Катрин Стоун
Модерни жени (8)

Глава 8

— Ох-х!

— Ох-х?

— Ципът ми е заял. Би ли го вдигнал вместо мен?

— Молиш ме да те облека? — Джефри се доближи до нея и целуна голите й рамене. — Ако трябва да те съблека, ще го направя незабавно, Джули. Но да помагам да се крие това тяло?

Джулия се извъртя в ръцете му и го целуна усмихната. Беше щастлива от спомена за този чудесен ден. Джефри беше дошъл на първия урок по езда на Мери и я беше наблюдавал с интерес. Беше окуражавал Мери и Аманда без ни най-малък жест на нервност и досада.

— Благодаря ти за тази сутрин, скъпи — прошепна Джулия. Устните й милваха неговите. — Това беше много важно за Мери.

Леки облачета обаче засенчиха лицето на Джефри. Беше отишъл до конюшнята, защото тя искаше това. И не беше усетил никакъв ефект от това свое действие върху детето. Мери беше срамежлива и отчуждена от него, както винаги.

— Радвам се, мила. Е, какво ще кажеш за идеята ми да те съблека?

— Но след десет минути трябва да бъдем при Пейдж и Едмънд!

— Обаче ако сега вдигна ципа ти, ще мога ли да го сваля веднага, щом се върнем?

— О, да!

 

 

— Заповядайте. Радвам се, че ви виждам.

Няколко минути по-късно Пейдж с усмивка поздравяваше семейство Лоурънс. После се обърна към Мери, която щеше да прекара нощта в „Съмърсет“:

— Как е моята любима гостенка?

— Добре съм, лельо Пейдж.

— Още ли си мислиш за първия урок?

Мери изразително кимна. След ездата Мери и Аманда бяха се вживели в нови роли от своя детски свят. Те вече не бяха Алиса и Рапунцел от „Алиса в страната на чудесата“, а малки кончета с буйни руси гриви.

— Тичай при Аманда. Тя е във всекидневната.

Преди да препусне в галоп, Мери се обърна към Джулия.

— Чао, мамо! — След това вдигна храбро поглед към Джефри: — Довиждане, татко.

— Мисля, че се досещам къде ще прекарат лятото нашите момичета — каза Пейдж. — Доколкото знам, конярите трябва непрекъснато да се занимават с интересни неща, като подменяне на сено, изгребване на овес и почистване на оборите.

— Патрик може да не им позволи да се мотаят там по цял ден.

„О, Джулия!“, помисли си Пейдж с нежност. Не знаеше ли приятелката й, че това, което иска Патрик, е без значение? Патрик беше от прислугата. Плащаше му се, и вероятно малко. Неговото задължение беше да задоволява прищевките на богатите господарки. „Всички прищевки“, бе убедена Пейдж. Днес тя отново беше попаднала в плен на съблазнителната чувственост на Патрик Джеймс. Можеше да се досети какви прищевки на господарките трябваше да задоволява.

Джулия беше една от най-богатите в Саутхемптън. Но защото беше Джулия, тя уважаваше изискванията на Патрик и никога нямаше да си позволи да го командва.

— Сигурна съм, че Патрик няма да възрази, Джулия. Но ако държиш, можем да го попитаме. Е, ще излезем ли отвън? Кейси и Едмънд са на терасата.

Докато вървяха нататък, Джулия си спомни за белгийския гоблен от 17 век, който Пейдж и Едмънд бяха купили наскоро. Двете се върнаха в трапезарията, за да му се насладят, а Джефри продължи към Едмънд и ослепителната му нова сътрудничка.

С нетърпение Кейси Инглиш очакваше срещата си с Джефри Лоурънс. Подобно на почти цяла Америка тя беше забелязала елегантната му брачна халка. Но личният живот на водещия централната новинарска емисия грижливо се пазеше в тайна. Според Пейдж Джефри беше щастливо женен.

Кейси не се интересуваше от съпругата на Джефри. Интересуваше я той самият. Както я интересуваше всеки красив и преуспял мъж. Кейси не отнемаше чуждите съпрузи. Тя само обичаше провокативните игрички, невинното прелъстителство. Начинът, по който срещаха погледите й. А сега й се искаше да се наслади на проблясъците желание и оценка в очите на нашумелия новинар.

— О, Джефри, ето те и тебе. Бих искал да те запозная с Кейси Инглиш. Кейси, това е Джефри Лоурънс.

— Здравей, Едмънд. Госпожо Инглиш, приятно ми е да се запознаем. „Тя наистина е красива.“ Очите й бяха с цвят на незабравка, усмивката й — перфектна. Фината й фигура беше поддържана, а златисторусата й коса беше направо зашеметяваща, осветена в червено от залязващото слънце.

— Всяка вечер ви гледам на екрана — разля се Кейси. Очите й с безсрамна прямота му подсказваха, че гледат него, а не новините. Изпращаха му закачливо, изпълнено с копнеж съобщение: „Знам, че си женен, Джефри Лоурънс. Много лошо. Но бихме могли да се позабавляваме, нали?“.

— Сега разбирам, че е чудесно да ви наблюдава човек в съдебната зала — отговори учтиво Джефри. Възхищаваше се на красотата и самоувереността й, но и на липсата на интерес от своя страна. Той беше привикнал с пленителните усмивки на поклонничките си. Наистина, малко от тях бяха истински красавици, като Кейси Инглиш, но сърцето му никога не учестяваше пулса си. Дори за миг той не се възбуждаше. Това чудо беше съхранено за една-единствена жена. Най-красивата от всички, въпреки че не беше толкова самоуверена…

Джулия се появи на терасата. Нейните очи бързо го откриха. Джефри й се усмихна гальовно и каза:

— Кейси, запознайте се със съпругата ми.

„Джулия!“, простена в себе си Кейси. За части от секундата сияещата й усмивка се изпари, а самоувереното й излъчване изчезна. Кейси обаче бързо се овладя и дори успя да долови думите през тътена на собствения си мозък.

— Джулия Филипс?

— Кейси? Колко е хубаво да те видя отново! Нямах представа, че си тук!

— Двете се познавате? — ахна учуден Едмънд.

— Бяхме съученички в гимназията. Колко отдавна беше това? — попита Кейси нехайно. Но знаеше много точно: преди десет години.

— Какво чудесно съвпадение — отбеляза Пейдж. — Едмънд, защо не предложиш питиета, докато аз сервирам предястието? След това ще се запознаваме и опознаваме.

— Нека да ти помогна, Пейдж.

— Не, Джулия. Остани, за да си поприказвате с Кейси.

— Ние наистина не се познаваме много добре — каза тихо Джулия.

Надяваше се с това да прекъсне дискусията, защото вече бе забелязала мимолетната промяна в очите на Джефри. Заплашителното помръкване на синьото тя беше виждала досега два пъти. Когато му беше съобщила, че е бременна и няколко месеца след това, когато беше се родило тяхното момиченце. Това буреносно помръкване я ужасяваше. Навремето то беше станало символ на отказа му да приеме Мери. Какво го беше разярило сега? Фактът, че тя и Кейси се познаваха от гимназията? Може би това му напомняше за времето, когато бяха създали детето си? Това дете той не го беше пожелал. Не го искаше все още.

Не! Не беше така. Джулия си спомни неотдавнашната сцена в конюшнята. Днес беше началото. Крехкото начало на осъществяването на мечтата й. Бяха започнали да се превръщат в семейство. Най-сетне…

— Ние наистина не се познаваме много добре — съгласи се бързо и Кейси. Тя също се нуждаеше от време. Трябваше да овладее вихрушката от мисли, преди да се задълбочи в разговор за миналото. Дори само споменът за Джулия винаги беше предизвиквал неприятни чувства у нея. И сега, когато двете стояха една до друга…

— Радвам се да те видя, Кейси — повтори Джулия. След това, с желание да прехвърли разговора в настоящето, тя добави: — Добре сме се справили с живота.

„Ти си се справила добре, Джулия. Омъжила си се за недостижимия Джефри Лоурънс. Погледът на този мъж се изпълва с копнеж само като се докосне до теб!“ При запознаването му с нея, само преди минути, той не беше проявил дори желание за флирт. Когато обаче се беше обърнал да поздрави Джулия, бурният океан от любов в очите му беше накарал Кейси да трепне. „По-добре от мен си се справила, Джулия. Както винаги.“

Докато Едмънд приготвяше напитките, Кейси превъзнасяше „Сийклиф“, поразителната гледка наоколо, великолепната задушевност в обстановката, чаровната къщичка, свежите тапети от Лаура Ашли.

Тя печелеше време. Беше превключила на автопилот, докато умът й се напрягаше. Опитваше се да се успокои с чаша бърбън. Колкото пъти погледнеше към Джулия, толкова пъти се надяваше, че тя е мираж, който ще изчезне. Както някога.

Джулия се усмихваше стеснително. Мислите й също бяха напрегнати. Тя се надяваше, че в разговора няма да се намесва миналото. В края на краищата тя и Кейси наистина слабо се познаваха. Чудно й беше дори, че съученичката й от едно време си беше спомнила за нея. Но злото вече беше сторено. Джефри беше като натегната струна. Защо?

В паметта на Джефри бяха оживели два разговора. Неотдавнашният — с Едмънд, когато той му беше казал за впечатляващите препоръки за Кейси и за дипломирането й в елитната академия „Карлтън“. И един по-далечен, когато с Джулия бяха правили планове за сватбата. Тя му беше доверила, че дипломирането й в гимназията и постъпването в колеж не я интересуват. За нея учението не било важно. Било посредствено, нищо изключително.

Но Джулия е била в „Карлтън“ с Кейси!…

Джефри очакваше най-сетне да научи повече тайни за живота й, но тя мълчеше, объркана.

Кейси отпиваше от бърбъна и се опитваше да пропъди неприятните емоции, които пулсираха в нея.

Джулия… Нейното възмездие, нейният най-зъл враг от войната, за която Джулия дори не подозираше. Джулия, която така не умееше да прикрива чувствата и недостатъците си.

„Да върви по дяволите! Проклета да е, че ме накара да се почувствам така!“

Кейси мразеше чувствата си. Мразеше Джулия, че ги е предизвикала. Мразеше себе си, че не е успяла да ги прогони.

 

 

Катрин Карол беше рожденото име на първото дете на Кърк Карол Инглиш. Тя не беше желаният от баща си син. Това ужасно разочарование се превърна в постоянно, когато лекарите съобщиха на родителите й, че няма да могат да имат друго дете.

Катрин Карол Инглиш никога не стана Кати или Кити, или Кат. Краткото й име винаги беше Кей Си младша. Едно ексцентрично име с неприятен край. Постепенно, с благоволението на своя баща, тя беше станала Кейси.

За Кърк Карол Инглиш най-важни бяха делата. Перфектността беше неговият критерий. Второто място за него беше последно. Той никога не хвалеше успехите, но винаги осъждаше провала. Кейси беше посветила младежките си години на това да удовлетворява амбициите на баща си перфекционист. За него тя никога не беше достатъчно успяла, въпреки забележителните си постижения. Причината беше, че е само дъщеря, а не син.

Кейси беше родена с мозък, красота, богатство и привилегии. Тя печелеше и посрещаше всичките си успехи с непреклонна дисциплина. Винаги получаваше първи награди. Подлагаше се на диети и никога не забравяше да направи упражненията си. Изучаваше мимиките на красивото си лице и ги майстореше съблазнителни. Изхвърли онези, които говореха за страх и колебание.

Кейси се самовъзпита да бъде непреклонна. Тя се опасяваше дори от най-дребното опетняване на съвършените си успехи. Някакъв изменнически глас обаче, вътре в нея, понякога спъваше упоритата й работа, подтикваше я да се отпусне от своето бдение поне за малко. „Това няма да навреди. Ти пак ще си останеш най-добрата.“

Но Кейси никога не си позволяваше почивка. А когато Джулия Филипс се появи в „Карлтън“, разбра, че направеното досега не е било достатъчно. Успехите й са били заблуда.

Джулия беше стипендиантка. Едно изключително надарено момиче, дошло от гимназията в Бъркли. До пристигането на Джулия Кейси беше най-умната в клас и най-младата. Но новата беше по-умна от нея. И с цяла една година — по-млада.

Заради Джулия Кейси откри, че нуждата й да побеждава е като нуждата да диша. Ако не беше първа, тя сигурно би се задушила.

Кейси упорито работеше, за да отстои първото си място. Но вече не успяваше. Защото Джулия я превъзхождаше. Тя беше по-умна, дори понякога можеше да бъде и по-хубава. Но беше срамежлива и наивна. Не осъзнаваше силата на главозамайващата си чувственост, не подозираше за своята красота. По тази причина Кейси бързо възстанови титлата си на красавицата на „Карлтън“. Ако Джулия беше влюбена в себе си, щеше да се получи по-вълнуващо състезание: сияйната златиста красота на Кейси — срещу знойната тъмнокоса съблазнителност на Джулия.

Кейси запази позицията си на най-хубаво момиче в „Карлтън“, но загуби другата си корона. Вече не беше най-умната. На всеки изпит, при всяко есе, при всеки тест Джулия я превъзхождаше. Не с много, само с една-две точки. Но беше по-добрата. Учителите, които преди се възхищаваха от Кейси, сега забравиха за нея. Кейси дълбаеше, работеше упорито, до изтощение, и скъси дистанцията. И все пак оценките на Джулия бяха по-високи!

А непрактичната натрапница прекарваше дълги часове в мечтание. Вместо да флиртува и да завързва приятелства, тя четеше романите на Шарлот Бронте и Джейн Остин. Дори и не подозираше за конкуренцията, която щеше да предизвика, ако се опиташе да поведе битка.

Кейси обаче поведе студена война. В основата й беше шпионажът. Умът й се забавляваше със саботажи. Измисляше умни и непочтени пътища да хвърли своя противник в капан.

Момчетата в „Карлтън“ биха дали всичко, за да спечелят вниманието на Кейси. Уверената, надарена, главозамайваща Кейси беше кралицата. Тя ги подтикна да опитат с Джулия. Но не успяха дори да се докоснат до нея. „Тя сякаш е от друга планета, Кейс!“, възкликваха те озадачени и разочаровани. „Съжаляваме, но тя наистина е извънземно.“

Джулия живееше в някакъв друг свят, в друга епоха — на учтивост и романтичност.

Накрая Кейси реши сама да се сближи с Джулия. Не за да й стане приятелка, естествено, а за да следи действията на врага. Тя я покани в жилището си в Сан Франциско, на парти край брега, в края на седмицата. Джулия стеснително благодари и отклони поканата. Обясни, че след училище и в почивните дни трябва да работи.

— Да учиш? — беше попитала Кейси.

— Не — беше отговорила Джулия, очите й гледаха невинно. — Да работя.

„Глупости!“ Кейси не й беше повярвала. Джулия със сигурност използваше всяка секунда единствено за да учи. Никога — да се забавлява. Ето как печелеше битките.

Един ден Кейси подкара своето Беемве след колата, която превозваше ученичката между Бъркли и Атъртън. Ако изобличеше Джулия в лъжа, това щеше да бъде някаква победа, все пак.

Но Джулия не лъжеше. Петнадесет минути, след като беше слязла пред малка, разнебитена къща, излезе оттам. Облечена в кафява униформа, тя се запъти към една сергия със сандвичи, където работеше. Противничката й научи, че тя трябва да е там три дни от седмицата и всеки уикенд.

Грозни, плашещи чувства разтърсиха красивото тяло на Кейси. Ужасни мисли обладаха съзнанието й. Мисли на ревност, омраза и безсилие.

Очевидно Кейси не можеше да победи, колкото и да се напряга. Беше опитала всичко, но Джулия се беше оказала по-добрата.

Имаше ли други начини да провали Джулия? Ако например нещо й се случи? Ако изпадне в кома или умре?

Кейси ненавиждаше тези мисли, презираше се заради тях. Това я накара да намрази Джулия още повече. Кейси не можеше да си представи, че ще осъществи злокобните си мисли. Но искаше Джулия да пострада. Мечтаеше за някаква лоша поличба…

Тогава се случи чудото и тя победи без усилие. През пролетта на последната им година Джулия просто изчезна. Отначало загадъчно отсъстваше от клас всеки петък и понеделник. След това през май тя като че ли просто се изпари. Директорът им обясни, че е напуснала по лични причини. Взела си била устните изпити, преди да прекъсне, за да имала шанс за дипломиране. Въпреки че не била получила диплома, тя имала право на курсова работа през пролетта.

Това означаваше, че Джулия се е дипломирала втора, след Кейси. И не тя щеше да прочете прощалното слово пред завършващите. Кейси, а не Джулия, се обърна към съучениците си. Най-умната гимназистка в областта уверено им пожела успех в живота.

Кейси победи, но тази победа горчеше. Горчеше от грозната истина, която беше научила за себе си: отчайващата нужда винаги да печели.

През лятото, преди да запише първи курс в „Бъркли“, тя се подготвяше за следващата фаза от своя живот. Никога обаче нямаше да допусне да бъде въвлечена в подобно състезание. В колежа, в правния факултет и като практикуващ юрист щеше да има и други Джулии, убеждаваше се Кейси. Тя не беше най-добрата и не можеше вечно да побеждава.

Подчинявайки духа си на тази истина, тя се подготви да посреща загубите снизходително, така както посрещаше и успехите.

През следващите десет години нито жена, нито мъж се опитаха да застрашат победите на Кейси. Тя се дипломира първа в „Бъркли“ и в Правния факултет в Хестинг. Спечели и рекорден брой дела по време на тригодишната си практика в районния съд в Сан Франциско.

През тези години животът на Кейси отново беше измамно лесен. Джулия беше просто един тревожещ спомен, фантом. Едно напрежение, което затихваше.

Но не беше забравено.

Какво се беше случило с Джулия? С какво се занимаваше сега? Дали не беше станала писателка? Тя притежаваше изключителен талант да пише. „Господи, не й позволявай да стане адвокат!“

Нищо чудно Джулия да се занимаваше и с двете — да пише и да практикува право. Тя можеше да се справя с всичко. Ами ако е завършила Харвардския юридически факултет? Кейси внимателно беше прегледала годишниците на Университета. Това, че не беше открила името й сред дипломираните адвокати, беше добре. Но все пак не беше спокойна.

Джулия сигурно работеше някъде. Какво ли щеше да стане, ако двете застанеха от двете страни на съда? Коя от тях щеше да победи?

Кейси знаеше. Джулия отново щеше да бъде по-добрата.

 

 

И сега, на изпълнената с благоухания тераса, в меката юнска вечер, Кейси се срещна очи в очи със своя отколешен враг. Там беше и още по-големият й неприятел. Той беше вътре в нея: неистовото желание да бъде на върха!

Неприятните емоции се вихреха, но Кейси ги овладя: умът — над чувствата; фактите — над фантазията! Джулия беше тук, но тя не беше адвокат. Не представляваше заплаха.

Подгрята от прекалено многото бърбън и за момента надвила над чувствата си, Кейси реши да приключи с проблема си завинаги. Тя ще прогони злите демони. Ще ги заслепи с червено-златните лъчи на слънцето. Ще ги филтрира през клоните на дърветата.

— Има нещо, което трябва да призная на Джулия — започна Кейси смело. Тя премести поглед от разтревожената Джулия към заинтригувания Едмънд, шегувайки се меко: — Едмънд, как си приготвил тази напитка? Уискито ме подтиква към изповед.

— Когато ме помоли за бърбън, не съм добавял нищо към него, Кейси.

— О! — усмихна се тя. — Добре. Май за в бъдеще ще трябва да се подложа на въздържание.

— Какво е това признание, Кейси? — попита безстрастно Джефри, като си наля втора голяма доза скоч.

— Кейси…

— Джулия, не искам да кажа нищо лошо за теб. А и как иначе би могло да бъде? Това засяга мен. — Кейси си пое въздух и погледна в предпазливите очи срещу себе си. — Просто ми се струва, че те засегнах в гимназията.

— Но ти винаги си била толкова добра към мен!

„Добра! Джулия, не хитрувай. Толкова ли не си могла да разбереш, че те мразех!“

— Ти беше страшно умна. Въвлече ме в съперничество.

С упоение Кейси започна да разказва за надареността на Джулия, как накрая трябвало неизбежно да приеме, че тя била най-добрата.

Всички се почувстваха… чудесно. Никой от компанията дори и не подозираше дълбочината на чувствата, които се криеха зад разказа й. Бяха чути единствено благосклонните похвали за Джулия, обвеяни от скъпите спомени. Никой не се досети, че става дума за война.

Кейси с лекота възкресяваше миналото. Не било ли това просто едно момичешко съперничество, надживяно днес? Нещо, над което да се посмееш и после да го забравиш? Самата тя дори вече била харесала Джулия… Дори би могло да станат приятелки!

Едмънд и Пейдж слушаха и се усмихваха. Изобщо не бяха изненадани от тази информация за скромната им и талантлива приятелка. Кейси продължаваше да набира скорост в превъзнасянето на Джулия, „чиято слава се носеше далеч из областта“. Заради тях й била предложена стипендия за „Харвард“.

Джефри си наля трето питие, отдалечи се към края на терасата и се загледа в океана.

— Всички мислехме, че ще станеш писателка, Джулия. Сега не пишеш ли? — попита накрая Кейси.

Джулия откъсна разтревожения си поглед от напрегнатата фигура на Джефри и отговори разстроена:

— О, не!

— Да — поправи я усмихнато Пейдж. — От години Джулия пленява децата в Саутхемптън с вълшебните си приказки. За щастие тя ги е записала.

— Но те трябва да станат достояние на света! Единственото нещо, от което има нужда Джулия, е добър илюстратор — загрижено възкликна Кейси.

 

 

Джефри и Джулия умело се преструваха по време на вечерята, въпреки че в нея всичко крещеше: „Защо си ядосан, Джефри?“.

А в сърцето на съпруга й сякаш бе забит нож.

— Колко време ще останеш в „Сийклиф“, Кейси? — попита учтиво Джулия.

— До края на август. Последната седмица на месеца обаче ще прекарам в апартамента си в града — имам работа в съда. През уикенда ще се върна за партито в клуба.

— Тържеството — поясни Пейдж — е в чест на Кейси.

— Това е много мило от ваша страна. — Кейси разбираше, че разточителната вечеря, която Пейдж и Едмънд организираха за нея, беше повече от любезност. Това беше добър бизнес. Смело представяне на най-новия член на престижната адвокатска кантора на Едмънд. На партито бяха поканени най-влиятелните личности от Саутхемптън и Манхатън.

— Кога ще получиш резултатите от изпита?

— В началото на октомври.

— Тя обаче започва работа веднага след Деня на труда — добави Едмънд. Той потвърди това, което всички знаеха. Кейси щеше да издържи без проблем изпита за районния съд в Ню Йорк. — Между другото, Кейси ще защитава адвокатската кантора на Елиот Барнес.

— Така ли? — За първи път тази вечер Джефри проявяваше някакъв интерес.

Адвокатурата на Елиот Барнес вече беше добила популярност. Случаите, с които се занимаваше, бяха изключително сложни. Адвокатите на Елиот убедително се бяха изправили срещу един от най-влиятелните политици в страната, уличен във взимане на подкупи и рекет. След този случай Барнес внезапно беше обвинен в измама. Всички очакваха да оттегли обвинението, но той очевидно беше решил да продължи издирването.

Фирмата „Спенсър и Куин“, убедена в невинността на Барнес, се беше заела със защитата му. Кейси Инглиш щеше да бъде водещият защитник. Това щеше да бъде първото й голямо изпитание.

— Да — отговори Едмънд на въпроса на Джефри. — Това е голям случай.

— Наистина е такъв. — Джефри се обърна към Кейси. — Три години сте работила в районната адвокатура на Сан Франциско и сега първото ви изпитание ще бъде срещу Манхатънската районна адвокатура?

— Трябва да се науча да седя в противоположните страни на залата — отговори самоуверено Кейси. — Но ще бъда винаги на една страна. На страната на справедливостта.

 

 

— Колко още тайни имаш, Джулия?

Двамата стояха един срещу друг в романтичната си спалня. Джефри не беше посегнал веднага да съблече роклята й, както беше обещал. Всичко се беше променило. Гласът му беше спокоен, но смразяващ.

— Тайни?

— Лъжи.

— Джефри, не те разбирам.

— Така ли? Това не е ли странно за умница като тебе?

— Моля те да ми обясниш!

— Получила си пълна стипендия за едно от най-престижните частни училища в страната, в света! А си ми казвала, че за теб дипломирането ти в гимназията и постъпването ти в колеж нямали значение.

— Това не беше лъжа, Джефри. Отидох в „Карлтън“ само защото ми предложиха стипендия.

— Ти си била отлична ученичка, затова са ти предложили стипендия.

— Правех най-доброто. Бях им задължена, защото се отнесоха така добре с мен.

— Как си се дипломирала, Джулия? По пощата? Когато е пристигнала дипломата ти, си я скрила?

— Не, Джефри. Седмица преди женитбата ни си взех устните изпити. Вероятно са изпратили дипломата на леля ми. Никога не съм я виждала.

— Защо никога не си ми признала, че си се дипломирала?

— Казвал си ми, че това не те интересува. Но все пак се оказва, че е важно за теб! Искаш да бъда като Кейси или като Пейдж, нали?

— Не! Единственото, което ме е интересувало, е било да ми казваш истината.

— Това е истината, Джефри, защо не можеш да ми повярваш?

— Заради лъжите, в които сме живели и продължаваме да живеем!

— С какви лъжи сме живели?

— Ти ще ми кажеш, Джулия. Те са твой патент.

Но тя само го гледаше и трепереше от гнева му. Джефри я чакаше да заговори. Внезапно почувства ужасяващата сила на своя гняв. Беше заприличал на ранено животно, подивяло от болка, способно да атакува дори тези, които обича.

— Къде отиваш? — измъчено и отчаяно го попита Джулия, виждайки го да измъква дънките и маратонките си от дрешника.

— Имам нужда да бъда далеч от тебе!

 

 

Джефри набързо се преоблече в облицованата с дъб библиотека. След това излезе навън и започна да тича. Беше пробягал близо два километра през гъстата гора, когато осъзна, че се е насочил към скалите над океана. На това място беше търсил отговори като момче.

Стъпките му се осветяваха от луната, която беше единственият свидетел на тяхната интимност миналата вечер. Но сега наоколо беше пълно със сенки. Приличаха на тъмна пелена, спуснала се над тяхната любов. Тази вечер Джефри беше разбрал, че пукнатината не беше само една. Той не можеше да си обясни защо Джулия пази тайни от него. Защо например й е трябвало да крие и „Карлтън“?

Джефри видя светлините на „Сийклиф“. По време на вечерята всички бяха обещали на Кейси абсолютно уединение. Тя можеше да се пече или да бяга гола по белия пясък на плажа и никакви очи нямаше да я наблюдават. Тази вечер може би тя се събличаше на лунната светлина, забравила да спусне завесите?

Но Кейси беше затъмнила стаята си и Джефри виждаше само сенки. За един отчаян миг само почувства порив да нахлуе при нея и да я засипе с изгарящите го въпроси: „Кажи ми, Кейси, кого е обичала Джулия в «Карлтън»? Ти видя Мери, когато дойде да ни пожелае лека нощ. Дали не прилича поразително на някого, когото си познавала? Може би на учител, чиято кариера би рухнала от скандала с шестнадесетгодишната ученичка? Или на директора, разрешил й да се дипломира след устните изпити?“

Дали Кейси Инглиш знаеше причината за измамата на Джулия? Може би. Но Джефри не би могъл да въвлече чужд човек в интимния си живот!

Той тичаше по пясъчната ивица на брега. Всяка клетка от тялото му крещеше от изтощение и стенеше за почивка, но той не обръщаше внимание на агонизиращите викове и тичаше все по-далеч и все по-бързо…

Три часа по-късно, дълго след като светлините на „Сийклиф“ бяха загасени, Джефри се върна в „Белведере“ при Джулия.

 

 

Въпреки успокоителното благоухание на лятната нощ тя тръпнеше под завивките и се вслушваше в шума от душа. Очакваше, че следващото, което ще чуе, е, че Джефри се облича и излиза.

Но Джефри не излезе, а се приближи тихо до леглото.

В брака им нямаше правила за битки. Нямаше ритуали, които трябваше да спазват, след като са се скарали, защото никога не се караха. На Джулия и през ум не й мина да се престори на заспала, да му обърне гръб, да се сърди, да играе. Джефри беше нейното сърце, нейната любов, нейният живот. Вместо да се обърне настрани, Джулия смело срещна погледа му, готова отново да се опита да отговаря на объркващите му въпроси.

Те бяха същите. Джулия даде същите отговори. Единствените, които би могла да му предложи, защото те бяха истината.

— Защо не си ми казала, че си учила в „Карлтън“, Джулия?

— Защото това нямаше значение за мен. Единственото, което ме интересуваше, беше да бъда с теб.

— И да родиш Мери? — Гласът на Джефри беше спокоен, но думите му звучаха обвинително.

— Да. Да бъда с теб и да имаме Мери. — Джулия замълча. После колебливо попита: — Джефри?

— Да? „Кажи ми, Джулия. Моля те, кажи ми истината!“

— Ти ще ни напуснеш ли?

— Да ви напусна? — повтори тихо Джефри. Беше слисан от въпроса й и от страха в гласа й. Да я напусне? Той беше този, който се чувстваше предаден и уязвен. На Джулия принадлежеше сърцето му, цялото. Но той нямаше нейното. — Никога няма да ви напусна!

Докато изричаше тези думи, Джефри се чудеше дали сега той не беше започнал да лъже. „Някой ден, за да оцелея, Джулия, може и да те напусна. Не мога да се доверя на любовта ти и това ме убива!“

Те правиха любов внимателно, с премерена нежност и учтиви усмивки. И двамата искаха любов, само любов, винаги любов. И докато търсеха пътища да направят обичта си силна и цялостна отново, си спомняха обещанията, които си бяха дали в деня на годишнината им преди месец.

 

 

— Това лято ще бъда много зает — й съобщи Джефри, когато й се обади от работата си в понеделник следобед. — Трябва да замина в Европа, за да отразявам посещението на президента в страните от Източния блок. В Париж пък ще се чества двестагодишнината на Бастилията, по същото време там ще се проведе и икономическа конференция.

— Ясно. Ще имаш много нощни предавания и специални репортажи. Разбирам те, Джефри — унило отговори Джулия. Джефри се опитваше да й каже, че нямаше да намери време да бъдат семейство. Въпреки че се беше показал радостен от урока по езда на Мери, той не беше щастлив.

— Не, скъпа, не разбираш. Лятото ми ще бъде наистина много ангажирано, но през втората седмица на септември ще бъда в отпуск. Току-що се обадих в училището на Мери. Учебната година няма да започне до 18 септември. Имаме една седмица да бъдем заедно. — Джефри се беше опитал да си „открадне“ и седмицата преди тази. Тогава нямаше да пътува в командировка, но нямаше кой да го замести в емисията „Светът тази вечер“. Истинските татковци отдавна бяха заявили отпуските си за юли и август. — Ще бъда изцяло ваш тази седмица, Джули. Може да правите с мен, каквото пожелаете.

— Наистина ли?

— Наистина.

— Това означава, че ще си бъдеш у дома за рождения ден на Мери. О, Джефри, благодаря ти!

— За нищо, скъпа.

— Ти ми дължиш меден месец — прошепна Джулия след малко.

— Можеш да си избереш времето.

— Днес подадох документи за паспорт. Мисля си за октомври или ноември. След като Мери тръгне на училище. — Това бяха смели думи, казани от сърце. Защото тя го обичаше ужасно много. Правеше любовно обещание, за да прогони страховете си.

— Както кажеш, Джули. Когато си готова.