Катрин Стоун
Модерни жени (23)

Глава 23

Джефри се разходи безцелно из Манхатън. Възхищаваше се на тежко падащия сняг, на празничната коледна украса и на радостната хармония в далечните светлини. Беше се изгубил в бурята на спомените. Заключен в стъклено кълбо от снежинки и празничен пейзаж, целият му свят беше в безпорядък.

Той крачеше, забравил за всичко наоколо, и му беше добре. Накрая пронизителният писък на спирачки и клаксон го разтърси и върна към реалността.

Изви се снежна виелица. Край Джефри сновяха късните купувачи под трепкащите светлини на Пето авеню. Светът се вихреше около него и го охлаждаше. В главата му също бе истинска вихрушка от мисли. Сред тях изплува една: „Трябва да говоря с Джулия“.

Сестрата от болницата го беше информирала, че Джулия е отседнала в хотел „Клеърмонт“, през улицата срещу болницата. В полунощ той влезе в топлото фоайе и помоли да го свържат със стаята на Джулия.

Мислеше, че не би могъл да понесе повече болка, но се оказа, че може: обади му се мъжки глас.

— Патрик Джеймс ли е на телефона?

— Да.

— Джефри Лоурънс е. Бих искал да се чуя с Джулия.

— Момент.

Щеше ли да разговаря с него тя? Имаше ли право да я обвини, ако откажеше?

— Джефри?

— Здравей, Джулия. Исках да бъда сигурен, че доктор Макгрегър се е свързал с тебе.

— Да. Джефри, благодаря ти.

„Не ми благодари!“, крещеше сърцето му. След малко той продължи по-уверено:

— Доктор Макгрегър е оптимист. Мери ще оздравее.

— Дай боже — отговори тихо Джулия. „Моля се за това!“

— Джулия, може ли да те видя? Трябва да ти кажа нещо.

— О!

Това беше само едно възклицание, но Джефри долови в него така познатата му тревога. „Джули, не се страхувай от мене!“

— Моля те. Няма да отнеме много време.

— Добре.

— Тази вечер може ли? Аз съм във фоайето на хотела. Тука има бар, в който е удобно да се срещнем.

— Защо не се качиш в стаята ми? — предложи Джулия. Тя знаеше какво ще й каже Джефри и искаше да няма свидетели на това.

— Добре. Но бих желал да те видя насаме.

— Ще бъдем сами.

 

 

Сърцето му заби учестено, както винаги, когато я видеше. Усмихна се колебливо на изморените очи, които му бяха липсвали толкова много.

— Заповядай, Джефри.

Когато влезе в малката стая, Джефри се подготви да открие следите на Патрик. Както му беше обещала Джулия, двамата бяха сами. Нямаше и намек от присъствието на другия.

— Патрик в бара ли отиде?

— Не, в стаята си. Какво искаше да ми кажеш, Джефри? — Той не отговори веднага на въпроса й. Но изражението му — тъжно и извинително, потвърди догадките й. Тя искаше всичко да приключи бързо. Не можеше да го гледа такъв. — Подал си заявление за развод?

— Не. Не е това. — Много нежно, много тихо и много тъжно Джефри й каза: — Джулия, до тази вечер с цялото си сърце вярвах, че Мери не е мое дете.

— Ти беше толкова ядосан, че я родих — слабо запротестира Джулия.

— Никога не съм се сърдил заради Мери. Бях наранен и гневен от тайната, която вярвах, че пазиш. Бях убеден, че тя е плод на друга твоя любов.

— Но не е имало друг, Джефри. Винаги съм ти го повтаряла.

— Зная това, Джулия. Тогава просто не ти вярвах!

— Ти вече би пожелал Мери? Би я обикнал?

— Аз искам Мери. Обичам я.

Джефри наблюдаваше как очите на Джулия се изпълват с прозрение и очакваше в тях да се напласти мъката. Вълна след вълна, всеки спомен тя щеше да преживява двукратно. Това, което е било, и онова, което би могло да бъде в живота им.

Отначало тя се натъжи. Вълните скръб бяха просто предупреждение за опустошителния ураган, който се задаваше в душата й. Джефри усети, че с нещо отново беше причинил страх у нея. Защо беше този страх сега?

— Джулия?

— Само се опитай да ми отнемеш Мери! Ще се боря за нея!

— Не разбираш ли, че никога няма да направя такова нещо? — Джефри отново видя в погледа й: „Не, Джефри, не разбирам“. След момент на терзание той прошепна сподавено: — О, Джули!

Джули! Името й, произнасяно само от него с такава гальовност, й причини нова мъка. Тя наведе глава и косата й прикри очите. Треперещите му пръсти внимателно разделиха тъмно копринената завеса. Тогава болката й стана непоносима. Тя се отдръпна от него и седна на леглото. Главата й се сведе още по-ниско, тялото й сякаш натежа от невидимо бреме, ръцете й бяха плътно притиснати в скута.

На тях нямаше пръстени!

„Джулия може да те е напуснала заради някой друг, но още носи брачната халка, която си й дал!“ Така му беше казала Даяна само преди часове. Оттогава тези думи пърхаха в мозъка му като крехък лъч светлина в тъмнината.

Но Джулия не носеше брачната си халка. Нямаше дори и вдлъбнатина в деликатната кожа на безименния й пръст. Пръстите й бяха по-тънки от деня, когато се бяха оженили. По-слаби и по-прозрачни дори от деня, когато я беше видял за последен път.

Джефри гледаше своята хубава Джулия. Тя беше буквално съкрушена от това, което й беше казал, сърцето й се беше стегнало в още по-голяма болка. Той се чудеше дали не трябва просто да си тръгне. Но имаше неща, които тя трябваше да разбере. Беше ги повтарял много пъти навън, под снега.

— Джули, обещавам ти да си тръгна веднага. Но те моля да ми позволиш да ти кажа всичко, за което съм дошъл.

Тя кимна с глава покорно.

— Искам да знаеш колко съжалявам, че не те помолих да ми простиш. Знам, че за това, което съм направил, прошка няма. — Джефри си пое дъх и продължи: — И въпреки всичко ти ми поднесе най-хубавия подарък: любовта на Мери. Когато отидох при нея тази вечер, тя беше щастлива да ме види. Аз не заслужавам нейната любов, Джули. Но съм ти страшно благодарен, че я имам, и то благодарение на теб.

Джулия вдигна глава и го погледна през пелена от коси и сълзи.

— Видял си Мери тази вечер?

— Да. Нямаше начин да не го направя. Трябваше първо да попитам тебе, но… исках да я видя. Съжалявам!

— Джефри, Мери е твоя дъщеря и има нужда от теб. Аз също искам да се виждаш с нея.

— Благодаря ти.

Джулия се усмихна с треперещи устни и се загледа в побелелите си от стискане ръце.

След няколко мига мълчание Джефри продължи с това, което имаше нужда да й каже:

— Бих дал всичко, ако мога да променя миналото. Обичах те толкова много, Джули. Вярвам, че и ти някога ме обичаше. Никога не съм съжалявал, че съм се оженил за тебе. Сега разбирам, че си държала Мери настрана от мене, защото си била убедена, че не я искам. А аз си вярвах, че тя не е от мен. Никога съзнателно не бих наранил някоя от вас двете. — Джефри въздъхна тихо. — Това е всичко, Джули. Мечтата ти беше да създадеш щастлив живот за нас. Направи го красиво и с любов. С теб бях наистина щастлив. Вероятно няма да ми повярваш, но и моята мечта беше да те направя щастлива. Исках да ти дам всичката радост, която заслужаваш, но се провалих. Сега разбирам защо си почувствала нужда да намериш нова любов. И ти се възхищавам, че остана с мен, докогато можа. Колко ли трябва да си ме мразила, че не обичам нашата дъщеря?

Джефри искаше да й каже още много неща, но чувствата го задавиха. Той се обърна да си върви и вече беше докоснал дръжката на вратата, когато думите й почти спряха сърцето му.

— Аз не съм намерила нова любов, Джефри!

Джефри се обърна, невярващ на ушите си. Сега Джулия беше вдигнала глава и го гледаше. В очите й вече нямаше страх, тъга, дори болка. Оттам надничаше обнадеждена почуда, както в онзи далечен ден, когато очите й се отдръпнаха от океана, по мълчаливия повик на сърцето му.

— Джули — прошепна Джефри, — ти ми каза, че бракът ни е загинал, защото има някой друг.

— Да. Казах ти го заради Даяна.

— Даяна и аз се сближихме, след като ти заяви, че бракът ни не съществува.

— Видях ви двамата в Лондон.

— Идвала си в Лондон?

— Да. Видях те с нея в Хайд парк. — Джулия говореше с почуда, не с гняв. Беше започнала да се пита дали не си е направила погрешен извод от видяното. Понеже никой друг мъж не беше я докосвал с такава обич, за нея всичко в парка беше единствено израз на любов. Но през изминалите няколко месеца, и особено през последните дни, скъпият й приятел Патрик я беше прегръщал със същата загриженост. — Видях начина, по който я гледаше и как отметна един кичур от очите й.

— И защото съм го правил преди с теб, затова се разстрои толкова много?

— Да.

— О, моята Джули! Аз просто се опитвах да помогна на Даяна. Този уикенд и двамата бяхме много тъжни. Всеки един от нас оплакваше погубената си любов. Станахме приятели, скъпа. Добри приятели, нищо повече. През целия онзи ден й говорех колко много те обичам, колко се страхувам да не те загубя. Тя ме изслуша и ме убеди, че това не може да стане. В Лондон Даяна разбра за голямата ми любов към тебе. Тя ми каза, че когато си била при нея в кабинета й, си носила халката. Така ли е?

— Да. Свалих я, след като ти ми се обади от фоайето. Мислех, че идваш да ми съобщиш за развода.

— Но до този момент си я носила, защото си се надявала, че отново ще бъдем заедно?

— Не смеех да се надявам на това. — Джулия леко потрепери. — Просто трябваше да я нося. Просто не можех да я махна.

— А аз трябваше да я сваля, въпреки че никога не съм искал това.

— Джефри? Никога не съм те мразила. Но ти сигурно си ме ненавиждал, като си мислил, че те лъжа за нещо толкова важно?

— Не е вярно! Обичах те и винаги ще те обичам, Джули! — Джефри й се усмихна и я подкани с любов: — Кажи ми какво искаш, Джули?

— Единствено това, което винаги съм искала, Джефри. Да ме обичаш. — Джулия замълча за момент и добави: — И да обичаш нашата дъщеря!

— Обичам и двете ви от цялото си сърце! О, милата ми!

Джефри протегна ръце към Джулия. Само след миг двамата отново бяха там, където им беше мястото: един до друг! Джефри шепнеше името й, а устните му милваха косите й. Накрая погледна в очите й.

— Моята хубава Джули! — Виолетът отново блестеше с любов и щастие. Джефри обгърна лицето й с треперещите си пръсти и й зададе въпроса, който го беше измъчвал и на който само Джулия знаеше отговора. — През септември твърдеше, че ти си отговорна за твоята бременност. Защо каза това?

— Ще ти обясня. Навремето трябваше да те измамя, Джефри. Позволих ти да вярваш, че съм по-възрастна и по-опитна. Че зная за предпазването. Но бях девствена и абсолютно неподготвена.

— О, скъпа! Дори да ми беше казала, че си само на шестнадесет, пак щях да се любя с тебе, ако ти го пожелаеше. Или просто щях само да те прегръщам, ако не искаше другото. А ако знаех, че си девствена, щях да бъда по-внимателен.

— Ти беше внимателен, Джефри!

Внезапно тя си спомни нещо.

— Ще поставиш ли халката отново на пръста ми? — попита тя, като я измъкна от джоба на жилетката си.

— Да, любов моя. След тридесет минути.

— След тридесет минути?

— След толкова време можем да повторим брачната си церемония, ако още ме искаш.

— Искам те, и още как!

— Тогава отивам в апартамента да взема моя пръстен.

— Ти го пазиш?

— Разбира се. Мястото му е на пръста ми, час по-скоро.

— Джефри, но отвън е снежна буря!

— Това е топъл, приятен и красив сняг — усмихна се Джефри. — Много те обичам, Джули!

— Аз също. — Внезапно тя леко се намръщи. — Джефри, докато се върнеш, трябва да говоря с Патрик. Той и аз сме приятели, Джефри, не любовници. След като ти си отиде, този човек направи много за мен. Сега има нужда от моята помощ.

— Защо?

— Обвинен е в престъпление, което не е извършил.

— Какво престъпление?

— Не мога да ти кажа. Първо трябва да говоря с него. Ще се опитам да го убедя да избяга: Но ако не пожелае, той ще има нужда от моята… от нашата помощ.

— Добре. „Вярвам ти, Джули. През целия остатък от своя живот ще ти вярвам!“

 

 

— Патрик, моля те!

— Няма да бъда в затвора вечно. А и не мисля, че могат да направят това с мен. — Но под блестящото влияние на Кейси Инглиш не можеха ли да го заключат и да хвърлят ключа надалеч? — След това, като изляза, ще бъда свободен. Не искам да се крия повече.

— Ти няма да отидеш в затвора, Патрик! Няма да позволя на никого да постъпи така с тебе!

— Джулия, използвай всяка минута и се наслаждавай на любовта в живота си. Забрави за мен! Сам съм си изкопал този гроб.

— Не, не си!

— Добре. Избирам. Няма да бягам, няма да се боря. Изморих се вече. Утре в Саутхемптън ще яздя, ще рисувам и ще се разхождам по снежния бряг, докато чакам да дойдат и да ме приберат. Не се тревожи за мене, Джулия. Аз ще бъда добре!

 

 

— Мамо? — Мери беше будна, а очите й блестяха от нетърпение да я изненада. — Снощи татко беше тук. О, татко е с тебе?

— Татко ще бъде с вас двете завинаги — каза й Джефри, като я целуваше за добро утро. — Как си днес, Мери?

— По-добре. Стомахът не ме боли изобщо.

— Много се радвам, скъпа. Исках само да ти пожелая добро утро и да ти кажа, че се връщам при вас. Трябва да направя така, че всички да разберат това. Трябва да говоря с някои хора.

Джефри погледна към Джулия и безмълвно й припомни какво трябва да направи: „Трябва да се сбогувам с Даяна, Джули. След това вече никога няма да се виждам с нея!“. Така й беше казал Джефри миналата нощ, когато лежаха в леглото, когато се прегръщаха и споделяха всичките си страхове. Старите им рани най-сетне щяха да зараснат. Двамата вече си вярваха един на друг, вярваха в любовта си.

 

 

Когато Даяна се върна от визитация, Джефри я чакаше в кабинета й. Тя надникна в тъмносините му очи, които не бяха я лъгали никога, и разбра всичко. В тях видя нежно извинение и надежда. Извинение — за нея, и надежда — за живота му, пълен с любов към Джулия и Мери.

— Радвам се за тебе, Джефри — каза тя искрено. Той щеше до болка да й липсва. Но сега не се чувстваше отчаяна, както се беше чувствала след раздялата със Сам и след това — с Чейс.

— Можех да прекарам остатъка от живота си с теб, Даяна!

— Знам това. „Знам също, че Джулия те обича. Знам, че твоята любов към нея е толкова голяма, колкото моята към Сам.“

Джефри мълчаливо я прегърна. Измина дълго време преди двамата да се освободят от прегръдката си и да си прошепнат:

— Сбогом!

 

 

— Господин Лоурънс? Джулия, радвам се, че също сте тук — поздрави ги доктор Макгрегър, когато двамата влязоха в кабинета му за назначената среща в 11.

— Нещо не е наред ли?

— Не, всичко е наред, но нещо се случи. В сравнение със снощи тромбоцитите и левкоцитите на Мери са увеличени.

— Снощи й преляха кръв.

— Да, но това щеше да повлияе върху броя на еритроцитите. Преди трансфузията те не бяха паднали под критичното ниво. Исках да й дам малко резерв, дори и да се възстанови функцията на костния й мозък.

— Дори и да възстанови работата си костният й мозък?

— Наредих повторно преброяване и за след обяд. Ако тромбоцитите и левкоцитите продължават да се повишават, ще отменя трансплантацията.

— Искате да кажете, че тя ще се оправи без операция?

— Да. Явно аплазията е причинена от външен фактор. Когато преглеждах данните, наистина не мислех, че така ще стане, но…

— Лекарите вярват в чудеса точно както всеки друг — прошепна Джефри. Така му беше казал специалистът, изследвал семенната му течност четири месеца преди раждането на неговото дете.