Катрин Стоун
Модерни жени (21)

Глава 21

Кейси разкри самоличността на Патрик в Деня на благодарността. Джон Тилър беше снел отпечатъците му без затруднение, по време на сватбено тържество в клуба в края на октомври. Но те не съвпадаха с нито един от хилядите отпечатъци в компютъра.

Кейси обаче не се предаде. Водена от неотслабваща решителност да отмъсти на Патрик и Джулия, тя се впусна в другата възможна следа — изключителните ездитни способности на Патрик. Събра всички издания за коне през последните десет години. Луксозният й апартамент беше задръстен от купища издания. Тя прекара неизброими часове да преравя списанията, да се взира в малките фотографии на шампионите, въпреки че лицата им бяха отчайващо засенчени от козирките на шапките.

Неуморните, решителни, дисциплинирани часове й се отплатиха.

Снимката на носителя на Гранд при, направена преди осем години, беше неясна, но на нея без съмнение беше Патрик.

Кейси гледаше младия шампион, изведнъж почувствала се щастлива заради очевидно доволния му и триумфиращ вид.

„Радваш се за победата на Патрик? Не заради твоето откритие? Но ти сега знаеш истинското му име и можеш да разкриеш тайната му. Сега можеш да го унищожиш!“

„Остави това, Кейси. Моля те!“ Това беше кротка молба. Тя сякаш видя сиво-зелените му очи, в които се четеше страх.

Кейси не беше изоставила битката. Сега обаче, когато държеше ключа за погубването на Патрик, сърцето й отправи същата молба към самата нея: „Зарежи всичко!“.

Кейси се вслушва във вътрешния си глас десет дена. Но чувствата й определено нямаха шанс. Желанието да отмъсти на Патрик и Джулия беше прекалено силно. Нежният шепот на разбитото й сърце не можеше да спре неизбежното проклятие. То се беше зародило в момента, когато невинно прелъстителните виолетови очи на старата й съперница се бяха усмихнали на Патрик.

На 4 декември Кейси нае друг частен детектив. Инструктира го да открие всичко за Джеймс Патрик Джонс.

 

 

— Тя е абсолютна безсрамница — отбеляза надменно Ади Хамилтън.

— Една дама трябва да бъде по-дискретна — съгласи се Даниел Монтгомъри с подобаващо презрение.

— Никой никога не е приемал Джулия Лоурънс за дама.

— Какво говорите за Джулия?

— О, Пейдж! Не знаехме, че си тук.

„Тук“ беше скъпият и красив магазин за сувенири на Емили. Лавиците му бяха отрупани с обичайните подаръци от кристал, порцелан и сребро. Но понеже вече беше почти Коледа, към претрупаните щандове бяха прибавени музикални кутии, венци и гирлянди. Пейдж разглеждаше една сложно избродирана пола. Ади и Даниел не бяха я забелязали зад скъпите, ръчно изработени проходилки, изложени на най-горния рафт.

Двете се смутиха малко от острия поглед, въпреки че едновременно си помислиха едно и също нещо. Дори и да са били истински приятелки, Пейдж и Джулия със сигурност вече не бяха. Вълшебните следобеди на децата от Саутхемптън в „Белведере“ бяха прекратени. През тази учебна година Аманда си играеше с техните дъщери, а не с Мери.

— Дочух, че говорите за Джулия — повтори Пейдж.

— Е, Пейдж, ти не може да не знаеш. Джулия има очевидна авантюра с инструктора по езда от клуба. В конюшнята той има стая и… легло. Почти всеки делничен ден Джулия е при него.

— Джулия и Патрик?

 

 

— Пейдж?

— Здравей, Джулия. Може ли да вляза?

— Да, разбира се. Да не се е случило нещо с Мери? — попита изплашена Джулия. Неочакваното посещение на приятелката й в „Белведере“ я беше учудило. После беше забелязала състрадателната загриженост на лицето й. Джулия току-що се беше върнала от конюшнята. Дали от училището не се бяха опитвали да се свържат с нея и не са я открили?

— Не, Джулия — увери я Пейдж бързо. — Исках просто да поговорим. Как си?

— Добре.

— Радвам се. — Пейдж се усмихна топло, но си помисли, че Джулия не изглежда добре. Беше някак чуплива, някак много крехка. Ами ако Патрик, чувственият и заплашителен звяр, просто се възползваше от уязвимостта и самотата на приятелката й? — Джулия, днес научих, че се срещаш с Патрик.

За момент Джулия не разбра какво й говореха. После се смая. Пейдж, а явно и всички в Саутхемптън, вярваха, че тя е любовница на Патрик. Вярваха и я осъждаха.

— Какво лошо има в това, Пейдж? — Очите на Джулия заблестяха гневно. — Не мога да свикна с побъркаността на този град. Прекрасно е, че Джефри Лоурънс напусна жена си и детето си заради Кралицата на сърцата! Но когато аз се сприятелих с инструктора по езда, когото между другото всички искат, те внезапно показаха патрицианските си нокти. Каквото направи Джефри, е чудесно. А това, което Патрик и аз правим, е… Не мога да си представя, че Патрик Джеймс би напуснал съпругата си и детето си заради друга жена! Джефри беше този, който пристъпи брачната ни клетва, Пейдж, не аз. Джефри беше този, който разби сърцата ни!

— О, Джулия!

— И ти мислиш като тях, Пейдж. Доволна ли си, че Джефри е с Даяна?

— Как може да ми задаваш такъв въпрос?

— Даяна е твоя приятелка.

— Ти си моята приятелка, Джулия! „Моята скъпа приятелка, която винаги съм искала да запозная с Даяна. Бях сигурна, че двете ще се харесате!“

— Така ли? Мислиш ли, че е приятелски жест това да дойдеш и да ми кажеш, че Саутхемптън е шокиран от срещите ми с инструктора по езда? Била съм раздразнила дамите? Мене ме мразят от момента, когато дойдох в този град, Пейдж. Но изобщо не ме интересува мнението им! Часовете, прекарани с Патрик, ми помагат да преживявам дните си.

— Не бих ли могла и аз да ти помогна, Джулия? Добре, да започнем разговора по друг начин. Дойдох, защото ми липсваш и съм загрижена за тебе и Мери. Ако ти и Патрик сте любовници, това си е твоя работа. Веднага излизам. И ако не ме изпратиш до вратата, няма да те обвиня.

Тя вече беше прекосила стаята, когато я спря гласът на Джулия.

— Пейдж, чакай! Ти също ми липсваш. Просто не можех да те погледна в очите.

— Заради Даяна?

— Отчасти да. Ти си ги виждала заедно, нали?

— Един-единствен път. Бяха заедно на тържеството по случай годишнината на Кардиологичния институт преди шест седмици. Не сме ги канили на гости, Джулия. И не възнамеряваме да го направим.

— Но бихте могли, Пейдж. Ти и Едмънд сте техни приятели. Не може да не приемете промяната.

— Изобщо не приемаме промяната. Не разбираш ли, че Едмънд и аз сме изцяло на твоя страна? Да, не отричам, че Джефри и Даяна са наши приятели. Но ти и Мери сте част от нашето семейство.

— Благодаря ти. — Джулия наведе глава и попита с тъжно удивление: — Ти наистина ли повярва, че аз и Патрик сме любовници, Пейдж?

— Не е моя работа да се меся в личния ти живот.

— Не мога да си представя да се любя с друг, освен с Джефри — призна тихо Джулия. Някога, след много време, може би трябваше да си го позволи. Ако не искаше да прекара живота си, обречена на загиналата мечта. — Искаш ли да знаеш какво правим двамата всяка сутрин?

— Само ако ти пожелаеш да ми кажеш.

— Ще ти покажа. — Джулия прекоси огромната стая и спря пред махагоновото бюро. От най-долното чекмедже измъкна цял куп оригинални скици. На тях Патрик беше съживил нейните приказни герои. Рисунките бяха прекалено големи за книгата, която той илюстрираше за Мери. Джулия искаше да ги постави в рамка. — Патрик е художник, Пейдж. Той илюстрира някои от моите приказки. Опитваме се да довършим поне една за Коледа. Говоря в множествено число, но всъщност всичко прави Патрик. Той рисува, а аз гледам. Разговаряме.

— Господи! — Когато разгледа рисунките, Пейдж остана без дъх. — Това е Дафне, нали? А това — Робърт, Сесили и Андрю?

— Колко се радвам, че и твоето виждане е същото. Надявам се Мери и Аманда да се съгласят с нас.

— Аманда?

— Помислих, че ще хареса една от илюстрациите в рамка. В книговезницата казват, че могат да направят повече от едно копие.

— Сигурна съм, че Аманда ще хареса ето тази. Открила си художник, чийто талант съответства на твоето въображение, Джулия.

— Той наистина е талантлив.

— Говорила ли си с него да ги публикувате?

— Не, никога.

— Защо? Ако Патрик е съгласен, имам една приятелка, която с удоволствие ще разгледа рисунките му.

На Джулия й беше безразлично дали ще публикуват приказките й. Но това щеше да даде възможност на Патрик да прояви забележителния си талант. А и ще допълни оскъдните му доходи.

— Ще го попитам. Благодаря ти, Пейдж.

— Сърдиш ли се, че ти казах какво си шушукат дамите?

— Не. Съжалявам, че те обвиних в нелоялност.

— Аз съм твоя приятелка, Джулия. Ако има някакъв начин да помогна Джефри да се върне при тебе…

— Не, Пейдж. Всичко е свършено. Остават формалностите. Очаквах Едмънд да ми се обади и да ми каже, че Джефри е подал молба за развод.

— Джефри не е пожелал. Това не е ли обнадеждаващо?

— По всяка вероятност просто е бил зает.

— Джулия, според закона и сърцето ти твоят брак все още съществува.

— Но с него е приключено, Пейдж. Притеснявам се единствено за Мери.

— Тя ужасно липсва на Аманда.

— Не мисля, че Мери вече е готова да се среща с нея. Аз я уговарям за това, разбира се. Но, Пейдж, как би могла Мери да играе с най-добрата си приятелка, когато аз съм се отдръпнала от тебе?

— Всичко е въпрос на време, Джулия. А Мери е с най-добрата си приятелка. Тя е с теб.

— Да, напоследък се сближихме много. Но съм отчаяна заради нея. Тя толкова страда, а аз не мога да й помогна. — Джулия тъжно поклати глава и добави: — Джефри никога не е отделял много време на дъщеря си, но винаги е значел много за нея. Нямах представа, че тя ще преживява така болезнено загубата. „Но трябваше да се досетя, защото помня как се чувствах, когато загинаха родителите ми.“

— Джефри изобщо ли не я е виждал?

— Не. И не мисля, че някога ще пожелае да я види.

— Джулия! Как да ти помогна? Мога да поговоря с Джефри. Или Едмънд да го направи?

— Не, Пейдж. В никакъв случай! Моля те, обещай ми, че няма да го направиш!

— Добре, добре. — Пейдж смени темата. — Джулия, защо двете с Мери не дойдете с нас за Коледа? Ще ходим в Мауи. Аманда и аз заминаваме на 17 декември, а Едмънд ще дойде на 23. Ще се радваме, ако сме заедно. — Пейдж се усмихна конспираторски, преди да завърши: — И, Патрик, разбира се.

— Много съм ти задължена за поканата, но не мисля, че Мери ще се съгласи. Една от причините е, че Аманда си има баща, а тя си няма.

— Знаеш, че Едмънд обича Мери. Може би, ако бъде с него, това ще й помогне? Както и да е. Помисли си. И за двете ви Коледата с нас би била добра промяна.

— О, мила, обещавам ти — ще говоря с Мери.

— А Патрик винаги е добре дошъл в нашата компания.

 

 

Мери не пожела да заминат за Коледа със семейство Спенсър, но не назова причината за това. Джулия не се и опита да я накара да говори, а и не искаше да й натрапва нищо.

Дали не беше отказала, защото очакваше татко й да дойде при тях за празника? Но до този момент празнуването на Коледа никога не е било свързано с баща й. За Мери Рождество Христово беше време на чудо, щастие и любов единствено в компанията на прабаба й, Аманда, Едмънд и Пейдж. Тогава, както винаги, Джефри не беше емоционално съпричастен.

На 17 декември, дванадесет часа, след като Пейдж и Аманда бяха заминали за Мауи, Патрик дойде на вечеря в „Белведере“. Мери не беше го виждала от септември, когато се беше отказала от уроците си по езда. След като Джефри ги беше напуснал, тя беше зарязала всичките си извънучилищни занимания. Джулия беше успяла да я увери, че Патрик не е разстроен от постъпката й и иска да я види.

Мери също нямаше нищо против да се види с инструктора си по езда, но вечерята за малко щеше да се отмени. Цяла седмица момичето се чувстваше много уморено. В неделя сутринта се беше събудила с болки в стомаха, но след обяд се беше почувствала по-добре. Затова Джулия потвърди поканата. След вечерята двамата с Патрик поднесоха на Мери предварително коледен подарък.

— Мамо? — възкликна Мери, когато отвори книгата и видя грейналото заглавие върху титулната страница. Под него се усмихваше розовата Дафне.

— Патрик нарисува героите.

— Патрик? — Очите на Мери станаха огромни.

— Не беше трудно, защото твоята майка ми ги описа много добре. Тя наистина е прекрасна разказвачка.

— Не мога да повярвам! Почакай само да ги види Аманда!

Джулия се разчувства: Мери отново говореше за Аманда.

— Ако искаш, мога да направя същата книга и за Аманда, Мери — предложи й Патрик.

— Можеш ли?

— Разбира се.

— И ще й я изпратим за Коледа — добави Джулия. — Дори бихме могли да й я занесем лично.

Докато момичето обмисляше отговора, Джулия най-после видя проблясък на надежда в тъмнокафявите очи.

— Ох! — Усмивката на Мери се сгърчи.

— Скъпа?

— Много ме боли стомахът!

— Искаш ли да си пийнеш малко мляко? Да го затопля ли? — Разтревожена, Джулия прегръщаше Мери.

— Мисля, че е по-добре да поспя малко.

— Искаш ли да те настаня на канапето? Да бъдеш близо до нас?

Мери кимна. Тя не искаше да бъде далеч от майка си. Джулия нагласи пухена възглавница под главата на Мери и внимателно я зави.

— Патрик и аз ще отидем в кухнята. Трябва да поговорим и за другите приказки. — Джулия я целуна по челото. То беше хладно, а не трескаво. — Лека нощ, любов моя.

— Ти къде ще спиш, мамо?

— След като изпратя Патрик, ще взема няколко одеяла и ще се сгуша на другото канапе. Искаш ли?

— Искам. Лека нощ, мамо. Лека нощ, Патрик. Много ти благодаря за рисунките.

 

 

— Ще пиеш ли кафе?

— Разбира се. Сега ли да измием чиниите?

— Утре сутринта аз ще имам грижата. О, Патрик, Мери беше толкова доволна. Просто не знам как да ти се реванширам.

— Джулия, на тебе ти е ясно, че тази работа ми доставя удоволствие.

— Но не и доходи. Пейдж е на мнение, че трябва да покажеш илюстрациите си на издател.

— Не знам, не съм мислил.

— Мамо — о-о!

Джулия и Патрик се втурнаха в хола към сърцераздирателния вик на Мери. Тя седеше в леглото и се взираше в тъмните петна по завивката.

Кръв! Кръв от стомаха, който я гризеше.

— Мери! — Джулия прегърна дъщеря си и сложи ръка на челото й. Сега то бе влажно и лепкаво.

— Къде е най-близката болница? — попита Патрик, навеждайки се да вдигне детето.

— В Саутхемптън. На пет километра оттук.

— Аз ще държа Мери. Ти ще караш, Джулия.

 

 

— Момичето има язва — им каза лекарят няколко часа по-късно.

Цяла вечер непрекъснато ги бяха осведомявали за състоянието й: „Кръвното налягане е добро. Кръвоизливът е намалял. Трябва да направим няколко рентгенови снимки на стомаха й. Ако това не помогне да поставим диагноза, ще надникнем вътре чрез ендоскопия. Ще я преместим в интензивното. Там ще следим по-добре жизнените й процеси на монитора“.

Съобщенията бяха поднасяни със спокойна увереност. Мери се стабилизираше и скоро диагнозата щеше да бъде поставена. На Джулия задаваха обезпокоителни въпроси: Взимало ли е момичето аспирин? Била ли е в стресово състояние? После въпросите станаха плашещи: Кървели ли са й венците? Изтичала ли е много кръв от малки рани? Забелязва ли се зачестяване на инфекциозните болести? Отпадане, лесна умора?

— Язва? — повтори Джулия. Фактът, че гризящата рана в деликатния стомах на дъщеря й се е получила от стрес, я изпълни с огромна вина. Но, от друга страна, тази диагноза беше успокоителна. Язвата беше нещо, от което Мери щеше да се възстанови. Явно тя беше предизвикала всички ужасяващи въпроси за кървене, инфекции и умора, които караха Джулия да си мисли за левкемия.

— Раната е много малка, госпожо Лоурънс. Няма симптоми да е проникнала в съседни органи. Кървенето е овладяно. С лекарства и почивка Мери бързо ще се възстанови. Но има един друг проблем… — продължи лекарят с променено изражение върху лицето.

 

 

Допълнителният проблем не беше рак на кръвта. Симптомите обаче и причините бяха подобни. Костният мозък на Мери не образуваше необходимите кръвни клетки — еритроцити, левкоцити и тромбоцити.

— Заболяването се нарича апластична анемия. Това означава, че по някаква причина костният мозък е престанал да функционира. Понякога това потискане се причинява от вирус или от лекарства. Понякога, особено на нейната възраст, причината е идиопатична. Това означава, че не може да се определи точно.

— Емоционален стрес може ли да причини апластична анемия?

— Да, би могло.

— Как се лекува тази болест? — Джулия съзнаваше, че въпросът й е наивен.

— Ако костният мозък е потиснат от външна причина, като вирус или лекарство, той може да се възстанови от само себе си. Ако супресията е идиопатична, съществува потенциална възможност за лечение чрез трансплантация. Но и в двата случая чрез кръвопреливане трябва да се увеличи броят на кръвните клетки.

— Ще й преливате кръв?

— Ние правим отлични тестове на донорите, госпожо Лоурънс — бързо увери лекарят разтревожената майка.

— Да. Знам. — Миналата пролет Джефри беше направил специално предаване, озаглавено „Колко безопасна е кръвта“. То беше свързано с изследването на кръвните банки, с най-новите тестове за антигени. Изводът беше, че е изключително ниска опасността от заразяване с донорска кръв. Джулия знаеше подробностите, защото двамата с Джефри бяха обсъждали прочетените статии. — Трябва да й прелеете от моята кръв. Сигурна съм, че е безопасна.

— Мисля, че и моята е подходяща — предложи услугите си Патрик.

— Вие бащата на Мери ли сте?

— Приятел.

— Има ли Мери братя, сестри?

— Не. Защо?

— Мислех си да трансплантираме костен мозък. Когато донорът е роднина, ефектът е по-добър. Братята и сестрите са идеален случай, защото се предполага, че са идентични. Но и имунологичното съответствие с родителите може да бъде голямо. Тъй като вие сте потенциален източник на костен мозък за Мери, госпожо Лоурънс, ние няма да използваме вашата кръв.

— Защо?

— Защото не е идентична с тази на Мери и неминуемо ще предизвикаме имунна реакция. Исках да говоря с вас за прехвърлянето на Мери в Детския хематологичен център на Манхатънската болница. Ако е нужна трансплантация, това е едно от най-подходящите места в страната. А ако костният мозък се възстанови сам, там детето ви ще се чувства по-добре под наблюдението на специалистите.

— Ще бъда ли тестувана като донор на костен мозък?

— Да, това ще бъде направено там, на място.

— Кога трябва да бъде транспортирана?

— Най-добре утре рано сутринта.

 

 

— Съответствието е много добро, госпожо Лоурънс — каза доктор Фил Макгрегъри на Джулия късно на следващия ден. — Бих искал обаче да тестувам и бащата. Може неговите показатели да са още по-подходящи.

— Разбирам.

— Възможно ли е? Той местен ли е? Ако живее до друг голям трансплантационен център, може да го тестват там.

— Той живее в Манхатън. „С една от най-известните лекарки на Мемориалната болница.“

 

 

— Защо да не разговарям с него, Джулия? Аз съм един от онези, които не се страхуват от великия Джефри Лоурънс. За разлика от теб.

— Това е, защото той никога не е искал да родя Мери, Патрик.

— Страхуваш се, че ще откаже да тестват кръвта му? Та от това зависи животът на неговата дъщеря! Той не може да бъде такова чудовище!

— Патрик, той е…

— Разбирам. Той не е чудовище. Въпреки всичко, което причини на теб и Мери. Знам, че още го обичаш, Джулия, и това е може би още една причина, поради която не искаш да го виждаш.

Патрик беше прав, разбира се. Ако тя отидеше при Джефри, щеше да се разчувства, дори да се ядоса. Нещо, което нямаше да помогне на Мери.

— Мисля, че трябва да помоля Едмънд да разговаря с него. Знам, че са приятели и Джефри го уважава. Може би има и юридически начин да бъде принуден за кръвна проба?

— Джулия, семейство Спенсър са в Мауи.

— Едмънд е още тук. Пейдж ми каза, че той няма да замине до 23 декември, освен ако не е променил плановете си.

— Мисля, че това е добра идея — съгласи се Патрик.

Той имаше намерение сам да потърси Пейдж. След като беше станало ясно за апластичната анемия, беше подканил Джулия сама да й се обади. Но Джулия беше отказала. Патрик не настоя, въпреки че сам нямаше да се справи с ужасяващото безпокойство в младата майка.

Патрик беше с Джулия, когато се бе разболяла Мери. Беше чакал в „Белведере“, докато майката опакова дрехи за себе си и за дъщеря си. Двамата бяха в линейката, която откара Мери в Мемориалната болница. Патрик беше с Джулия през целия ден. Беше останал с нея и в стаята й в хотел „Клеърмонт“, до момента, докато Джулия, съвсем изтощена, беше си легнала. Едва тогава Патрик се бе прибрал.

Той искаше да бъде до нея. Веднъж вече я беше отървал от мамещите дълбини на океана. Но не беше сигурен, че на този свят има нещо или някой, който би спасил Джулия, ако Мери умре.

Джулия обичаше единствено Джефри и Мери. Семейство Спенсър бяха нейни приятели. Джулия вече беше загубила едната си любов. Ако загубеше и втората, тогава щеше да има нужда от тримата си приятели — Патрик, Едмънд и Пейдж. Със сигурност обаче те не биха могли да запълнят зейналата яма в живота й.

 

 

— Джеймс Патрик Джонс е изнасилил жена! — натърти частният детектив, хвърляйки тежък плик върху бюрото на Кейси. В него бяха докладът му и копия от решенията на полицията в Луисвил.

— Изнасилил?

— Намерен е за виновен, защото е избягал веднага, след като се е случило. Жертвата, Памела Барингтън, е дъщеря на високоуважаван съдия в Луисвил. Както виждате, досието от местната полиция е доста обемисто. От време на време са го издирвали, но не са успели да го открият. Искаха да знаят защо се интересувам от случая. Казах им истината: че не знам и че съм длъжен да крия самоличността на клиента си, но…

— Не искам да излагам на опасност вашата кариера или моята, като укривам углавен престъпник — отбеляза сухо Кейси.

— Не съм и допускал такова нещо. Добре, изчетете това и ще разберете всичко. Като дете Джеймс Патрик Джонс е крал десетцентови монети, храна и одеяла. След това е стигнал върха на успеха, като шампион по конна езда. До изнасилването никой не е знаел нищо за произхода му.

— Какви доказателства от физиологическо естество има?

— Тогава Памела Барингтън е била непълнолетна. На следващия ден я е прегледал семейният лекар и е установил скорошно полово сношение. Не е правил обаче проба.

— В такъв случай един добър адвокат би се усъмнил в способностите му.

— А по-добрият би убедил съда да повярва в свидетелските показания на невинната девойка и на баща й, който е станал свидетел на ужаса след събитието. Обясненията на бившия малолетен престъпник, който е направил кариера чрез прикриване на истината, нямат стойност. Да не споменавам факта, че веднага е избягал и до този момент се укрива.

 

 

Едва след като детективът си тръгна, Кейси почувства ефекта от поднесената й информация. Докато той беше в кабинета й, тя беше запазила професионално спокойствие. Но сега, останала сама с дебелата папка, почувства, че главата й се върти.

Патрик е изнасилил? Патрик е извършил най-гнусното престъпление срещу жена? Патрик, който знаеше тайните на луната, океана и звездите? Патрик, с когото тя се беше чувствала толкова защитена, обичана и свободна?

И сега — предадена!

— Кейси?

Колебливият глас я изтръгна от мислите й. Вдигна поглед и видя Джулия — древния си враг, живия символ на най-голямото предателство на Патрик.

Едно отдалечено ъгълче от ума на Кейси се трогна от външността на неприятелката й. Тя изглеждаше жестоко отслабнала, изтощена и разтревожена. Но този образ остана в най-отдалеченото място на съзнанието й. Кейси я видя такава, каквато винаги я беше виждала: омагьосваща прелъстителка, с лесни победи.

— Съжалявам, че те безпокоя, Кейси. Дойдох да видя Едмънд, но той е във Вашингтон за два дни. Секретарката му ми каза, че ти би могла да ми помогнеш.

— Да ти помогна? — повтори, невярваща на ушите си, Кейси.

— Да. Чудя се дали…

— Джулия! — Кейси вдигна ръка да спре думите й. Тя беше сигурна, че Джулия е дошла да попълва документите за развод. Едмънд искаше един от тях двамата да се заеме с това. Сега Едмънд го нямаше и секретарката му беше препратила Джулия при нея. — Не си хаби думите. Аз няма да ти помогна!

— Разбирам, че си много заета, Кейси.

— Нищо не разбираш, Джулия! Винаги си живяла в един измислен свят. Но мечтите свършиха. Този път ти няма да победиш!

— Не те разбирам?

— Патрик ще разбере.

— Патрик?

— Моля те, кажи на Патрик, искам да кажа — на Джеймс, че знам неговата тайна. — Сините очи на Кейси светнаха триумфиращо. — Той не ти е разказал, нали?

— Какво да ми разкаже?

— За Джеймс Патрик Джонс и Памела Барингтън! Не, разбира се. Защо трябва да ти говори за това? Мисля обаче, че е време да го направи. Защо не отидеш веднага при него? Помоли го да ти разкаже за Джеймс и Памела.

След няколко напрегнати мига Кейси свали поглед от очите на Джулия и се върна към заниманието си върху бюрото. Джулия мълчаливо излезе.

Кейси се замисли върху това, което току-що беше направила. Беше признала на глас десетгодишната си война с Джулия. Освен това беше предупредила Патрик.

„Защо?“, чудеше се тя. Така той би могъл да избяга.

Защото, въпреки всичко, й беше много скъп!

 

 

От кантората на „Спенсър и Куин“ Джулия се върна в болницата. Мери спеше, а до нея седеше Патрик. Джулия улови погледа му и го повика с жест. Двамата мълчаливо се запътиха към чакалнята на детското отделение. Тя беше празна, както и по-голямата част от отделението. Всяко дете, чието състояние позволяваше това, си беше отишло вкъщи за Коледа.

— Говори ли с Едмънд?

— Не. Заминал е за Вашингтон. Патрик, Кейси Инглиш ли е жената, която си обикнал? Която се е оказала не това, за което си я мислил?

— Да. Защо?

Джулия му предаде смайващия разговор и заплашителните предупреждения на Кейси.

— Не знаех, че я познаваш, Джулия. Ти беше на партито в нейна чест, но там беше цял Саутхемптън.

— Всъщност не я познавам добре. Учихме заедно в гимназията. Винаги съм мислила, че е много добра.

— О, не Джулия. Не бих казал…

— Ти наистина ли се казваш Джеймс Патрик Джонс?

— Това е истинското ми име.

— Коя е Памела Барингтън?

— Една богаташка щерка, която твърди, че съм я изнасилил.

— Но ти не си, нали? — попита го бързо Джулия, уверена в отговора.

— Не, не съм. — Патрик се усмихна на безпрекословното доверие на Джулия. — Ти обаче си може би единственият човек на света, който би повярвал на мен, а не на Памела. Кейси явно не е като теб!

— И по всяка вероятност ще се обади на полицията.

— Да. Мисля, все пак, че е някакъв жест от нейна страна да ме предупреди. Преди да ме арестуват, имам да довърша две неща: да отида в кръвната банка… и да разговарям с Джефри.

— Не, Патрик. Ти трябва да отидеш в полицията преди нея и да им обясниш, че не си го направил!

— Хубавата Джулия и нейното благородство! Дали аз ще отида при тях, или те при мен, е без значение. И в двата случая ще ме хвърлят в затвора. В това изобщо не се съмнявам. Тъй като имам да свърша важни задачи, те ще дойдат при мен.

— Ще наема най-добрия адвокат в твоя защита.

— Благодаря ти. Но който и да е той, няма да е по-добър от Кейси. Не бих се изненадал, ако самата тя се ангажира със случая.

— Бягай тогава, Патрик! Веднага! Когато стигнеш на безопасно място, ми се обади. Ще ти изпратя пари.

— Успокой се, Джулия. Всичко е наред. Наистина страшно се изморих да бягам и да се крия. „А и сега няма начин да те оставя!“

Съвсем скоро, когато го открие полицията, той щеше да я остави. Тогава щеше да проведе телефонния разговор, който Джулия му беше забранила. Дори заклеймен като престъпник, обвинен в най-гнусно престъпление, той имаше право на едно телефонно обаждане: Патрик щеше да говори с Пейдж. Дотогава той щеше да остане с Джулия и, с каквото може, щеше да й помогне.

— Е, Джулия, къде да отида първо? В кръвната банка или при Джефри?

— В кръвната банка — отговори без колебание тя. Кръвта на Патрик беше здрава и подходяща за Мери. — Аз ще говоря с Джефри.

 

 

След като Патрик отиде да даде кръв за Мери, Джулия се върна при дъщеря си. Тя още спеше и вероятно щеше да спи дълго, защото беше отслабнала и изтощена от анемията. Джулия я целуна нежно и мълчаливо й обеща: „Ще разговарям с татко, скъпа моя. Само така ти ще се оправиш!“

Джулия вървеше към асансьора, който щеше да я отведе във фоайето. Тогава чу някой да вика:

— Доктор Шепърд! Доктор Даяна Шепърд!

Несъмнено това име е било извиквано много пъти, откакто Мери беше в болницата, но Джулия не беше го чувала досега.

Изведнъж в главата й се зароди една идея.

Кого би послушал, Джефри? На кого би повярвал? На коя от двете би се доверил?

На Джулия, която винаги беше обвинявал, че пази тайни и го лъже? На Джулия, която беше родила нежеланото от него дете и която беше напуснал? Или на Даяна — жената, която обичаше? На Даяна — състрадателната и внимателна лекарка, чиито хирургически способности лекуваха разбитите сърца на децата?

Джулия разбираше, че ако й беше трудно да се види с Джефри, още по-трудно щеше да й бъде да се срещне с любовницата му. Но тя не се поколеба. Джефри би послушал единствено Даяна, а това щеше да спаси Мери.

А може би Джулия би могла да открие и съюзник в лицето на Кралицата на сърцата?