Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love Songs, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Катрин Стоун

Заглавие: Модерни жени

Преводач: Пенка Дамянова

Година на превод: 1995

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 1995

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Редактор: Ани Стаменова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15537

История

  1. — Добавяне

Глава 17

Джефри набираше номера на „Белведере“. Пръстите му трепереха, а сърцето му биеше учестено. В апартамента си в „Дорчестър“ той се подготвяше за предаването, което щеше да се излъчи на живо по Източното крайбрежие.

Беше вторник, 12 септември, рожденият ден на Мери.

Джефри искаше да й честити празника. Да й каже колко съжалява, че е пропуснал състезанието. Да й обещае, че много дни, когато се върне, ще я гледа как язди.

Най-сетне презокеанската централа го свърза със Саутхемптън. Джефри чу характерния познат сигнал.

Колко пъти беше звънял на Джулия, просто за да й каже, че я обича. Колко пъти беше долавял радостта в гласа й, когато му отговаряше: „Аз също те обичам, Джефри!“.

Какъв лукс беше сега всичко това! Той трябваше по някакъв начин да намери обратния път към тази щастлива любов.

— Ало…

Гласът й беше нежен, но много далечен.

— Аз съм. Как сте там?

— Добре.

— Джулия, трябва да поговорим! — Любимият й глас само беше подсилил това желание. Толкова имаше нужда от нея! Така искаше да я люби! Да види обич и смях във виолетовите очи. — В събота ще си бъда у дома.

— Не мисля, че трябва да разговаряме, Джефри.

— Не? — Въпросът на Джефри беше изпълнен с надежда и тъга. С надежда! „Ти смяташ, че думите са излишни и просто трябва да се отдадем на нашата любов?“ С тъга! „Не трябва ли да поговорим, скъпа? Един път завинаги. Не трябва ли да оголим раните и след това заедно да ги лекуваме, докато оздравеят?“ Изповедта на Джулия за тайната й любов сигурно щеше да му причини неописуема болка, но нищо не можеше да се сравни с травмата да я загуби.

„Никога не съм те обичала, Джефри!“ Тези думи щяха да го съсипят. Но тя няма да направи такова признание, защото винаги го е обичала и все още го обича. Чувствата им един към друг не са били заблуда, нали?

— Няма какво да си кажем, Джефри.

— О, скъпа! Мисля, че между нас има доста неизказани неща.

— Не, Джефри! Всичко е свършено! „Не съм достатъчно смела да изслушам извинителното ти сбогом.“

Гласът на Джулия беше глух. Думите й се разсейваха в пространството, преди да стигнат до другия край. Но Джефри успя с ужасяваща яснота да улови злокобното съобщение. Звучеше така, сякаш тя се сбогуваше с него.

— Какво е свършило, Джули?

Джефри затаи дъх. Последвалата тишина се проточи прекалено дълго. Той беше готов да повтори въпроса си, но накрая тя заговори и опустошителните думи завладяха пространството.

— Нашият брак.

— Нашият брак? Джули, моля те да ми обясниш защо.

— Ти знаеш защо, Джефри.

— Кажи ми! — Колко бързо беше забравил уроците на Даяна. Колко бързо беше угаснала мъдростта в думите й „Бъди добър към себе си!“. Сега той молеше за още болка. Молеше да чуе думите, които мислеше, че никога нямаше да бъдат изречени: „Никога не съм те обичала, Джефри!“. — Кажи ми!

„Защо Джефри постъпва така?“, чудеше се тъжно Джулия. Може би я проверява дали знае за новата му любов? Защо не можеше просто да се успокои, че толкова бързо му е върнала свободата? Дали не беше още раздвоен между нея и другата.

— Джулия?

— Защото има и друг човек — прошепна тя накрая, борейки се със сълзите. Засега успяваше някак си да се абстрахира от вледеняващия образ на Джефри и Даяна в Хайд парк. И докато все още имаше устойчивост, тя бързо продължи: — Ще дойдеш ли в събота да прибереш нещата си? По-добре ще бъде ние с Мери да не сме тук. Затова, ако ми кажеш кога…

— Нямам нужда от нищо! „С изключение на това, което не мога да имам!“ — В „Белведере“ оставаха безценни съкровища. Но нито жената, нито момиченцето му принадлежаха.

По време на мълчанието връзката се разпадна. Не се разбра кой затвори пръв.

Сред люлееща се празнота Джефри осъзна смисъла на всичко. Спомни си причината, поради която беше позвънил — да открие път за възстановяване на тяхната любов и да честити рождения ден на Мери. Не беше направил нито едното, нито другото. И никога нямаше да го направи.

Беше загубил другата половина от сърцето си.

 

 

В момента, в който беше видяла Джефри с Даяна, Джулия беше разбрала, че бракът й е приключил. През следващите два дена се беше подготвяла за телефонното обаждане. Знаеше, че то неминуемо ще последва. Беше повтаряла думите си, беше втвърдявала сърцето си. Беше се опитвала да преодолее вцепенението, в което беше изпаднала.

Но не беше се подготвила за нежността и тъгата в гласа му. Това правеше болката й още по-силна.

Половин час след разговора им Джулия си наложи да се раздвижи. Приготвяше се да отиде в конюшнята. Момичетата вече бяха там. Предстоеше им състезание, после празнична вечеря. Как е могла толкова време да лъже безценната си дъщеря? „Татко те обича, Мери. Просто е страшно зает. Работата му е много важна.“

Благородни лъжи, които приличаха на приказките й. Чрез надеждите си Джулия беше изпълнила сърцето на Мери и своето собствено сърце с глупави фантазии. И сега, след толкова години, трябваше да обясни на дъщеря си, че се е лъгала. Че грешката е в нея, а не в Мери или в Джефри. Тя не беше успяла да съхрани любовта на съпруга и бащата.

 

 

Джефри гледаше брачната халка. Плетеници от бяло и жълто злато, създадени от огъня. Сега пръстенът беше просто символ на всичко загубено.

„След като поставиш пръстена на ръката ми, аз никога няма да го сваля!“, си бяха казали един ден преди сватбата.

Джефри никога не го беше свалял и сега нямаше желание за това. Но трябваше. Мъката да го гледа на мястото му беше по-голяма от тази да не го вижда вече никога там.

Даяна беше свалила пръстените си много бързо. Тогава, когато все още не я познаваше добре, Джефри беше решил, че това е признак на коравосърдечност. Умело хирургическо отстраняване на Чейс от сърцето й. Но сега вече я познаваше и беше разбрал, че ги беше махнала по същата причина — за да се опази от болката.

След като свали елегантната брачна халка, Джефри се загледа в голотата на пръста си. Кожата, доскоро покрита със златото, беше болезнено бяла.

Когато постави пръстена в чекмеджето на тоалетната масичка, Джефри осъзна, че брачната им клетва сега вече е само кървяща рана.

— О, Джули — простена той. — Винаги ще те обичам!

 

 

Джулия и Мери не бяха направили специален план с Джефри за след ваканцията.

— Дори и когато е в отпуск, татко вероятно трябва да се подготвя — предположи сериозно Мери.

— Вероятно — беше се съгласила нежно Джулия.

Нейната сладка, чувствителна дъщеря беше срамежлива и несигурна с баща си. Не го познаваше, но имаше нужда от него и го обичаше. Дълго време за нея Джефри беше фантом. Дори и напоследък, в чудесните мигове, когато той беше започнал да я забелязва, Мери не беше достатъчно смела, за да окупира целия му отпуск. Това, че нямаха специални планове за след вторник, беше добре, защото новото разочарование щеше да бъде още по-мъчително.

Срядата беше спокойна. Ден без никакви очаквания. Джулия предложи да измислят нещо заедно със семейство Спенсър, но Мери не се съгласи.

— Ти още имаш грип, мамо. Аманда и аз можем просто да отидем до клуба. Да пояздим или да поплуваме.

Четвъртък и петък приличаха на всички останали летни дни. В събота Пейдж даде парти за съученичките на Аманда. Последното преди започване на учебната година.

При нормални обстоятелства Джулия щеше да отиде и да забавлява децата с чудесните си приказки. Историите й обаче бяха станали по-зрели, както и момичетата. Вече бяха благородни лъжи, а не романси. С всяка изминала година ставаха житейски по-мъдри.

— Ще се прибере ли Джефри днес? — попита я Пейдж, когато тя отклони поканата й да влезе. Беше довела само Мери.

— Какво? О, да.

— Ако той, щом те види, не те откара веднага в болницата, ще го направя аз в понеделник.

— Ще се оправя, Пейдж. С всеки изминал ден ставам по-добре.

— Не ми се вярва да е така.

— Чувствам се отлично, повярвай ми.

 

 

Това не беше истина. Джулия се чувстваше все по-зле. С всеки изминат час умираше по малко. Не беше по силите й да спре пораженията в сърцето си.

В името на Мери обаче тя беше длъжна да се владее. Върнала се в „Белведере“, тя се залута из стаите. Търсеше някаква опора, но намираше само призраци. Беше ветровит есенен ден, посивяващ бързо с буреносни облаци. При всеки порив на вятъра тя се свиваше. Дали това не беше колата на Джефри? Дали все пак не беше решил да дойде и да си вземе някои неща? Ами ако Даяна беше с него?

Джулия не можеше да изтърпи това. Тя посегна към най-отдалечения ъгъл на гардероба. Там откри дънките, с които беше в деня, когато се бяха срещнали с Джефри. Те бяха с нея от самото начало на любовта й. С ловките си ръце той ги беше свалял. Беше се смял с тръпки на желание, когато беше събличала блузата и пуловера си.

Джулия облече старите си дрехи. Обу маратонки. След това слезе по стълбите. През плъзгащата се врата излезе в градината. Там една пролетна сутрин Джефри беше засадил рози и тържествено беше обещал през лятото да се радва на цветовете им.

„Обърни се към духовете, каза си Джулия. Тръгни по всички вълшебни места и прогони призрачните спомени на любовта!“

В онзи щастлив майски ден тя и Джефри се бяха разхождали из гората. Бяха стигнали до скалите над морето. Сега Джулия пое по стръмните пътеки. Препъваше се в падналите клони с очи, заслепени от сълзи. Това пътешествие някога беше правено с любов. Когато стигна до скалите, тя се загледа в драматичния спектакъл на буреносните облаци над Атлантика. Есенното слънце се мръщеше, нещастно от това, което виждаше на земята. Океанът също беше сърдит. Кипеше и димеше сиво-зелен и развълнуван.

Поляната, на която двамата се бяха любили сред море от полски цветя, сега беше мъртва. Цветята бяха прецъфтели, а горещото слънце беше прегорило тревата. От дъжда сега тя беше и хлъзгава. Джулия се запрепъва по стръмната пътека, която извиваше край „Сийклиф“, и се запъти към края на сушата. Вълните се разбиваха в брега с гръмовен трясък и Джулия беше хипнотизирана от кипящата им енергия. Но странно — не изпитваше страх.

Тя винаги се беше страхувала от небето и от океана. Докато летеше за Лондон, беше пропъдила призраците на височината. Сега се взираше смело в необуздания океан и се усмихваше замечтано.

„Сбогом, призраци!“

Беше отишла много надалеч. Там бяха стигнали с Джефри в онзи пролетен ден. Сега тя гледаше бялата пясъчна ивица, която се протягаше в океана. Далечният полуостров беше заобиколен от бунтуваща се вода. Приличаше на остров, свързан със сушата чрез снежнобял провлак от пясък.

Тя реши да отиде на този остров. Там не беше ходила никога. Мястото би я ужасило, дори ако Джефри беше с нея.

Тя щеше да отиде там, защото това щеше да бъде символ на живота й от сега нататък — да посещава нови места без Джефри и да владее сълзите и страховете си.

 

 

Джулия застана на големия камък. Вятърът блъскаше крехкото й тяло. Дъждът и морето я замеряха. Тя се олюляваше от мощните тласъци, отслабнала от недояждане и недостатъчно сън. Но беше решила да устои на поривите на вятъра и превъртащите се вълни.

Водата, която се разбиваше в краката й, беше величествен калейдоскоп от зелено и бяло. Някога океанът беше враг на Джулия. Караше я да настръхва. Но сега, дори с тътнещата си сила, беше неин приятел. Хипнотични и примамливи, пенещите се вълни й шепнеха. Приканваха я към дълбините. Обещаваха й покоя на вечния сън.

Водата я мамеше. Вятърът я тикаше към нея. Тя вече беше обгърната във влагата — на морето, на дъжда, на собствените си сълзи.

Толкова е лесно!

 

 

Когато Патрик излезе от гората на брега, той се загледа в пейзажа пред себе си. Покривалото на листата го пазеше от дъжда. Но небето сякаш цялото се беше разтворило. Дъждът се лееше, вятърът съскаше, океанът ревеше.

Драмата на небето и водата даваше енергия на жребеца под него. Патрик също усети неочакван порив. Тази вечер той щеше да нарисува това вълнение в зелено и сиво. В самотните нощни часове, които би трябвало да бъдат пълни с любов, Патрик рисуваше. Кейси все още беше с него. Той искаше да съхрани онзи отнемащ дъха образ на незащитеност и изненада, когато тя се беше извърнала от океана да го погледне. Образът беше толкова илюзорен, колкото самата Кейси. Мечта, мираж, който никога не беше съществувал. Който живееше само във въображението и в сърцето му.

През завесата от дъждовни капки Патрик погледна надолу към брега. Там беше срещнал Кейси. Полуостровът тази нощ щеше да изчезне, защото луната беше пълна, а океанът — набъбнал и сърдит. С бърза и гигантска глътка скоро щеше да всмуче земята. Патрик се готвеше да наблюдава внушителната драма от брега.

Когато погледът му спря върху най-отдалечения край на провлака, вдаден в морето, дъхът му спря. Сякаш някой стоеше на смъртоносния къс земя.

Вероятно това беше само халюцинация. Номер на паметта и заслепените от дъжда очи. Патрик се напрегна да проясни погледа си. Образът нито изчезна, нито стана по-ясен. С нарастващо чувство на паника той пришпори коня. Жребецът прободе вятъра с гривата си. Копитата му лудо заудряха по смълчания от дъжда пясък.

Когато наближи, опасенията му се потвърдиха. Някаква жена балансираше несигурно на камъка, който скоро щеше да изчезне.

През юни Патрик беше открил друга жена там, но гледката не беше същата. Онази вечер океанът беше приятелски настроен. Топъл и спокоен, а не набъбнал и ядосан. Тогава сред изумрудените води беше останала някаква пясъчна ивица. Сега опасността беше страшна и реална. Между брега и острова вече се беше образувал въртящ се канал. Днес земята щеше изцяло да бъде погълната. Дори и да беше добър плувец, жената щеше да бъде повлечена от мощния водовъртеж.

Може би и той? Той — със сигурност.

Веднъж обаче решил се да я спаси, той щеше да опита. Двамата или щяха да се удавят, или да живеят.

Патрик не се поколеба. Не можеше да гледа как непознатата загива. Когато наближи коварния канал, конят му се стъписа. Животното инстинктивно усещаше опасността и се отдръпна назад.

— Хайде — нежно го придумваше Патрик. Гласът му беше извинителен, но настоятелен. — Хайде!

Водата около тях се усукваше и надигаше. Мокрите й пипала шибнаха гърба на коня и той залитна, но се задържа. Стремеше се бързо и мощно към временната сигурност сред канала — полуострова, който сега беше остров.

— Госпожо Лоурънс? — извика Патрик, когато наближи и я разпозна.

— Патрик?

— Трябва веднага да дойдете с мен!

Патрик придвижи коня към камъка, където Джулия се крепеше несигурно. След това се наведе над гърба на жребеца и протегна ръце към нея. Джулия беше объркана, но отстъпи. Патрик я издърпа нагоре. Тя беше толкова лека и неустойчива! Настани я между себе си и главата на коня. Обгърнал Джулия, той дръпна юздите. Краката му бяха върху нейните, за да не паднат и двамата от неоседлания кон.

— Хванете се за гривата и се дръжте здраво — инструктира я той, като обърна в галоп към протока. След мимолетно колебание жребецът стъпи във водата. Но само за няколкото минути, през които бяха на острова, всичко се беше изменило. Сега водата беше по-дълбока и по-висока от коня. Около тях се усукваха течения. Циклонът вече ги засмукваше към дълбините.

Конят загуби почва под краката си и всички за момент потънаха. Краката на Патрик се затегнаха около тези на Джулия, но почувства, че тя се изплъзва. Той хвърли юздите, обви едната си ръка около кръста й и впи силните пръсти на другата в гривата на коня.

Всичко зависеше от това дали жребецът щеше да се пребори с океана. Дали неговият инстинкт за самосъхранение беше по-мощен от заплахата. Патрик и Джулия бяха просто пътници в пътешествието — към смъртта или към живота. Съдбата им изцяло зависеше от волята на изплашеното животно и от милостта на стихията.

В безкрайния момент, когато конят изгуби дъното, те бяха отвлечени от убежището на брега. После мощните копита започнаха отчаяно да рият, да накуцват във водата. Всички заплуваха към водния гроб, към задушаващата смърт.

— Хайде, момчето ми! — прошепна Патрик на животното, което се бореше за своя и за техния живот. В гласа му имаше извинение. Патрик знаеше, че няма право да рискува живота на невинното създание. — Хайде, плувай! Ти можеш да го направиш!

Конят отговори с дълга, изтощителна битка. Успяваше да направи няколко крачки, после отново биваше повличан назад. Но отново се напрягаше. В един момент откри почва, стъпи на пясък и се втурна към вълните, които се разбиваха на брега.

Тогава конят спря. Белите му дробове се задъхваха. Силното му сърце биеше лудешки. След няколко секунди Патрик потупа коня по мощния врат и хвана юздите. Когато се наведе напред, той докосна Джулия. Почувства мълчаливите й тръпки. Те всички бяха измръзнали, но Джулия — най-много. Той трябваше да я отведе в топлата сигурност на „Белведере“.

Патрик познаваше всички пътеки, свързващи именията на Саутхемптън, и избра най-краткия път към къщата. Докато яздеха, той придържаше жената пред себе си. Гръдният му кош докосваше гърба й. Усещаше ледените тръпки и напрегнатостта на мълчанието й. Джулия не говореше и той не можеше да си отговори на въпросите, които се въртяха из ума му.

Какво правеше тя на полуострова? Как е могла да бъде толкова разсеяна, че да се подложи на подобна опасност?

Тя изглеждаше болна, изморена и отнесена. Беше по-зле и от деня на състезанието, когато Мери му беше казала, че има грип. Дори и да оздравяваше, защо трябваше да бъде навън в този леден, буреносен ден?

Нещо не беше наред! Нещо я караше да трепери от студ. Този студ беше по-дълбок, по-суров и по-зловещ от студа на океана и дъжда. Този студ я тласкаше към гибелта.

Нещо при нея беше много зле. Случило й се беше нещо по-лошо и от смъртта.

Дали не беше свързано с Мери?, зачуди се Патрик, когато наближиха „Белведере“. Елегантната постройка беше тъмна. Патрик се почувства така, сякаш пъхаше Джулия между зъбите на черно чудовище, а не в желаните ръце на сигурния дом. Съпругът й вероятно беше още в Лондон, но къде беше Мери в тази бурна събота? Ако нещо се беше случило с нея…

Само тогава Джулия би изглеждала така. Патрик беше убеден в това, защото я беше наблюдавал през лятото. Беше забелязал майчинската й тревога и нежната й гордост.

Когато стигнаха облицованата алея, Патрик слезе от коня, обви ръце около кръста на Джулия и внимателно я свали на земята. Тя слабо залитна, но бързо се стабилизира и се усмихна замаяно.

— Благодаря ти, Патрик. Ти ми спаси живота.

Патрик се взря във виолетовите й очи и си помисли: „Не, твоят живот още е в опасност“. Той искаше да й предложи помощта си, но тя вече се беше обърнала и вървеше към къщата.

— Благодаря ти — унило повтори Джулия, преди да изчезне в тъмнината.

Патрик се изкуши да я последва. Да я попита какво не е наред. Но тя очевидно искаше да бъде сама. А и той носеше отговорност за животното, спасило живота им.

 

 

Жребецът беше невредим, когато стигнаха в конюшнята. Дори не беше измръзнал. Въпреки това Патрик внимателно го изсуши. После сам се изкъпа и преоблече и се върна в малкия си апартамент.

Гневът на бурята беше отшумял. Но тишината не успяваше да успокои тревожните спомени в съзнанието му. Не можеше да забрави отнесените очи на Джулия, вледененото й тяло, тъмната постройка, полъха на смъртта.

Към 10 часа вечерта той не издържа и отиде в канцеларията на конюшнята. Там се разтърси и откри папката с данните за членовете на клуба. Преписа телефонния номер на Джефри и Джулия Лоурънс и се върна в апартамента си, за да й се обади.

Джулия лежеше в спалнята, но не спеше, а се вслушваше в тишината на нощта. Телефонният звън я стресна. Мислите й за кратко се стрелнаха към Мери, но бързо се успокоиха. Мери беше при Пейдж, а там не можеше да й се случи нищо лошо. Ако Джулия беше потънала в океана, на Мери нямаше да й липсва обич. Нейните кръстници, Пейдж и Едмънд, щяха да я отгледат като истински любящи родители. В това семейство Мери дори щеше да си има и сестра.

Ако Джулия беше погълната от океана, Мери щеше да си има майка, баща и сестра. Такова нещо тя не можеше да й осигури. Телефонът продължи да звъни.

— Ало?

— Госпожо Лоурънс, Патрик е. Чудех се дали сте добре?

— Да. Добре съм, благодаря.

— Радвам се. Ако нещо… Дали не се е случило нещо с Мери?

— Какво? Не, Мери е добре.

— Искрено се радвам. Просто исках да се убедя, че всичко е наред.

— Да. Благодаря още веднъж.

— Лека нощ.

— Лека нощ.

След като затвори телефона, Патрик си каза на глас:

— Ти не си добре!

Когато затвори, Джулия прошепна:

— Благодаря за загрижеността, Патрик!

 

 

— Как се чувстваш, мамо? — попита Мери, когато се прибра от „Съмърсет“ на следващия ден.

— По-добре съм.

— Татко прибра ли се?

— О, Мери! — Джулия въздъхна. Нежно погали дългата златиста коса на дъщеря си и коленичи. Искаше да бъде по-близо до огромните кафяви очи. — Миличко, татко няма да живее повече тук.

— Така ли? Защо? — попита Мери, но Джулия видя в умните й тъжни очи, че тя разбира всичко.

— Решихме, че ще бъде по-добре, ако двамата не живеем заедно.

— Ти и татко ще се разведете ли?

Джулия не беше се замисляла за юридическата страна на проблема. Опитваше се единствено да надживее това, което ставаше в сърцето й.

— Да, така мисля.

— И това е заради мене, нали?

— Не, Мери! Как можа да си помислиш такова нещо?

— Защото такава е причината при някои мои приятелки.

— О, скъпа! Това няма нищо общо с тебе. Татко те обича толкова много! И винаги ще те обича. — Джулия се насилваше гласът й да звучи уверено, въпреки че вече имаше опит с тази лъжа. Беше я повтаряла, откакто се беше родила Мери. С цялото си същество Джулия се беше надявала, че Джефри ще бъде любящ баща. И въпреки че вече знаеше истината, тя беше длъжна да подкрепя заблудата. Трябваше да контролира собствените си чувства, за да живее силна до Мери.

— Затова беше болна, нали?

— Да.

— Защото всичко това те натъжава.

— Ти си много умно момиче. Сега съм тъжна, но ще се оправя. Ние ще бъдем добре. Може да говорим за това, когато пожелаеш. Искаш ли?

Мери кимна. Тя щеше да задава много въпроси. Но основният беше: „Защо? Защо? Защо?“.

— Е, скъпа, как прекара на тържеството? Всички се вълнувате от първия учебен ден, нали? Може да останеш в училище и следобед, ако искаш.

— Не. Предпочитам да бъда с тебе.

— Добре. — Очите на Джулия се напълниха със сълзи. — Много те обичам, Мери!

— Аз също, мамо! — Мери обви ръце около шията на майка си и силно се притисна към нея. После Джулия се взря в очите на дъщеря си. Там мъждукаше загриженост. Това означаваше, че Мери иска да я попита нещо, но не е сигурна дали трябва да го направи.

— Питай, скъпа — подкани я Джулия. Тя знаеше, че въпросите, които разумната й дъщеря се колебаеше да зададе, бяха най-важните.

— Ще гледаме ли татко как представя новините?

— Разбира се. Ако ти искаш това.

— Мисля, че трябва, мамо — каза сериозно Мери. — Сигурна съм, че татко ще се върне при нас!

 

 

В неделя Джулия и Мери играха на карти пред камината, гледаха любимите си филми, пекоха шоколадови сладки и разговаряха. На следващата сутрин, два часа след като Мери беше отишла на първия си учебен ден, Джулия пъхна няколко от най-големите сладки в една кутия и подкара колата към клуба.

Със започване на занятията в училище и поради продължителния дъжд конюшнята беше пуста. „Както през юни, когато двете с Пейдж се запознахме с Патрик.“ Джулия си спомни пътя по стъпалата. Откри го в канцеларията. Той не я чу да се приближава, защото Джулия беше с маратонки, а не с токчета.

— Патрик?

— Госпожо Лоурънс? Здравейте. — Патрик стана иззад бюрото и й се усмихна. Тя изглеждаше малко по-добре. „Все още е наранена, но някак си е станала по-силна.“

— Исках само да ти благодаря. — Тя замълча и после добави: — Мисля, че трябва да се обръщаш към мен с малкото ми име.

Това щеше да предизвика ужасни шушукания из Саутхемптън. Това беше недопустимо. Той е слуга, а тя — господарка. Не че някой я възприемаше като такава. Джулия знаеше това. Знаеше още, че това няма да бъде първата мълва, която е причинила. Как само мразеше преструвките!

— Добре. Как предпочиташ? Джулия или Джули?

Патрик беше чувал да се обръщат към нея и с двете имена. Пейдж Спенсър винаги я наричаше Джулия. Но в нощта на партито Джефри я беше нарекъл Джули.

— Джулия.

— Съгласен съм. — Той обаче предпочиташе Джули. Това име най-много й подхождаше. Особено когато нежно и любящо го произнасяше Джефри. Но сега това обръщение правеше виолетовите й очи по-тъжни. — Джулия.

— Дойдох да ти благодаря още веднъж и… — Този път Джулия млъкна, защото внезапно се притесни от импулсивния си жест, от толкова тривиалната отплата за спасяването на живота й.

— И?

— Донесох ти малко шоколадови сладки.

— Благодаря. — Патрик пое цветната кутия. Беше трогнат от нейната невинност и срамежливост. Тя се обърна да си върви.

— Защо не хапнем двамата от тях, Джулия? С малко кафе?

— О! — Джулия се колебаеше, почти изкушена.

Изкушена беше, защото знаеше какво я очаква, след като си тръгне. Страхуваше се от самотата в „Белведере“. Някога тишината в огромната къща беше мирна, топла и очакваща. Тишина, която всеки момент можеше да бъде нарушена от поздрава му: „Здравей, Джули. Как мина денят ти? Обичам те, Джули!“. Но сега тишината тягостно й напомняше за всичко загинало.

Джулия се ужасяваше да се върне в празния дом. Ужасяваше се и от това, което трябваше да направи — да отиде в „Съмърсет“ и да разкаже всичко на Пейдж. Дали тя вече не знаеше за авантюрата между Джефри и своята добра приятелка Даяна?

— Не, благодаря, Патрик. Имам да свърша някои неща. Исках само още веднъж да ти изразя своята благодарност.

— Не е нужно.

— Е, ще се видим утре в четири. На урока на Мери.

— Добре. И… Джулия!

— Да?

— Ако искаш да поговорим, аз съм тук. Не съм вече толкова зает, защото децата започнаха училище.

Тя не изглеждаше раздразнена. От цялото й същество лъхаше единствено стеснителна благодарност.

— Благодаря, Патрик, ще си помисля.

 

 

— Господи, Джулия! Това не може да бъде. Ти и Джефри…

— Всичко е свършено, Пейдж. Ти наистина ли нищо не си знаела?

— Разбирах, че нещо те тревожи. Но през ум не ми е минавало, че е във връзка с брака ти.

— Не си ли знаела, че е влюбен в друга?

— Как бих могла да знам? И все още не го вярвам.

— Ще се увериш, Пейдж. — Тя щеше да разбере. Целият свят щеше да разбере. Вече не беше нужно Джефри и Даяна да се крият. Въпреки че съдбата й вече не беше самотна болка, Джулия отново стана нервна. — Трябва да тръгвам.

— Защо не дойдете да вечеряте с нас? Едмънд е в Бостън по работа. Ще бъдем само четирите жени.

— Не знам, Пейдж. Трябва да питам Мери.

 

 

Мери не пожела да вечерят в „Съмърсет“. Искаше да остане с Джулия и да гледат предаването на Джефри.

— Татко изглежда тъжен, мамо — каза тя тихо. — Мисля, че му липсваме.

За Джулия беше истинска агония да го гледа. Да знае, че се е върнал в страната, че живее в Манхатън на шестдесет километра от тях, но че вече е излязъл от живота им. Джулия не беше сигурна дали това, което видя в тъмносините му очи, беше тъга. Може би сега тя вече го гледаше по друг начин? А и сълзите й замъгляваха образа му.

„Той е различен, помисли си Джулия. Влюбен е в друга. Но въпреки това продължавам да го обичам от цялото си сърце!“