Катрин Стоун
Модерни жени (16)

Глава 16

Международно летище „Джон Кенеди“, Септември 1989

С мъка Даяна се изтръгна от спомените за Сам и Джейни. Щеше да изпусне самолета. Запътила се към него, Даяна се чудеше защо изобщо беше тръгнала на това луксозно пътешествие. И въпреки че изпитваше необходимост да смени за малко обстановката, бе убедена, че изобщо нямаше да забележи красотите около себе си.

Мястото й беше 2Б в първа класа. За непушачи. На 2А седеше Джефри Лоурънс.

— Докторе?

Поздравът на Джефри беше учтив, без следа от насмешка. Даяна се сепна. Завладя я споменът за високомерното й грубо поведение при последната им среща. Но красивото му лице беше сериозно и върху него не бе изписан упрек. В тъмносините му очи имаше и още нещо. Без съмнение известният новинар беше се нагледал и наслушал на зловещите репортажи, залели света. Дали мисълта за тези неописуеми ужаси не бе причина за тъжния му поглед?

Не, реши Даяна. Бурята в душата на този мъж бе от друго естество. Дълбоко лично.

Инстинктивно Даяна прояви желание да помогне, без да се натрапва. С любезна усмивка тя поздрави:

— Здравейте, журналисте.

Даяна искаше да се извини на Джефри. Дължеше му това. Но когато подреди ръчния си багаж под седалката и затегна колана, той беше извърнал глава. Погледът му се беше зареял извън прозореца далече, далече… А когато самолетът се отлепи от земята и Джефри откъсна очи от обляното в слънце небе, Даяна се беше върнала към собствените си мисли.

Не разговаряха. Всеки държеше разтворена книга. Всеки се взираше в думите, въпреки че никой не четеше. Джефри пиеше силен скоч. Даяна отпиваше шампанско. И двамата отказаха вкусния обяд.

 

 

„Преди да слезеш, трябва да му се извиниш, заповяда си Даяна. Веднага, щом свърши филмът.“ Салонът все още щеше да бъде затъмнен, удобно затъмнен. Колкото и мъчителен да се получеше разговорът им, самолетът скоро щеше да се приземи в Хийтроу и тя щеше да си спести неудобството някога да го види отново.

— Господин Лоурънс?

— Да?

— Дължа ви извинение за поведението си в офиса ви онази вечер. Непростимо беше от моя страна да ви обвиня, че не сте удържал на обещанието си. Много съжалявам.

— Недейте. — След малко Джефри добави тихо: — Имахте идеално извинение.

— Така ли?

— Да. Вашето сърце…

Джефри не успя да довърши изречението си. Вниманието му беше привлечено от стюардесата, която стоеше на пътеката зад Даяна.

— Да? — попита я Джефри.

— Съжалявам, че ви прекъсвам. Трябва да говоря с доктор Шепърд.

Даяна се обърна към жената.

— Кажете?

— В задната част на самолета имаме нужда от спешна медицинска намеса. Мога да потърся лекар от списъка за регистрация, ако предпочитате да не ви безпокоя. Вероятно има и други лекари в самолета. Но в списъка на пътниците от първа класа забелязах вашето име и си помислих…

— Няма проблем.

 

 

„Пациентът“ беше петгодишно момиченце с изплашени кафяви очи и силни болки в корема. Казваше се Беки и пътуваше сама. Връщаше се у дома при майка си в Лондон, след прекаран месец в Щатите при баща си.

— Здравей, Беки. — Даяна коленичи на пътеката край детето и се усмихна окуражително на изплашените очи. — Казвам се доктор Шепърд и съм тук да ти помогна. Искаш ли?

— Искам — съгласи се боязливо Беки.

— Добре. Боли те коремът, така ли?

Беки кимна.

— Можеш ли да ми покажеш къде?

Само няколко минути за кратък разговор и повърхностен преглед й бяха достатъчни, за да постави диагнозата.

— Трябва да говоря с пилота — каза Даяна на стюардесата, когато привърши. — Бихте ли могли да уредите да седя до Беки до края на полета?

— Разбира се. Самолетът е пълен, но бих могла да направя нещо.

— Защо не я поставите на моето място? Аз ще заема нейното.

Даяна се обърна по посока на гласа. Досега не беше разбрала, че Джефри я е последвал.

— Това би било много добре. Благодаря.

— Да я пренеса ли напред? — попита той.

— Да, моля! — Даяна се усмихна и добави мило: — Благодаря ти, Джефри!

— Здравей, Беки. — Джефри коленичи, както Даяна го беше направила. Погледът му беше на нивото на тъмнокафявите очи, които храбро се бореха със сълзите. Тези очи силно му напомниха за малкото момиче, което той не познаваше, но така много искаше да опознае. — Не се страхувай, миличко. Доктор Шепърд е една от най-добрите лекарки в света. Ако аз се разболея, бих искал тя да ме лекува. Ще те пренеса напред, за да може тя да те наблюдава, докато се приземим. Искаш ли?

Даяна слушаше разговора, впечатлена от гальовността в тона на Джефри. Припомни си известния бейрутски епизод и разбра, че той обича децата. Точно като нея. Имаха и още нещо общо. Една вълничка на тормозеща тъга се бе притаила в дълбините на тъмносините му очи, въпреки усмивката към Беки.

Нещо в малкото момиченце причиняваше и на двамата болка.

 

 

Джефри и стюардесата настаниха Беки на неговото място. Той остана при нея, докато Даяна се върне от пилотската кабина. Щом тя се появи, той освободи мястото. Двамата се отдалечиха.

— Мисля, че е апендицит — обясни на Джефри тя това, което преди малко беше казала на пилота. — Симптомите са характерни. Коремът обаче е мек, което е знак, че няма пробив. На летището ще ни чака линейка, която ще я откара в близката болница за операция.

 

 

Даяна седеше до Беки. Говореше й насърчително и успокоително, и непрекъснато проверяваше състоянието й — цвят и температура на кожата, скорост на дишането, пулса на малката китка.

Линейката ги чакаше. Веднага щом се приземиха, екипът и майката се качиха на борда. Даяна запозна лекарите с наблюденията си и успокои разтревожената майка. Понеже тънките вени се бяха скрили, а Беки вече й имаше доверие, Даяна опитно вкара необходимата интравенозна инжекция в малката ръчичка.

— Бихте ли я оперирали вие, доктор Шепърд? — попита майката на Беки.

— Не, госпожо, не бих се наела.

Причината не беше в непознатата за нея болница. Даяна беше оперирала навсякъде по света. Но нейната специалност бяха сърдечните операции, а това беше апендицит. От години Даяна не беше правила коремни операции.

— Вие не оперирате ли деца?

— Само сърцата им. Нейната операция трябва да се извърши от интернист.

Докато детето беше настанено на носилката и отнесено, останалите пътници вече бяха напуснали самолета.

Джефри се беше върнал в първа класа за ръчния си багаж. Чакаше Даяна. След това взе чантата й и я понесе вместо нея към митницата.

— Къде ще отседнеш, Даяна?

— В „Дорчестър“.

— Аз също. Ако желаеш, бихме могли да наемем заедно едно такси.

— Да, разбира се.

Пътуваха мълчаливо. И двамата се бяха разтревожили за невръстната им спътничка. Чувстваха се прекалено изтощени, за да обсъждат забележителностите на Лондон. Мълчаха, но, за разлика отпреди, тишината беше успокоителна. Достатъчно удобна, за да може Даяна да попита Джефри: „Какво беше идеалното ми извинение?“.

Но тя си спести въпроса. С Джефри бяха изморени. А и очите му отново плуваха в тъга. По-добре да го остави сам. Да се сбогува с него с една последна, благодарствена усмивка.

 

 

Джефри не можеше да заспи. Може би изобщо не трябваше да опитва? Беше ранна вечер и светът отвън току-що беше започнал да избледнява. Той не беше спал добре почти цяла седмица, а последната нощ в Манхатън дори не бе мигнал.

След един час, съвсем разстроен, той се предаде. Изкъпа се, преоблече се и започна да преглежда записките си във връзка с репортажа. Утрешният ден той щеше да прекара в лондонското студио, в детайли отразявайки историческата мирна конференция.

Но той нямаше нужда да преглежда бележките си. Знаеше много добре какво му е нужно: карти, графики, снимки на лидери и заложници. Познаваше историята на конфликта. От години беше живял в огнището на пожара. От години беше обмислял евентуалния мир.

Остави листата и си наля голяма чаша скоч. Алкохолът изгори празния му стомах.

Прекалено много уиски, прекалено малко храна. Прекалено много нерви, прекалено много болка. И не би могъл да направи нищо, за да я облекчи.

„Не трябваше да се омъжвам за тебе!“ От двадесет и четири часа насам тази опустошителна фраза ехтеше в мозъка му. Джефри не можеше да пропъди думите на Джулия. Оставаше му да живее с повтарящото се ехо и мъчителната болка. Нежно създание без черупка. Надяваше се да се излекува, но беше убеден, че ще му отнеме много време.

Джефри крачеше неуморно из луксозния си апартамент. Накрая, действайки съвсем импулсивно, се обади в болницата, където беше приета Беки. След това набра друг телефонен номер, още едно импулсивно обаждане.

— Даяна, Джефри е. Будна ли си?

— Да. — Даяна се засмя. — Прекалено съм изморена, за да заспя.

— Аз също. Имам добри новини. Беки е изкарана от операционната и се чувства добре. Било е точно това, което ти предсказа — апендицит без пробив.

— Това е чудесно. Благодаря ти, че си проверил. Тъкмо щях сама да позвъня.

— Имаш ли настроение за вечеря?

— Предполагам.

— Дали това е „не“?

— Това е твърдо „да“. Но трябва да знаеш, че когато съм прекалено изморена, за да спя, имам огромен апетит!

 

 

— Искаш ли нещо за пиене? — попита Джефри, когато седнаха. Ресторантът беше с огледален таван и облицован във весело синьо и бяло.

— Само мляко.

— Топло?

— Може би по-късно.

Джефри поръча две млека. Когато пристигнаха, той вдигна своята чаша, тя — нейната. Кристалните чаши нежно звъннаха, а Даяна вдигна тост:

— За мира! — Тя наклони глава и украси изречението, като го гледаше в очите. — За световния и за собствения мир.

— За световния и за собствения мир!

Тъжно усмихнат, Джефри издържа на погледа й. Почувства нужда да й разкаже за Джулия. Това беше поразително, защото любовта му беше изключително негова територия.

„Защо се изкушавам да споделя с Даяна? Та аз едва я познавам! Дали защото бях неволен свидетел на краха на нейната любов? А сега съдбата я превърна в свидетел на края на моята? Дали защото очите й ми сигнализират, че ще бъдат внимателни с тайните на моето сърце? Или защото на същия ден през ноември, преди тридесет и шест години… Най-вероятно това е, защото съм дяволски изморен и може би малко пиян!“

Докато Джефри обмисляше удивителния импулс да разкаже всичко на Даяна, тя самата водеше същата мълчалива битка. Защо, за бога, тя беше изкушена да разкаже на шеметно популярния Джефри Лоурънс за провалите в личния си живот?

„Защото мисля, че той би ме разбрал. И защото съм сигурна, че ще бъде добронамерен към мен.“

В крайна сметка Джефри и Даяна потиснаха своите импулси и през следващите тридесет минути обсъждаха историческата мирна конференция. Джефри обясняваше какво мисли и се надява, че ще се случи. След това превключиха на причината тя да бъде в Лондон.

— Бизнес или удоволствие? — Даяна не отговори веднага. Въпросът му видимо я обърка. Той деликатно я подкани: — Докторе?

— Това е изненадващо труден въпрос, новинаре. Нито бизнес, нито удоволствие, предполагам.

— Какво е тогава?

— През следващите три седмици ще се опитам да проумея смисъла на моя тридесет и шест годишен живот.

— О, така ли?

— Да — засмя се тя. — Така.

Даяна не разкри подробностите, въпреки че добронамереността в очите и гласа му подкопаваха нейната прикритост. Вместо това тя го запозна в детайли с градовете, които ще посети. С легендарните хотели, в които ще отседне: „Риц“ — в Париж, „Лоу“ — в Монте Карло, „Лорд Байрон“ — в Рим, „Екселсиор“ — във Флоренция и „Киприани“ — във Венеция.

— После ме очаква петдневна обиколка по море из островите в Гърция.

— Чудесно! — възхити се Джефри.

Точно това би могъл да избере за медения месец, който беше обещал на Джулия.

 

 

— Какво беше идеалното ми извинение за нападките срещу тебе онази вечер, Джефри?

Бяха приключили с вечерята и с топлото мляко. Даяна реши просто да попита. Отначало не беше сигурна, че той ще отговори. Поразителната болка, която по-рано беше забелязала в очите му, изплува от дълбините. Тя тъкмо щеше да отмени този толкова личен и болезнен въпрос, когато дойде отговорът.

— Сърцето ти беше разбито. — Джефри се усмихна неуверено и добави извинително: — Не че аз съм експерт по разбити сърца…

— Не си ли?

— Не. Просто начинаещ. Не съм като тебе, Даяна. Ти със сигурност си преровила световния печат по въпроса. Какво казват големите медицински капацитети?

— Те са необичайно мълчаливи.

— Но какво мислиш ти? Може ли разбито сърце да се подмени?

— Мисля, че след време то само се лекува.

— И става като ново? Подобно на костта? Когато преди три години си счупих ключицата, лекарят каза, че заздравялата кост ще бъде по-здрава.

— Не мисля, че заздравялото сърце е като ново. Белезите остават. Но то може да бъде по-твърдо, по-предпазливо. — Даяна едва забележимо се намръщи. — Не съм сигурна обаче, че твърдостта е добър симптом за сърцето.

— Освен че няма да се разбие отново?

— Сърцето не е застраховано. Може би няма да се пропука точно на същото място, защото белегът там го пази. Но то притежава хиляди уязвими местенца.

„Затова, Джефри Лоурънс, ти ще се излекуваш от мъката, която в момента те убива. Но ако си позволиш да обичаш пак, болката може отново да те връхлети.“

 

 

Даяна разбираше, че танцуват прекалено притиснати. Това беше опасно и за двамата. Но Джефри не се отдръпваше. Тя му зададе друг личен въпрос:

— Ще ми се довериш ли, Джефри? Аз не съм експерт, но имам известен опит.

— Ще вечеряш ли с мен и утре? — отговори й Джефри с въпрос, зад който се криеше категоричният му отговор: „Да, ще ти разкажа всичко!“.

Той не можеше да изрече думите, защото им нямаше доверие. Но уискито отдавна беше изоставило тялото му. Дори умората я нямаше, а той все още беше подвластен на поразителния импулс да й разкаже всичко. Да повери разбитото си сърце на Кралицата.

 

 

На следващата вечеря те споделиха тайните си, които не бяха признавали пред никого. Поразителните истини за изгубените чувства и дъщери.

— Ти не вярваш, че бракът ти е приключил, нали Джефри? — попита Даяна, след като го беше изслушала.

— Джулия е убедена, че не е трябвало да се омъжва за мен.

— Била е наранена и ядосана. В гнева си хората често казват неща, които не мислят.

— Или винаги са мислили.

— Може би в този емоционален момент Джулия е пожелала да не е омъжена за тебе. Но преди десет години, Джефри, тя е избрала брака си с тебе. И, струва ми се, тези години са били изпълнени с много любов.

— Аз също мислех така, Даяна. Наистина вярвах, че любовта ни е силна, въпреки тайните на Джулия.

— И аз вярвам, че е така. — Думите, с които Джефри й беше описал чувствата си, бяха достатъчно красноречиви. Но те бяха подкрепени и от копнежа в очите му и любящата гордост в гласа му. — Не мислиш ли, че трябва да разговаряш с нея?

— Сигурно. Само за да изслушам тайните й. Може би, ако се запозная с всички детайли, ще мога да я намразя?

— Аз не бих разчитала на това.

— Ти не мразиш Сам.

— Имаш предвид Чейс?

— Не, Сам.

— Сам е минала история, Джефри.

Както Даяна беше проникнала в голямата любов на Джефри, така и той беше разбрал, че тя все още обича Сам. Сърцето й напоследък беше разбито от Чейс. Но това беше рана, която щеше да зарасне. От пламъка в очите й той беше разбрал, че на мястото, където трябваше да бъде Сам в сърцето й, надали имаше белег. Любовта й към него все още живееше там.

— Имам чувството, че не всичко е приключило между теб и Сам.

— Някой казвал ли ти е, че си непоправим романтик, Джефри?

— Единствено Джулия.

— Съжалявам. Както и да е. Сам отдавна ме е забравил. Признавам, че от страданията, които съм видяла в травматологията и от нощните новини, съм разбрала, че баща му наистина е бил опасен. Но дори ако Сам е трябвало да замине заради него, психопатът умря преди десет години. Сам трябваше да се върне, но той предпочете да стои далеч.

— Но ти не мразиш Сам.

— Опитах се. Но какво е неговото престъпление? Че не е могъл да ме обича достатъчно и вечно? Ти, Джефри Лоурънс, знаеш, че това не са логични обвинения.

— О, да! — Той знаеше това. Защото, като Даяна, той беше перфекционист. Критикуваше и изискваше. И, също като нея, той предявяваше най-големи изисквания към самия себе си. Не обвиняваше Джулия за случилото се между тях. Той се беше провалил в опита си да покори сърцето й. — Но, Даяна…

— Да?

Джефри се колебаеше. Той и Даяна се бяха доверили един на друг. И всеки беше откликнал с внимание. Искаше му се тя да повярва, че думите, които трябваше да изрече, са казани от загриженост. Веднъж вече я беше ядосал с предложението си да й помогне.

Но това беше по времето, когато двамата не бяха обвързани с тайните на сърцата си.

— Какво, Джефри?

— Ако искаш да прекараш остатъка от живота си с убеждението, че Сам по твоя вина не те е обичал достатъчно, добре.

— Да. „Такава е истината!“

— Но, моля те, престани да се обвиняваш за смъртта на Джейни.

— Джефри…

— Време е да си простиш, Даяна.

 

 

— Мисля, че е по-добре да се прибера у дома — каза Джулия на Мери. Беше неделя, 8 сутринта.

Двете бяха в апартамента си, в близост до жилището на семейство Спенсър в Плаца. Предния ден петимата бяха посетили матинето на Джефри Робинс на Бродуей. След това бяха вечеряли в ресторант. Тази сутрин планираха да закусят стабилно в Градския парк. Преди балета щяха да наблюдават състезанието с талиги. На утрешния ден щяха да бъдат туристи. Щяха да разгледат Статуята на свободата, Световния търговски център и Императорския дворец. После трябваше да се върнат в Саутхемптън, за да си починат преди празненствата във вторник — състезанието и рождения ден на Мери.

— Ще се прибера с тебе, мамо.

— Не, Мери. Ти остани и се наслаждавай на останалите забавления със семейство Спенсър. Аз имам нужда просто да се сгуша в леглото и да се наспя. Искам да съм напълно възстановена, когато се прибереш у дома утре следобед.

„Тогава ще съм добре, защото ще съм се видяла с Джефри. Любовта ни отново ще е цялостна.“

Джулия се усмихна на дъщеря си с любов. Вчера Мери беше толкова послушна. Но Джулия беше забелязала вълните на тъга в очите й. Без съмнение тя си представяше колко по-забавно щеше да бъде, ако и татко й беше с тях.

„Татко ще бъде с нас следващия път, скъпа. Трябва да бъде!“

— Сигурна съм, че това е просто грип, Пейдж — каза Джулия, когато двете разговаряха петнадесет минути по-късно.

— От вчера ли си болна, Джулия? Не изглеждаше съвсем добре.

— Мисля, че вчера ме е хванало. Днес е по-лошо. Ще се прибера в „Белведере“, ще изключа телефона и ще се опитам да се наспя. Може ли да оставя Мери с вас?

— Разбира се. Но, Джулия, не е ли по-добре да се приберем с тебе?

— Не. Сама ще се справя много добре.

— Повдига ли ти се?

— Какво? О, да! — призна убедително Джулия. Това беше една от малкото истини, които беше казала тази сутрин. Тя беше се хранила толкова малко през изминалите дни, че стомахът й се беше свил на топка.

— Може би си бременна, Джулия?

— Не, Пейдж. Не е това!

 

 

От години сънят на Джулия беше тормозен от повтарящ се кошмар. Пламтяща експлозия във въздуха се превръщаше в смъртоносна спирала към леденостудения океан. Отначало само родителите й участваха в този ужас. После Джефри. После Мери.

Кошмарът не изчезваше със зората или с разбуждането. Той винаги беше там. Един отвратителен страх. Всеки път, когато Джефри излиташе, тя оставаше да се бори с живописни, мъртвешки образи.

Страхът й я спираше да пътува с него, въпреки че той ужасно го искаше. Това може би щеше да направи любовта им по-силна.

Когато Джулия уверено се качи на презокеанския лайнер, тя не мислеше за катастрофа. Нито за нощния си кошмар. Нито за скорошната трагедия със свалени самолети в Спокс сити и Триполи. Тя не си повтаряше, че е затворена в огнен ковчег.

Джулия вече не се страхуваше от летенето. Тя се боеше единствено от това да не загуби любовта на Джефри.

 

 

— Мога да си представя как прекарваш цял ден в изучаване на мумиите. Или не би могла да проявиш такъв интерес?

— Не бих могла. А ти? Или цял ден ще разглеждаш Магна карта, или…

— Мислех да хвърля един поглед на Магна карта. После може би на мумиите.

Бяха решили да прекарат неделния следобед сред чудесата на Британския музей. Но разбираха, че няма да е лесно просто да се разхождат из него. Всеки имаше различни интереси.

— Е, журналисте, къде ще се срещнем?

Джефри разгледа пътеводителя на музея и предложи:

— Какво ще кажеш за Залата на времето? Там са изложени всички часовници, преди и след изобретяването на махалото.

— Звучи достъпно. И интересно.

— Добре. Е, при часовниците в 5?

— Идеално. Чао.

От разстояние Джефри видя Даяна, надвесена над мраморите на Елджин. Но беше вече 3:30. До 5 той повече не я срещна.

 

 

Даяна пристигна пет минути по-рано. Докато се спираше пред часовниците, тя беше погълната от тиктакането. То беше толкова спокойно, толкова тържествено. Може би такива звуци чуваше бебето в майчината утроба? Успокоителното, насърчително тупкане на сърцето.

В 5, когато всички часовници отбелязаха часа едновременно, успокоителното тиктакане отстъпи пред симфонията на звуците.

И неочаквано Даяна беше погълната от „Хармонията“. Всяка мелодия се натрупваше върху другата. Както Сам ги беше подредил с талантливите си пръсти. Пласт върху пласт. Великолепен водопад от красиви напеви.

Тя не можеше да избяга. Стоеше в средата на залата, заобиколена от невидимата стена на музиката. Беше попаднала в затвор от спомени. От него нямаше спасение.

Джефри пристигна точно когато започна мелодичното съзвучие и успя да види промяната в Даяна. Красивото й лице изгуби мекотата си. Усмивката й се обърка. Погледът й замръзна в озадачен ужас. Всичко стана много бързо. След малко часовниците се успокоиха. Безумието си беше отишло. Покоят бе възстановен. Но Даяна остана като закована на едно място.

Джефри я прегърна. След малко взе ръката й и я поведе мълчаливо към следобедното слънце.

— Когато Сам е живял в Калифорния — обясни му тя, когато можеше вече да говори, — той е слушал звъна на камбаните в църквите и е написа композиция, в която всички мелодии се разливат една върху друга. Звучеше точно както в залата с часовниците.

— Съжалявам — прошепна Джефри.

— Когато Джейни заспиваше, й пусках неговата „Хармония“. Как само я обичаше тя! От нея винаги се успокояваше. — Тя млъкна разтреперана и очите й се напълниха със сълзи.

— Даяна, много съжалявам.

— Не е твоя вината. Ти не знаеше. А и на мен не ми бе хрумнало какво ще преживея, докато не попаднах в залата.

 

 

Когато таксито зави към Парк Лейн, в близост до „Дорчестър“, Джулия вдигна поглед от скута си. В неделния следобед в Хайд парк беше оживено. Тя гледаше лудуващите деца, майките, бутащи колички, семействата, които се наслаждаваха на топлото есенно слънце, влюбените, които се разхождаха, хванати за ръце. И се пренесе в миналото. В един съботен следобед, на площад „Джирардели“, бе започнала любовта й с Джефри. Стоплено от красивите спомени, сърцето на Джулия се изпълни с надежда. Може би по-късно, когато разговарят с Джефри и чувствата им отново станат цялостни, двамата ще направят романтична разходка в парка.

Но Джефри вече правеше своята разходка.

Джефри и… Даяна Шепърд. Джулия познаваше известната лекарка от юнската пресконференция и от последния брой на „Тайм“. През изминалата седмица, в късните нощни часове, тя лежеше будна и страдаше за Джефри. Тогава беше прочела статията за доктор Шепърд и се беше възхитила на гения й.

А сега Джефри и Даяна бяха сред неделната тълпа на Хайд парк. Двамата представляваха съвършена картина. Изключително привлекателна двойка. Ръката му нежно беше положена върху раменете й. Стояха, погълнати един от друг, шепнеха си нещо и се усмихваха. Есенното слънце подсилваше тяхното щастие със златна жарава.

Даяна застана пред Джефри и го спря. Красивото лице на съпруга й беше пред нея… Сякаш Джефри гледаше Джулия. В погледа му се беше настанила онази позната и скъпа нежност, от която тя така отчаяно се нуждаеше. Но днес любовният поглед на Джефри беше отправен към Даяна. След това той направи нещо, което Джулия вярваше, че принадлежи само на нея. Много деликатно докосна лицето на Даяна и отметна една къдрица от тъмнокестенявата й коса. Искаше да погледне в очите й.

Ако Джулия беше заварила Джефри да се люби с Даяна, впечатлението нямаше да бъде толкова опустошително. Това обаче беше интимен момент на нежност и привързаност. Джулия знаеше, че преди да го срещне, той е имал много любовници. Знаеше, че е способен да се наслаждава на удоволствието от секса без емоциите на любовта. Ако, вбесен, беше избягал от „Белведере“ в леглото на друга жена, ако необмислените й думи бяха го тласнали към някое похотливо приключение, тя щеше да бъде ужасно наранена, но любовта им щеше да оцелее.

Това обаче, което видя в Хайд парк, не беше похот. Това беше нежност, привързаност, любов. Сега той говореше и докосваше Даяна по същия мил и гальовен начин, както нея — едно време.

Любовта между Джефри и талантливата известна Кралица на сърцата дори не беше от вчера. В тяхната интимност имаше нещо отдавнашно…

От колко ли време бяха любовници? Дали тяхната тайна връзка не беше причина вечерите при Едмънд и Пейдж да бъдат така тайнствено прекратявани? Дали Джефри не беше причина за развода на Даяна и Чейс?

Джулия си спомни юнската вечер, когато Джефри се беше прибрал късно след интервюто си с нея. Тогава беше толкова загрижен и така настойчиво се нуждаеше от нея! Дали в навечерието на съобщението за развода на Даяна не е бил раздвоен между двете? Или тогава са се срещнали за първи път, но той веднага е разбрал, че между тях ще се породи нещо. Точно както преди десет години се беше влюбил в нея самата?

Тогава самотното и невинно сърце на Джулия се беше помолило: „Джефри, обичай ме вечно!“. И през всичките тези години, подмамена от огъня в очите му, от докосванията и усмивките му, тя беше повярвала в собствените си способности да задържи неговата любов.

Тя никога не се бе съмнявала, че той я обича. Това й беше дало увереност, че голямата му любов ще се прехвърли и върху тяхната дъщеря. Това я беше подтикнало да помоли Джефри да осъществи мечтата й — да заживеят като семейство.

Сега, когато ставаше свидетел на нежната интимност между Джефри и Даяна, Джулия почувства, че мечтата й умира. Че Джефри не я обича и едва ли ще обикне и Мери.

По времето, когато беше бременна, Джулия можеше да разбере и преглътне любовта на Джефри с друга жена. Може би дори и сега, ако само нейните чувства бяха пострадали, тя можеше да прости предателството му. Хубавото й момиченце обаче толкова търпеливо беше очаквало бащината си любов! Джулия беше повярвала, че това беше възможно. Явно е грешала.

Надеждите й бяха разбити. Във всеки случай Джулия нямаше да позволи повече разочарования за малката си, чувствителна дъщеря.

Преди часове тя се беше качила на самолета с непоколебима увереност. Сега, с властната решителност на майка вълчица, която по дълбок инстинкт пази вълчето си, тя даде тихо нареждане на шофьора. Джулия не слезе в „Дорчестър“. Върна се обратно на „Хийтроу“.

 

 

Даяна беше унила, погълната от спомена за детето си, обичало толкова много музиката на баща си. Затова Джефри я прегърна. Тя се усмихна неуверено. Благодарна усмивка, предизвикана от докосването му. Той я върна към действителността с въпроса си:

— Ще вечеряш ли с мен?

— Не мислиш ли, че е рисковано да се появиш на публично място с жена, чиито очи са подпухнали?

— Всъщност мислех да вечеряме в моя апартамент. Вероятно от студиото ще ме търсят. Така че — продължи той с лека закачка, — умолявам жената с подпухналите очи да вечеря с мен. Този факт, за сведение, не бих забелязал изобщо.

Това беше моментът, когато Даяна беше застанала пред него и той беше отметнал къдрицата от разплаканите й очи.

— Вие сте много добър човек, Джефри Лоурънс!

— А вие, доктор Шепърд, сте изключително хубава жена!

 

 

Вечерята в апартамента му наистина беше прекъсвана много пъти от телефонни обаждания, но те не осуетиха разговор им. Джефри и Даяна бяха тихи и замислени, защото знаеха, че трябва да се разделят. На сутринта тя трябваше да лети за Париж, а Джефри започваше да отразява конференцията.

Неочакваният, чудесен антракт, вълшебният уикенд завършваше. Всеки се чувстваше по-обнадежден. Дълбоките тайни бяха осветени от златните есенни лъчи. Това нежно зарево беше направило въпросите и тревогите им по-малко заплашителни.

Всеки трябваше да продължи по своя път. За Даяна нямаше спасение от миналото. Джефри нямаше да бъде там, за да я предпазва от всепоглъщащия ад на самообвиненията, но я беше научил да избягва този капан. Даяна щеше да помни мъдрите му и нежни уроци. Обещаваше си да бъде по-състрадателна към себе си.

А Джефри трябваше да разговаря с Джулия, да се опита да спаси неповторимата им любов. Даяна го беше окуражила. Беше му върнала надеждата, че има начин да възстанови всичко. Имаше начин и той щеше да го открие.

Когато Джефри изпрати Даяна до нейния апартамент, дълго се взира в нея. После я целуна.

Това трябваше да бъде приятелска целувка. Въпреки че сърцата им биеха в такт с доверието и радостта, двамата никога не си бяха позволявали да се целунат. Чувството стана по-топло и по-дълбоко, отколкото беше планирано. Нежен поздрав, подвластен на желанието.

— Май не се получи по предписанието на лекаря, ти как мислиш? — попита Джефри, когато Даяна се отдръпна от него.

— Не знам, Джефри. — Даяна беше откъснала устните си от неговите, но не беше анулирала доверието, увереността, че щяха да бъдат честни един към друг във всяко отношение.

— Никога не съм изневерявал на Джулия.

— Това не ме изненадва. Ти много я обичаш.

— Досега дори не съм си помислял за такова нещо.

— Въпреки многобройните възможности? — подразни го тя.

Те нямаше да го направят. Тя не можеше, нито пък той. И двамата знаеха това.

— Нов следващия живот?

— Отсега ти определям среща.

— Бъди добра към себе си, Даяна!

— Пожелавам ти същото, Джефри!