Катрин Стоун
Модерни жени (19)

Глава 19

— Едмънд?

— О, добро утро, Кейси. Влизай.

Едмънд беше седнал зад бюрото си и работеше. Кейси се запъти към него.

— Нося ти адвокатското досие по „Случая Райт“ — каза тя, като му подаде дебела папка.

— Та аз ти възложих случая едва в петък след обяд! — възкликна изненадан Едмънд.

— Да, но не беше труден. Предимствата бяха достатъчно убедителни.

— Предполагам, че си работила всяка секунда през уикенда. — Едмънд се усмихна на най-умната нова звезда в юридическите кръгове на Ню Йорк. — Не те обвинявам, разбира се. Но е разрешено от време на време да спиш и да се забавляваш.

— Знам.

Кейси извади върху лицето си някакво подобие на усмивка. Искаше й се това да бъде уверената усмивка на старата, енергична Кейси. Но тя още не беше се появила. Къде беше онази Кейси, която се наслаждаваше на предизвикателните игри и тънеше в триумф? Къде беше перфектно дисциплинираната актриса, чиито думи и усмивки преследваха единствено главозамайващ успех? Способностите й се проявяваха, разбира се. Въпреки че беше едва средата на октомври, а тя беше получила назначение в съда преди седмица, Кейси вече работеше за най-ценните клиенти на „Спенсър и Куин“. Тя беше ужасно заета, ужасно успяваща и ужасно нещастна.

— Наред ли е всичко, Кейси?

— Всичко се нарежда добре, Едмънд. Благодаря ти. Когато съм заета, се калявам. „Веднъж си позволих свободно време и сега празнотата в мен е непреодолима.“

— Чудесно. — Успехите на Кейси надминаваха и най-смелите му очаквания. Въпреки това не беше сигурен, че тя самата процъфтява. Изглеждаше напрегната и изтощена. Но той не беше работил с нея преди. Може би това бе обичайното й състояние.

През изминалите няколко месеца той и Пейдж дълго бяха разговаряли. Двамата бяха станали свидетели на разтрогването на браковете на свои най-скъпи приятели. Бяха изумени от проблемите, лъснали от места, които на пръв поглед изглеждаха райски. Умът на Едмънд не го побираше. Спомни си, че Кейси и Джулия се познават от гимназията.

— Виждала ли си се с Джулия, Кейси?

— С Джулия? Не.

— Нито пък ние. От седмици Пейдж се опитва, но Джулия се отдръпна. Дори Аманда и Мери вече се виждат само в училище.

— Едмънд, съжалявам. Очевидно има някаква причина, но аз не знам каква е тя.

— Ти май наистина си работила без прекъсване през цялото това време.

Всички явно се бяха наговорили да не забелязват раздялата на Джефри и Джулия Лоурънс. Затова пък хитът на деня беше любовната авантюра на популярния журналист с известната лекарка. Дори и най-разсеяните зрители на „Светът тази вечер“ можеха да забележат средиземноморския тен на водещия. Той самият беше новина. Връзката му с красивата Кралица на сърцата внасяше нюанс на пикантност. Джефри и Даяна не искаха да бъдат в центъра на вниманието, но се появяваха заедно на благотворителни вечери. Миналата седмица най-новата блестяща двойка беше на тържество по случай годишнина на кардиологичния институт.

Всички знаеха за Джефри Лоурънс и Даяна Шепърд, освен Кейси. Нейната решителност да бъде погълната единствено от работата си явно беше дала резултат.

— Джефри и Джулия се разделиха — поясни Едмънд.

— Абсурд!

— Очевидно Джефри се е влюбил в Даяна Шепърд.

— Но той обичаше Джулия толкова много!

— Пейдж и аз мислехме същото.

— Не мога да повярвам!

— Но е истина. Джулия е напълно съсипана.

— Ще се развеждат ли?

— Говорих и с двамата. Всеки е на мнение, че трябва, но никой не подава молба.

— Ще имат ли имуществен спор?

— Не мога да си го представя. „Белведере“ вече принадлежи на Джулия. Ще стане дума единствено за останалото им имущество, както и за попечителство и издръжка на детето.

— Не знаех, че „Белведере“ е на Джулия — изненада се Кейси.

— Но е така. Имението й беше завещано от бабата на Джефри. — Едмънд замълча, леко въздъхна и добави сериозно: — Надявам се, че няма да се стигне до развод. Но ако това стане, всичко трябва да е изключително дискретно. Заради Джулия.

— Ти ли ще се заемеш?

— Може и ти, Кейси. Трябва да е човек, който познава Джулия и е загрижен за нея. Трябва да бъде абсолютно сигурен, че тя няма да бъде наранена повече, отколкото е вече.

 

 

Когато Кейси се върна в своя кабинет, видя познато лице в приемната.

— Джон Тилър? — Кейси го поздрави спокойно, въпреки че сърцето й биеше учестено. Джон Тилър беше частен детектив. „Спенсър и Куин“ често ползваха услугите му. Кейси вече го беше привлякла към две от делата си. Сега обаче той беше дошъл по една задача, за която тя му плащаше лично. — Влез.

„Намери всичко, което можеш, за Патрик Джеймс!“ му беше наредила тя преди седмица.

Джон беше предположил, че ще му трябват шест дена. И точно след толкова беше дошъл да й даде сведения за живота на Патрик.

— Нямам нищо за тебе — каза Джон, когато вратата се затвори след тях.

— Не разбирам. Не намери ли начин да разговаряш с управителя на клуба, без да се издаваш? — Това беше тяхното споразумение. Никой не трябваше да знае истинската причина за интереса към учителя по езда.

— Напротив, беше много просто. Един телефонен разговор. Казах, че правя втора проверка на пълномощията, които Патрик Джеймс е дал за кредит. Когато поисках социалния му застрахователен номер, ми беше казано, че той няма такъв. Очевидно не е на постоянна работа. Плаща му се на час. Предполагам, че някаква незначителна сума, по-ниска от минималния годишен доход. Поисках имената на предишните му работодатели, но нямаше такива.

— Потърси ли други източници?

— Разбира се. Прерових списъците за Патрик Джеймс и за Джеймс Патрик, но не открих такъв. Вероятно името е измислено. Вероятно твоят човек се укрива, госпожице Инглиш. И може би от доста време!

— Не може ли да се направи нещо повече?

— Мисля, че може, но исках първо да се посъветвам с тебе. Управителят каза, че Патрик работи и като сервитьор. Имам смокинг за по-специални случаи. Бих могъл да се появя за няколко минути в клуба, когато Патрик е на смяна. Ще взема отпечатъци от кристалните чаши.

— Но защо?

— През последните няколко години в централната компютърна система се съхраняват пръстови отпечатъци на всички престъпници. Ако се издирва за някакво престъпление, лесно можем да установим самоличността му.

— Престъпление?

— Е, допускам, че са му взети отпечатъци от пръстите. Както и на теб, когато си станала асистент в районния съд.

— Нека да помисля върху това — измърмори Кейси. Тя нямаше какво да мисли. Патрик не беше престъпник.

— Разбира се. Знаеш къде да ме намериш.

След като Джон Тилър си отиде, Кейси се замисли. Какво я беше подтикнало да проучва Патрик? Тя не можеше да си представи, че любовта им е била илюзия. Това просто не можеше да бъде. Грубостта на Патрик онази сутрин в конюшнята беше толкова нехарактерна за него! И толкова отчаяна!

Кейси все повече се убеждаваше, че Патрик е прекратил отношенията между тях заради това, което е искал да й разкаже в „При Клод“. Това го е безпокоило още преди да разбере истината за нея. Ами ако веднъж научил, че тя е богата и успяваща, е решил, че тайната му ще я засегне прекалено много?

Кейси искаше да разреши загадката и да отиде при него. Да му каже, че знае тайната му, но това няма значение за нея. Че го обича.

„Утре ще отида в Саутхемптън! Трябва да си позволя малко свободно време. Ще се видя с Патрик. И когато отново бъдем заедно, преди да се върна в града, ще се отбия при Джулия. Трябва да видя дали не мога да й помогна с нещо!“

 

 

— Беше ми безразлично дали ще падна в океана онази вечер!

За части от секундата четката замръзна в ръката на Патрик, толкова изумен беше от зашеметяващото признание на Джулия. Но той се насили да продължи рисуването спокойно. Не искаше да я стресне дори с бегъл намек за любопитство.

През изминалите три седмици Джулия идваше при него почти всяка сутрин и го гледаше как рисува вълшебните герои от приказките й. Патрик деликатно беше настоял тя да му разкаже за детството си и Джулия го бе запознала с факти от живота си, без излишни емоции. Но той беше научил достатъчно. Двамата много си приличаха.

И двамата с Джулия бяха храненици. Можеше да се каже, че се бяха отгледали сами. Патрик беше оцелял в суровото си детство, като беше запълвал сивия му цвят с цветни видения. Джулия си беше създала омагьосано царство от приятелски настроени дяволчета и дракони. Нежни образи и красиви фантазии бяха подкрепяли Патрик и Джулия като деца. Може би сега, като възрастни, те все още вярваха, че ще осъществят мечтите си?

Бягащи от света на отчаянието и бедността, бяха се прокраднали в този на богатите. Само за да опазят мечтите си. Но и двамата, почти достигнали ги, се бяха провалили. Наглите храненици бяха дръзнали да посегнат към палещата съвършеност на мечтите си… И двамата бяха се изгорили жестоко от своята самонадеяност.

Джулия беше разказала на Патрик основното от своя живот. Разкрила му беше скелета, но без сърцето. Мълчанието и ужасът в очите й говореха достатъчно красноречиво за дълбоката й тъга. И сега боязливото птиче му беше доверило най-важната истина.

— Било ти е безразлично, Джулия? — повтори тихо Патрик, като продължаваше да рисува.

— Да. Дори си мислех, че така е по-добре.

— За кого?

— За Мери.

— Не би било по-добре за Мери, Джулия. — Патрик остави четката и се обърна към нея. Изчака я да го погледне. — Не би било по-добре и за мен.

Страните на Джулия поруменяха.

— Онзи ден ти се бори с всички сили. Ако си искала да паднеш в океана, могло е да стане много лесно. Нещо обаче те крепеше срещу силата на вятъра и съблазънта на водата.

— Нещо… — повтори тихо Джулия.

— Мисля, че обичаш Мери прекалено много, за да я изоставиш. — Патрик замълча, възползвайки се от шанса да се сближи с нея. Надяваше се тя да не се отдръпне. — И мисля, че все още се надяваш Джефри да се върне.

Джулия не се сви в себе си. Само се усмихна, слабо и измъчено.

— Това няма да стане никога.

— Така ли смяташ?

Джулия погледна смело в очите му.

— Бил ли си влюбен някога?

— Веднъж. Жената, която обикнах, не се оказа тази, за която я мислех.

— Може би така стана и с мен.

— Но ти още го обичаш, нали, Джулия? Въпреки всичко, което е направил.

— Да. — Джулия наклони глава и попита: — А при тебе как е, Патрик?

— Още я обичам.

 

 

Кейси паркира спортния си мерцедес на паркинга за гости и се запъти към конюшнята по добре познатия й път. Когато стигна павирания двор, един от конярите я насочи към апартамента на Патрик.

Кейси тъкмо щеше да почука на вратата, когато чу гласа на Патрик и един друг, по-нежен. Кейси се отдръпна в празната клетка наблизо и зачака. Цяла сутрин сърцето й биеше лудешки, изпълнено с надежда и увереност. Сега обаче тя почувства застрашителния дъх на смъртоносна заплаха.

Патрик си беше намерил някоя друга. „Но ти ще му припомниш за чудесната ви любов! Която и да е при него, Патрик ще предпочете тебе!“

Която и да е… Но това беше Джулия. Древният враг на Кейси беше при Патрик!

Дали наистина беше загубила Джефри? Или просто го беше захвърлила заради другия?

Вчера, когато беше научила за краха на любовта между Джефри и Джулия, Кейси беше изпитала искрено съчувствие към съперницата си заради опустошителната за нея загуба.

Но, оказа се, че Джулия не беше загубила нищо. Както винаги беше победила.

Всички неща, които Кейси Инглиш беше пожелавала, Джулия й ги беше отнемала. Но любовта на Патрик беше единственото нещо, което я интересуваше.

— Ще се видим утре, Джулия. — Патрик изрече думите, които повтаряше всеки ден. Днес обаче те бяха изпълнени с дръзко съдържание. С обещанието, че от сега нататък двамата биха могли да разговарят от сърце. Така, както бяха разговаряли днес.

— Довиждане, Патрик. До утре.

Кейси чу нежното сбогуване и обещанието за утре. Представи си поруменелите страни на Джулия, виолетовите й очи, които гледаха Патрик невинно прелъстително.

Джулия с Патрик! Дали двамата са лежали един до друг под звездите на поляната на любовта? Там, където Кейси и Патрик се бяха любили върху благоуханните треви? Но това вълшебно кътче от „Белведере“ бе собственост на Джулия.

И сега Патрик беше с пълноправната му господарка. А какво притежаваше Кейси? Какво беше нейното любовно завещание? Тя притежаваше единствено отчайващото чувство за несъвършенство. Отвратителни емоции, причинени от Джулия.

Патрик гледаше след Джулия. Кейси — също. Когато тя се скри зад ъгъла, Кейси излезе от клетката.

— Патрик?

— Кейси? — Сърцето на Патрик отговори преди мозъка му. Реакцията на желание и копнеж изпревари мисълта само със секунди. После усмивката му като че ли се начупи. Очите, които искаха да се усмихнат щастливо, станаха предпазливи. — Здравей, Кейси.

— Опитах се да открия кой си.

— Ти знаеш кой съм.

— Знам, че името Патрик Джеймс не съществува. За какво е всичко това, Патрик? Една непрекъсната върволица от богати наследнички, може би? Със съпрузи, готови да отмъстят?

— Остави всичко това, Кейси. Моля те!

„Не мога!“, осъзна Кейси. Тя обичаше този мъж така, както не беше обичала никого в живота си. Заради този мъж можеше да прости всичко. Всичко, само ако и той я обичаше!

Но Патрик не я обичаше. Или, може би, търсеше някоя по-добра от нея?

Някоя по-добра? Най-добрата? Джулия?

„Не мога да оставя това, Патрик. Не успявам да се преборя с чувствата в мен!“

— Надявам се, че това е тайна, която ще те унищожи! — Шепотът на Кейси беше ледено съскане. То беше породено от древната, но вечно жива омраза към Джулия. И от неочакваната неприязън към Патрик.

„Да, помисли тъжно Патрик, като я гледаше да си отива. Това е тайна, която ще ме унищожи. И ако има някой на света, който да я разкрие, това си ти, амбициозна, умна и отмъстителна Кейси. Моята любов, моята най-голяма любов, която сега е най-злият ми враг!“

 

 

Кейси влезе в кантората на „Спенсър и Куин“.

— Мислех, че ще дойдеш след обяд. — Секретарката я поздрави, очевидно изненадана.

— Просто не мога да стоя надалеч. Ще се свържеш ли с Джон Тилър?

— Да, разбира се.

Докато чакаше в кабинета си, тя почувства, че в нея се връща старата Кейси: заслепяващо присъствие, белязано с приливи на сила и контрол, сила на разрушението, воля да надвие продължаващото хленчене на разбитото си сърце.

Когато се обади частният детектив, тя беше ужасяващо спокойна.

— Тилър, искам веднага да вземеш отпечатъците на това лице!

 

 

— Даяна? Марк Хол е.

— Здравей, Марк. — Даяна погледна към часовника до нея. Той примигваше на 3:12. Тя беше сърдечен хирург на повикване. Нощта й беше започнала в 4 след обяд предишния ден. Спешната операция беше продължила почти до 11. Докато се върне в апартамента си, беше станало полунощ. Сега й се обаждаше доктор Марк Хол, главният хирург. Това означаваше, че има пациент. — Какво имаш?

— Прободна рана в сърцето.

— Жив ли е още?

— Отворихме гръдния кош и направихме няколко шева на камерата. Сега е в интензивното. Скоро ще бъде готов за байпас.

— Тръгвам веднага.

— Благодаря, Даяна!

 

 

Спешната операция на мъжа, прободен в сърцето, завърши успешно към 6. Даяна имаше време да се върне в жилището си, да вземе душ, да се преоблече и да успее за събранието на административния отдел, насрочено за 7:30.

Душът и чистите дрехи й създадоха илюзията, че денят започва след добър нощен сън. Заблудата издържа само до половината път към събранието. Тогава Даяна осъзна, че трябва да бръкне дълбоко в енергийните си резерви. Предстоеше й битка с доктор Том Чандлър. Те често спореха по въпроса за скорошното снабдяване на Мемориалната болница с хеликоптер. Нужни им бяха транспортни услуги при спешни травми на сърцето.

— Дълга нощ? — попита я секретарката й, когато Даяна се появи в кабинета си към 9.

— Не толкова дълга, колкото събранието. — Даяна се усмихна пресилено. — Имам ли нещо за днес?

— Не много. Вчера, след като отидохте в операционната, се обадиха по телефона.

— Да?

— Един мъж позвъни от Калифорния и поиска среща с вас. Каза само, че трябва спешно да ви види. Ще дойде днес в 4.

— Добре. Как му е името?

— Сам Хънтър. Каза, че сте учили заедно в гимназията в Далас. Това означава ли, че е Сам Хънтър певецът?

— Да — отговори Даяна. Възхищаваше се на измамното спокойствие в гласа си. Сърцето й обаче отново се беше разлудувало. Един стар рефлекс, когато Даяна чуеше това име. В мозъка й вече тътнеха въпроси, на които не можеше да си отговори.

— Ще дойде днес в 4?

— Ако самолетът му кацне навреме.

Даяна се прибра в кабинета и в самотата си. Върху нея се нахвърлиха мислите й.

Сам тука? Днес? Защо? Дали беше прочел статията в „Тайм“ и съобщението за развода й? Дали не идваше да й каже, след всичките тези години, че не е трябвало да я напуска? В съобщението, което беше прочела за него, не си спомняше да се споменават съпруга, семейство. Никакви подробности от личния му живот. Ами ако Сам беше свободен и идваше да я види, защото сега и тя беше свободна?

Но Даяна вече не беше свободна. В сърцето и живота й се беше настанил Джефри. Джефри, нейният чудесен любовник и приятел. В отношението им имаше честност и доверие, нещо, което винаги й е липсвало с другите. С него споделяше всичките си тайни. Включително и истината, че Сам Хънтър живееше в нея. И винаги щеше да си остане там!

 

 

— Джефри Лоурънс слуша.

— Добро утро.

— Здравей. — Гласът му омекна. — Как мина нощта?

— Малко претоварена.

— Искаш да кажеш, че не си мигнала?

— Е, не съвсем. Спах от полунощ до три.

— Искаш ли да отменим вечерята за днес?

— Джефри, имаш ли нещо общо със срещата ми в 4?

— Не те разбирам?

— Сам се е записал за прием.

— Сам? Не. За пръв път чувам, скъпа. Защо идва да те види?

— Понятие нямам. Не е казал нищо повече на секретарката ми.

— Добре ли си?

— Малко съм нервна. — Тя леко въздъхна. — Щеше да е по-добре да посрещна това след хубав сън през нощта.

— Ти ще се справиш.

— Каквато и да е причината?

— Аз съм тук, Даяна.

— И ще изоставиш националното телевизионно предаване, ако имам нужда от тебе?

— Ще го направя, ако съм ти необходим.