Кристи Голдън
Warcraft (1) (Официалната история на филма)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вселената на Warcraft
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Warcraft: The Official Movie Novelization, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
sqnka (2016 г.)

Издание:

Автор: Кристи Голдън

Заглавие: Warcraft

Преводач: Камен Велчев

Година на превод: 2016 (не е указано)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Сиела Норма АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2016

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Алианс принт

Отговорен редактор: Мирослав Александров

Редактор: Емануил Томов

Коректор: Нора Величкова

ISBN: 978-954-28-2082-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17719

История

  1. — Добавяне

Въведение

Тронната зала на Стормуинд[1] се къпеше в лунната светлина, от която белият камък на пустия престол сякаш мъждееше в собствен блясък, а клекналите в основата му златни лъвове се превръщаха в сребристи зверове със зловещо мрачни очи. Млечните лъчи подчертаваха остриетата на изложените на показ оръжия, а сенките, до които бледите им пръсти не достигаха, изглеждаха като черни дупки в пространството. Някой с богато въображение би допуснал, че декоративните брони в сумрака изобщо не са празни.

Една-единствена лампа отправяше предизвикателството си под формата на топла светлина, къпеща съсредоточеното изражение на дете с две издялкани играчки в ръце. Едната бе войниче с оцветена броня, подобна на истинските, окачени по всички краища на помещението. Другата бе на изгърбен звяр — зелен, с глиги и брадва, наполовина на размера на дървения си противник.

По пода бяха разпилени други войници и зверове. Повечето от чудовищата стояха все още на краката си, докато повечето от войниците лежаха уж посечени.

В стаята стана по-светло, когато вратата се отвори. Момчето се обърна раздразнено, че някой го прекъсва, и лицето му се намръщи, когато разпозна влезлия. След това се върна към играта си.

— Аха — каза мъжът с младежки глас, — значи тук се криеш.

„Принцовете не се крият — помисли си момчето. — Те ходят, където си пожелаят, щом поискат да останат сами. Това не е криене.“

Мъжът се приближи и застана до него. На мъждукащата светлина на лампата нито косата му изглеждаше толкова сива, колкото бе в действителност, нито белегът от окото до брадичката му бе толкова отблъскващ, колкото на дневна светлина. Той заразглежда бойното поле на момчето.

— Как върви битката?

„Сякаш не може да види. Сякаш не си спомня.“

Първоначално момчето не пророни и дума, докато гледаше малките зелени фигурки, след което каза разгневено:

— Всички орки заслужават да умрат. Когато стана крал, ще бъда като Лотар и ще ги избия всичките!

— Лотар е войник — с мек глас отбеляза мъжът. — Той се бие, защото това е неговият дълг. Ти ще бъдеш крал. Твоят дълг ще е да се бориш за справедлив мир. Не смяташ ли, че воювахме достатъчно?

Момчето не отговори. Справедлив мир. Достатъчно война.

Невъзможно.

Мразя ги! — изкрещя то.

Гласът му зазвъня в тишината. От очите му потекоха сълзи.

— Знам — бързо отговори мъжът и това, че не направи забележка на момчето, го успокои донякъде. — Невинаги обаче отговорите се крият във войната. Трябва да разбереш, че не всички орки са зли, дори да изглежда така.

Момчето се намръщи и хвърли скептичен поглед на мъжа. Кадгар беше много мъдър, но думите му се струваха странни на момчето.

— Знаеш — продължи Кадгар, — че орките дойдоха от друг свят, далеч от нашия.

Той вдигна ръка и раздвижи пръсти. Над дланта му се оформи червеникавооранжева топка. Момчето я загледа с интерес. Обичаше да наблюдава магиите на Кадгар. Топката се завъртя и около нея запукаха зелени искри.

— Той умирал — продължи Кадгар, — бил погълнат от черната магия фел.

Очите на принца се разшириха, докато зелените искри поглъщаха образа на прашната кафеникава планета.

— Орките трябвало да бягат. Ако не… щели да умрат, заедно със света си.

В момчето нямаше и прашинка съжаление нито за орките, нито за загиващия им свят. Пръстите му се свиха около играчката в дланта му.

— Затова тези зелени чудовища завладяха нашия свят!

— Когато дойдоха в Азерот, не всички бяха зелени. Обзалагам се, че това не го знаеше, нали?

Принцът предпочете да замълчи, вместо да признае невежеството си, но любопитството надделя.

— Само покварените от фел бяха зелени — продължи Кадгар. — Тя ги променила. Срещнахме обаче орк, който й устоял. Орк, който почти успя да предотврати войната. Името му беше… Дуротан.

* * *

В Залата на Въздуха нямаше нужда от прозорци. Както си личеше от името й, тя бе зала на въздуха — пълна с него, отворена за него.

Чужденците биха се възхитили на гледката, биха останали бездиханни от красотата и страховитостта й, чудейки се как е възможно Съветът на шестте да стои тук, без да се притеснява за безопасността си. Но тук, във Виолетовата крепост на Кирин Тор, чужденци никога не бе имало, и никога нямаше да влязат.

Също като самата магия, залата бе предназначена само за магьосниците.

Синьото небе и белите облаци, които представляваха покрива и стените се открояваха на фона на златния и пурпурния цвят на каменния под. На него бе изобразен огромен символ — стилизирано око. Момчето, което пристъпи в очертанията му, си помисли, че той е особено подходящ именно за днешния ден.

Беше на 11 години, средно високо, с кестенява коса и очи, които меняха цвета си между синьо и зелено в зависимост от светлината. Облечено в бяла туника, то бе в центъра на вниманието на целия Съвет на Кирин Тор.

Членовете на Съвета се бяха изправили високо над него на една кръгла платформа, облечени във виолетови роби, избродирани с образа на същото Око, което ги гледаше изотдолу от пода. Те и Очите по тях се бяха втренчили в момчето, както то би заковало погледа си в някое насекомо. На него обаче не му пукаше и бе обзето главно от любопитство, а на погледите им отвръщаше смело, повдигнал вежда.

Една от фигурите — висок слаб мъж с брада, толкова бяла, колкото стичащата се по стените на залата магия, кръстоса погледа си с момчешкия и едва забележимо кимна. След това заговори, а мелодичният му глас екна в огромната зала.

— Съществува теория, според която всяка звезда в небето е отделен свят — каза архимайстер Антонидас, — и всеки един от тях е дом на живи същества. Какво мисли нашият послушник по въпроса?

Послушникът отвърна на секундата.

— Никой свят не може да се сравнява с Азерот. Красотата му, жизнеността му, богатствата му са единствени по рода си.

— На кого може се вярва дотолкова, че да му се възложи опазването на това богатство?

— На този, който владее магията, и е в състояние да предпази света си. На Пазителя.

— Разбирам.

Устните на Антонидас се извиха в лека усмивка. Послушникът се зачуди дали нямаше да е по-добре, ако говори малко по-смирено. Честно казано обаче, беше запаметил отговора толкова отдавна.

— Който владее магията? — продължи Антонидас.

— Не всяка магия — на секундата реагира Послушникът. — Черната магия е забранена. Тя е огледало на покварата.

Осъзна, че думите му започват да звучат напевно и леко прехапа устна. Не трябваше да оставя впечатлението, че приема случващото се като шега.

— Черната магия — продължи по-тържествено — обръща употребилия я срещу самия него.

— И какво научаваме ние от това?

— Че магията е опасна и трябва да се практикува само от посветените. Нито хора, нито джуджета, нито гномове или елфи, никой, освен Кирин Тор, не трябва да владее магията.

„Тя е само за нас — помисли си послушникът, докато наблюдаваше как сребърнобелите вълни се надбягваха по стените и тавана на Залата на Въздуха. — Не защото сме егоисти, а защото знаем как да боравим с нея.“

Внимателно наблюдаваше Антонидас и видя как раменете му се отпуснаха облекчено. Първият етап беше минал и той не се бе издънил. Чудесно.

Възрастният магьосник се поусмихна, а очите му излъчваха доброта.

— Усещаме силата ти, Медив — каза той на послушника. — Възхищаваме се на концентрацията ти, на жаждата ти за знания. Можем да те проверяваме и подлагаме на изпитания, но отговорът на най-важния въпрос можем да получим само тогава, когато вече ще е прекалено късно.

Медив се напрегна. Прекалено късно? Какво имаше предвид Антонидас?

— Животът на Пазителя изисква от него саможертви, които не си в състояние да проумееш към настоящия момент. Въпреки това ние изискваме от теб още сега като момче да обвържеш бъдещето си с бремето на това призвание.

Антонидас присви очи и гласът му зазвуча по-сурово.

„Започва се“ — помисли си Медив.

— Готов ли си за всички изпитания, които ще те подготвят за деня, в който ще станеш повелител на Кулата на Каразан?

Медив не се поколеба нито миг.

— Готов съм.

Тогава ни го докажи!

Създанието бе родено в мрака, недостъпен за бялата магия. От мрачните сенки изпълзя нещо изкривено, черно като мастило, и се извиси над момчето. Инстинктивно Медив зае бойна стойка — реакция, толкова дълбоко вкоренена в него, че дори изненадата не успя да го свари неподготвен. Тварта пред него отвори уста, пълна със зъби дълги две педи, и издаде звуци, от които вътрешностите на Медив се свиха. Докато се изправяше над него, момчето забеляза, че по тялото й не падаха светлосенки, сякаш светлината потъваше в него. Това я караше да изглежда още по-ужасяващо. Създанието бе изтъкано от кошмари, а ръцете му завършваха с нокти като бръсначи…

По тялото не падаха светлосенки.

Не беше истинско. Разбира се, че не беше истинско! Медив хвърли един бърз поглед на стаята и ето, видя как майстер Финден мърмори нещо в дебелата си бяла брада. С усилие спря усмивката, която напираше да разцъфти на устните му.

Вдигна ръка. Над дланта му се оформи малка бяла топка енергия, която запрати… към Финден. Във въздуха топката се разстла в малък квадрат, който се уви около устата на магьосника с такава сила, че той залитна. Застаналите наоколо го уловиха и наранено остана единствено голямото му его.

Мрачното създание изчезна. Медив погледна към Антонидас и си позволи лека усмивка. Очите на архимайстера блещукаха, когато погледите им се срещнаха.

— Не очаквах точно това — заяви той, — но въпреки всичко беше доста… ефикасно.

Подът под краката на Медив се раздвижи. Изненадан, той отскочи назад, докато гледаше как зеницата на Окото започна да се разтваря. Запленен видя как отдолу се разкри извор бяла бълбукаща вода. В следващия момент дъхът му секна. Осъзна, че в дълбините гори невъзможен бял огън.

Високо над него Антонидас замърмори някакво заклинание и се понесе във въздуха надолу към ученика си. Усмихна се и Медив прочете гордост в усмивката му.

— Подай ръка, Медив — каза Антонидас.

Момчето се подчини безмълвно и положи малката си бледа ръка в изсъхналата длан на учителя си. Архимайстерът я обърна с дланта нагоре.

— Ще дойде ден, в който ще бъдеш призован.

Погледът на Медив се стрелна към белия пламък, след което се върна към лицето на Антонидас.

— Обетът ти носи клеймото на Светлината — продължи магьосникът.

С едната си ръка продължи да държи тази на Медив, а с другата неподозирано бързо за годините си нави белия ръкав на дрехата му до лакътя. Внимателно извъртя момчето към огъня, който гореше в дълбините на водата. Медив потръпна. Неестественият, но прекрасен бял пламък бе по-горещ, отколкото бе очаквал. Погледът му се отклони към протегнатата ръка и той усети как стомахът му се свива. Лед скова сърцето му пред лицето на непоносимата горещина.

— Никой магьосник няма да е твой другар, никой — твой господар. Отговорността е изцяло твоя.

Антонидас пусна ръката на Медив и го побутна напред. Очите на момчето се разтвориха широко и дишането му се учести. Знаеше, че каквото и да се случи, няма да загине. Съветът не би го погубил.

Дали?

Дали щяха да го оставят да умре, ако се окаже, че по някаква причина е недостоен? Досега подобна мисъл не му беше минавала през ума и страхът скова крайниците му, разпростирайки се по тялото му с всеки удар на сърцето, каращ го да извърне лице от жегата на магическия огън. Инстинктите го караха да се отдръпне, но натискът върху гърба му неотстъпчиво го тласкаше напред. С пресъхнала уста, Медив се опита да преглътне, когато ръката му се приближи към треперливия език на магическия пламък.

Внезапно огнен език се стрелна напред, уви се около ръката му в агонизираща прегръдка. Сълзи потекоха от очите на момчето, докато пламъкът прогаряше и рисуваше върху кожата му. Миризмата на собствената му изгаряща плът изпълни ноздрите му, когато погледна досега бялата си ръка.

Още пушещо, Окото на Кирин Тор отвърна на погледа му. Беше одобрен. Беше жигосан.

Болката още го мъчеше, но бързо бе прогонена от благоговението. Бавно вдигна поглед към насъбралите се досегашни негови съдници. Шестте мъже и жени бяха склонили глави в знак на одобрение… и уважение.

Никой магьосник няма да е твой другар, никой — твой господар.

— Пазителю — каза Антонидас и гласът му потрепери от гордост.

Бележки

[1] За значението на имената на клановете, местностите, вълците и оръжията вижте списъка в края на книгата. — Б.пр.