Катрин Стоун
Модерни жени (2)

Глава 2

Високите им токчета потракваха отчетливо по каменните плочи в двора на конюшните. Сега, само пет дни преди началото на лятната ваканция, дворът беше празен, но много скоро тук щеше да гъмжи от коне и нетърпеливи млади ездачи. Още отдалече приятелките дочуха леко пръхтене, плискане на вода и шумолене на сено — доказателство, че конярите не стояха без работа, загрижени за състоянието на скъпоструващите коне.

Пейдж и Джулия прекосиха празния двор до офиса на конюшните. Инструкторът по езда беше там и прелистваше дневника с графика на уроците. Острото потракване на токчета, така различно от познатото му меко поскърцване на кожените ботуши за езда, го предупреди за тяхното приближаване и когато влязоха, той се бе изправил.

Това ли е прецизно подбраният инструктор по езда? — зачуди се Пейдж, когато го зърна. Тя бе очаквала грижливо сресана коса, безупречно чисти бричове за езда, тъмносиньо поло и кожени ботуши, лъснати така, че да можеш да се огледаш в тях. Бе очаквала да види пред себе си провинциален джентълмен, наближаващ петдесетте, с решителни черти и слаб английски акцент.

А този мъж беше на около трийсет, беше облечен в дънкова риза с навити до лактите ръкави, носеше избелели дънки и очукани каубойски ботуши. Сякаш току-що се връщаше от родео, а не от лов на лисици. Сякаш бе обяздвал мустанги, а не бе яздил отбрани коне. Като цяло видът му можеше да мине за небрежно шеговит, но в никакъв случай — за подобаващо елегантен.

Той самият беше хубав, доста хубав, но в гарваново черната му коса и безстрашните сиво-зелени очи имаше нещо диво, а стройното му тяло излъчваше грация и безпогрешно контролирана сила.

„Като обтегната тетива, не като пантера, реши Пейдж. Див, могъщ и царствен. А цветът на очите на пантерата наистина беше смесица от зелено и сиво, смарагд и стомана… неукротима зимна буря, разклащаща Атлантика.“

Очите на „пантерата“, които срещнаха погледа на Пейдж, бяха учтиви, спокойни и неразгадаеми, но тя си представи как биха могли да съблазняват. Представи си как и той, като Джулия, би могъл да разбуди огнени страсти и неутолими копнежи. Само че, за разлика от нея, тази гъвкава пантера беше съвсем наясно с въздействието на знойния си сексапил и хищническите си сиво-зелени очи.

— С какво бих могъл да ви помогна?

Нова изненада! Това не беше гласът на каубой! Без дори следа от акцент, тембърът му беше овладян и аристократичен.

— Търсим инструктора по езда — отвърна Пейдж, опитвайки се да си припомни името, което й бе дал управителят на клуба. „Патрик, бе казал той. Патрик Джеймс.“ — Патрик?

— На вашите услуги.

— Аз съм мисис Спенсър, а това е мисис Лоурънс. Имахме уговорена среща с вас за един и трийсет.

— Да, но и сега бихме могли да говорим, мисис Спенсър.

След като отговори на Пейдж, изцяло в съгласие с добрия тон, Патрик насочи погледа си към Джулия. Пейдж го наблюдаваше, чудейки се как ли очите на „пантерата“ ще отговорят на магията на Джулия. Дали щеше да долови безмълвното доказателство за срещата на хищника с неговата жертва, на покорителя с изкусителката, на Адам с Ева?

Но сиво-зелените очи си останаха неразгадаеми. В тях не проблесна нищо повече от учтив поздрав и след това погледът му отново се върна на Пейдж.

— Значи ви интересуват уроците по езда, мисис Спенсър?

— Да, за дъщерите ни, за през лятото. Аманда и Мери са деветгодишни.

— Яздили ли са преди?

— Не.

— Частните уроци ли предпочитате или груповите занимания?

— Частните уроци, само за тях двете.

Патрик кимна и след това погледна към книгата с графика.

— Бих могъл да им дам първия урок тази събота, в десет сутринта. След това бих предпочел уроците им да са в средата на седмицата, ако това ще е удобно за вас. Трябва да оставя уикенда свободен за възрастните, тъй като не могат да идват в делнични дни.

— Да, така ще е добре.

И докато Патрик записваше в книгата „Мери и Аманда — за десет часа в събота“, с което въпросът на практика беше приключен, Пейдж осъзна, че Джулия въобще не е проговаряла.

— Джулия?

— Дали е безопасно, Патрик? — отвърна Джулия на въпроса на Пейдж с друг, отправен към Патрик. — Дали е безопасно за едно деветгодишно момиче да язди?

Патрик се обърна към Джулия, изненадан от мекотата на гласа й и от тревогата в него. Той се почуди дали загрижеността й е фалшива и претенциозна, но нейните люлякови очи бяха сериозни, а удивително красивото й лице — смръщено.

— Безопасно е, мисис Лоурънс. — Това беше самата истина. И това бе всичко, което Патрик трябваше да каже, но той разкри още една частица от себе си, продължавайки с мекия си и успокоителен глас: — Конете са просто едни големи и нежни създания.

— Мери и Аманда обаче са малки момиченца — възпротиви се тихо Джулия.

— Безопасно е. Наистина. Ще ги следя внимателно.

— Дали ще бъде удобно да ги наблюдаваме и ние по време на уроците?

— Разбира се, щом желаете.

— Благодаря ви.

 

 

Когато двете излязоха от конюшните да отидат да обядват в „Съмърсет“ вместо в салона „Азалия“, Пейдж попита Джулия какво й е мнението за Патрик.

— О — отвърна отнесено Джулия, все още заета от мисълта за избора, който бе направила, и с надеждата, че е постъпила правилно. — Изглеждаше мил, нали така?

— Да. — „Така предполагам“, добави Пейдж наум. Мил беше, но и малко застрашителен. Тя се запита как ли се справя Патрик с първичните страсти, които той пък разбужда? Дали утоляваше нечии копнежи? Или пък само измъчваше, дразнеше и си играеше със своята жертва? Дали пантерата дебнеше и подмамваше? Или пък беше непокварен и невинно провокиращ, също като Джулия? Дали беше отдал сърцето и страстта си единствено на истинската си любов, както Джулия бе отдала себе си на Джефри?

Пейдж пожонглира известно време с тези въпроси и после ги остави настрани. За нея бе без значение дали Патрик Джеймс е дебнеща пантера, благороден дивак или пък аристократичен каубой. Без значение беше как прекарва времето си извън уроците по езда. Дори ако той беше целта на тазгодишните летни прелъстителки, което според Пейдж не беше изключено, дори да беше най-неустоимият и интригуващ трофей на саутхемптънските дами, на нея й беше все едно. От значение беше само дали Патрик е внимателен инструктор. И тя щеше да бъде на уроците по езда, за да го наблюдава и да се увери в това. И тъй като първият урок беше определен за събота, Едмънд също щеше да присъства.

— Може би Джефри ще успее да дойде в събота? — предположи тя, когато стигнаха до паркинга.

— О-о… — Люляковите очи на Джулия за миг се изпълниха с надежда, но после помръкнаха. — Не знам дали ще може.

— Надявам се, че няма да бъде извън градчето. Едмънд и аз сме запланували една неофициална вечеря за събота.

 

 

— Пейдж и аз сме запланували една неофициална вечеря за събота — повтори Едмънд Спенсър пред Джефри Лоурънс същите думи, десет минути по-късно.

Едмънд и Джефри бяха заедно на делови обяд в центъра на Манхатън. Бизнесразговорът им бе траял почти през целия обяд. По молба на Джефри Едмънд бе прегледал сценария за един документален филм за иранските контри, който трябваше да бъде заснет наскоро. По време на обяда те бяха обсъдили точка по точка въпросите и забележките на Едмънд. Двамата заедно бяха направили малки, но критични промени в материала. Накрая, когато си поръчаха кафе, Едмънд обяви сценария за „освободен от лъжи“ и застрахован срещу шанса да се окаже поредният провал на Западния модел.

После разговорът им се прехвърли върху други теми, по-лични, като вечерята в „Съмърсет“ в събота, например.

— Надявам се, че с Джулия нямате други ангажименти. Все пак знам, че трябва да говориш с нея — добави Едмънд с усмивка. Той и Пейдж работеха по същата система — нито един от двамата не поемаше светски ангажименти, преди да е говорил с другия.

— Принципите ни са такива, Едмънд, но те не се отнасят до теб и Пейдж. Двамата с Джулия винаги се радваме на срещите с вас.

— Благодаря. И с нас е така.

— Значи малко парти с вечеря, а? — попита любопитно Джефри. Двете семейства често си организираха подобни съвместни вечери, уговаряни понякога в последната минута. „Партитата“, които Пейдж и Едмънд организираха в „Съмърсет“ или в клуба, бяха винаги изключително представителни — черни вратовръзки, рокли от сатен с пайети, стотици прочути гости, сребристи фонтани от първокласно шампанско. Малките партита обаче бяха по-различни.

— Вероятно ще сме само ние четиримата и най-новият член на фирмата ми — един невероятен адвокат от Калифорния. Докато се подготвя това лято за адвокатурата си в Ню Йорк, тя ще живее в нашата къща на брега.

— В „Сийклиф“?

Джефри познаваше отлично малката постройка, кацнала върху скалите. „Съмърсет“ и „Белведере“ бяха съседни имения. По общата им граница имаше горска ивица, чак досами скалите, откъдето се откриваше прекрасна гледка към морето. Като момче, по време на незабравимите лета, прекарани в „Белведере“ с баба си и дядо си, той често се бе разхождал през буйната гора до морския бряг. Щом стигнеше до скалите, Джефри впиваше поглед в безбрежността на морето и небето, вдишваше от свежия солен въздух и си мечтаеше за приключенията, които го зовяха отвъд хоризонта. После се спускаше по стръмната пътечка към плажа с бял пясък и заставаше толкова близо до брега, че гърмящите вълни почти винаги го опръскваха.

Джефри никога не се бе хвърлял сред морската пяна, никога не се бе гмуркал в разбиващите се вълни, нито пък се бе борил с могъщото течение. Още като малко момче той бе обещал тържествено на баба си и дядо си да не го прави. Макар че по-късно, когато петнайсетгодишен печелеше за училището си медали по плуване, тази възможност го изкушаваше, Джефри устоя на изкушението. Беше дал дума.

Джефри имаше своите момчешки спомени от „Сийклиф“, но освен това имаше и други, по-скорошни, от живота му като възрастен. Неговите най-прекрасни спомени… за това как една вечер се любиха с Джулия на поляна с горски цветя, над самото море.

— „Сийклиф“ — повтори като ехо Едмънд. — Бях забравил, че къщата е кръстена така.

Едмънд почти бе забравил и за самата къща. Плажът и къщата бяха в един отдалечен ъгъл на огромното имение, ъгъл, който той и Пейдж избягваха заради смъртоносния прибой.

— Тя знае ли за прибоя? — попита Джефри.

— Знае и обеща да не плува.

— Добре. Е, Едмънд, как се казва сензационната ти калифорнийска придобивка?

— Кейси Инглиш.

— Името не ми е познато. Би ли трябвало да съм го чувал?

— Засега не. Но със сигурност ще го чуеш.

— Звучи ми респектиращо.

— И наистина е така. — Едмънд се усмихна и добави:

— През целия си живот Кейси е била доста впечатляваща. След гимназията е продължила в Академията „Карлтън“ в Атъртън, съвсем близо до Сан Франциско. „Карлтън“ е малко заведение, но много специално, с невероятно високи изисквания и безбожно скъпо. Но след като си живял в Залива, Джефри, не си ли чувал за него?

— Чувал съм. Някои от състудентите ми в „Станфорд“ бяха завършили „Карлтън“. Доколкото си спомням, справяха се доста добре.

— Вярвам, че е било точно така. Академичните изисквания при приема направо са смъртоносни. Няма значение кой си или колко пари имаш, достъпът до „Карлтън“ не се купува. И тъй като таксите са високи, повечето от студентите са доста заможни, но са и достатъчно интелигентни. Освен това редовно се отпускат стипендии за изключително надарени ученици, които иначе не биха могли да завършат там.

— Като Кейси, например?

— О, не. Цените не биха били пречка за Кейси, макар че, ако й се е налагало, тя сигурно би спечелила стипендията. Завършила е с най-добър успех във випуска си.

— Най-добра измежду най-добрите, а?

— Да. Подобни успехи е имала и в „Бъркли“, и след това, като студентка по право в „Хейстингс“. През ваканцията си е била на стаж в нашия офис в Сан Франциско. Моите партньори там са били шашнати и страшно им се е искало да я задържат при себе си, но са предполагали, че тя ще отиде в „Инглиш и Макелрой“ след дипломирането си.

— Инглиш?

— Бащата на Кейси е Кърк Карол Инглиш.

— Виж, това име съм го чувал. — Джефри се засмя леко. Та кой не беше чувал за Кърк Карол Инглиш? Високите му хонорари и способността му да постига невъзможното се бяха превърнали в легенда.

— Предположих, че е така. Както и да е, Кейси завършила първа по успех от випуска си в „Хейстингс“ и изненадала всички, като постъпила в екипа на Областния прокурор в Сан Франциско.

— Алтруизъм?

— Не съм сигурен. По-скоро е искала да натрупа богат съдебен опит. Чувствала е, че това, което е научила в университета, е по-близко до кулите от слонова кост, отколкото до живота. Но може и да е проявила алтруизъм. Кейси е страстна поклонничка на справедливостта.

— Справедливост? Едмънд, та аз си мислех, че тя е за съдиите и съдебните заседатели, а задачата на адвокатите е да… — Джефри се опитваше да намери по-тактична фраза.

— Да спечелят? Независимо от всичко? — Едмънд се усмихна. — Евфемизмът за случая е: „да осигурят защита“.

— Да, прав си.

— Е, докато била в офиса на Областния прокурор, Кейси успявала да постигне всичко накуп — да осигури най-добрата защита, да възстанови справедливостта и да печели. Постиженията й са наистина изумителни. Тя е спечелила няколко доста големи и сложни дела, до едно обаче бледи подобия на последното й дело. Ответникът бил политически влиятелен прокурор от Сан Франциско.

— Звучи интригуващо.

— И наистина случаят е интригуващ, със заложено в него потенциално професионално самоубийство. Областният възложил делото на Кейси, като предполагал, според мен, че след като прегледа доказателствения материал, тя ще реши, че шансовете за победа са незначителни, и ще препоръча делото да бъде прекратено. Дори е смятал, че няма да се стигне до повдигане на обвинение.

— Което било…?

— Изнасилване. Не от стандартните среднощни нападения, където поне можеш да се надяваш на конкретни доказателства, а изнасилване между познати. Безкрайно мъглява история, с нищожни шансове да се предизвика сериозно съмнение.

— Но Кейси решила да опита?

— Тя се срещнала с пострадалата и повярвала на историята й. А, както недвусмислено ясно станало от нейното встъпление, Кейси Инглиш не би могла да види нищо мъгляво в едно изнасилване. Тя разяснила красноречиво на заседателите, че сексуален акт, различен от този, в който всеки от партньорите участва активно и доброволно, е изнасилване. Просто и ясно. Кейси неутрализирала всички увъртания. За съдебните заседатели останало единствено да преценят дали ищцата е участвала доброволно.

— И Кейси спечелила, предполагам.

— Всъщност спечелила справедливостта. По време на процеса се появили и други жени, други жертви. Точно преди заключителните изявления защитата променила мнението си и пледирала „виновен“.

— Доста драматично развитие.

— Да, така е. Една триумфална победа за Кейси. Всъщност перфектната й лебедова песен, защото веднага след приключването на делото тя обявила, че желае да работи към фирма от Източното крайбрежие. Делото за изнасилването в Ноб Хил така и не достигнало до вечерните телевизионни новини, но било оценено по достойнство в юридическите среди. Кейси Инглиш неочаквано се оказала невероятно търсена.

— И ти се добра до нея, затова сега тя ще прекара лятото в едно от най-идиличните кътчета на Лонг Айлънд.

— Надявам се и тя да остане със същото впечатление — каза замислено Едмънд. — Това дело я е изтощило невероятно, макар че сигурно няма да си го признае. Много адвокати, може би дори самият К. К. Инглиш, критикували Кейси за това, че е поела делото. Месеци наред тя беше център на внимание — една доста тежка и неблагодарна роля, която стана поносима едва когато обръчът се поотпусна. Обещах на Кейси, че никой няма да нарушава спокойствието й в къщата. Надявам се почивката й там да е безметежна.

Едмънд се усмихна и добави тайнствено:

— Освен това се надявам, че ще се задоволи с това да показва дългите си крака тук, на нашия уединен плаж, а не на „Пето Авеню“, където може да я мерне Айлин Форд.

— Какво? — Едмънд се страхуваше най-известната агентка от нюйоркските модни къщи да не мерне Кейси?

— Май си започнал да рисуваш образа й в съзнанието си, а, Джефри?

— Ами… — започна смутено Джефри. Да, беше изваял в съзнанието си образа на Кейси Инглиш, такъв, какъвто си го бе представил: спретната, сериозна жена, не задължително блестяща с красота, с тежичък характер и малко натегната. — Помагай.

— Освен че е брилянтен адвокат и страстна защитничка на справедливостта, Кейси Инглиш е и достатъчно красива, за да бъде модел. И освен това е много чаровна.

— Нямам търпение да се запозная с нея.

— Както казах, ти, Джулия и Кейси ще сте единствените гости, но Пейдж ще звънне на Даяна, за да види дали тя и Чейс няма да могат също да дойдат. Вие така и не се запознахте с тях.

Това се бе превърнало почти в анекдот. Въпреки внимателно планираните срещи и най-добрите намерения, Джефри и Джулия не бяха успели да се запознаят през последните две години с Даяна и Чейс. Все някоя от двете двойки не съумяваше да присъства на празненствата, които Едмънд и Пейдж организираха в „Съмърсет“ или в клуба. А всяка от вечерите, планирани било в „Льо Сирк“, „Ла Кот Баск“ или „Лютес“, пропадаше в последния момент. На Джефри му се налагаше да лети до Чернобил или до Манила, или трябваше да е в студиото, за да отрази спешно някаква катастрофа. Едмънд пък беше обикновено по средата на някое дело, върху което трябваше да работи дори през нощта. Даяна неминуемо я извикваха за спешна операция, а Чейс и Пейдж трябваше да се справят с някоя кризисна ситуация в строежа на нов хотел. После Мери се разболя от дребна шарка и Джулия не искаше да я оставя сама, а когато по-късно малките червени петънца се появиха и по кожата на Аманда, поредният ангажимент вече бе отишъл по дяволите…

— Да, все още не съм се запознал с нито един от двамата. Но затова пък имам уговорена среща с Даяна в три следобед.

— Уговорена среща с Даяна? Джефри, добре ли си?

— Моля? О, да, разбира се, май трябваше да уточня, че става дума за интервю. При това то ще е петнайсетина минути: само ние двамата, без камери и прожектори. За днес тя не разполагала с повече свободно време, а на мен ми се налага да я видя точно днес.

— Всичко това във връзка с утрешната операция на съветския посланик ли е?

— Да. Естествено, това е голяма новина, изцяло в духа на разведряването и гласността. Аз ще правя репортажите за операцията на живо и затова исках да науча колкото мога повече за „Сърцето на Шепърд“ и неговата създателка. Което означава, че, макар и за кратко, аз ще се срещна с прочутата Кралица на сърцата^[1].

— Не мисля, че Даяна обича да я наричат така. — Едмънд смръщи колебливо чело и уточни: — Макар че тя лично не ми го е казвала, останал съм с такова впечатление.

— Наистина ли? Звучи ми доста на място.

— Така е. Точно като за първа страница. Даяна и Чейс, Кралицата на сърцата и мъжът, който ще стане Крал, а цял Манхатън ще е тяхното кралство, ако не се брои…

— Кулата на Тръмп^[2].

— Да, Кулата на Тръмп — повтори Едмънд, който гледаше със съответната доза респект монументалната битка между двамата големи в областта на недвижимите имоти. Това беше битка на гиганти, различни в своите стилове, но еднакво силно желаещи да сложат нетленния си печат върху силуета на Манхатън. Битка за Манхатън, битка за безсмъртие. — Както и да е. Е, щом планираните седмици предварително събирания не дадоха резултат, да пробваме тогава с уговорка в последния момент. И дано Даяна да не е дежурна в събота.

— Но и събирането ще си го бива, а, Едмънд? — отбеляза Джефри, като си мислеше за списъка на гостите. Вярно, мъжете не бяха случайни хора, но истински главозамайващи щяха да са жените: прочут сърдечен хирург, брилянтен съдебен адвокат, надарен архитект… и Джулия, която бе напуснала училището си месец преди да завърши, за да се омъжи за него и да му роди дъщеря.

Дали Джулия щеше да се чувства неудобно в присъствието на тези впечатляващо преуспели жени? С Пейдж не, разбира се, но с Даяна и Кейси? Джефри знаеше само, че неговата невероятно интелигентна съпруга, която можеше да говори с начетеност и задълбоченост по почти всяка тема, щеше да бъде пестелива в думите си, както обикновено. Дали Джулия щеше да прекара следващите няколко дни в страх от предстоящата вечеря?

Той знаеше само, че Джулия ще сподели с него притесненията си, ако ги има.

— Сърбят ме ръцете да запозная Кейси и Джулия — каза Едмънд след краткото мълчание.

Джефри го погледна зачуден. Очевидно Едмънд, обикновено мил и загрижен за другите, не бе усетил тревогата му относно Джулия.

— Но защо? Какво общо биха могли да имат те двете?

Вярно, и двете бяха умни и красиви, но лятото на Кейси щеше да премине в подготовка за адвокатурата в Ню Йорк, за да може да покори и този град, а лятото на Джулия щеше да бъде посветено, както обикновено, на Мери.

— Не знам колко свободно време ще има Кейси, по-точно — колко ще си позволи да има. Тя е невероятна, издържала е изпита за калифорнийската си адвокатура с лекота, но без съмнение ще учи отново до побъркване. И ако все пак си позволи някаква почивка, мисля, че с удоволствие би я прекарала в компанията на Джулия.

— С Джулия? Защо?

— Ами те и двете са израснали в Северна Калифорния. Освен това са почти връстнички.

— Връстнички ли? — Джефри вече бе преразгледал представата си за сензационния адвокат, когото Едмънд умираше да присъедини към престижната си фирма. Освен че бе красива и чаровна, тя се оказваше и на една възраст с Джулия.

— На практика да. Кейси е само с една година по-голяма от нея.

 

 

Когато се върна в телевизионното студио в два и петнайсет, Джефри научи, че секретарката на доктор Даяна Шепърд се бе обадила, за да отмени срещата, уговорена за три часа. Доктор Шепърд била все още в операционната зала и щяла да остане там поне до шест часа вечерта.

— Супер — промърмори саркастично Джефри.

Същата сутрин Джефри бе изразходвал доста от времето и търпението си, разговаряйки със секретарката на Даяна. Той учтиво беше изслушал колко заета ще бъде през същия ден доктор Шепърд, после бе обяснил колко гъвкав би могъл да бъде той самият и се бе съгласил на среща по кое да е време, освен докато траят вечерните новини. Секретарката на известната лекарка му бе отказала учтиво, но твърдо. Джефри бе също така учтив, но още по-твърд. Накрая все пак успя да изкопчи съгласие за „петнайсет или двайсет минути“, от три нататък. А сега…

Все пак имаше някаква надежда, че интервюто ще се състои. Предадоха му, че доктор Шепърд би могла да разговаря с него, ако той желае, след вечерната емисия, в осем часа. Джефри, естествено, се съгласи.

После влезе в кабинета си, затвори вратата след себе си и забеляза папката върху бюрото: информация за Даяна Шепърд, събрана от неговия екип през последните няколко часа. Джефри имаше предостатъчно време, за да я прегледа обстойно преди срещата в осем. Ако тя въобще се проведеше… Предостатъчно време, за да опознае доктор Шепърд и да подготви вечерните новини. Дори щеше да му остане време, за да звънне на Джулия.

Джефри й се обаждаше често, за по няколко минути, само за да чуе гласа й.

— Здрасти, Джули.

— Джефри! — Топлият глас на жена му бе изпълнен с изненада и радост, както всеки път, щом той й се обадеше. — Как мина обядът с Едмънд?

— Чудесно. Пейдж сигурно ти е казала за вечерята в събота. Това притесни ли те?

— Да — прошепна Джулия, опитвайки се да си припомни какво точно й бе казала Пейдж, тъй като по-голямата част от съзнанието й още беше заета с мисли по ездата на Мери. — Нещо за някаква жена адвокат, която щяла да работи във фирмата на Едмънд и щяла да прекара лятото в къщата на брега… Джефри?

— Да, скъпа? — Той бе доловил лекото притеснение в гласа й. — Кажи ми, Джули. Ако не ти се ходи на партито, за мен няма да има никакъв проблем.

— Току-що записах Мери на уроци по езда в клуба. Мислиш ли, че съм постъпила правилно?

— А защо не? — Джефри чу как тонът му се изостри и усети как болката пробягна по оная част от сърцето му, която кървеше като отворена рана. Разговорът се бе пренесъл от неговата загриженост за Джулия върху проблемите на Мери.

Мери… Безценната дъщеричка на Джулия, живият символ на нейната най-голяма лъжа, непрестанно подсещащ го, че никога не би могъл да има пълно доверие на жената, която обичаше с цялото си сърце.

— Мислех си, че би могло да е опасно — отвърна меко Джулия, като се опитваше да овладее сълзите и гнева си. За нея сълзите бяха нещо познато, но гневът — доскоро не. Джулия, разбира се, познаваше гнева, гняв срещу самата себе си, но вече бе започнала да го усеща и срещу Джефри. Джефри, когото тя обичаше толкова много, но който все така отказваше, след всичките тези години, да заобича дъщеря си…

Джефри долови обидата в гласа на жена си и си припомни за обещанието, което й беше дал преди три седмици, на тяхната десетгодишнина от сватбата: „Добре, Джули, така да бъде. Щом това е, което искаш, ние ще бъдем семейство“. Припомни си също така как се бе заклел пред себе си: „Ще опитам“.

— Вероятно не е опасно, скъпа — каза внимателно Джефри. — Особено щом става дума за уроци в клуба. Кога ще започнат?

— В събота сутринта, от десет.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Би ли го направил, Джефри?

— Разбира се.

— Благодаря ти.

„За теб винаги, моя Джули. Обичам те и съм ти дал обещанието си.“ Джефри искаше да спре дотук, но през всичките тези години той беше изгубил контрол над тази мъчителна мисъл. И тя продължи натрапчиво да го гложди: „Точно както ти ми беше обещала, преди десет години, че няма да има повече лъжи“.

Джефри пое дълбоко въздух, отърси се от тревогата и се върна отново към своята загриженост за Джулия.

— Джули? А какво мислиш за партито?

— А, да. — Жена му смръщи чело, опитвайки се да си припомни какво точно й беше казала Пейдж. Бе запомнила не думите, а по-скоро ентусиазма на Пейдж. — Май трябва да отидем. Останах с впечатлението, че Едмънд бил много поласкан, понеже тази жена щяла да работи във фирмата.

— Да, така е. А каза ли ти Пейдж, че тя е почти твоя връстница?

— Не. Наистина ли? Трябва да е доста впечатляваща.

— Да — въздъхна леко Джефри. И да я притесняваше това, и да я ужасяваше дори, той така и нямаше да го разбере.

Тя щеше да запази страха си сгушен между другите тайни на своето сърце.