Катрин Стоун
Модерни жени (24)

Глава 24

— Добър ден, съдия Барингтън. Казвам се Кейси Инглиш. Благодаря ви, че се съгласихте да разговаряте с мен. Работя в Манхатън за „Спенсър и Куин“. Преди това бях в районния съд в Сан Франциско. Там се специализирах по престъпления, свързани с изнасилване.

— Какво мога да направя за вас, госпожице Инглиш?

— Узнах, че дъщеря ви е била изнасилена преди пет години. Дали е възможно да говоря с нея?

— Налага ли се?

— Много съм загрижена за същността на това престъпление, съдия Барингтън. И за ефекта му върху жертвите.

— Трябва да питам Памела дали би се съгласила на един разговор.

— Разбира се.

— Тъкмо вчера се прибра от Париж. Тя живее в чужбина, но за празниците си е у дома.

— Мога да долетя в Луисвил по всяко време. Мисля, че разговорът с мене ще помогне на дъщеря ви. Наистина имам огромен опит в контактите с пострадалите. Знаете ли дали Памела се страхува, че онзи човек би се върнал да я насили отново?

— Не знам. За да бъда честен, трябва да ви кажа, че ние разговаряме малко на тази тема.

— Но това не прави онзи човек по-малко опасен и тя може би се тревожи?

— Предполагам, че е така. Нека да говоря с нея довечера. Ще ви позвъня утре сутринта.

 

 

Ако Памела Барингтън откажеше да се срещне с нея, Кейси не беше сигурна какво щеше да прави. Открила следите на издирван престъпник, тя беше длъжна да се обади в полицията веднага.

Но не можеше!

Беше решила първо да изчете всички документи, които частният детектив беше събрал за нея. От тях разбра за детството на Патрик. За биологичната му майка, която непрекъснато го е зарязвала. За серията приюти. За бездомността и безнадеждността в живота му. Сърцето я заболя.

Разбира се, че Джеймс Патрик Джонс е станал престъпник! Разбира се, че е мразел богатите и привилегированите, че е чувствал гняв срещу жените…

Част от Кейси, част от сърцето й не можеше да повярва, че Патрик е извършил такова жестоко деяние. Та той беше самата нежност!

А имаше и още нещо в рапорта на полицията…

Според Памела Барингтън онази вечер Патрик я накарал да отидат край езерото в имението. Тя винаги се страхувала малко от него, но тази вечер бил ужасно заплашителен. Бил пиян. Памела видяла, че носи почти празна бутилка бърбън. Предложил й алкохол. Когато тя учтиво отказала, я насилил да пие. След това я принудил да го целуне. Когато се опитала да се отдръпне, одраскала шията му. При вида на кръвта той съвсем се вбесил. Счупил бутилката в един голям камък и я изнасилил.

Показанията на съдията Барингтън потвърждаваха тезата за кръвта по шията на Патрик. Той не бил достатъчно близо, за да потвърди, че престъпникът е бил пиян, но видял подивелите му очи. Полицията пък намерила парчета от бутилка край езерото. Върху тях имало и отпечатъци. Въпреки че не бяха влезли в централния компютър, Кейси можа да ги оприличи на тези, взети от Джон Тилър.

Дълбоко обидената жена в Кейси искаше да накаже Патрик за дълбоката рана, която й беше нанесъл. За това, че бе я накарал да повярва в любовта му, а след това я беше захвърлил грубо. За това, че беше я заменил с Джулия. А способният адвокат в Кейси, жената, която съчувстваше на безмълвните викове на жертвата, страстно желаеше справедливостта да възтържествува.

Но Кейси беше обезпокоена от показанието, че Патрик е бил пиян. На огряната от лунна светлина поляна Патрик й беше признал, че никога не е вкусвал алкохол. Не се чувствал достатъчно сигурен в себе си, за да пие. И Кейси му беше повярвала, защото в сиво-зелените му очи имаше такава мъка. Тя самата беше видяла изненадата му от ефекта от алкохола.

„Когато ти казах, че те обичам, бях пиян!“ Кейси изтръпна от спомена за тези жестоки думи. Но тя трябваше да се върне към тях, защото онази нощ Патрик не беше пиян. Беше само малко възбуден, малко замаян. Той обаче не е могъл да направи разлика между напиването и лекото замайване, защото до този момент алкохолът не му е бил познат.

Затова Кейси трябваше да разговаря с Памела Барингтън. И трябваше добре да наблюдава очите й, когато й задава трудните си въпроси.

Кейси беше казала на съдията истината. Тя се тревожеше за жертвата на изнасилването… Дори ако истински засегнатият беше Патрик!

 

 

Кейси се срещна със съдията и Памела във всекидневната на къщата им. Беше 22 декември, след обяд. Обстановката й напомни за собствения й дом в Сан Франциско по Коледа. Огромна елха, украсена със скъпи играчки. Аромат на бор, кристални вази със зеленика, планина от красиво опаковани подаръци. Празничната приповдигнатост обаче не изпълни Кейси с радост, а само с неудобство. Неловкостта нарасна, когато се появи и Памела Барингтън.

Тя толкова много приличаше на нея самата — красива и богата, живееща с убеждението, че животът й е длъжник. Очите на Памела потъмняха, когато заговори за Патрик. Но в тях нямаше страх, нямаше срам или възмущение от постъпката му. Тези очи излъчваха само гняв и страстно желание за отмъщение. Памела не беше отказала да се срещне с Кейси. Ако бе истинската жертва, дали би пожелала да преживее отново унижението? Памела сякаш с удоволствие отново пресъздаваше драмата. Като талантлива, добре репетирала актриса, която е щастлива да даде друго представление.

— Виждала ли сте го да пие, Памела?

— Да. Той носеше бутилка със себе си. Вече беше пиян, но и пред мене пи много. Насили и мен да пия.

— И това беше бърбън?

— Да. „Джим Бийм“. Полицаите намериха счупената бутилка на скалата до езерото.

— Памела, какво ще стане, ако ви кажа, че Джеймс Патрик Джонс има смъртоносна алергия към всякакъв вид алкохол? Включително и към бърбън?

Съдията искаше да каже нещо, но Кейси вдигна ръка да го спре.

— Разбирате ли ме добре, Памела? — Кейси поясни въпроса си, сякаш се обръщаше към свидетел в съдебната зала. — Какво ще стане, ако ви кажа, че само една глътка алкохол би го убила моментално?

Кейси виждаше как жената търси случка в паметта си, която да опровергае казаното. Но тя никога не беше виждала Джеймс Патрик Джонс да пие. Тя беше тази, която го насили да пие уиски онази нощ. Това беше част от нейното прелъстяване. А той беше бутнал бутилката настрана, сякаш се страхуваше да бъде близо до нея. Сякаш беше смъртоносна!

— Памела? — Съдията сякаш не искаше да повярва. После повтори по-остро: — Памела!

— Да? — Очите й се разшириха от изненада. Обикновено нейният баща не й държеше такъв тон.

— Джеймс наистина ли те изнасили?

— Той не ме искаше, татко — обясни Памела спокойно поразителния факт, че Джеймс Патрик Джонс беше дръзнал да откаже на нея! — Разбираш ме, нали?

— Не, нищо не разбирам.

— Той не ме искаше. — Тя беше раздразнена от това, че баща й недоумява. — Трябваше да си плати, татко. Защо не схващаш това?

— Той изнасили ли те? Да или не?

— Не, но…

— Господи, Памела — шокиран, продума съдията. От гърдите му се откъсна въздишка на мъка за един незаслужено пострадал човек. И за ужасно разглезената му дъщеря, която винаги е била безотговорна в постъпките си. — През всичките тези години полицията го издирва. Ако го бяха открили, той щеше да отиде в затвора.

— Не ме интересува! Той заслужава да отиде в затвора.

Докато слушаше спора между безпощадната Памела и покъртения й баща, Кейси също се ужаси. Защото и тя приличаше на Памела. Защото и тя искаше Патрик да плати за непростимото престъпление, че не я беше пожелал!

 

 

— Господин Лоурънс?

— За бога, наричай ме Джефри.

— Заповядай, Джефри. — Патрик го покани в малкия апартамент, където двамата с Джулия бяха прекарали много часове. — Мери вкъщи ли си е? Когато говорих с Джулия снощи, тя ми каза, че кръвната й картина е достатъчно добра. Очакваше днес да я изпишат.

— Изписана е и е вкъщи.

— Това е чудесно.

— Наистина. Патрик, дойдох да ти благодаря за всичко, което си направил за Джулия и Мери. Искам да знаеш, че ако трябва, ще обърна света наопаки, за да ти помогна.

— Не съм изнасилвал никого, Джефри!

Джефри кимна с разбиране. За него беше важно, че Джулия е убедена в невинността на този човек.

— Не мислиш ли, че е по-добре сам да се предадеш?

— Каквото и да направя, няма да избегна затвора. Всичко зависи от Кейси. Сигурен съм, че тя има нещо наум.

Патрик знаеше, че Кейси и полицията ще пристигнат скоро. Той беше готов. През последните няколко дена беше яздил, беше се разхождал по брега до поляната, беше рисувал. Късно миналата нощ беше довършил портрета, който го беше терзал толкова много — портрета на Кейси, на неговата вълшебна Венера. Величествената картина висеше на стената в спалнята му като зловещ знак за собственото му безумие.

— Джулия, аз и Мери те каним утре вечер у дома.

— За Коледа?

— Да.

Патрик поклати глава. Джулия и Мери можеше и да го искат, но не и Джефри.

— Винаги си добре дошъл в нашия дом, Патрик. Ти спаси съпругата ми и дъщеря ми. Просто не знам как бих могъл да ти се отблагодаря за това!

 

 

Двадесет и четири часа по-късно, малко преди Патрик да тръгне за „Белведере“, Кейси почука на вратата му.

— Наистина съм те подценявал, Кейси. И през ум не ми е минавало, че ще го направиш в коледната вечер.

— Може ли да вляза?

— Разбира се. Къде са полицаите?

Докато чакаше Кейси да му отговори, Патрик се опитваше да успокои сърцето си. Той не се страхуваше от органите на реда. Беше приел съдбата си. Това, което го развълнува сега, въпреки всичко, беше Кейси. Тя беше облечена в идеално ушит морскосин костюм. Русата й коса беше стегната отзад в строг кок. Типичен адвокат, с изключение на очите.

Погледът й беше уязвим и неуверен. Точно като този на портрета, закачен в другата стая. Портрет, който Патрик беше убеден, че е плод на илюзорната му представа за нея.

Кейси би трябвало да изглежда триумфиращо. Но вместо това тя приличаше на жената, която той обичаше.

— Няма полиция, Патрик. Само това. — Кейси извади голям плик от куфарчето, което носеше. След това пое дълбоко дъх, панически търсейки думите, които си беше повтаряла. Но добре подготвеното обяснение, след което тя трябваше бързо да си тръгне, беше изчезнало. — Този плик съдържа копие от признанието на Памела, с което тя оттегля обвинението си, официално известие от полицията в Луисвил, че издирването е прекратено, и писмо от съдията Барингтън. Нямам понятие какво пише той, но знам, че те е харесвал, Патрик. Уважавал те е и е страшно разкаян за това, което ти е причинила дъщеря му. Мисля, че към писмото е приложил чек за пет милиона долара. Това е голяма сума, но съдията вярва, че е малка компенсация за съсипаните ти пет години живот, които не могат да бъдат заместени с нищо. Съдията се надява да бъдеш по-мек към Памела. Тя сега е пълнолетна, със собствено състояние. Поради това се очаква да се предприемат законни мерки срещу нея.

— Кейси! — Патрик прекъсна бурния поток от думи, които едва стигаха до съзнанието му. Беше запомнил само едно: Издирването е прекратено. Кейси не откъсваше поглед от куфарчето си. — Как се стигна до всичко това?

— В показанията си Памела е казала, че си бил пиян.

— Но ти знаеш, че това е невъзможно и си я принудила да признае, че е излъгала. Нали е така, Кейси? „Погледни ме!“ Нали това си направила?

— Ти си бил невинен, Патрик. — Кейси вдигна поглед. — Жертвата си бил ти!

— Отишла си в Луисвил и си я изобличила?

— Нещо такова.

— Кейси…

— А… портфейлът, паспортът и свидетелството ти за раждане също са тук. Дрехите и трофеите, конфискувани от полицията, ще ти бъдат изпратени допълнително. Има и някои картини… — Докато говореше, погледът й отскачаше по стените в апартамента му. Те бяха покрити с истински произведения на изкуството. Кейси не искаше да идва на мястото, където Патрик и Джулия се бяха любили. Но й беше невъзможно да избегне срещата си с него. — Не знаех, че рисуваш. „Художник, а не изнасилвач!, крещеше сърцето й. Патрик, не можа ли поне да споменеш за това?“ — Трябва да вървя. Иначе ще изпусна самолета.

— Къде отиваш?

— На Бермудските острови. Ще се върна след една седмица. Моля те да ме известиш дали аз или някой друг от кантората ще движи делото срещу Памела.

— Не мисля да съдя Памела.

— Добре. Ако промениш все пак намерението си…

— Отмъщението не ме интересува.

„Ти никога не отмъщаваш, Патрик. Ти си мъдър и знаеш кои са важните неща. Някак усещаш разрушителната сила на отмъщението!“ Кейси набързо го погледна с трепереща усмивка. После тръгна към вратата.

— Кейси? Благодаря ти!

— Недей… — прошепна тя почти извинително.

След това си тръгна. Той трябваше да се затича след нея. Но тя толкова бързаше да се махне от него! А и той беше все още смутен от това, което се беше случило.

Накрая една ясна мисъл изплува от вихъра в съзнанието… Очакваха го на вечеря в „Белведере“.

След като напусна малкия си апартамент, Патрик се сети, че не беше погледнал в плика. Не беше прочел писмото на съдията. Не беше погледнал поне чека си.

Нищо друго нямаше значение, освен това, че той е свободен. Отиваше в „Белведере“ на вечеря като свободен човек.

Благодарение на Кейси.

 

 

Два дни след Коледа Патрик отлетя за Бермудските острови. Той знаеше къде е отседнала: беше звънял навсякъде. Когато стигна в хотела, кацнал на скалата над пясъчния бряг, сърцето му се изпълни с надежда. Дали не беше избрала това място, защото й напомня за къщичката над океана, където беше имало толкова много любов?

Кейси не беше в стаята си. Воден от импулсите си, Патрик се запъти по стръмната пътека, надолу към брега. И в далечината той я видя. Кейси стоеше на една скала, с лице срещу вятъра и вълните. Кехлибарените светлини на фара танцуваха под безмълвните лъчи на зимното слънце.

 

 

— Все още не се страхуваш от океана, нали? — попита я Патрик, когато застана на няколко стъпки зад нея.

Тя не беше го чула да се приближава. Мразовитият Атлантик бушуваше, вятърът ръмжеше. Но гласът, така скъп за нея, беше надвил вятъра и вълните.

— Патрик! — прошепна Кейси на вълните, без да се обърне. Очите й бяха пълни с горещи сълзи. Същите като в онази юнска вечер. — Защо си дошъл?

— Няма ли да ме погледнеш?

Тогава Кейси се обърна, без да изтрие очите си. В онази далечна вечер беше крила сълзите си от Патрик, но той се беше досетил за тях.

— Ти ми върна свободата, Кейси. Имаш ли някаква представа какво означава това?

— Да, Патрик, имам представа. През лятото с теб се чувствах свободна.

Кейси почти беше загубила безценния подарък на своя любим. Почти се беше унищожила от чувството за омраза и отмъстителност. Но, дарявайки свободата му, тя отново беше започнала да вярва в жената, която Патрик беше открил през лятото — прелестна и благородна. Необходимостта й да побеждава не беше толкова силна, колкото любовта й към него.

— Благодарение на тебе, Кейси, съм свободен да яздя отново и да се състезавам. Свободен съм да рисувам и да излагам творбите си. Свободен съм да пътувам в чужди страни. Да показвам паспорта си без страх, че ще ме разкрият. Това са чудесни неща, Кейси. Но има една друга свобода, по-велика от останалите.

— Тази, която не ми призна през лятото?

— Да. Най-безумната от всички свободи. Волята да обичаш, да отдадеш сърцето си и да знаеш, че любовта ти няма да нарани другия. Сега мога да направя това, Кейси. Мога да попитам жената, която обичам, дали ще се омъжи за мен. Мисля, че поне през уикендите можем да живеем в къщата, която ще построя на поляната с полските цветя.

— Поляната на Джулия. Сега ти си свободен да се ожениш за Джулия — прошепна Кейси, пожелавайки през сълзи щастие на Патрик със стария й враг. — Когато тя дойде онзи ден в офиса ми да поиска помощ за развода си, мисля, че бях доста груба. Трябва да й се извиня.

— Не е било за това. Тогава Мери беше в болница.

— О, съжалявам, през ум не ми е минало!

— Знам това и Джулия го знае. Всичко е наред. Е, не всичко, защото още не съм чул „да“ на предложението си.

— Патрик?! — възкликна Кейси, като се взря в очите, които я гледаха с неописуема любов и желание.

— Кейси, никога не съм искал да се женя за Джулия. Никога не съм обичал друга жена, освен тебе. Ще се омъжиш ли за мен?

— Патрик, нима си дошъл да ме спасиш отново?

— Трябваше да дойда, за да те обичам вечно!

 

 

Джулия намери Джефри в библиотеката. Беше 3 часът сутринта на една снежна януарска нощ. Беше заспала в ръцете му, а когато се беше събудила, той беше изчезнал.

— Какво правиш?

— Чета писмата, които си ми писала, когато бях в Бейрут.

— О, скъпи! — Джулия застана зад него и постави ръце на раменете му. Почувства напрежението на мускулите му, знак за обхваналото го огорчение. Той четеше описанията за ежедневието на своето малко момиче. — Моля те, престани да се тормозиш!

— Как ми е липсвало всичко това!

— Но сега пропускаш много малко.

— Само часовете, когато съм на работа.

— И когато Мери е на училище и с приятелките си. Въпреки това Мери е едно щастливо, здраво и обичано дете.

— Благодарение на теб, Джули. Защото ти не й позволи да се съмнява в обичта на баща си. Макар че очевидно беше обратното.

— И съм била права. — Джулия нежно го целуна, след малко го погледна загрижено.

— Тревожи ли те нещо?

— Мери е планирала този уикенд да разговаря с баща си. Помислих, че е добре да знаеш това предварително.

— Съгласен съм.

— Твоята дъщеря иска братче или сестриче. Може и по две от двете. Тя е още много наивна и не знае откъде идват бебетата. Вярва, че ако ние тримата го пожелаем силно, то ще стане.

— Мери желае да си имаме и друго дете?

Джулия видя, че Джефри се натъжи. Беше се страхувала точно от това. Дъщерята, която най-сетне беше получила чудесната му любов, бързаше да я сподели с друг.

— Мили, никога досега Мери не е говорила за братя или сестри. Това е признак колко уверена е тя в твоята обич. Разбрала е, че нищо няма да прекъсне връзката между вас. Но иска ти да получиш любовта и на други деца. Мери винаги е била забележително и великодушно създание.

— Като майка си. Но, Джули, аз не заслужавам това.

— Точно обратното. Заслужаваш го и твоите неродени деца заслужават да бъдеш техен баща.

— А ти — да бъдеш тяхна майка. Искаш ли още деца, скъпа?

— Бих била щастлива, Джефри, ако отново имам този късмет.

— Има нови техники. Оплождане in vitro. Мисля, че бихме могли да потърсим… Защо се смееш?

— Какво му е лошото на старомодния начин? След като се роди Мери, се пазим. Бихме могли да престанем.

— Но, Джули, аз наистина мисля, че раждането на Мери беше истинско чудо.

— Всички бебета са чудо, любов моя.

— Джули, казвал ли съм ти някога, че те обичам?

— През цялото време. Но никога няма да ми омръзне да го слушам.

Джулия наклони глава. Една къдрица падна върху челото й. Когато Джефри внимателно отметна тъмната коприна, лека тъга прозираше във виолетовите й очи.

Джефри знаеше причината. Въпреки че Джулия беше по-уверена от всякога в тяхната любов, тя не можеше да надживее болезнения спомен за авантюрата му с Даяна. Неговата мъка беше по-голяма, защото не би могъл да промени миналото.

Спомените не можеха да бъдат изличени, но можеха да бъдат облагородени с любов. Точно както Джулия нежно умоляваше Джефри да спре да се тормози, той би се опитал да изтрие мъката в нейните очи.

— Какво има, скъпа? Кажи ми?

— Мислиш ли за нея?

— Понякога. Когато се чувствам щастлив и изпълнен с радост, тогава си спомням за нея. Хубаво би било да може и тя да изживее нашето щастие. Това е всичко, Джули. Просто искам тя да бъде щастлива.