Кристи Голдън
Warcraft (20) (Официалната история на филма)

Глава 19

Бягаше цяла нощ с детето, вързано на гърба й. Дори Драка, дъщеря на Келкар и внучка на Ракиш, можеше да се измори. Не смееше да спре за почивка, знаейки, че по петите я преследват орките на Гул’дан. Ако беше обикновена женска с обикновено дете, можеше и да й се размине. Тя обаче беше съпруга на вожд и майка на бъдещ такъв — сигурна беше. Гул’дан не бе заповядал унищожението на племето й, просто защото е ядосан. Ако беше така, тя нямаше да се притеснява. Ядът се уталожваше, насочваше се другаде. Гул’дан обаче изпитваше страх от Фростулф, а страхът трае дълго.

Едва ли не се бе молил, за да се присъединят към Ордата, а сега, когато Дуротан бе осъзнал мащаба на опасността, която магьосникът представляваше, нямаше да го остави жив. В момента, в който Блекхенд бе дошъл да отведе любовта на живота й, Дуротан трябваше да се счита за мъртъв. Дори още да се крепеше и да дишаше, това нямаше да е за дълго. Същото важеше както за нея, така и за детето им. Оргрим късно се бе опомнил. Искаше й се да плаче, да се опълчи на съдбата, да прегърне детето си и да умре с него. Обичаше Дуротан с гореща страст, но тя бе жалка искрица пред пламтящия огън, който представляваше любовта към мъничкото същество в обятията й.

Щеше да живее за него. Щеше да умре за него.

Не можеше повече. Беше прекалено изтощена, а преследвачите й бяха наблизо. В този момент стигна някакъв поток, и понеже нямаше накъде вече да бяга, тя взе дръзко решение. Водата отразяваше лъчите на яркото слънце и в очите й се появиха сълзи.

— О, Велики дух на Водата — задъхана започна Драка, — не мога да нося детето си повече. Те няма да спрат. Ще ни намерят и ще ни убият, ако останем заедно. Ще се погрижиш ли за него? Ще го спасиш ли?

Драка не беше шаман. Духовете не й говореха така, както го правеха с Дрек’Тар. Тя обаче можеше да долови шепота на водата и докато гледаше вълните, над тях скочи риба, след което се гмурна в дълбините. Болката в сърцето й изчезна и тя бързо отвърза скъпоценния вързоп от гърба си, след което нагази в потока. Целуна мекото зелено личице и вкуси солта от собствените си сълзи, след което постави кошницата във водата. Загърна бебето с одеялцето — малка бяла кърпа, избродирана с емблемата на Фростулф.

„Може би някой от хората ще си спомни — помисли си тя, — че Фростулф са се опитали да им помогнат. Че… че сме загинали заради решението си. Всички, освен теб, мой малък, скъпоценни Го’ел…“

Сълзи премрежиха погледа й. Водата, символът на любовта. Любовта към партньора. Любовта към детето. Любовта към племето. Любовта — добротата насред мрака, пепелта и отчаянието.

Бебето изглеждаше объркано и повдигна тънките си зелени ръчички към нея. Тя улови едно от малките юмручета и го задържа.

— Помни — прошепна му Драка, — че си син на Дуротан и Драка, от род на предводители.

След като за хиляден път през последните няколко часа сърцето й сякаш се разкъса от болка, тя го пусна по течението.

— Велики дух на Водата — прошепна тя, — спаси бебето ми!

Зад гърба й се разнесе рев и тя се обърна. Орк от клана Блийдинг Холоу се показа от гората, но очите му не бяха вперени в нея. Гледаше към бебето. Вдигна ножа, който Драка бе оставила на брега, и се втурна към отдалечаващата се кошница.

Драка обаче не чакаше.

Макар той да бе хванал кинжала й, тя не беше невъоръжена. Хвърли се върху оногова, който искаше да убие детето й, безстрашна, тласкана от любов, и заби нокти в плътта му, започна да я разкъсва, и като истински Фростулф впи зъби в гърлото му.

Изненадан, оркът падна на земята, достатъчно глупав да си мисли, че Фростулф без оръжие е беззащитен. Зелената му кръв, горчива като пепел, се изля в гърлото на Драка, а в този момент я прониза жестока болка. Беше забил собствения й нож в корема й.

Силата напусна Драка, а тя се строполи върху поваления си враг. Умираше, но беше спокойна. Докато животът й изтичаше в пясъка, тя си спомни думите, които бе казала на Дуротан, когато се върна от изгнанието си: „Когато слънцето на моя живот залезе, смятам да се случи тук, във Фростфайър.“

Нямаше да умре във Фростфайър. Умираше тук, в чужд свят, а съпругът й скоро щеше да я последва в смъртта, ако вече не я бе изпреварил. Последният образ, който мина пред погледа й, беше кошницата с детето й, клатеща се по водата. Докато очите й помътняваха, на Драка, дъщеря на Келкар, внучка на Ракиш, й се стори, че вълните се превръщат в ръце, нежно прегърнали бебето й.

„Велики дух на Водата, спаси бебето ми.“

Клепачите й се затвориха.

Спаси…

Всички главатари в Ордата и повечето от воините се събраха пред шатрата на Гул’дан. Бяха стъписани, когато видяха вожда на Фростулф. Дуротан носеше вълча кожа, наметната на раменете си, чиято глава му служеше за шлем. Беше успял да убие трима от стражите, преди да успеят да предупредят злия си водач. Сега останалите се отдръпваха от пътя му, а по лицата им се четеше омраза, но и любопитство. Когато стигна шатрата на магьосника, той заби в земята обгореното знаме на клана си.

— Аз съм Дуротан, син на Гарад, вожд на племето Фростулф — извика той с подсилен от омразата си глас. — Тук съм, за да убия Гул’дан.

Всеки, върху когото паднеше погледът му, се размърдваше. Надменността ги напускаше, когато си даваха сметка, че е дошъл без оръжие и въпреки това предизвиква най-могъщия сред всички на дуел на честта.

Безумното и предизвикателно изказване накара Блекхенд да пристъпи напред. Той огледа Дуротан.

— Призраците не могат да изискват мак’гора — заяви той. — Ти не си главатар на никакъв клан. Народът ти е храна за червеите.

Дуротан преглътна яростта си. Не оркът пред него бе нейната мишена. Отвори уста, за да проговори, но преди да успее, чу познат глас зад гърба си.

— Някои са все още живи, вожде — каза Оргрим Думхамър.

Изненадан, Дуротан се обърна, за да го погледне. Оргрим бе сложил край на приятелството им, но все още не бе късно за сина на Телкар да възвърне честта си.

Най-накрая Гул’дан се появи. Горящият му поглед падна върху Дуротан, после върху Оргрим — сетне се намръщи. Дуротан едва чу думите, които магьосникът си размени с предводителя на Ордата.

— Набързо ли да ги убия? — попита Блекхенд.

— Винаги съм смятал, че почиташ традициите, Блекхенд — бе тихият отговор на Гул’дан.

След това той се обърна към главатаря на Фростулф с думите:

— Дуротан — произнесе той силно, за да бъде чут от всички, — племето ти е слабо, а ти си предател. Приемам предизвикателството ти, ако не за друго, то поне за да изтръгна собственоръчно сърцето ти от немощното ти тяло.

— А порталът? — обърна се Блекхенд към Гул’дан, но без да отмества поглед от Дуротан. — Трябва да си приключил, докато дойде време за заклинанията.

Заклинанията… Дуротан не бе наясно с процедурата по отваряне на Портала. Само Гул’дан бе наясно, но ако Фростулф оцелееше достатъчно дълго, може би от смъртта му все пак щеше да има полза и щеше да помогне на човеците, които с такава готовност му повярваха.

— Няма да продължи дълго — каза Гул’дан и дебелите му зелени устни се извиха в подигравателна усмивка. Подаде жезъла си на Блекхенд и посегна да свали наметалото си. Издърпа острата игла, служеща за закопчалка и плащът се свлече на земята. Всички забиха поглед в тялото му.

Дуротан винаги бе смятал Гул’дан за прегърбен и стар, може би заради бялата брада и набръчканото лице. Когато обаче наметката му падна и утринната светлина огря голото тяло на магьосника, лъчите й разкриха физика, пред която Блекхенд изглеждаше като невръстно дете. Под зелената кожа играеха мускули, както Гром Хелскрийм бе казал, със силата на петима.

Не това обаче бе охлабило челюстта на Дуротан и тези на останалите. Той добре си спомняше първия път, когато магьосникът бе дошъл при Фростулф. Пак носеше същия плащ. По онова време Дуротан се беше зачудил как са прикрепени шиповете към плаща. Сега разбра.

Шиповете не са били прикрепени към плаща. Те го пробиваха.

Растяха от тялото на Гул’дан.

Магьосникът се опиваше от страхопочитанието и ужаса, които външният му вид предизвика. Дуротан си даде сметка, че ужасяващото, деформирано от фел чудовище пред него най-вероятно ще се окаже право — битката нямаше да продължи дълго.

Реши обаче, че неизбежната победа на Гул’дан няма да дойде лесно. Пристъпи в кръга, отърси се от вълчата кожа на гърба си и я остави да падне на земята. Остана на място, когато Гул’дан започна да кръжи около него.

След което с рев на уста, скочи напред.

* * *

Морос беше мъртъв. Сбръчкана като пергамент обвивка, изсмукана като насекомо, послужило за храна на гладен паяк. През целия си живот бе толкова гордо изправен, движеше се с достойнство, а сега лежеше проснат на земята, с разкривени крайници, пред бълбукащия зеленеещ басейн, от който се издигаха зловещи тънки струйки пара: фел.

Лотар вдигна погледа си от мъртвия кастелан и го насочи към горната платформа. Беше едновременно облекчен, но и стреснат да види стария си приятел там. Не виждаше лицето на Пазителя, но гърбът му бе необичайно изпънат и ръцете му бяха протегнати към небето.

Лотар се извърна към младия магьосник. Кадгар му кимна и леко се придвижи вляво към скелето, което поддържаше голема на Медив, върху който Пазителят бе работил, когато за първи път бяха дошли тук. Лотар пристъпи вдясно. Ако извадеха късмет, Медив щеше да се окаже приклещен помежду им.

„И после какво? — разнесе се в главата му ироничен глас. — Нещо. Каквото и да е“ — реши той.

Мислеше си, че ще е ядосан, но най-силната емоция, която изпитваше, беше тъга.

— Медив — повика го той спокойно и внимателно.

Медив вдигна глава и ужас обзе Лотар. Лицето му едва се познаваше. Прорязваха го бразди като пукнатини в мраморна плоча. Брадата му бе изчезнала и на нейно място бяха израсли къси рогчета. Очите на Пазителя бяха мастилено черни.

Небрежно Медив повдигна ръка. Запулсира енергия и Лотар се усети повдигнат във въздуха от огромна жълтеникава длан. Очите на Пазителя горяха като свирепи зелени вулкани. Дланта се сключи по-здраво около Лотар. Бронята му поддаде, сякаш дете стиска доскучала му играчка войниче.

Отдолу Кадгар запрати сноп енергия в гърба на Медив. Дори без да се обръща, Пазителят я неутрализира с дясната си ръка и запрати синята светкавица обратно. Остави стария си приятел да падне и насочи вниманието си към Кадгар.

Той обаче не бе там. Лотар все още лежеше на мястото, където се бе строполил, преструвайки се на мъртъв. Медив запя заклинание. Лотар бе слушал заклинанията на приятеля си от години, но никога не бе чувал нещо подобно. От звуците гърлото му пресъхна, мравки полазиха по кожата му, и без да разбира думите му беше ясно, че са зоват най-мрачното зло, което може да си представи.

Лотар използва разсейването на Медив и пропълзя към скривалището на Кадгар под масивното глинено тяло на голема.

Младият магьосник беше пребледнял.

— Това е заклинанието, което отваря портала към света на орките. Трябва да го спрем!

След тези думи обаче замръзна. Лотар се заслуша. След като бе видял, че „мъртвият“ Лотар вече не лежи там, където беше паднал, Медив се бе раздвижил. В момента се запътваше право към тях.

— Някакви идеи? — изсъска Лотар.

Кадгар облиза устни, скочи на крака и извика думите на някаква магия. От пръстите му изскочиха сини кълба пращящ огън и се понесоха натам, където Медив редеше заклинанието си. От каменните колони се отчупиха големи отломъци. Медив обаче беше изчезнал.

— Впечатляващо — разнесе се гласът му сякаш отвсякъде. — Сега се опитай да спреш него.

Точно над тях се разля зеленикаво сияние. Напевите се подновиха, но гласът вече не беше този на Пазителя. Той излизаше от безформеното лице на голема, чиито само загатнати очи светеха в изумрудено зелено, а устата представляваше яркозелен процеп в глината.

— Е, дотук добре — опита се да се пошегува Лотар.

Явно не просто проводник за думите на Медив, големът се раздвижи и разкърши титаничните си рамене, сякаш се пробуждаше. Парчета от скелето и най-разнообразни инструменти се посипаха по пода.

— Направи нещо! — извика Лотар.

Кадгар му хвърли поглед, който ясно казваше: „Какво очакваш да направя?“

— Добре, добре — промърмори Лотар. — Аз се заемам с него, ти се погрижи за Медив.

Кадгар преглътна нервно, кимна и започна да се катери по скелето на голема. Глиненото чудовище се изправи, сякаш някаква невидима сила се вля в него, доразби останките от конструкцията около себе си, като затворник, захвърлящ окови. Кадгар скочи на кръглата платформа над тях точно навреме.

— Хей! — извика Лотар в опит да привлече вниманието на голема. — Насам! Насам, грозотийо!

Хвърли длето към глиненото му лице. По-бързо, отколкото Лотар предполагаше, че създание с подобни размери може да се движи, големът извърна глава и го фиксира със зеления си поглед. След което се хвърли към него като огромна маймуна.

Левият му юмрук се понесе надолу. Лотар отскочи и се претърколи, а чудовището удари мястото, където се бе намирал преди секунда. Последва второ замахване, като този път десният юмрук остави диря в зеленикавите води на магическия вир. Ръката се показа над вира, капеща, светеща, вече не от глина, а от масивен черен камък. Когато големът удари отново, каменният юмрук проби пода и Лотар пропадна на долния етаж.

В това време Кадгар бе изстрелял поредна светкавица към Медив, който я отклони към вира.

Отвърна на удара и засипа младия магьосник с мълнии и енергийни залпове. Кадгар успя някак да ги отрази, след което да ги върне към Медив. Вместо това обаче бяха уловени от фел и се завихриха около басейна. Без видимо усилие Медив възобнови атаките си.

Кадгар призова цялата си мощ, събра въртящите се магически потоци и запрати всичките накуп към Медив. В последната секунда Пазителят се прикри и всичко около него се пръсна на парчета.

Настана тишина. Дали Кадгар бе успял да…

Бавно и внимателно той пристъпи към скривалището на Медив.

Там нямаше нищо. Пазителят беше изчезнал.