Катрин Стоун
Модерни жени (9)

Глава 9

На сутринта, след вечерята в „Съмърсет“, Кейси си състави план за времето в „Сийклиф“. Скицира заниманията си: кога ще прави гимнастика, кога ще се храни, какво ще яде.

Това беше продължение на дисциплинирания й начин на живот. Тя винаги изпълняваше предначертаното, всяка сутрин и всяка вечер. Нямаше значение колко рано или късно беше, или колко изморена се чувстваше. Талията й беше слаба, мускулите на краката и ръцете — тренирани, а гърдите — стегнати. Кейси позволяваше в здравото й, сексапилно тяло да влиза само здравословна храна. Внимателно поддържаше и идеален тен. Тя знаеше, че излишъците от слънце са вредни, но също така бе убедена, че лекият златист нюанс подчертава блестящата й руса коса. И освен това създава илюзията, че успехите й са постигнати без усилие, че тя прекарва дълги часове да мързелува под слънцето.

Тя прецизираше до крайност пледоариите си в съда. Премисляше ги многократно, докато педантично изписаните изречения станеха естествени. Дори опонентите й се възхищаваха на нейната перфектна и лека реч. Думите, които изговаряше в съдебната зала не бяха случайни, а и тя не изглеждаше случайна.

За различните случаи се променяше и видът й. Всичко зависеше от степента на изпитание пред адвоката, съдебния заседател, съветника. Заплатата на младите юристи в районния съд е скромна. Но всеки знаеше, че Кейси е богата наследница. Месечният доход от капиталите й далеч надхвърляше годишната й заплата. Кейси не работеше за пари. Дрехите й бяха от „Шанел“, „Сейнт Дилиан“, „Льо Крильон“ и „Диор“. Бижутата й — от „Тифани“ и „Шръв“. Часовниците — от „Ибел“, „Чонърд“ и „Бланкиейн“. Понякога носеше очила с рамка от костенурка или с телени рамки от колекцията на Ан Клайн.

Поразителната й коса допълваше цялостния ефект. Тя можеше да бъде вдигната на строг кок, вързана на конска опашка или пусната свободно. Каскада от злато, целуната от слънцето.

Преди да влезе в съдебната зала, Кейси с часове се ровеше в конкретния случай, за да подготви най-добрата защита. Допълнително отделяше дълги часове, за да подготви и себе си.

Кейси искаше винаги да я виждат красива, нежна и женствена. Тя можеше да сменя вида си, защото наистина ставаше дума за свободата, нали? Не беше ли истинската независимост в това да бъде красива, ако пожелае? И нежна, ако пожелае? И женствена? Не беше ли истинската свобода на жената в това да бъде всичко онова, което пожелае?

Лятото на Кейси в Саутхемптън би трябвало да бъде спокойно. Тя беше получила обещание за абсолютно уединение. Нямаше да има досадни натрапници.

Само че имаше досадници. В главата й се въртяха мисли и я тласкаха към опасна територия. Джулия…

„Защо постоянно мисля за нея?, чудеше се настойчиво Кейси. Джулия е история. Демон, от който съм се освободила.“

Джулия вече не беше заплаха. Само дето беше победила. Джефри Лоурънс, който можеше да има всяка жена на света, беше избрал именно нея. И се виждаше колко много я обича. Кейси беше усетила любовта му към Джулия в мига, когато тя се беше появила на терасата. Цяла вечер беше наблюдавала очите му и беше открила в тях и нежност, и желание, граничещо с болка.

Да бъдеш обичан толкова много! Да бъдеш обичан за това, че си ти!

Да, красотата на Джулия бе разцъфтяла от чувството на Джефри. Днешната млада жена беше просто една женствена версия на срамежливото и надарено момиче, несъзнателно измъчвало Кейси в гимназията. Джулия не беше се променила. Тя просто беше намерила мъжа. Забележителният мъж, който я обичаше всеотдайно и страстно.

„Дали някога ще ме обикнат такава, каквато съм?“

Мнозина се бяха влюбвали в нея, разбира се. Богати, красиви, влиятелни, те не бяха се изплашили от успеха й. Бяха запленени от провокиращите думи и съблазнителните й усмивки, подбирани толкова внимателно, колкото по време на представленията й в съда.

Но дали всичките тези мъже бяха влюбени в нея, или в талантливата актриса? И защо тя самата никога не обикна нито един от тях? Защо, въпреки своя триумф и брилянтно изиграни роли, никога не беше почувствала радостта, трескавото желание и тръпките на щастието?

Може би Кейси и талантливата актриса бяха една и съща жена? Винаги на върха, но неизменно тъжна. Обречена да живее почти по военному. Да не почувства никаква страст и на практика да няма време за самата себе си.

„Не може да няма и друга Кейси“, нахлуха в нея объркващи мисли. Та нали едно време имаше едно малко момиче, което обичаше да тича по брега, да играе на гоненица с вълните и да преследва слънцето? Беше ли все още живо то? Беше ли жива онази Кейси, която можеше да изостави учебниците по право, защото хоризонтът я мамеше?

Да! Малкото момиче беше живо и сега тичаше по следите на вятъра, след залязващото слънце. Пясъкът по брега беше толкова нежен и топъл под босите му стъпала! Половин километър, после един. Без умора, без болка. Тя танцуваше жизнерадостна и свободна…

След това внезапно плажът свърши. Превърна се в масивна стена от подгизнали скали. Само една тясна ивица снежнобял пясък се протягаше като език в морето. Ако искаше да види залеза, Кейси трябваше да застане на най-отдалечения участък на ивицата. Изправена върху един каменен блок, тя се напрягаше да улови пропадащия диск на слънцето. Огромни, въртящи се вълни целуваха камъка и я пръскаха с топъл душ.

Влажната горещина върху лицето на Кейси, примесена с морските пръски, беше топлината на собствените й сълзи. Кейси, която никога не плачеше, сега ридаеше.

Една самотна фигура — на фона на умиращия залез. Кейси плачеше. Защото се беше провалила. Защото огненото кълбо се беше скрило от погледа й. Защото преследваше нещо неуловимо — себе си, своето щастие, свободата си.

 

 

Патрик вдиша топлия солен въздух и се потопи в ободряващото усещане за покой.

Спокойствието беше рядък гост в бурния му живот. Нощен гост, омаен и измамен. Лъжливо успокоение в центъра на развихрил се ураган.

И преди беше имало моменти на покой. Патрик се беше опитвал упорито да ги задържи, но те винаги му се бяха изплъзвали. Не очакваше вече спокойствие. Никога. Веднъж го беше имал, но му се беше наложило пак да бяга. Преди три месеца отново слънчев лъч беше пробил сивото небе.

 

 

В оня мартенски ден Патрик беше спрял с пикапа си в Ню Джърси. Търсеше работа. Щеше да пита за фургон, който се нуждае от втори шофьор. Или може би щеше да открие самотен работник, който имаше нужда от помощ за разтоварване. Така беше живял почти пет години. Пътуваше из страната, живееше от работа до работа, сменяше си името. Нямаше дом.

Патрик никога не беше имал дом.

Докато пиеше кафето си, той се беше загледал в един брой на „Ню Йорк таймс“. Нещо го беше накарало да обърне на обявите за работа. Това беше един вид мазохизъм, безжалостно себенапомняне за неговата зла съдба. Никога нямаше да си намери подходяща работа. За нея се изискваше документ за самоличност и удостоверение за раждане.

„Търси се спешно инструктор по езда. Изисква се опитност. Клубът в Саутхемптън. Телефон…“

Когато прочете обявата, сърцето му се разтупа. Само ако можеше отново да язди! Тогава би бил близко до спокойствието, до истинския дом.

Клубът в Саутхемптън. Патрик се беше състезавал за голямата награда на Саутхемптън. Дали тогава се беше конкурирал с ездач от някой престижен клуб? Не, беше сигурен. Така беше по-безопасно, защото никой нямаше да го разпознае.

„Изисква се опитност.“ Патрик никога не беше взимал уроци по езда, но беше шампион. Така че можеше да заблуждава за своя опит, да даде фалшиви препоръчителни, ако трябва. Оставаше му да се надява, че някой от клуба в Саутхемптън отчаяно се нуждаеше точно от него.

Този някой беше управителят и наистина спешно търсеше инструктор по езда. Започваше пролетната ваканция. Тя обикновено беше една седмица, но сега щеше да се проточи от средата на март до средата на април. В тези дни децата и внуците в Саутхемптън щяха да нахлуят в конюшнята за уроци. А човекът, който трябваше да ги обучава, току-що се бе преместил в друг град.

Три часа след като беше набрал телефонния номер, Патрик седеше в кабинета на управителя. Беше се опитал да си уговори среща за утрешния ден, за да се направи на по-представителен. Дотогава щеше да изхарчи всичките си трудно спечелени 220 долара, да се подстриже и да си купи подходящи дрехи. Патрик знаеше, че клиентите са много богати. Той трябваше да носи елегантни, ушити по поръчка костюми, да се изразява учтиво. Накратко — да се превърне в хамелеон. Всеки трябваше да мисли, че той също е бил роден с богатство и привилегии. Че е завършил подготвително училище на изток, след това „Харвард“ или „Йейл“. Че е прекарвал ваканциите по спортните площадки на Европа. Управителят на клуба обаче не му даде възможност да се облече от „Брукс Брадърс“ или поне да подреже своята антрацитночерна коса.

 

 

Патрик се носеше с работническия влак към Саутхемптън, като си мислеше, че когато практикуваха, най-добрите ездачи на света носеха дънки, а не бричове.

Той познаваше навиците на богатите, защото някога беше сред тях. Знаеше и за най-добрите ездачи, защото някога беше един от тях.

— Обучавали ли сте в езда? — попита го управителят. Гледаше Патрик недоверчиво, но очевидно му беше приятно, че говорът на кандидата беше изискан, че нямаше прекалено дълга коса и овехтели дънки.

— Да.

— Къде?

— Къде ли не!

— Работата е само за един месец. — Управителят реши да не иска препоръчителни. Имаше нужда от някой, който да започне още от утре. След пролетната ваканция щеше да има цели два месеца, за да открие някой по-подходящ за летния сезон.

— В брой ли ще ми се плаща?

— Ако вие желаете това.

— Да. И още нещо. След като ще работя един месец тук, трябва да се настаня някъде. Мога да спя в конюшнята и да се къпя в съблекалнята.

— В конюшнята има апартамент. Малък е, но е удобен. Може да го ползвате.

Патрик Джеймс започна работа. Управителят очакваше от непознатия да има оплаквания. Беше приготвил и отговора си: „Наел съм го само за един месец“. Но единственото, което чуваше за новия инструктор, бяха похвали. Той се оказа търпелив, неуморим, отличен учител. Дори дънките, дочените ризи и очуканите му ботуши бяха приети с одобрение. Каубойският вид на Патрик се превърна в нещо като всеобща мода. Скъпите пуловери за езда, ленените бричове, копринените блузи с поло яка и ловджийските ботуши лежаха в дрешниците на богатите имения. Дори бижутата — диаманти, сапфири, смарагди и рубини — бяха зарязани в стенните сейфове зад картините на импресионистите.

Патрик не жалеше силите си, за да обучава юношите. В свободното си време, за да изкара допълнително пари, той работеше като сервитьор на разточителните партита, давани в клуба.

В края на пролетната ваканция управителят го помоли да остане. Той прие предложението, без да се тревожи от неговата неопределеност. Отказвайки се от твърда заплата, той се чувстваше по-малко обвързан. Получаваше процент от всеки урок, както и възнаграждение за работата си като сервитьор. Имаше право да живее в малкия апартамент, без да плаща наем. А вкусната храна в ресторанта можеше да бъде пропускана.

Откакто беше постъпил на работа в конюшнята, не му бяха искали никакви документи. Не беше попълвал официална молба за постъпване и не беше подписвал договор. Можеха да го уволнят без предупреждение. Но и той можеше да напусне без предупреждение.

Управителят се надяваше, че дотам няма да се стигне. Той беше заинтригуван от новия си инструктор, толкова различен от хората, които обикновено наемаше. През лятото другите инструктори обикновено се увличаха по яхти, тенис и плуване. Патрик беше красив, много красив. Въпреки изисканите му изрази, около него имаше нещо диво. Управителят беше сигурен, че богатите хубавици щяха да закръжат около красивия инструктор по езда. Но щеше ли Патрик да бъде благоразумен? Щеше ли да спазва правилата?

Жените винаги бяха искали Патрик. Той също не ги избягваше. Поне някои от тях. Онези, с които му се бе искало да сподели самотата си. За него сексът винаги е бил чудесно удоволствие. Скъпоценна свобода, подарък на интимността. Сериозен и радостен избор…

До преди пет години, когато Патрик беше предпочел да каже „не“ на една красива млада богаташка. Това му бе коствало всичко — свободата, мечтите, шансът му за спокойствие.

От пет години Патрик бягаше. И сега, понеже отново се занимаваше с езда, беше пак сред богати и влиятелни хора, които трябваше да обслужва. И красивите жени на Саутхемптън, като онази богата наследница, го желаеха. Искаха да го получат като играчка за удоволствие. Когато те кажат, защото те избираха.

Някога Патрик беше предпочел да каже „не“. Този отказ му беше отнел всичко. Сега обаче нямаше какво повече да губи, освен спокойствието си. Ако кажеше „не“, просто трябваше да бъде готов отново да излети.

А ако кажеше „да“? Ако задоволеше нечии капризи? Ако приемеше подаръците? Нямаше какво повече да губи, освен самоуважението си. Своето нищожно право да избира.

Патрик избра да каже „не“ на жените от Саутхемптън. Някога към капризната млада наследница той не беше нежен. Сега неговите откази отново бяха навъсени и категорични. Това също даваше нежелан резултат. Съблазънта ставаше по-настоятелна, играта — по-вълнуваща, отплатата — по-ценна. Презрението на Патрик мамеше, упоритостта му привличаше, необуздаността му възбуждаше. И докато всички искаха да го опитомят, малко неочаквано за себе си, Патрик откри тайната на оцеляването си на новото място. Той просто каза на поредната натрапница, че е обвързан и че е верен на жената, която обича. Това не беше лъжа. Патрик знаеше, че ако някога се влюби, нямаше да изневерява.

Той откри, че предаността беше идеал за тези жени, които търсеха единствено удоволствието. Омъжени жени, чиято невярност е причинена от нещастни бракове. Неомъжени жени, които копнееха за любов. Беше им казал, че има приятелка, на която иска да е верен. И го бяха оставили на мира. Така беше оцелял сред богатите и привилегированите. Нещо повече — беше намерил спокойствие.

Покой. Покой сред хората, които презираше.

 

 

Патрик се взираше в блъскащите се по брега вълни. Почувствал нетърпението и силата на жребеца под себе си, за миг той пожела да пришпори великолепното животно и да подгони залязващото слънце. Но първо искаше да гравира тази сцена в съзнанието си. Вечерта, като се върнеше в апартамента си, щеше да нарисува отнемаща дъха картина на небето, пясъка и океана.

Когато можеше, той идваше по залез-слънце на този бял пясъчен бряг. Беше открил и други идилични места, сред затревените покрайнини на богатите имения. Докато яздеше между стръмните скали и благоуханните поляни, Патрик беше осъзнал, че тези кътчета се бяха превърнали в негови лични убежища.

Но днес той не беше сам. Когато наближаваше мокрите скали на края на полуострова, видя, че там стоеше жена.

Полуостровът… Патрик беше прекарал много вечери да съзерцава драмата на тесния отрязък. Неговият размер, форма, самото му съществуване зависеха от вълните и прилива. Снежнобялата запетая на провлака завършваше доста навътре, в тъмните води. Но когато океанът започваше да се разлива, каменният връх се отделяше от брега, полуостровът се превръщаше в остров, обточен от смъртоносно подводно течение. При най-високите приливи, при пълна луна, островът изчезваше бързо, подобно слънцето в океана…

Сега приливът наближаваше. Непознатата и коварният полуостров вероятно щяха да бъдат погълнати от океана. Патрик пришпори по потока от вода, който беше започнал да отделя полуострова от брега. Каналът още не беше станал дълбок. Тази вечер приливът може би нямаше да погълне изцяло острова. Но жената трябваше да бъде предупредена за евентуалната опасност.

— Здравейте! — извика Патрик, когато наближи достатъчно.

Кейси не беше го чула да се приближава. Ударите на копитата бяха заглушени от мекия пясък, от шума на разбиващите се вълни и объркващата буря в ума й. В един миг над останалите звуци се извиси мъжки глас. Който и да беше този мъж, отдалеч се виждаше, че беше красив. Усмихваше й се извинително, заради това че е нарушил уединението й.

Би трябвало да го поздрави. Когато посегна да избърше влажните си очи, Кейси с облекчение разбра, че сълзите можеха да бъдат възприети и като морски пръски.

Топлите капки, които благородно бяха прикрили сълзите й, бяха направили тънката памучна материя на роклята й прозрачна. Намокрена, тя се прилепваше плътно към нея, разкривайки издайнически чувствените й форми. Когато се обърна, Кейси тръсна глава. Кехлибарените й къдрици затанцуваха под гаснещата слънчева светлина. Огън, запален от огън. Копринените кичури паднаха в пищна покривка върху мокрите й гърди.

„Като раждането на Венера“, помисли си Патрик. Буйната червено-златиста коса скромно бе прикрила съвършено изваяното тяло, което сякаш се издигаше от морето.

— О! — Страните на Кейси поруменяха.

Смутеното й възклицание би могло да се възприеме като нежен поздрав. Кейси можеше мило да мърка. Старателно го беше упражнявала и го пазеше единствено за срещата с някакъв красив мъж. Но сега, пред този поразително привлекателен непознат, мъркането не вървеше.

Защото прелъстителното глезене принадлежеше на другата Кейси. Онази, която не умееше да плаче. Кейси, която никога нямаше да пренебрегне режима си, за да гони слънцето, да бяга по пясъка и да позволи да я намокрят морските пръски. Каквато и да беше причината, тази вечер го нямаше кокетно прошепнатото „Здравейте!“. Само поруменели страни и тромавото „О!“.

— Какво правите тук? — попита тя.

— Предполагам, че съм дошъл да ви спася.

— От какво?

— От прилива.

— Прилива? — Дали не сънуваше? Дали той не беше рицарят в блестящите доспехи, дошъл да я спаси от водния дракон? Но той беше захвърлил ризницата. Беше я заменил с памучна риза, разтворена от топлия океански бриз.

— Елате с мен! — настоя сериозно Патрик.

Кейси почувства вълнуващ порив. Толкова необичаен, толкова прекрасен! Внезапно й се прииска този мъж да я командва, а тя да играе играта, която той беше избрал.

— Добре.

— Яздите ли?

— Да — отговори Кейси неуверено. Беше взимала уроци по езда в Карлтънския клуб. Никога още не беше яздила без седло. — Малко.

— Качете се зад мен и се дръжте.

Патрик доближи коня до големия камък и го задържа, докато тя се покатери върху гърба му.

— Дръжте се — повтори Патрик.

Кейси обви хлабаво ръце около кръста му. Когато стигнаха до канала, вече по-дълбок и по-развълнуван, конят залитна. Почувствала напрежението в силното тяло на животното, Кейси несъзнателно се притисна към Патрик.

Конят се засили и преодоля насъбралата се вода. На брега Патрик бързо успокои животното. След това, обвил кръста на Кейси със силните си ръце, й помогна да слезе на пясъка.

— Това не беше игра — прошепна Кейси, когато се обърна назад и видя какво се беше случило с полуострова.

— Не.

— Мястото, където стоях, е почти изчезнало!

Дали вълшебната битка между галантния рицар и митичния дракон не е била на живот и смърт?, чудеше се Кейси, осъзнала в каква опасност наистина е била. Какво ли щеше да се случи, ако той не беше решил да поязди наблизо?

— Все пак най-високата точка може би няма да потъне тази вечер. Пълнолунието беше преди десет дена и приливът не е много висок. Можехте само да се озовете в капан, докато започне отливът. Ако сте добър плувец, щяхте да се доберете до брега. „Или ти наистина си Венера?“

Патрик не можеше да плува. Ако му се случеше да се заклещи на полуострова при пълна луна, той със сигурност щеше да се удави… Ако не съумееше да се задържи за някое парче дърво и приятелското течение да го пренесе на брега, вместо да го притегли към черните дълбини.

— Това не беше игра — повтори тихо Кейси и потръпна от ледените тръпки, преминали през тялото й.

— Аз не играя игри. Студено ли ви е? Искате ли да ви дам ризата си?

— Не, благодаря. Добре съм.

Вечерният въздух беше топъл и памучната рокля беше почти изсъхнала. Далече от угнетяващия спрей на морето, Кейси отново беше прикрита. Настоятелните му сиво-зелени очи оставаха фокусирани единствено върху лицето й. Усмихнати, учудени, спокойни.

— Хубаво.

— Кой сте вие? — попита Кейси. Тя беше по-нетърпелива от него. „Кой си ти, който познаваш фазите на луната и тайните на океана?“

— Патрик Джеймс. А вие?

— Кейси Инглиш.

— Е, Кейси Инглиш, какво правиш на моя бряг?

— Прекарвам лятото в къщичката на скалата.

— Само лятото?

— Да. Точно преди Деня на труда ще се върна в града.

— Какво ще правиш там?

„Ще играя игри. Ще бъда очарователна актриса, която пленява света с брилянтни представления, с чудесни костюми, със законова находчивост и процъфтяваща риторика.“

Патрик беше казал, че не играе игри. Какво щеше да стане, ако с него тя не играе роли? Ако не е Кейси Инглиш — богатата наследница, адвокатката, големият майстор в побеждаването? Ако си останеше просто момичето, танцувало срещу залеза? Ако беше просто Кейси?

— Ще работя. Аз съм работещо момиче. — Кейси разбра, че трябва да обясни защо ще прекара лятото в „Сийклиф“. Никога преди не беше употребявала думата „шеф“. Никога не беше възприемала Едмънд или някой друг от районния съд като началник. Те бяха просто колеги, по-опитни от нея. Но сега каза: — Къщата е собственост на шефа ми. Това лято мога да върша служебната си работа там.

— Това е хубаво. Но тази вечер няма да работиш, нали?

— Няма. — Кейси не беше му казала важните истини за себе си. За своето богатство и за зашеметяващите си успехи. Но ако наистина нямаше да си играе с него, се налагаше да сподели някои важни подробности. — Гонех слънцето, но се загубих сред скалите.

Патрик се поколеба само за миг, мислейки си за своето тайно място. Той би бил щастлив да заведе там тази жена, дошла на брега. За него беше ясно, че когато пътуването й към слънцето е било блокирано от скалите, тя безстрашно се е запътила към морето. Същото нещо му се беше случвало и на него, той винаги беше избирал пътя нагоре, по скалата. Отдавна вече живееше в близост до смъртоносните вълни.

— Има пътека нагоре. Тя е влажна, но води към една поляна, от която се вижда как слънцето потъва сред дърветата. Искаш ли да ти я покажа?

— Разбира се.

Патрик дръпна юздите на коня, отклонявайки го от основния път. След това поведе Кейси през буен лабиринт от папрати и дървета.

Поляната на Патрик беше един океан от диви цветя, заобиколен с крепости от борове, окъпан от гаснещите златни лъчи. Слънцето изтанцува над дърветата огнен пирует и изчезна сред зеленината и зад себе си остави прощален дар — небосклон в пастелно розово.

Сред благоговейна тишина двамата се сбогуваха с лятното слънце. Нямаше думи, които да опишат красотата, покоя, чудото. Кейси неочаквано усети върху лицето си горещината на сълзите. Не!

— Какво не е наред, Кейси?

— Не знам — прошепна тя истината. След това продължи с лъжливото: — Може би реакция на облекчение от това, което можеше да ми се случи.

Но Патрик не възприе лъжата.

— Ти плачеше и преди това — каза той нежно.

— Да. — Кейси започна да се извинява за сълзите си, но изражението на Патрик я спря. Той изглеждаше загрижен за нея. Не се чувстваше неловко от сълзите й. Съчувствието на Патрик към необяснимите й чувства я накара да се усети едновременно защитена и освободена. Сякаш беше нещо нормално да плачеш, да бъдеш уязвим. — И тогава не знаех защо плача.

— Винаги ли отговаряш така? „Да, винаги. Винаги преди…“

— Предполагам, че не. — Усмивката й беше красива. Тя никога не беше се усмихвала така. Тази усмивка не беше упражнявана пред огледалото. Тя никога не беше я виждала. В противен случай би я пропъдила. — Аз също бих искала да узная.

— Сигурен съм, че след време ще разбереш. Знаеш ли, сълзите невинаги са лошо нещо…

— Така ли? — попита обнадеждена Кейси. За всичките тези 27 години дъщерята на Кърк Карол Инглиш беше узнала единствено, че сълзите са нежелан признак на слабост.

— Аз мисля така. За мен сълзите са дъжд. Понякога нежелан, понякога напоителен. — Патрик се усмихна и добави: — Зависи от това дали си крайбрежен булевард или градина.

Тя се засмя. Преди малко той не й беше разрешил да се удави в соления океан, а сега не й позволяваше да се удави в солените си сълзи. Говореше усмихнат, приятно закачлив, но думите му бяха сериозни.

— Е, ти какво си, Кейси? Цвете или камък?

Предишната Кейси беше от камък. А новата?

— Не знам — прошепна тя. „Но ще открия.“

 

 

— Трябва да прибера жребеца в конюшнята. Скоро ще се стъмни — каза Патрик, когато розовото небе изсивя.

— Конюшнята?

— В клуба на Саутхемптън. Да те изпратя ли донякъде?

— О, благодаря ти.

Тръгнаха обратно към брега, по следите си през ливадата. Когато стигнаха пясъка, спряха за малко и погледнаха към полуострова. От него беше останало едно островче — малко, тъмно възвишение сред въртящите се вълни. Това беше доказателството за целувката на прилива. Но сега не можеше да се каже дали тя е била гальовна или опустошителна.

 

 

— Благодаря още веднъж, че ме спаси — каза Кейси, когато стигнаха пътеката за „Сийклиф“.

— Вероятно щеше да се оправиш и сама.

— Съжалявам за сълзите.

— Така ли?

— Всъщност не — предположи тихо Кейси. „Не, защото имаше нещо чудодейно пречистващо в чувствата, които се изливаха с тях. Имаше нещо чудесно и в това, че те не те обезпокоиха.“

— По-добре да вървя. Без лунната светлина пътят през гората е много тъмен. Лека нощ, Кейси.

— Лека нощ, Патрик.

Тя дълго гледа след него, докато той се превърна в сянка и изчезна сред дърветата.

Кой беше той? Кой беше този тъмнокос красив непознат, отнесъл се така мъдро към сълзите й? Който познаваше тайните на природата? Поет? Писател? Или адвокат, който прекарваше лятото в подготовка за съда, а в свободното си време галопираше из брега? Сигурно беше от Саутхемптън. Членуваше в клуба и самоуверено я дразнеше, че е нахлула в неговия бряг. Той със сигурност много добре знаеше, че земята тук принадлежи на Едмънд и Джефри. Когато за пръв път беше чула гласа му, тя беше предположила, че е един от двамата. Но Патрик само приличаше на тях — богат, аристократичен, успяващ и влиятелен. Като Едмънд и Джефри. Като нея самата.

Кейси не му беше признала тази незначителна истина за себе си. Но вместо това му беше казала по-важни неща. Беше му позволила да види сълзите й.

Сега, когато сянката на Патрик избледня в сивотата на нощта, това крехко чувство също беше изчезнало.

Патрик си беше отишъл… И нямаше да се върне.

Тя все пак трябваше да си поиграе с него. Да го омае, да го съблазни. Не трябваше да допуска той да я вижда объркана, уязвена, разплакана…