоши Азерот и да избие народа му. Фел щеше да ги направи жестоки и те щяха да изсмучат живота от Азерот, оставяйки го сух и напукан като техния собствен свят. Вече се случваше. Блек Морас беше тресавище, но земята около портала вече бе прашна и безжизнена, зловещ предвестник на това, което предстоеше.

Освен ако не го спрат.

— Значи оставаме само ние — каза той.

Внезапно върху тях се изсипа дъжд от огън и камъни, изстреляни от невидими катапулти. Подмамени от надеждата, бяха влезли право в капана и в резултат на наивността на Лейн, сега смъртта чакаше всеки член на трите легиона.

След отчаянието дойде гневът. Ярост и надежда в смелостта на воините му. Лейн издърпа меча си.

— Вярвайте в силите си! Вярвайте в оръжията си! След мен! Фростулф са повалени, но с помощта на Пазителя все още можем да сринем Портала и да върнем хората си у дома!

Около него се разнесе възторжен рев. Макар и от малобройни гърла, той бе изпълнен с жар и сила. Кралят на Стормуинд и трите му легиона се втурнаха напред с бойни викове на уста. Бяха посрещнати от далеч по-мрачния и гърлен рев на оркската армия, с която се сблъскаха насред щурма си.

* * *

Гул’дан ненавиждаше как го бяха измамили. Докаран отвъд границите на здравия разум от главатаря на Фростулф, който бе отказал мирно и кротко просто да умре, неблагоразумно магьосникът бе разкрил начина, по който владее фел. Беше загубил едни от най-добрите си воини, включително Оргрим. „Трябваше добре да помислиш, преди да се довериш на Фростулф“ — горчиво си помисли той. Тях можеше да ги няма, но скоро през Портала към отряда щяха да се присъединят многократно повече. Ордата му.

Не за пръв път през последните минути заклинанието на Медив спираше. Това обаче беше без значение. Всеки път напевите се възобновяваха и от платформата си, високо над битката, Гул’дан можеше да се увери, че всичко върви по план. Там долу беше и Блекхенд, напомпан с фел и буквално непобедим. Както Медив бе обещал, с краля на човеците бяха дошли само някакви си мижави три легиона. Вярно, че носеха оръжия, каквито Гул’дан не бе виждал, но орките ги превъзхождаха числено, така че от какво значение бяха оръжията, ако няма ръце, в които да се намират?

И Порталът.

Преди да започне ритуалът, орките бяха преминавали през него, сякаш е обикновена арка. Сега обаче… сега през него се виждаше Дренор. Някакви форми се движеха от другата страна. Орки. Готови, горящи от нетърпение да преминат, да бъдат изпълнени с фел, да завладяват, да поглъщат, да искат още и още.

Времето бе дошло. Възторг изпълни Гул’дан. Това бе моментът, който му бе обещал Медив. Триумфът на така наречения Пазител на Азерот, триумфът на фел… триумфът на Гул’дан. Отправи се към клетките с хората, наслади се на ужаса за няколко секунди, след което протегна ръка и започна да източва скъпоценната им жизнена енергия. Крясъците им бяха музика за ушите му и усмихнат той вдигна и другата си ръка.

— Елате, орки мои — каза той с глас, изпълнен с любовта, която изпитва родител към малкото си дете. — Нека фел разкрие истинската мощ на Ордата!

Насочи другата си ръка към далечния портал. Изумрудената енергия потече през тялото му и изригна към прохода между световете. Гул’дан се носеше над земята, без да обръща внимание на битката около себе си, на погубваните животи и проливаната кръв. Заклинанията го притегляха все по-бързо към портала, за да отвори пътя за още фел, за да погълне още жертви.

Дребни фигурки, жадни за кръв и размахващи оръжия, се заизсипваха на земята на Азерот.

* * *

Гласът на Медив продължаваше да се носи от устата на глинения човек. Кракът му, подобен на дървесен ствол, стъпи на долния етаж, където бе пропаднал Лотар. Войникът се зае ожесточено да го сече. Мечът му се забиваше дълбоко в гъстата глина и най-накрая успя да прекъсне крайника през коляното. Големът се разклати. Лотар успя да отскочи, но проклетото нещо отказваше да пада! Мъжът вдигна разярен поглед към него и мислите му потекоха бясно. Как може да запуши устата на чудовището? Видя нещо, което се клатеше около рамото му. Инструментът, с който Медив отрязваше ивици глина — струна, завързана за две дървени дръжки.

Нямаше да му запушва устата. Щеше да го обязди. Още по-добре.

Заряза меча. Покатери се по създанието, като забиваше в глината крака и ръце, докато най-сетне се добра до раменете му. Хвана инструмента, прехвърли го през главата на голема на мястото, където беше устата и дръпна. Тварта залитна и се усука, протягайки обсидиановата си ръка в опит да се докопа до нахалната муха, кацнала на раменете му. Лотар се отдръпна и юмрукът се стовари върху стената на покоите на Пазителя. Големът се люшна и опита да хвърли мъжа от гърба си.

Лотар погледна точно навреме, за да види Кадгар, проснат по лице в чакъла. Не помръдваше. Нямаше обаче време да се притеснява за магьосника. Медив вече го гледаше с пронизващ зелен поглед и вдигаше ръка за атака.

Лотар трескаво задърпа жицата, за да премести голема между себе си и Медив. Създанието пое магията на Пазителя с гърдите си. Падна назад и разтроши прозореца на долния етаж. Половината остана вътре, а другата половина, с Лотар върху нея, стърчеше навън. Лотар увисна на жицата, но скоро разбра, че инструментът си вършеше работата, за която е бил създаден — да реже глина. Бавно и неумолимо.

Секунда по-късно от главата на чудовището се отдели голямо парче, профуча покрай лицето на Лотар и се размаза на земята под тях. Лотар се опита да се задържи и заби стъпала във все още мекия глинен гръб на създанието. И така, висейки с главата надолу, с крака до глезените в глина, той осъзна, че напевите са престанали.

Дори с половин глава и без един крак, големът продължаваше да се движи. Протегна ръка към платформата и се добра обратно до пода. Подпря се на стената, след което се опита да смени позицията си. Явно намеренията му бяха да премаже Лотар между себе си и стената. За момент той си помисли, че създанието ще успее. Развърза връзките на обувките си, освободи се и скочи на пода, след което се претърколи далеч от голема, който се удари в стената. Когато го направи за втори път, Лотар осъзна, че глинената буца все още си мисли, че човекът е върху нея. Изруга в момента, в който чу, че напевите се подновяват. Използва разсейването на голема, за да изтича до Кадгар. Зае се да разчиства книгите и отломките, затрупали младежа. За негово облекчение, младият магьосник изглеждаше ожулен и очукан, но все още жив и здрав.

— Ей, хлапе — каза той. — Събуждай се!

Кадгар не помръдна. Лотар го зашлеви през лицето. Кадгар подскочи с широко отворени очи и ръката му сграбчи китката на командира.

— Добре ли си?

Кадгар кимна, докато примигваше объркано. Погледна покрай Лотар и към голема.

— Хитра идея, да му отрежеш главата.

— Аха — потвърди Лотар, без никакво намерение да влиза в подробности. — Както го бях планирал.

Изправи Кадгар на крака и попита:

— А сега какво?

— Пазителят трябва лично да произнесе заклинанието. Докато го прави, ние можем да го доближим и да го разсеем.

Кадгар се приближи към глиненото творение с преднамерена стъпка.

— А после? — поинтересува се Лотар.

— Вкарай Медив в басейна — отговори Кадгар, след което пое към голема.

— Това ли е всичко? — саркастично попита Лотар, но в същия момент осъзна, че се доверява напълно на момчето. Закатери се към етажа, където беше Медив, все още напяващ зловещото заклинание, което щеше, а може би вече бе успяло, да докара хиляди кръвожадни орки на Азерот.

Движеше се бавно и внимателно, макар цялото му същество да крещеше: Бързай! Бързай! Спря за малко, но явно Пазителят беше толкова концентриран в магията си, че не го беше забелязал да приближава отзад. Импулсивно заговори, докато предпазливо се доближаваше към стария си приятел.

— Медив… Ако има още нещо от теб, останало тук… стари приятелю… върни се при нас.

Никакъв отговор. Медив сякаш изобщо не забелязваше присъствието на Лотар. Тъжно войникът посегна и се опита с длан да запуши устата на магьосника.

Без да спира да напява, Медив стрелна ръката си, хвана Лотар за гърлото и го вдигна във въздуха. Воинът се опита с две ръце да разхлаби захвата на подсилените от фел пръсти на Медив, но безуспешно. Без никакво видимо усилие Медив го премести пред себе си, точно над зеления басейн.

Макар и с така стиснато гърло, на Лотар бе позволено да диша. Все още. И все още да говори.

Защо? Защо просто Медив не му смачка дихателната тръба и всичко да се свършва?

— Медив — изхъхри той, а в погледа му се четеше молба.

Магьосникът го захвърли. Лотар прелетя над басейна и се стовари от отсрещната му страна.

Опита се да си поеме въздух, ала в началото дробовете отказаха да му се подчинят. Стисна зъби, готов за още болка, и се изправи, олюлявайки се като пиян. На долния етаж Кадгар все още се опитваше да овладее клатещия се голем с половин глава. Лотар представа си нямаше защо го прави. Не разбираше и той самият какво точно прави, но беше сигурен в едно — трябваше, трябваше да продължава да се опитва.

— Хайде! Убий ме. Не ми остана нищо, за което да живея — изкрещя той, когато най-сетне успя да си поеме въздух.

Медив не му обърна внимание. Просто си стоеше невъзмутимо и продължаваше с проклетото пеене.

— Така де, нали животът е само храна за теб?

Опитваше се да разконцентрира скверното създание на фел, да го накара да го атакува. Дори да го убие, ако трябва, стига така да се сложи край на заклинанието. В гласа му се четеше болка, може би защото си мислеше за момчето си, убито толкова безмилостно, разрязано от ноктите на чудовището, докато той, баща му, беше принуден да гледа.

След това се замисли за Лейн. Негов приятел. Негов брат по душа и сродник по закон.

— Лейн ти вярваше — извика му през басейна той. — Не убивай краля си. Не убивай приятеля си.

Медив спря за секунда. Очите му промениха цвета си — от изумрудено зелено към мастилено черно. Тръпки побиха Лотар.

— Каквото и да възнамеряваш да правиш — извика той към Кадгар, — направи го сега!

Докато произнасяше тези думи, Медив пристъпи в басейна. Точно каквото Кадгар искаше да се случи. Лотар въздъхна облекчено. Бяха успели. Беше докоснал душата на Медив. Пазителят беше стъпил в Басейна, изпълнен с могъща магия…

… и бе започнал да расте.