Катрин Стоун
Модерни жени (4)

Глава 4

Сан Франциско, Февруари 1979

Денят беше прекрасен, зимното слънце — топло, морският бриз — освежаващ, а небето — без нито едно облаче по него. Джефри се разхождаше из съботната суетня на „Джирардели Скуеър“, когато го обзе внезапен носталгичен порив. Това беше последният му ден като репортер в Сан Франциско. Скоро щеше да пристигне снимачният екип, за да може Джефри да направи своя прощален материал. След като камерата заснемеше и последния кадър, той щеше да отпътува към новото си назначение — кореспондент на телевизионната компания в Лос Анджелис. Джефри нямаше търпение да тръгне натам. Пред него се разкриваше вдъхновяваща, разтърсваща перспектива, и все пак…

Той щеше да запомни завинаги този елегантен и стилен град. Щеше да запомни и този прекрасен ден, за да се връща към него през бъдещите дни, в далечни градове, опустошавани от войната. Градове, чиито деца не можеха да тичат по зелените морави след бляскавите опашки на своите хвърчила, а щяха да лежат свити върху обгорената от слънцето трева, опръскани с кръв. Градове, чиито дни не бяха изпълнени със смях и музика, а единствено с трясъка на минохвъргачките и изтерзаните викове на умиращите. Винаги, когато образите в новия му живот станеха прекалено ужасяващи, той щеше да се връща към спомена за този безоблачен ден…

Джефри прекоси парка в предната част на „Джирардели Скуеър“, застана на ръба на Залива и се загледа в лъскавите яхти, който се плъзгаха по искрящата, увенчана с бяла пяна вода. Иззвъняването на камбана му припомни колко е часът и го измъкна от унеса.

Джефри се обърна, за да провери дали е пристигнал екипът. И тогава я видя. Тя бе седнала с кръстосани крака на тревата, дългата й черна коса танцуваше с порива на вятъра, теменужените й очи гледаха ведро към морето, а пълните й устни бяха извити в лека усмивка.

Той прибави нейния образ на красива жена от Сан Франциско към останалите образи от деня. Не бе търсил съзнателно това. Джефри познаваше много красиви жени, но този обединяваше в себе си всички останали — толкова слънчева, толкова елегантна, толкова красива!

И докато той запазваше за себе си този образ, тя го погледна. Люляковите й очи проблеснаха, сякаш го бе познала, после тя се смути, разбрала, че е непознат, и сведе поглед. Подобно на малки ветрилца дългите й мастилено черни клепки прикриха деликатно очите й.

Джефри се почувства изненадан и смутен, но не отмести погледа си встрани. Вместо това впери очи в нея с надеждата, че тя ще се обърне отново. Когато тя се подчини на безмълвната му заповед, смущението в очите й се бе сменило с учудване.

Тя го бе познала, но не както това ставаше обикновено — „О, ама вие сте Джефри Лоурънс от новините на Канал 4!“. Това беше нещо по-дълбоко и той също го усети.

Тя го бе познала със сърцето си.

Изведнъж Джефри почувства колко е прекрасно да бъдеш открит, макар досега да не си подозирал, че си се бил изгубил. Той се усети някак си изведнъж изпълнен, усети вътре в себе си една щедра пълнота, въпреки че досега в бляскавия му живот не бе имало нито един празен миг. Усети и триумфа, с който е придружено откриването на липсващия детайл в пъзела, детайла, който прави обърканата картина кристално ясна.

За един изумителен миг Джефри бе изгубен в нейните прекрасни очи и тяхната изкусителна покана: „Ела, бъди с мен завинаги!“.

В този кратък миг дисциплинираното съзнание на Джефри се намеси и се наложи над препускащото му сърце, изписа на устните му стандартната телевизионна усмивка и заповяда на краката му да тръгнат по посока на снимачния екип.

Джефри се отдалечи, но бе разтърсен. Неговият любознателен ум, който вече му бе спечелил толкова награди за журналистическите му разследвания, търсеше отговорите.

„Ти просто я опакова като коледен подарък в неочаквания си пристъп на носталгия по Сан Франциско“, си каза той.

Обяснението му се стори приемливо. Емоциите играеха много малка роля в неговия живот. Незначителна второстепенна роличка, с удачно намерено в сценария място. Днес обаче чувствата, които бе извикал у него Сан Франциско, го бяха сварили неподготвен. Тези чувства, изпаднали в летаргия и разбудени неусетно, се бяха превърнали във вихри, породили на свой ред други фантастични чувства.

Като например да се влюбиш? Разбира се, че не! Просто емоциите му бяха излезли извън контрол в този сантиментален ден. Всичко бе свързано с него самия, а не с нея.

И все пак, докато Джефри заснемаше своя прощален материал за Сан Франциско, погледът му се понесе към мястото, където тя бе седнала, и той й изпрати нова безмълвна команда: „Не си тръгвай!“. Веднага щом свършеше с последния кадър, той щеше да поговори с нея, за да си докаже, че всичко това се дължи просто на собствените му изненадващи емоции.

„Не си тръгвай, повтори Джефри своята безмълвна заповед към красивата жена с теменужените очи. Остани там, за да мога да ти кажа «здравей» и «сбогом».“

Тя не си беше тръгнала. Седеше все така на тревата, макар зимното слънце да се бе скрило, като бе отнесло със себе си деликатната топлина от въздуха. Когато се приближи на по-малко разстояние отпреди, Джефри забеляза, че тя е дори още по-хубава и по-омагьосваща, но не и толкова изтънчена, колкото му се бе сторила. Широките й дънки не бяха известна марка, а светложълтата й памучна блуза бе избеляла от честото пране. Бе облякла още син износен пуловер с дълбоко деколте, който едва ли беше кашмирен. Нямаше елегантна чанта от „Гучи“, всъщност нямаше въобще чанта, яке — също. Когато се обърна към него, той видя в скута й книга. И книгата беше като дрехите й — протрита и стара, платнената й подвързия се бе разкъсала и под нея прозираха картонените корици.

— Здравей. Аз съм Джефри.

— Джулия.

Порив на вятъра заметна едно кичурче от черната й коса върху очите и устните й. Пръстите на Джулия трепнаха, докато отместваха кичура.

— Студено ли ти е?

— Май че да, мъничко — призна тя, макар да бе треперила още от мига, в който срещна очите му за пръв път, много преди слънцето да се потопи във водите на океана.

— Не искаш ли да отидем на някое по-топло място? „Като Южна Калифорния, например“, обади се един от непокорните импулси в съзнанието му. Джефри си напомни, че бе решил само да каже „здравей“ и „сбогом“, колкото да се убеди, че се е заблудил. Но не се беше заблудил. Прекрасните й очи, мелодичният глас и износените й дрехи — всичко това бе пленило сърцето му и не искаше да го освободи.

— Да. Благодаря ти.

— „Джейн Еър“ — прочете той заглавието на окъсаната й книга. — Май ти е любимата?

Джулия кимна. Силната, търпелива Джейн и красивият, изпаднал в беда Рочестър бяха нейните обични приятели. Джулия за малко не каза, че не тя е довела книгата до това състояние, не би могла да направи това с приятелите си. Други я бяха повредили, бяха я чели с невнимателни пръсти, но точно заради тяхното невнимание безценната книга се бе озовала в антикварна книжарница, с толкова ниска цена, че да може Джулия да си позволи да я купи.

— Ето. Облечи това. — И Джефри наметна сакото си върху стройните й рамене. — Е, ще пийнем ли някъде? Горещ ром? Ирландско кафе?

„Той си мисли, че съм поне на двайсет и една“, осъзна Джулия, потръпвайки от възбуда и уплаха.

— Само кафе.

— А един гъст рибен бульон? Почувства ли как изведнъж захладня?

 

 

Рибният ресторант беше топло убежище, сякаш създадено за хора, които искат да се спасят от внезапно падналия мраз на зимните вечери. Известното заведение беше препълнено и шумно, но Джефри и Джулия се бяха уединили в дървено сепаре, по чиито стени бяха издълбали инициалите си мнозина влюбени двойки. Отвсякъде ги обгръщаше ароматът на домашен хляб и уханието на риба. Прекрасно бе и усещането, че са заедно.

— Ти си актьор — каза тихо, но убедено Джулия. За нея изумително красивият мъж, застанал пред камерата и заобиколен от почитатели, най-вероятно беше известна филмова звезда. Ако й се намираха пари за кино, вероятно щеше да е съвсем сигурна в това.

— Наистина ли не знаеш кой съм? — попита внимателно Джефри, тъй като не искаше да я смути. Беше се зарадвал от това, че тя не е от обожателките му.

— Не, съжалявам. Не знам.

— През последните четири години бях репортер за новините на „Канал 4“. Репортажът, който днес заснемахме, беше последният ми материал оттук. От понеделник започвам работа за една телевизионна компания в Лос Анджелис. А ти тук ли живееш?

— Живея в Бъркли. — После тя добави смутено, сякаш се извиняваше: — Не гледам телевизия.

В тясната къща на леля й Дорийн в Бъркли имаше телевизор, но той беше в спалнята на лелята.

„Не гледаш телевизия и вероятно не четеш и вестници“, помисли си Джефри. През последните няколко седмици цялата преса в Залива бе заляна от материали за него, за блестящото му дипломиране в „Станфорд“, за шеметната му кариера, за постиженията му в публицистиката, за приемането му в горните етажи на новинарските емисии и за неразкритото му до момента родословие…

Джефри Кабо Лоурънс беше наистина заможен. Той използваше натрупаните от цели поколения пари и привилегии така, както се използва наметнатият шлифер — за в случай че завали. Но ако някой погледнеше този шлифер отблизо, щеше да установи, че е ушит перфектно, точно както един по-внимателен поглед върху Джефри би установил безупречните му маниери, съвършения му вкус и неговата любов към скъпите и редки неща.

Изведнъж на всички бе станало ясно откъде идват неговите излъчване, елегантност и стил. Той беше аристократ. И това се дължеше по-скоро на закваската, отколкото на парите, макар че състоянието на Джефри вече беше придобило внушителни размери. Все пак той работеше здраво и бе достигнал до мястото си в „Канал 4“, както и до назначението в Калифорния, без да се възползва от влиянието, което му осигуряваше неговата синя кръв. Джефри Лоурънс беше едно богато хлапе, което бе решило да върви по собствения си път и да си осигури свой, заслужен успех. Новите разкрития около Джефри накараха почитателите му да го заобичат още по-силно.

По-голямата от гледащите телевизия и четящи пресата жители на Залива знаеха всичко за Джефри Лоурънс.

Но не и Джулия.

— Ти си много известен, нали? — попита тя, спомняйки си за тълпата, която след заснемането на материала се беше събрала около него за автограф.

— По-скоро съм популярен в този район.

— Но ще бъдеш известен.

— Предполагам, че ще бъда, ако постигна това, което съм запланувал. Славата обаче не ме интересува.

— Единствено мечтите.

— Да — каза Джефри, изумен от думите, които бе подбрала. Това наистина бяха мечти, но пред другите винаги ги определяше като „цели в кариерата“. До този ден… „Да, единствено мечтите.“

И Джефри разказа на Джулия за своите мечти. Оказа се, че новата му позната го разбира по-добре от всички останали.

— Обожавам да бъда в центъра на събитието, докато то набира скорост, и да правя репортажи за това, което съм видял. Досега съм се занимавал само с местни репортажи, но се надявам да пътувам и да бъда в политически оживените центрове в света.

„Това би ти дало доста ефирно време, ако си в Близкия изток или някъде другаде, нали?“ — би го попитала коя да е от красивите и изтънчени жени, минали през леглото му. След това би добавила с усмивка: „И така би станал популярен дотолкова, че да те направят водещ говорител в телевизионната мрежа“.

Това също не беше изключено, но не към него се стремеше Джефри.

— Мечтите ти наистина са значими — каза с разбиране Джулия.

— И аз така мисля — отвърна й Джефри. Тази планета беше малка, толкова малка. А от малките политически искри в някое отдалечено място можеше да пламне огнената стихия на унищожението за цялото човечество. Красивите теменужени очи знаеха, че неговите мечти са значими, но дали разбираха защо? Една част от Джефри не искаше да й зададе този въпрос, за да не чуе как тя ще каже: „Ами просто това ще ти осигури много ефирно време и ще те направи главен говорител в телевизионната мрежа“. Но онази част от него, която бе започнала да вярва, че той е търсил Джулия през целия си живот, без да го съзнава, искаше да получи отговор.

— И защо мислиш, че това е толкова значимо, Джулия?

— Защото планетата ни е толкова малка.

 

 

Докато седяха, сплели пръсти върху масата, до купите с горещ бульон, но без да се хранят, защото имаха по-важни неща за правене — да си говорят, да се усмихват един на друг и постепенно да се влюбват, — Джефри внимателно разкри на Джулия истината за своите мечти.

Тя също му каза някои истини, но заедно с тях — и някои лъжи.

— Ти каза, че си от Бъркли. Там ли учиш?

— Да. — Джулия наистина беше от Бъркли и учеше там. Но тя знаеше, че Джефри се интересува дали тя следва в Университета и че със своето „да“ го подвежда.

— В кой курс си?

— Завършвам. — Също вярно, в известен смисъл. Това беше последната й година в гимназията, макар да беше само на шестнайсет, с една година по-малка от повечето си съученици.

— А какво ще правиш, когато завършиш, Джулия? Разкажи ми за твоите мечти. — Джефри забеляза как красивите й очи придобиха тревожно изражение.

— Аз… не знам.

— Когато те видях днес за пръв път, ти гледаше към залива и се усмихваше. За какво си мислеше тогава?

— Просто си съчинявах една история.

— История за какво?

Джулия погледна към този невероятен мъж, който я бе накарал да се почувства защитена, освобождавайки я по магически начин от болезнената й стеснителност, който я бе окуражил да говори и бе посрещнал тихите й думи с топла усмивка.

— За любов.

— Любов — внимателно повтори Джефри. — Писателка ли искаш да станеш? Една съвременна Шарлот Бронте?

— Едва ли.

— Каква искаш да бъдеш тогава? — настоя леко Джефри. — Каква е твоята мечта?

Той си помисли, че Джулия няма да отговори. Страните й порозовяха, а в очите й отново се появи смущението. Той зачака, като й се усмихваше и й изпращаше своите безмълвни послания. „Кажи ми, Джулия. Повери ми своите тайни мечти.“

Джулия никога досега не се бе осмелявала да мечтае. Но, въпреки всички загуби в младия си живот, тя имаше своите мили пожелания, които живееха в едно скрито дори за нея местенце от сърцето й.

Джефри намери пътя към това крехко, накърнимо, изпълнено с надежда кътче.

— Мечтая да направя щастлив човека, когото обичам — прошепна храбро Джулия. — Нищо особено, в сравнение с това да рискуваш живота си в името на човечеството.

— Напротив. — Това нежно и смело момиче бе докоснало в Джефри онова място в неговото сърце, белязано с нежност и любов. — Ето нещо наистина значимо — да превърнеш една безценна любов в реалност.

 

 

— Обожавам океана — й каза Джефри, докато се разхождаха по мостика под звездното небе. Привързаните рибарските лодки проскърцваха, полюшвани от освежаващия зимен вятър и обкичените с бяла пяна вълни.

— А аз се страхувам от него.

— Наистина ли? — Джефри я погледна изненадано. Само преди няколко часа тя се бе взирала така замечтано към океана, докато си бе съчинявала любовни истории…

— Красив е, когато слънцето блести по повърхността му, но през нощта изглежда мрачен и студен. — Денем Джулия се опитваше да преодолее този свой страх, като се взираше в искрящата синева и си мислеше за любовта. Но през нощта близостта до бушуващата вода я ужасяваше. Щеше да й е необходимо повече време, за да преодолее и нощните си страхове, защото именно през нощта самолетът, с който пътуваха родителите й, се бе превърнал в пламтящ адски ковчег, устремил се към мрачните дълбини. — Пък и не мога да плувам.

Джулия понечи да тръсне леко рамене, но ледената тръпка на страха разтърси цялото й тяло. Джефри я обгърна с ръцете си и я притегли към себе си, сякаш за да я предпази от тръпнещия океан, искайки тя никога повече да не изпита страх.

И пожела още…

Нейните пухкави устни бяха студени на повърхността заради зимния вятър, но малко под тази повърхност, съвсем малко под нея, се бе разгорял пламъкът на страстта.

Джулия не се бе целувала никога преди, но устните й инстинктивно намериха неговите с ласка, която беше плаха и дръзка, нежна и неутолима. Плаха и нежна от учудването. Дръзка и неутолима заради порива, таен цял живот. Ръцете на Джулия също затърсиха инстинктивно врата му, заровиха се в косата му, и нейното тяло, плахо притискайки се, целуна неговото.

Джефри почувства нейното потръпване и прекъсна нежната си целувка, за да я погледне. Нейният трепет бе събуден от страстта, а не от зимния вятър.

— Още? — попита я внимателно той.

— Още — прошепна тя, без да знае на какво се е съгласила, но разбрала, че не би могла да каже „не“.

 

 

Джефри нае стая в мотела край пристана. Той дръпна завесите, включи климатичната инсталация и окачи на вратата табелката „Не ме безпокойте“.

В това време тя търсеше отговори на въпросите, които се вихреха в съзнанието й. Какво трябваше да направи? Какво очакваше той от нея? Тя искаше да му достави удоволствие, но нямаше никакъв опит. Романтичните романи, които бе чела, бяха пълни с прекрасни любовни фантазии, а не с наставления. Но пък ако кажеше на Джефри истината — колко е млада и неопитна, нощта щеше да приключи на мига. Нежните му сини очи щяха да помръкнат от разочарование, а може би дори от гняв за това, че го бе подвела. И той щеше да й каже да си върви.

А как, ах как не й се искаше да го изгуби! Само мисълта за това я изпълваше с празнота, по-голяма дори от тази, която й бе останала след предишните загуби в младия й живот. „Трябва да действам като жена с опит, си каза тя. Но как?“

С треперещи пръсти и молейки се да се окаже, че е постъпила правилно, тя започна да се съблича. В мига, в който Джефри се обърна към нея, тя вече бе свалила износения си пуловер, светложълтата памучна блуза и ги бе сгънала спретнато на един стол близо до леглото.

Гола и красива, с прекрасна бяла кожа и с пълни, стегнати гърди, Джулия стоеше пред него. Плаха и смела, очакваща неговата преценка, надяваща се очите му да се изпълнят с одобрение.

Джефри се чудеше дали наистина бе забелязал едно неуверено теменужено потрепване, когато й бе предложил да отидат в мотела. Тогава почти се бе приготвил да й предложи просто да се целуват цяла вечер или пък да говорят, или да се наспят… Но сега тя стоеше пред него, най-красивата жена, която някога бе виждал.

— О! — Джулия се намръщи. „Май не трябваше да правя точно това?“

— Толкова си красива…

Джефри стопи сладкото й смръщване с целувка. След това устните му намериха нейните, а нежните му ръце — голото й тяло. И Джулия разбра, че няма защо да се притеснява от своята неопитност, защото можеше да се люби с Джефри, както го бе и целувала — следвайки инстинктите си. За пръв път в целия си досегашен опит на експерт в правенето на любов, Джефри също се остави инстинктите да го водят. Винаги преди това съзнанието му бе заето с мисълта дали добре се справя. Неговите партньорки го бяха обявявали за най-добрия, но това беше въпрос единствено на техника и точни изчисления.

Той бе правил любов стотици пъти, винаги елегантно и с финес, но никога преди не се беше любил. Никога, преди да срещне Джулия, не си бе поставял друга цел, освен удоволствието. Сега, отвъд наелектризиращото блаженство от това да я докосва, в Джефри пламна неудържимата страст да бъде колкото се може по-близо до нея, да се превърне в част от нея.

Целувайки и изучавайки нейното невероятно чувствено тяло, Джефри беше обзет от копнеж по цялото й същество, но той налагаше безкомпромисен контрол на страстите си, откривайки нейните страсти и съхранявайки всяко свое откритие. Съвършеното тяло на Джулия му отвръщаше без свян, изпъвайки се срещу него, без да крие нищо, без да пази някакви тайни. Тя го дари с цялата си сладост — един бездиханен, тръпнещ, изтъкан от удоволствие дар.

— Джулия? — умоляващо прошепна Джефри накрая, когато не можеше повече да се контролира в отчаяното си желание да се слее с нея.

Тя го посрещна с готовност, макар че беше девствена. А той беше толкова внимателен… сякаш знаеше за това.

— Моя скъпа Джули.

— Никой досега не ме е наричал Джули — призна му тя, сгушена в неговите прегръдки, докато устните му галеха една къдрица от тъмната й копринена коса. Ничий глас не се бе разнежвал от страст по нея. Тя винаги бе Джулия, едно сериозно име, а не Джули, име, изречено с любов.

— А аз може ли да те наричам така?

— О, да.

— Джули — прошепна отново Джефри.

През цялата тази невероятна любовна нощ той шепнеше името й отново и отново. И в един миг Джефри изрече на глас това, което вече бе усетил със сърцето си, сладостните, интимни, вълшебни думи… думите, които никога преди не бе изричал:

— Обичам те, Джули. Обичам те.

 

 

Десет часа преди да отпътува за Лос Анджелис, Джефри остави Джулия на „Телеграф Авеню“ пред входа на Университета в Бъркли. Остави я раздвоен, започнал вече да усеща липсата й през дванайсетте дена, които трябваше да изминат, преди тя да успее да го посети в Лос Анджелис.

Веднага щом колата се скри от погледа й, Джулия потегли по дългия две мили път до разнебитената къща, където живееше с леля си Дорийн. Маршрутът й я отведе далеч от ярките светлини на „Телеграф Авеню“, но тя не се боеше от опасностите, които я дебнеха из отдалечените, мрачни кътчета на Бъркли. Бе прекарала живота си, преминавайки по улици, пълни със заплашителни непознати, и бе оцеляла.

А тази вечер тя не би и могла да се стресне от нищо, защото в съзнанието й отекваха вълшебните думи: „Обичам те, Джули“.

Никой до този момент не бе обичал Джулия: нито родителите й, нито леля й, никой мъж. Като малко момиченце тя бе стигнала до единственото възможно обяснение — в нея имаше нещо, което я правеше недостойна за любов. Дали защото беше плаха? Или пък твърде сериозна? Тогава нямаше как да разбере, че това се дължеше просто на нейната орис да бъде дъщеря на родители, твърде заети със себе си, за да обичат собственото си дете.

Родителите на Джулия принадлежаха към хипи поколението. Тя се бе появила на този свят напълно случайно. Едно крехко цветче, което се нуждаеше от грижи и обич, но получаваше единствено безразличие. И така тя се превърна в диво цвете, нежно, но издръжливо, оцеляващо срещу стихиите без нечия закрила. До десетата си година Джулия живя заедно с майка си и с баща си в една комуна в Хейт-Ашбъри. Нейните родители бяха просто двама от многото рокмузиканти на 60-те, които така и не станаха звезди. Баща й беше доста талантлив и неговата звезда вероятно щеше да изгрее един ден, но той откри, че е по-лесно да продава наркотици, вместо да се бори за своя успех.

И така, Джулия сякаш живееше с двама призраци, които често изчезваха от живота й и бяха непостоянни в любовта си, когато се връщаха при нея. Ненадеждни, недостъпни и все пак толкова важни за нея!

Джулия се бореше срещу самотата в своя живот, като си измисляше приказки. В тези вълшебни истории тя беше принцеса, обичана силно от любящите си родители. Как само мразеха те да бъдат далеч от нея! Но им се налагаше да пътуват надалече, за да споделят магията на своята музика с други, не така щастливи като нея деца.

В нейните приказки нямаше смърт, тъга или насилие. Там нямаше и злодеи, нямаше зли вещици, лоши магьосници или пък ужасни чудовища. Приказната страна на Джулия беше населена от прекрасни създания като Пуф — малкия нежен дракон, който кръстосваше небесата, носен от ефирните си крила, и разпръскваше благоухания, вместо огнени вихрушки.

Джулия предпочиташе своите красиви и весели приказки пред онези от книжките, които четеше, но за нея четенето също бе вид бягство. Тя се бе научила да срича сама и един ден някой от хипарското й обкръжение, случайно задържал се извън мъглата на наркотиците, осъзна, че четиригодишното дете чете съсредоточено статия от „Ролинг Стоун“^[1]. Това откритие предизвика изблик на внимание. Колко ли умна бе тя? Колко ли познания бяха събрани в малкото сериозно момиченце? Родителите й разбраха, че Джулия е невероятно интелигентна и за известно време това я превърна в ценен екземпляр. Интересът към нея впоследствие се стопи, но не и преди да я пратят в детска градина, около година по-рано от останалите деца.

Сърцето на момиченцето затуптя от радост при внезапната проява на внимание и се сви от болка, когато тя излиня. Това беше поредното доказателство, че нещо у нея отблъсква любовта на другите. И в душата й се зароди ново противостояние — радост — болка. Радост от искриците интерес, проявени от учителите или съучениците й, тъй като тя беше толкова умна, и болка, когато тези искрици загаснаха, тъй като тя си остана плаха и мълчалива.

Когато Джулия навърши десет години, родителите й отново потеглиха нанякъде. „Чао, хлапе. Да слушаш“ — промърмориха те на тръгване. И никога не се завърнаха. Сякаш целунат от огнения дъх на някой зъл дракон, техният малък самолет избухна в пламъци и се понесе като горящо кълбо към студените бездни на океана.

Джулия така и не разбра, че родителите й са пренасяли наркотици от Картахена, а експлозията на самолета им е била причинена от бомба, поставена от хората на наркобарона, който не обичал да се месят в неговото царство. Тя не разбра също, че в банковата сметка на родителите й имаше шейсет хиляди долара.

Единственият й жив роднина се оказа леля Дорийн, сестрата на баща й. Дорийн Филипс, наследила като брат си генетичния код на разрушението, беше неизлечимо пристрастена към наркотиците и към търсенето на лесния начин за оцеляване. Самата тя нямаше свои собствени деца, нито се бе омъжвала. Дорийн не искаше десетгодишното момиче, но то вървеше в комплект с шейсетте хиляди долара в банката.

„Малка компенсация, реши Дорийн, за това, че трябва да се грижа за хлапето.“ Доста преди да профука парите от наркотиците, Дорийн заяви на Джулия, че трябва да заслужи подслона, който й се дава, като се захване с някаква работа из квартала, докато стане достатъчно голяма, за да си намери истинска работа.

Цели две години след смъртта на родителите си Джулия живя в непрекъсната болка, а фантазиите й пресъхнаха. Когато навърши дванайсет и започна да се превръща в жена, тя попадна на романтичните романи на Джейн Остин, Луиза Мей Алкът и сестрите Бронте. Тези прекрасни книги за любовта възпламениха въображението й и тя започна да съчинява свои собствени истории за любовта.

Героините в тях бяха млади, силни и горди жени, които заслужаваха да бъдат обичани. Не и тя самата, никога тя… Още със смъртта на най-близките си хора Джулия окончателно бе погребала мечтите си за щастие. И не вярваше, че един ден някой мъж би могъл да я дари с любов.

„Обичам те, Джули.“ Тя бе убедена, че Джефри наистина го е мислил в оня миг, точно както и други бяха проявявали мимолетен интерес към нея. Но Джулия, това ужасно интелигентно момиче, което бе научило добре болезнените житейски уроци, знаеше, че той би могъл и да загуби интереса си към нея. Джефри харесваше красивото й тяло, лишената й от свян страст и вероятно още нещо. Засега. Но това може би нямаше да продължи дълго. Вината нямаше да е нейна, нито на Джефри. Той щеше да си тръгне, защото тя просто не можеше да задържа любовта на другите.

Джулия премина по последната тъмна алея и докато се изкачваше по скърцащите стълби на къщата на леля си, шепнеше тихичко своята молитва: „О, Джефри. Моля те, обичай ме, колкото можеш по-дълго“.